Василий Ян
	Внукът на Чингис Бату хан



	Посвещавам на светлата памет на жена ми Мария Ян тази книга, последната, над която сме работили заедно.
	Василий Ян


	Първа част
	Завещанието на Чингис хан



	Ако мъката димеше като огъня, целият
	свят щеше да е покрит с дим.
	Шахид* от Балх**, 9 век
	[* Шахид — буквално означава „паднал за вярата, мъченик, свидетел“. В Шериата — „паднал в справедлива свещена война с неверниците (джихад)“. — Б.пр.]
	[** Балх (Бахди, Бактра) — един от най-древните градове в света, разположен в едноименната долина и на едноименната река в Северен Афганистан. Съгласно една легенда, основател на града е митичният Кайомур. Легендарно родно място на пророка Заратустра (Зороастър) (между 10 век и първата половина на 6 век пр.Хр.). От 545 г. пр.Хр. територията е в пределите на Ахеменидската империя като сатрапство Бактрия. През 328 г. пр.Хр. е завладян от Александър Македонски, а в началото на 8 век — от арабите. През 1220 г. е разрушен от Чингис хан и почти столетие лежи в руини. Възстановен при Тимур (Тимур Ленг, Тамерлан) (1336–1405). От 1850 г. в границите на Афганистан като административен център на Афганския Туркестан. — Б.пр.]


	Първа глава
	В колибата на източния летописец

	Мургавата суха ръка бързо движеше тръстиковата пръчица по тесния лист хартия. Факихът* произнасяше полугласно възникващите един след друг редове, изписани със старинни арабски знаци.
	[* Факих — учен, начетен човек; юрист. — Б.а.]
	В колибата бе тихо. Монотонното мърморене на факиха пригласяше на еднообразното шумолене на непрестанния дъжд, леещ се върху тръстиковия покрив.

	Като разпитвах всички запознати, аз исках да науча нещо за завещанието на Чингис хан*. Но ме сполетя нещастие. В Бухара** ме хванаха светите имами***.
	[* Чингис хан (1155–1277) — монголски пълководец, най-големият азиатски завоевател и създател на империя, простираща се от Корея до Черно море. Челните отряди на войската на Чингис хан, под ръководството на Джебе и багатура Субетей (който се споменава в тази повест) са стигнали до брега на Днепър, където се сблъскват с руски и половецки войски. Монголите започват отстъпление към Азовско море, където близо до р. Калка се провежда битка (1224), в която руско-половецката войска е разбита. Това настъпление на Джебе и багатура Субетей е предварително разузнаване, извършено по заповед на Чингис хан, който замисля поход на Запад с цел завоюването на цяла Европа. Планът на Чингис хан е изпълнен отчасти от внука му Бату, стигнал с войската си до бреговете на Адриатическо море. Нахлуването на Чингис хан в Средна Азия (1220–1225) е описано в първата книга от настоящата трилогия. — Б.а.]
	[** Бухара — град в Азия, в Узбекистан. Столица на Бухарското ханство (16–18 век), на Бухарското емиратство (18 век-1920 г.) и на Бухарската република (1920–1924). — Б.пр.]
	[*** Имам — духовно лице у мюсюлманите. — Б.а.]
	Като ме обвиниха, че съм бил голям грешник, който не почита Аллах, те ме затвориха в мръсна и ниска желязна клетка. Пълзях в нея като хиена и не можех да се изправя. Дрехите ми изгниха върху мен и аз зашивах дупките по тях с конци. Един път дневно тъмничният надзирател наливаше в дървената ми паница мътна вода, но твърде често забравяше да го направи. От време на време водеше окован роб, който, ругаейки, изстъргваше с кука мръсния под на клетката ми. Идваха роднини на другите затворници и хвърляха плахи погледи към мен, защото аз бях „проклет от светите имами“ и „осъден на вечни мъки и сега, и след смъртта, където огънят ще бъде жилището му…“

	Факихът махна нагара от фитила на глинения светилник и продължи да чете:

	„Веднъж забелязах, че край клетката ми, без да се страхува от насмешките и проклятията, стои девойка от презираното от кипчаците чергарско племе на поклонниците на огъня — люлите*. Тя ми остави шепа стафиди и орехи и избяга. На следващия ден дойде отново, загърната с дълъг до земята черен шал. Девойката се промъкна безшумно покрай стената на затвора и ми донесе колаче и парче пъпеш. След което, като хвана с мургавите си пръсти, обсипани със сребърни пръстени, прътите на клетката ми, дълго и внимателно ме разглежда с черните си непроницаеми очи и тихо прошепна:
	[* Люли — средноазиатски цигани, от иранската група, близки до таджиките. Изповядват исляма. — Б.пр.]
	— Помоли се за мен!
	Помислих, че ми се надсмива и я загърбих. Но на следващия ден тя пак стоеше до клетката ми и отново повтаряше настойчиво:
	— Помоли се за мен, за да се върне моят воин, щастието мое!
	— Аз не умея да се моля, а и защо ми е, след като съм проклет от светите имами?!
	— Имамите са по-лоши от лукавия Иблис*. Ще се пръснат от злоба и надуване. Щом са те проклели, значи си праведник. Измоли милост от Аллах и за мен, и за този, който е далече оттук!
	[* Иблис — дух на злото в арабската митология, споменаван в Корана. — Б.а.]
	Обещах да изпълня молбата й. Девойката идва още няколко пъти. За да я утеша, й казвах, че през нощите си повтарям девет пъти по девет молитвите, носещи щастие*.
	[* У много източни народи числото «девет» се смята са свещено и щастливо. — Б.а.]
	Веднъж девойката, която се казваше Бент-Занкиджа, дойде с момък, който не познаваше усмивката. Той имаше черни къдри до раменете, сребърно оръжие и жълти високи ботуши с остри токове. Изгледа ме мълчаливо и се обърна към девойката:
	— Да, това е той… онзи, който не лъже… И аз ще му помогна!
	Дълго се гледахме очи в очи. За да не се издадем пред зорко наблюдаващия ни тъмничар, се страхувахме да си признаем, че сме братя… Високият юноша бе Туган, по-малкият ми брат, който отдавна бях изгубил и не се надявах вече да видя!…
	Като гледаше към девойката и сякаш си говореше с нея, Туган каза:
	— Чуй ме, праведнико, който си проклет от имамите, и направи това, което ще ти кажа! Донесъл съм ти три черни топчета. Глътни ги! Така разумът ти ще отлети оттук в долина със студени потоци и благоухаещи цветя. Там пасат бели като сняг коне и златни птици пеят с човешки гласове. Там ти ще срещнеш девойката, която обичаше, когато бе шестнайсетгодишен.
	Прекъснах момъка:
	— А след като се събудя, отново ли ще загриза железните пръти на клетката си? Не ми е необходим такъв сън!…
	— Не бързай да спориш, неукротими, и слушай нататък… Докато разумът ти се наслаждава на с нищо непомрачаваната забрава в планинската долина на белите коне, аз ще кажа на твоите тъмничари, че си умрял. Съгласно законите на вярата, тялото ти веднага ще бъде предадено на земята. Робите ковачи ще разбият клетката, ще закачат тялото ти с куки и ще го завлекат в ямата на екзекутираните. Колкото и да те боли, не викай и не охкай! Иначе ще ти разбият главата с железен боздуган… В полунощ, когато вече ще лежиш сред труповете в ямата и кучетата и чакалите ще допълзят, за да гризат краката ти, аз ще бъда там с трима воини. Ще те омотаем в плащ и бързо ще те откараме до бивака ни. Ще забарабаним по дайрета и медни котли, ще пеем песни и ще призоваваме разума ти от долината на забравата. Кълна се, че животът ще се върне в тялото ти и ще се свестиш. Тогава, яхвайки кон, ще заминеш надалеч, в чужди страни, където ще започнеш нов живот…“

	Факихът се опомни и се ослуша. Стори му се, че зад тънката стена на колибата се чува шум. Няколко мига остана неподвижен, след което продължи да пише:

	„Стана точно така, както го каза непознаващият усмивка младеж. Благодарение на смелата му помощ, аз най-неочаквано се оказах на свобода — измъчен, изтощен, но жив. Прекарах няколко дни в песъчливата степ при огнепоклонниците, след което се отправих към град Сигнак*, където и започнах нов живот…“
	[* Сигнак — богато търговско средище на р. Сърдаря, първоначално столица на Джочивия улус. Днес от него са останали само безлюдни хълмове, ями и няколко руини на арки и мавзолеи, напомнящи за бившето богатство на Сигнак. — Б.а.]



	Втора глава
	Гост в мрака

	Факих Хаджи Рахим отново спря, внимателно остави тръстиковата пръчица за писане върху един меден поднос и поглади с длан побеляващата си брада. През равномерното потропване на падащите капки зад тънката стена съвсем ясно се чу някакво шумолене.
	„Чии ли могат да са тези стъпки в мрака на тази студена есенна нощ? Само човек, подбуждан от зъл умисъл, ще тръгне във влажната мъгла…“
	Поставеният върху връзка стари книги глинен светилник осветяваше с мъждивото си огънче неравните и окадени стени, стария килим и изнурения и неподвижен учен. Шареното перде, закриващо тясното прозорче, леко се раздвижи.
	Големият бял пес, свил се на кравай до вратата, наостри ухо и глухо заръмжа. Една мургава ръка се провря през прозореца и повдигна края на пердето. В мрака блеснаха нечии черни притворени очи.
	— Кой е там? — попита Хаджи Рахим и отпусна ръка върху главата на скочилото на крака куче. — Долу, Акбай!
	— Стопли объркалия пътя! Нека изсуша прогизналите си дрехи! — каза с едва чут шепот непознатият.
	„Говори така, сякаш се бои от шума… — помисли си факихът. — Дали може да му се вярва?“
	— Виждам, че имаш книги… Не си ли ти учителят Хаджи Рахим?
	— Така е. Аз съм!
	— Тогава ме пусни по-бързо вътре! Великият везир* на Маверанагр** Махмуд-Ялвач ти изпраща селям***…
	[* Везир — висш правителствен сановник в някои страни от Близкия изток; министър. — Б.пр.]
	[** Маверанагр — местност между реките Амударя и Сърдаря, в днешен Туркменистан. — Б.пр.]
	[*** Селям — поздрав. — Б.пр.]
	— Това име отваря на пристигналия вратата на колибата ми, която е затворена за всички останали.
	Факихът отмести дървеното резе и, като се наведе, непознатият прекрачи през прага. Загорял, набит и облечен с дрехи с монголска* кройка, той се изправи и се огледа. Като задържаше ръмжащото куче, Хаджи Рахим наблюдаваше влезлия. Във всяко негово движение се усещаха увереност и властност. Развърза пояса си, свали горната си дреха и я закачи на дървен пирон. След това нощният гост събу трудно жълтите си прогизнали ботуши, захвърли ги настрани и се отпусна върху старата протрита черга, близо до угасващото огнище. После съвсем спокойно, сякаш се намираше вкъщи, изтри мокрите си ръце във вълната на лежащата на килима шуба от овча кожа.
	[* Монголски народи — народи и народностни групи в Средна Азия: халха-монголи (основно население на Монголия), калинки, ойрати, буряти и др. (в ОНД); моголи, могори, дунсяни и др. (в Китай). — Б.пр.]
	— Трябва да загасим светлината! — каза като стисна между пръстите си пушещия фитил на глинения светилник монголът.
	Настана пълна тъмнина, само очертанията на прозореца прозираха слабо през пердето.
	— Защо го направи? — прошепна факихът.
	— Преследват ме въоръжени хора, убийците на баща ми — отвърна му, също шепнешком, монголът. — Искат и мен да убият. Твоят светещ прозорец се вижда отдалеч, поради което, въпреки тъмната нощ, те намерих… Изгони кучето!
	— Това куче е единственият ми защитник…
	— Изгони го! Ръмжи и се чува из целия Сигнак.
	— Не се бой от защитника ми!
	— Така кучето ще обикаля около къщата и ще ни предупреди, ако приближат лоши хора.
	Факихът неволно се подчини на властния гост, отвори вратата и избута косматия пес в тъмнината. Хаджи Рахим се спря за миг, като се поколеба, не е ли по-добре да избяга, но една силна ръка го издърпа вътре. Гостът собственоръчно спусна дървеното резе, без при това да изпуска факиха, след което го поведе към килима и заедно с него се отпусна на колене. Бързо зашепна, като прекъсваше речта си и се ослушваше, когато песът започваше да ръмжи зад тънката стена:
	— Няма да отваряш резето. Могат да пристигнат и да дебнат зад вратата. Предателски убиха баща ми, като му пречупиха гръбнака, поради което живи ще ги сваря. Кълна се във вечното синьо небе, че ще го направя!… Ако се опиташ да избягаш, ще те удуша!…
	Непознатият полегна настрани, мърморейки си нещо, но без да изпуска ръката на домакина си, като я стискаше здраво с парещите си пръсти. Имаше треска. Изведнъж скочи, ослуша се и се отдалечи към стената.
	— Това са те! — прошепна той. — Смъртта ме настигна! Гледай да не ме издадеш!
	Отвън се разнесе неистовият лай на кучето. Някой се приближи и се чуха спорещи гласове. Силен удар разтресе стената.
	— Ей, стопанино, отваряй вратата!
	Хаджи Рахим отговори:
	— Кой се осмелява да безпокои през нощта писаря на окръжния началник?
	— Отваряй по-бързо или ще направим на парчета бърлогата ти! Търсим избягал престъпник.
	— От два дни лежа болен и никой не дойде, за да запали огнището ми и да ми стопли вода. Търсете вашия престъпник в тръстиката, а не в дома на мирния преписвач на книги!
	Грубите гласове продължаваха да спорят, а някой тропаше по вратата. Изведнъж див вик, приличащ на рев на ранен звяр, заглуши всички шумове. Чуха се вопли и стонове, които започнаха да се отдалечават и, най-сетне, стихнаха. Хаджи Рахим понечи да каже нещо, но дланта на госта запуши устата му.
	— Не знаеш колко са коварни — прошепна в ухото му той. — Всичко правят с умисъл. Едните си тръгнаха, за да се скрият в засада, а твърде е възможно другите да дебнат зад вратата. Трябва да изчакаме и да се готвим за схватка.
	Затаили дъх, двамата се приближиха до тесния прозорец, като се мъчеха да пробият с поглед мрака на нощта. Чуваха се само непонятни шумове и от време на време ситният дъжд барабанеше по-силно по листата.


	Трета глава
	Безсилен е човекът без кон

	Когато пердето на прозореца порозовя от първите слънчеви лъчи, непознатият обу ботушите си, огледа мокрия си син чапан* и го запокити в ъгъла. Без да иска разрешение от домакина си, свали от един дървен пирон стар избелял плащ и с мъка го надяна на широките си плещи.
	[* Чапан — дълга до под коленете връхна дреха, кафтан. — Б.а.]
	— Лошо е, че нямам кон! Трудно ще се измъкна… Може би ще ме спаси парцаливият ти плащ. Ще се престоря на просяк…
	Приближи се до вратата и погледна през един процеп. Рязко се дръпна и се притисна до стената. Постоя неподвижен, след което направи знак на факиха да отвори вратата.
	Чу се слабо потрепване. Хаджи Рахим отмести резето и вратата се отвори.
	На прага, цялата обляна от розовеещия изгрев, стоеше, като се усмихваше, една девойка, почти момиче, с дълга почти до петите оранжева риза и със светлосин гердан на мургавата шия. Държеше глинена стомна, покрита с широко зелено листо. Върху него лежаха три току-що изпечени зачервени колачета.
	— Ас-салам-алекум*, Хаджи Рахим! — каза безгрижно девойката и две весели трапчинки заиграха върху бузите й. — Моят почтен благодетел Назар-Кяризек ти изпраща току-що издоено мляко и тези още горещи колачета и пита дали ти е нужно още нещо.
	[* Ас-салам-алекум — мюсюлманско приветствие при среща; „добър ден“, „добре дошъл“ и др. — Б.пр.]
	Като прие с благодарност стомната, Хаджи Рахим излезе след девойката от колибата. Къпиновите храсти блестяха, обсипани с капки дъжд. Старият пес Акбай седеше на пътеката и гледаше накриво с налетите си с кръв очи.
	Върху мократа трева лежеше някакъв човек. Бе покрит с вълнен сив плащ, какъвто носеха арабите. Вързан с ласо, наблизо пощипваше трева бял, оседлан кон. Той нетърпеливо вдигаше малката си глава с черни живи очи и разтърсваше копринената си грива, прогонвайки кръжащите около него конски мухи.
	Факихът се върна в колибата. Неговият нощен гост го чакаше до вратата.
	— Засега прощавай, учителю мой, Хаджи Рахиме!
	Факихът хвана непознатия за ръкава:
	— Вземи храна за из път!
	— Нима все още не си ме познал? — попита го гостът, докато скриваше в пазвата си горещите колачета. — Преди десет години ти ме учеше да държа калема* и да изписвам трудните арабски думи. Много от тях съм забравил, но две думи ще помня винаги: „Джихан гир“ — покорител на Вселената… Скоро ще чуеш за мен! Ще изпратя да те вземат…
	[* Калем — перо за писане, направено от тръстика. — Б.а.]
	Спря се на прага и удивен се вгледа в девойката:
	— Как се казваш? Откъде си?
	— Казвам се Йълдъз*. Сираче съм и живея при Назар-Кяризек.
	[* Йълдъз — звезда. — Б.а.]
	— Гласът ти звънти като камбанка. Ти ще си щастливата звезда над моя път…
	Прекрачи бързо през прага и видя белия кон:
	— Небето ми изпраща кон! Това ще е конят на моите победи като белия Сетер, походният кон* на Чингис хан. Сега отново съм силен.
	[* Съгласно едно монголско предание този кон е бил талисман на Чингис хан. Такава традиция е съществувала отдавна сред воините в Централна Азия. Смятало се е, че докато е жив талисманът, дотогава ще е жив и човекът. — Б.пр.]
	С плъзгаща се хищна походка младият монгол се придвижи по тревата към белия кон, издърпа безшумно от земята желязното колче и, като нави ласото, с лекота се метна на седлото. Буйният кон препусна в галоп и се скри зад тополовата горичка.
	Девойката гледаше с учудени очи след непознатия, след което обърна блестящия си поглед към Хаджи Рахим. Той стоеше неподвижен, замислен и поставил ръка върху брадата си.
	— Това разбойник ли беше? — попита го девойката.
	— Това е един необикновен човек!
	— Защо? Та нали открадна чужд кон?
	— Яздейки го, ще покорява държави… Върви си вкъщи, звездичке Йълдъз! Кажи на почтения Назар-Кяризек, че болният факих му благодари и ще запомни загрижеността и милостивостта му.
	Девойката се обърна бързо и се затича, но после сериозна закрачи по пътечката, като се стараеше да се държи като възрастна.
	Сивият плащ се размърда. Като отскочи, старият пес пресипнало залая. Изпод плаща се показа юношеска глава с черна, леко къдрава коса. Притежателят й скочи стремително, вдигна своя намотан син тюрбан* и го накриви над дясната си вежда. Това беше воин с крива сабя и два кинжала на пояса си.
	[* Тюрбан — чалма. — Б.пр.]
	— Къде ми е конят? — развика се той и, като изтича до мястото, където допреди малко пасеше белият кон, се зае да разглежда следите. — Разбирам, че към коня ми се е приближил… човек с монголски ботуши… Той е откраднал бойния ми кон! За какво ми е блестящата сабя, щом крадецът е далеч!… Без кон съм безсилен като сокол с пречупени крила! Какъв воин съм сега! — И, като се хвана за слепоочията, младежът със стон се свлече на земята.
	— Не тъжи! — каза му, като се приближи факихът. — С коня ти замина човек, който ще ти даде в замяна хиляда кобили…
	Юношата лежеше неподвижно, а Хаджи Рахим го утешаваше:
	— Повярвай ми, нищо не си загубил, а може би много си спечелил…
	— Това бе моят добър и изпитан приятел!… Върху него се хвърлях в битка и неведнъж той ми е спасявал живота. Тежко на воина без кон!
	— Познавам този, който сега язди белия ти жребец, и ти казвам, че конят ще ти бъде върнат! Това е толкова вярно, колкото и това, че се казвам факих Хаджи Рахим.
	Младежът стана, вдигна с рязко движение плаща си от земята и се поклони пред учения:
	— Ако виждам пред себе си прославения със знанията си факих Хаджи Рахим, наричан ал-Багдадй*, то аз вярвам на думите ти. Да има уют, простор и благодат в дома ти! Моля за милост и за мъдър съвет към странника, дошъл от далечните планини на Кюрдистан**. Приветствате Джалал ад-Дин***, най-храбрият от героите!
	[* Ал-Багдадй — от Багдад, багдадчанин. — Б.пр.]
	[** Кюрдистан — територия в югозападна Азия, която е присъединена към Турция от султан Селим I Страшни (1467–1468, или 1470–1520). — Б.пр.]
	[*** Джалал ад-Дин Менгбурни — талантлив пълководец, син на последния шах на Хорезъм, упорито сражавал се срещу Чингис хан и монголските завоеватели (виж първата книга от трилогията „Чингис хан“). — Б.а.]
	— Млади мой брате! — каза му факихът. — Ти си преминал невредим през планини от беди в тези страшни дни, когато вселената се тресе, и ми носиш поздрави от далечния прославен герой, с което ми доставяш двойна радост. Влез в скромния ми дом!


	Четвърта глава
	Жизненият път на джигита*
	[* Джигит — много добър, изкусен ездач. — Б.пр.]



	Привързах живота си и времето си
	към острието на копието си.
	Из поемата „Джангар“*
	[* Поемата „Джангар“ — героичен епос на калмицкия народ, в който са изобразени приказната щастлива страна Бумба и защитаващите я богатири. Предполага се, че епосът е създаден към 15 век, а най-пълен запис е направен 1911 г. — Б.пр.]



	Като се наведе, младият воин влезе през тясната вратичка на колибата и седна на петите си до самия вход. Хаджи Рахим се отпусна върху старата черга до огнището. Двамата прекараха длани по бузите си, след което дълго мълчаха, както изискваше приличието, разглеждайки се взаимно.
	Най-накрая с достойнство и тъга на човек, който е виждал през живота си всякакви хора, факихът допря крайчетата на пръстите си и каза:
	— Кой си ти? От кой род? С какво име те е наградил белобрадият ти баща? В коя далечна страна за пръв път си видял слънчевата светлина? Макар че говориш по кипчакски, движенията и дрехите ти те издават, че си чуждоземец.
	Като вежливо се изкашля в шепа, воинът заговори с равен и тих тон:
	— Казвам се Арапша*, но моите бойни другари ми дадоха прякора „Ан-Насир“**, защото се твърди, че по време на битка губя разсъдък, ставам злобен, влизам в най-опасните схватки и обръщам врага в бягство… Макар че ти казах, че името ми е Арапша, кълна се, не зная как ме е кръстил почитаемият ми баща и къде съм прекарал детството си. Смътно си спомням, че съм живял в гора, близо до езеро, че съм плавал с лодка заедно с баща си и съм виждал как изсипва от мрежа много сребристи риби в кошница. Спомням си колко ми бе приятно да лежа в ръцете на майка си и да слушам пеенето й. Помня още малкото си сестриче… После всичко това изчезна. Нападнаха ни разбойници и отведоха мен и сестричето ми в голям град, където ни продадоха на един платноход. На него имаше още много момчета и момичета. Собствениците на кораба ни наблъскаха в трюма и ни заключиха заедно със стадо големи бели гъски. Гъските ни хапеха и кълвяха. Корабът заплава по широка река, а след това и по море. Собствениците му разпродадоха децата на един пазар. Оттогава никога не съм срещал никое от тях, както и сестра си.
	[* Арапша (Араб-шах) — татарски княз от Синята орда (1375–1377) и в Мордовия (1377–1378), пълководец на татарския вожд и фактически управляващ Златната орда Мамай (?-1380). — Б.пр.]
	[** Ан-Насир — победоносен (араб.). — Б.а.]
	— Всичко това произлиза от гибелния стремеж на търговците към богатството. Заслепените от блясъка на златото и алчни търговци са взели децата и са ги захвърлили в чужди градове, където ще им се наложи цял живот да влачат тежкия ярем на робството! — въздъхна факихът.
	— Вероятно съм от някоя Северна страна — на мордвините*, саксините** или урусите***, — продължаваше Арапша, — защото тези роби, особено урусите, се славят със силата си. А Аллах ме е наградил с много сила. Бях продаден на пазара за роби в Дербент****, до който се намират кавказките Железни врата*****. Продаваха ме от един господар на друг. Когато поизраснах, ме караха да върша най-трудните работи — заедно с магаре да въртя колелото за черпене на вода от кладенец, с пранги на шията да копая изсъхналата, твърда като камък земя, да влача дървени трупи. И небето над мен през годините на моето робство ми изглеждаше също толкова черно и сухо, колкото и ровената от мен чужда земя!…
	[* Мордва — финска народност, живееща в Мордовия (република в Руската федерация) и по средното течение на р. Волга. — Б.пр.]
	[** Саксини — жители на гр. Саксин (Русия) и околностите му. Спадат към огузите (тюркска народност от алтайската група, родствена на туркмените). — Б.пр.]
	[*** Уруси — племена, които се индентифицират ту като скандинавци, ту като татари, ту като руси, ту като фини. — Б.пр.]
	[**** Дербент — древен град в Русия, разположен на западния бряг на Каспийско море. Упоменат за пръв път през 4 век пр.Хр. с най-старото си запазено име Каспийски врата. — Б.пр.]
	[***** Железни врата — проходът между Каспийско море и планините на Кавказ, на който е разположен гр. Дербент. — Б.пр.]
	Хаджи Рахим каза с горчивина:
	— Господарят би пожалил по-скоро четирикрако добиче, отколкото надарен с разум роб!
	— Бях на седемнайсет години, когато жизненият ми път пое в друга посока. Веднъж пасях по склоновете на висока и стръмна планина овните на господаря си, азербайджанския* хан. Неочаквано над стръмнината се показа отряд конници. Най-отпред млад воин яздеше прекрасен вран кон. Изведнъж размекнатата от дъждовете земя пропадна под коня и той полетя в пропастта. Извъртайки се като котка, воинът се задържа за един храст. Хвърлих му едно ласо и го изтеглих. Казах му: „Мога да спася и коня ти!“ Воинът ми отвърна: „Ако го спасиш, можеш да поискаш каквото ти хрумне от мен.“ Джигитите размотаха две ласа, аз се превързах с едното през кръста и запълзях надолу по стръмнината. Като по чудо конят се бе задържал на самия край на пропастта и спокойно пасеше трева. Когато се приближих до него, злият жребец зацвили, но аз го омотах с ласото и джигитите го изтеглиха на пътеката. Самият аз с мъка изпълзях обратно, защото ми пречеха оковите на краката ми…
	[* Азербайджан — държава в Източна Европа (в Източното Закавказие, до Каспийско море), която през 13–14 век е под властта на татаро-монголите. — Б.пр.]
	— Храбри младежо, самото небе те е пазило! — възкликна Хаджи Рахим.
	— Воинът започна да ме разпитва за пътя. Разказах му за всички пътеки, предупредих го за местата, където обикновено кюрдите* правеха засади и нападаха преминаващите, и му препоръчах най-добрия обиколен път. Тогава той ме попита: „Какво ще поискаш от мен?“ „Да съм свободен!“ — отговорих му аз. Витязът** каза: „Следвай ме и с меч ще завоюваш слава!…“ Воинът се оказа прославеният скиталец Джалал ад-Дин, който не се уплаши да се изправи срещу монголите и ги разби при Перван***. Оттогава съм воин от отряда му. Джалал ад-Дин ми даде крива сабя и боен кон, който днес изгубих, заспивайки най-безсрамно! — отново застена юношата.
	[* Кюрди — народ от иранските народи в Турция, Иран, Ирак, Сирия и други страни. — Б.пр.]
	[** Витяз — герой, юнак. — Б.пр.]
	[*** Перван — град в северната част на Афганистан, пред който Джалал ад-Дин, ръководещ тюркските войски, разбива много по-силната монголска войска. — Б.а.]
	— Разказвай по-нататък, а коня си ще получиш! — отбеляза факихът.
	— В същия този ден, в който аз, свободен и яхнал буен кон, се оказах в отряда на славния Джалал ад-Дин, забелязах, че небето над мен не е черно, а отново сияе светлосиньо като тюркоаз, както в детството ми, когато с баща ми плувахме с лодка по горското езеро. И тогава разбрах, че на света няма нищо по-сладко от свободата!… Три години следвах навсякъде смелия пълководец, предпазвах го по време на бой и се прославих като „Ан-Насир — победоносния“. Много пъти Джалал ад-Дин ми е говорил, че познава в поробената от монголите Хорезъм* един учен, факих, който е най-чистият от чистите и доблестни хора, а именно търсещият истината Хаджи Рахим, наричан ал-Багдадй. Ако, — казваше ми той, — над теб се струпат черните облаци на бедата, то само назови пред него името ми и той милосърдно ще ти протегне ръка.
	[* Хорезъм — древна държава по долното течение на река Амударя, възникнала ок. 6 век пр.Хр. Столица на държавата е бил едноименният град Хорезъм, прекръстен по-късно на Хива. — Б.пр.]
	Хаджи Рахим стана, приближи се до Арапша и му протегна и двете си ръце:
	— Името на Джалал ад-Дин за мен е като пътеводна звезда в тъмна нощ. Седни до мен!
	Факихът и Арапша се хванаха за ръце, притиснаха се рамо до рамо, сядайки един до друг върху старата черга.
	— Сега ми разкажи, млади ми приятелю Арапша Ан-Насир, защо си се отделил от доблестния Джалал ад-Дин? Жив ли е той? Да не е попаднал в ръцете на безпощадните монголи? Вятърът на ненадейността често пъти обръща човешкия живот. Понякога храбрият воин, който сякаш вече е достигнал върха на славата си, изведнъж се срутва в пропастта на нещастието и се връща там, откъдето е започнал…
	— Това се случи и с мен? — каза юношата. — След един неуспешен за Джалал ад-Дин сблъсък с отряд монголи, аз с мъка се спасих и едва успях да се изплъзна от плен. След това повече не срещнах храбрия ми покровител, който замина далече на запад. Аз се отправих по планинските пътеки на изток, отблъснах шайка диви планинци и накрая се присъединих към керван, отиващ в Хорезъм. Горях от желание да видя нови страни и поради това се договорих с търговците да охранявам кервана. Докато минавахме през пустинята, бяхме нападнати от разбойници. Обезумял от ярост, съсякох няколко от обирджиите и обърнах в бягство останалите от тях. Обаче търговците не оцениха това. Като пристигнахме благополучно в Хорезъм, те ми платиха толкова малко за спасяването си, Аллах да ги съди, че едва успях да стигна дотук, в Сигнак. Тук реших да потърся почтения Хаджи Рахим, факла на мъдростта и на знанията. Когато през нощта приближавах към дома ти, чух в тъмнината, че някакви хора разбиват вратата ти. Нададох бойния си вик, нападнах ги, раних трима, като на единия отсякох ухото. И обирджиите побягнаха, без да се обръщат назад.
	— Значи ти си изревал като ранен звяр?
	Ученият изгледа учудено скромно седящия младеж.
	— Как след тази схватка си се решил да останеш тук? Та нали избягалите са били монголи, които ще се оплачат на началника си от теб, а същевременно и от мен, и той ще изпрати цял отряд, за да ни залови. Монголите ще ти подготвят мъчителна смърт, защото си се осмелил да вдигнеш меч срещу тези нови владетели на света. Трябва незабавно да бягаме… Ти си млад и силен и ще успееш да избягаш, но как да избягам аз, старият и слабият?
	Арапша стана и посочи камшика, висящ на пояса му:
	— Това е всичко, което остана от коня ми! Без него и аз няма да стигна далеч. Все пак е по-добре да се отдалечим от това място, отколкото да седим и да чакаме смъртта. Макар и да си немощен, почтени Хаджи Рахим, но, тъй като си дервиш*, си свикнал да скиташ по далечни пътища. Да отидем в степта и да се скрием при чергарите. Скорпионът на нещастието по-лесно стига този, който стои на едно място.
	[* Дервиш — бродещ просяк през 13 век, член на особено мюсюлманско общество от монашески тип. — Б.а.]
	— Говориш като истински воин — каза му факихът. — Тръгвам с теб, за да не попадна отново в някоя желязна клетка.
	И той свали от стената фенера и тиквената кратунка и ги окачи на пояса си. Вместо белия си талейсан* нахлупи дервишки калпак с бяла превръзка на странстващ хаджия. Вдигна от пода една дълга тояга, напъха краката си в старите си чехли и се изправи по средата на колибата си.
	[* Талейсан — особен вид шапка у арабите, носена предимно от учените им. — Б.а.]
	— Готов съм да тръгна и към края на света. На никого през живота си не съм сторвал зло, но дълги години ми се е налагало да се скитам, сякаш съм престъпник… Старият ми плащ го няма… Ще ми се наложи да облека дрехата, която ми остави нощният ми гост…
	Факихът вдигна синия монголски чапан:
	— Никога не съм имал толкова хубава дреха с такива копчета от шест червени камъка, приличащи на скъпоценни рубини… Всичко останало ще го зарежа тук! Жал ми е само за написаната от мен книга за необикновените събития, случили се в Хорезъм по време на нашествието на червенобрадия Чингис хан!
	— Недей да тъгуваш! — хвана почтително ръката му Арапша и я прекара по очите си в знак на това, че от този момент става доброволно негов мюрид*. — Позволи ми от този момент да съм твой ученик, да съм винаги с теб и да взема със себе си книгата, за която ми говориш. Ще я скрия в пътната си чанта.
	[* Мюрид — ученик на старейшина на дервишка община. Видните персийски и арабски поети (често наричащи се дервиши, т.е. доброволно поели обет за бедност) също са имали ученици-мюриди. Арапша се нарича мюрид от вежливост и защото иска да помогне на стареца, отправящ се на тежък път. — Б.а.]
	— Добре го каза! — факихът връчи на Арапша една голяма книга с кожени корици и медна кутийка за писма. Тъжно огледа колибата, в която бе преживял няколко години. — А сега по-бързо напред!
	Двамата излязоха от колибата и Хаджи Рахим залости вратата с дървеното резе.
	— Акбай! Ела тук! — извика на кучето си той. — Ти ще пазиш къщата ни. Стопанинът ти едва ли ще се върне вече тук!
	Старият бял пес покорно легна пред прага на колибата и, като вдигна глава, проследи с недоумяващи червени очи двамата пътници, които бързо се отдалечаваха по пътечката по посока на пустинната степ.


	Пета глава
	Монголите се готвят за поход



	„Силата и дисциплината на нахлулата
	в страната ни татарска войска бяха
	толкова необикновени, че ни се струваше,
	че може да покори целия свят.“
	Китайски летописец от 13 век



	Отдавна, още от времето на монголското нашествие*, мирният град Сигнак не бе виждал по тесните си улички толкова много камилски кервани, толкова много препускащи на всички страни конници и припряно крачещи хора. Всички бързаха да научат доколко са верни долетелите от степта слухове за великия поход на Запад, замислян от монголите.
	[* Монголо-татарското нашествие на Чингис хан в Средна Азия е през 1220–1225 г. и води до пълното й поробване от монголите. — Б.а.]
	Развълнуваната тълпа веднага замълчаваше и правеше път, когато от някоя пресечка се показваше група монголски голобради воини, приличащи на мрачни стари жени. С неподвижни и мургави от загара и мръсотията лица, монголите яздеха дребни, зли и пръхтящи коне, като не ги спираха пред тълпата. Замахвайки силно, удряха с бичовете си вляво и вдясно по главите на зазяпалите се.
	Всички те се отправяха към главния пазарен площад. Там, зад високата арка от цветни кахлени плочи, се намираше дворецът на знатния Чингисов внук, Тангкут хан. Монголите се разполагаха на отделни кръгове на площада, като привързваха към поясите си юздите на конете. Веднага разпалваха огньове, като за целта цепеха врати и порти и сечаха дърветата от околните градини. Невъзмутими и горди, те влизаха в домовете на гражданите, откъдето вземаха хляб и каквото им харесаше. Насядали край огньовете, сърбаха чорба с месо и печено просо, сварена в котли и подправена с лой и мляко.
	Това бяха челните отряди от тургауди* на единайсетте монголски принцове, пристигнали в Сигнак от далечните области за чергаруване. Основната монголо-татарска** войска бързо се придвижваше след тях. Очакваше се да пристигне тези дни.
	[* Тургауди — телохранители. — Б.а.]
	[** „Монголи“ и „татари“ — през описваното време това са наименования не на два различни народа, а две названия на един народ. Много по-късно наименованието „татари“ започва да се употребява основно за тюркските народности в Източна Европа. Чингис хан е бил от сравнително малко племе, живеещо по течението на реките Онон и Керулен, наричано „монголи“. След възцаряването си той заповядва да бъдат наричани „монголи“ всичките подчинени му татарски племена от Централна Азия. — Б.а.]
	Населението на Сигнак трепереше пред монголските воини и безропотно им отстъпваше всичко, върху което спираха кривогледите си очи. Все още всички добре помнеха нахлуването на страшния Чингис хан преди петнайсетина години. Цялата страна бе обхваната от пламъците на горящите градове и селища, а тълпи от обезумели жители бягаха по пътищата. Монголските воини избиваха мирното население, откарваха занаятчиите като роби в далечна Монголия* и си поделяха жените и децата като законна плячка и двукрак добитък.
	[* Монголия — държава в Средна Азия, започнала съществуването си от началото на 13 век, когато Чингис хан обединява монголските племена, ханства и княжества в ранносредновековна държава, която се превръща в могъща империя. След междуособици и войни, през 14 век тя се разпада. — Б.пр.]
	Но сечта спря и монголските отряди си тръгнаха обратно на изток. Криещите се в горите и блатата жители постепенно се върнаха в разрушените си домове. Отново изкопаха пресъхналите напоителни канали и от пръти и глина издигнаха паянтови къщи. Богатите търговци започнаха да служат на монголите като бирници. Скоро си издигнаха красиви къщи и завъдиха нови овощни градини. Високомерните дългобради имами пречистиха осквернените от монголите джамии. Отново от високите им минарета пет пъти в денонощието проточваха напевно гласове звънкогласите азанчи*, призовавайки правоверните мюсюлмани към усърдни молитви. Както и по-рано, недостатъчно набожните, които не се разбързваха при техния зов, бяха бити с камшици от специални надзиратели.
	[* Азанчи или мюезин — помощник на имам, свещеник в джамия, четящ напевно молитва (азан) от върха на специална куличка. — Б.а.]
	Когато съвсем неочаквано в Сигнак се появиха* монголските принцове с челните си конни отряди, населението на града се изплаши. Управителят на областта — Тангкут хан, разпрати джигити до всички околии ханове, като спешно изискваше овни, кончета, кумис** и друга храна за изхранването на знатните потомци на завоевателя на Азия — Чингис хан. Населението издигна няколко хиляди юрти*** покрай брега на реката Сейхун**** за настаняването на пристигащите от изток свирепи победители.
	[* През пролетта на 1237 г. — Б.а.]
	[** Кумис — питие от ферментирало кобилешко мляко. — Б.пр.]
	[*** Юрта — у киргизите и други азиатски народи — палатка от пръти, покрита с кожа. — Б.пр.]
	[**** Сейхун — р. Сърдаря. — Б.а.]


	Шеста глава
	Непобедимият пълководец

	Туменът* на Субетей**-багатур*** пристигна в Сигнак сред облаци прах, закрили цялото небе. Най-отпред препускаше стотня**** от разузнавачи върху червеникави жилави коне. Следваше ги стотня на млечнобели коне. След нея се придвижваше великият монголски пълководец, не познаващ поражение, едноокият Субетей-багатур. Голяма бе славата му, защото бе победил кипчаците и урусутите***** в битката при река Калка****** и бе разрушил три китайски столици. Освен това бе покорил двайсетина народи.
	[* Тумен — отделен военен корпус, състоящ се от 10 хил. конници. — Б.а.]
	[** Субетей-багатур — най-великият пълководец на Чингис хан. — Б.а.]
	[*** Багатур — средновековна азиатска (в т.ч. и прабългарска) благородническа титла. — Б.пр.]
	[**** Стотня — войскова единица в древноруската войска, първоначално наброявала 100 ездачи; войсково подразделение в казашките части, съответстващо на ескадрон. — Б.пр.]
	[***** Урус, орос, урусут — така монголите са наричали руснаците. — Б.а.]
	[****** През 1224 г. — Б.а.]
	Субетей седеше наведен върху светлокафяв кон с дълга до земята черна опашка. Като се поклащаше равномерно насам-натам, конят препускаше в бърз тръс.
	Още като младеж Субетей-багатур бе ранен в ръката, като един меч бе разсякъл мускулите й, и оттогава десницата му винаги стоеше свита. Друг удар го бе поразил в лицето. Дясното му око бе изтекло, белегът минаваше през веждата и бузата му, а широко отвореното му ляво око сякаш проникваше в тайните помисли на хората. Воините му го наричаха „барса* с разсечената лапа“. „Като ранен барс, отскубнал се от капан, Субетей предусеща опасността и разкрива хитрите уловки. С него няма да пострадаш!“ Самият Чингис хан бе възложил на Субетей-багатур да бъде възпитател и военен съветник на младия му внук, Бату** хан, продължител на завоеванията на дядо си.
	[* Барс — пантера. — Б.пр.]
	[** Бату (1208–1255) — монголски хан, внук на Чингис хан. Предвожда нашествието на монголо-татарите в Европа. Хан на Златната орда от 1243 г. — Б.пр.]
	На главния път за града, под висок и сенчест карагач*, монголите бяха очаквани от делегация от най-знатните граждани на Сигнак — дългобрадите имами, кадиите** и най-богатите търговци. Бяха се подготвили със сребърни подноси с угощение и скъпи подаръци — топове копринен плат. Около тях се блъскаше тълпа от любопитни. Делегацията искаше да покани прославения пълководец да си почине в новия разкошен дом на забогатял търговец, в който имаше и прасковена градина, и басейн сред храсти цъфтящи рози, и баня с мраморни лежанки.
	[* Карагач — високо криво дърво, с широка корона, от рода на брястовете (широко разпространено в Средна Азия). — Б.а.]
	[** Кадия — съдия. — Б.а.]
	Когато преминаха челните стотни и Субетей-багатур се изравни с делегацията, един от имамите излезе напред и започна изискано слово:
	— О, най-великият от великите! Най-храбрият от храбрите!…
	Субетей рязко обърна коня си, като не погледна нито брокатените и бархетните халати на знатните старци, нито подносите с коприна, сладкиши и златисти пъпеши. Обученият му кон с равномерен ход го понесе на север в пустинната степ и по-далече от града.
	С мъка го догониха на своите покрити с пяна коне векилът* и неколцина от знатните ханове. Като се задъхваха, те се надвикваха един през друг:
	[* Векил — надзирател в дворец на управител на област. — Б.а.]
	— Почакай!… Не бързай!… Гуюк хан* и управителят на областта, Тангкут хан, ти заповядват да дойдеш в двореца за важно съвещание…
	[* Гуюк хан — внук на Чингис хан и наследник на монголския престол. — Б.а.]
	Субетей-багатур поклащаше утвърдително глава в знак, че е чул поканата, но раванлията му продължаваше да препуска все така равномерно из степта, без да забавя хода си. Накрая Субетей изхриптя:
	— Багатурът няма да дойде!… Багатурът трябва да нахрани златния петел.
	И Субетей-багатур дръпна рязко юздата, при което светлокафявият му кон загриза мундщука и се понесе напред. Проточилият се из степта монголски отряд препусна с всички сили, като бързо се отдалечаваше от Сигнак.
	Вече в откритата степ, близо до река Сейхун, туменът се спря и, като се разпръсна нашироко покрай брега, се разположи на шумен лагер. Високите жълти камили най-сетне успяха да докарат сглобяемите юрти. Робите събраха суха тръстика, разпалиха огньове и се заеха да варят ориз с конско месо в медни китайски котли, докато чакаха пристигането на страховития вожд.
	Субетей-багатур слезе от коня си пред приготвената за него юрта с дълга пика, увенчана с рога от бивол и конски опашки. Входът й, закрит с килим, се охраняваше от двама мрачни стражи. Пак там, опъвайки синджирите си, защото бяха усетили мириса на вареното месо, скимтяха от нетърпение два рижи монголски вълкодави.
	Багатурът влезе в юртата. В средата й тлееха въглени, върху които съскаше китайски бронзов котел с месна чорба.
	Намръщеният стар роб, с дълга до раменете бяла коса и голяма медна обица на лявото ухо, задрънча с веригите на краката си и му подаде синя чашка. Субетей-багатур взе шепа просо от нея със здравата си ръка. Дремещият, накокошинил се край решетестата стена златист петел с пищна опашка направи важно няколко крачки и спря. Бе вързан за крака с тънка сребърна верижка.
	Субетей-багатур изсипа пред него купчинка просо. Като наклони настрани глава, птицата стоеше така, сякаш се ослушваше. След това закълва лениво, като разпръскваше зърната. Също наклонилият глава Субетей наблюдаваше как петелът си избираше зрънца и чакаше, докато любимецът му не запляска с криле и не изкукурига призивно.
	От различни краища на лагера му отвърнаха няколко петела.
	— Малка птица, а вдига цялата войска*! — каза Субетей-багатур и, като се наведе, куцайки мина върху плъстената черга зад огъня, върху която бяха разстлани пухкави кучешки кожи.
	[* В онези времена водачите на кервани или вождовете на отряди и други подобни, тръгвайки на далечен път, са вземали със себе си петли, които с кукуригането си са ги събуждали в определено време, замествайки донякъде съвременните будилници. — Б.а.]


	Седма глава
	Имамите са затруднени

	Към високата порта на дома на управителя на областта — Тангкут хан, се приближиха двама важни старци с копринени халати на червени райета. Единият крепеше зачервена ябълка върху дланта си, а другият — голяма бяла роза. Носеха подаръците с такава тържественост, сякаш държаха в ръце стъклени чаши, пълни догоре със скъпоценна напитка.
	За още по-голяма тържественост, след старците се влачеха двайсетина кльощави и гладни ученици с тъжни, скучаещи лица. Белоснежните тюрбани на двамата старци, дългите им, грижливо поддържани бради, техните загрижени и важни лица — всичко това издаваше принадлежността им към кастата на свещените имами или ишани*, посредници между обикновените грешни хора и възседналия кристалните небеса над облаците всемогъщ Аллах.
	[* Ишан — глава на мюсюлманска религиозна община, комуто невежото население е приписвало магична сила. — Б.пр.]
	На стражата пред портата бе забранено да пуска, когото и да било в градината. Имамите помолиха да бъде извикан главният векил. Наложи им се доста да почакат, докато той, загрижен и развълнуван, се появи. Тюрбанът му се бе смъкнал на тила му и векилът непрестанно бършеше потта от челото си с пръсти. Като видя чакащите го, той се извини, че е накарал толкова дълго да го чакат божи служители.
	— Тангкут хан ми заповяда да изпълнявам без възражения всяко желание на монголските принцове. А всеки един от тях е пристигнал в двореца със своите коне, соколи, ловни хрътки и слуги. Трябва за всеки да се намери, всеки да се нахрани, което хич не е лесно. Какво искате, свети отци?
	Най-старият имам каза:
	— От деня на пристигането в Сигнак на знатните принцове, ние сме задължени да споменаваме имената им в молитвите си. Чухме, че се готви велик поход срещу неверниците — Аллах да ги порази, дано! Трябва да се молим на Аллах, да се слави и превъзнася името му, та походът да е успешен и всичките принцове да процъфтяват и да се покрият с блясъка от славни подвизи!
	Векилът въздъхна:
	— Общо пристигнаха единайсет принцове*, но най-главен и най-нетърпелив от тях е хан Гуюк, син на великия хаган** и наследник на цялото монголско ханство. Заповядва едно, после друго, праща куриери, крещи, тропа с крак и бие с кокалена лопатка по бузите всеки, който не му угоди… А най-вече заплашва. Говори се, че той ще е главен началник на войските. Нима може крякащият гъсок да заповядва на соколи?
	[* За участие във великия поход на Запад са се събрали единайсет синове на Чингис хан. Те са принадлежали към пет наследствени клона на династията на Чингис хан: 1) синовете на тогава вече починалия Джочи — хановете Бату, Урду, Шейбан (впоследствие прославил се като пълководец) и Тангкут; 2) синът и внукът на втория син на Чингис хан, Чагатай, — Хайдар и Бури; 3) синовете на царстващия по това време велик хаган Угедей — Гуюк (който впоследствие става велик хаган за кратко) и Кадан; 4) синовете на Толуй хан, четвъртият син на Чингис хан — Буджек и Менгу (приятел на Бату, впоследствие станал велик хаган с помощта на Бату) и, най-накрая, 5) последният син на Чингис хан — Кюлкан (впоследствие убит в сражение с руснаците при Коломна). Всеки един от тези принцове е разчитал да стане управител на новозавладените по време на похода земи. — Б.а.]
	[** Хаган (каган, хакан) — наименование на върховния владетел при повечето от евразийските номадски народи — тюрки, авари, хазари и други. — Б.пр.]
	— Аллах да ни пази от това! — възкликнаха старците. — А пък ние чухме, че начело на войските ще застане младият хан Бату, синът на загиналия Джочи хан*, нека е благословен и в мир да почива прахът му! Истина ли е това?
	[* Джочи хан (?-II 1227) — монголски военачалник, първият син на съпругата на Чингис хан — Бьорте, която малко след женитбата си е отвлечена от меркитите. Върната е и малко след това ражда, което прави бащинството на Чингис хан спрямо Джочи невъзможно. Това не му пречи да се отнася към него като към роден син. През 1207 г. Джочи ръководи поход срещу племената в Южен Сибир. През 1216 г. командвани от него войски нанасят тежко поражение и унищожават армиите на меркитите. По време на този поход е нападнат от армията на шаха на Хорезъм, но успява да я отблъсне. След последвалата война с Хорезъм, Джочи се оттегля в Южен Сибир, защото, както изглежда, отношенията му с Чингис хан охладняват. В началото на 1227 г. Джочи умира, убит вероятно по нареждане на Чингис хан. — Б.пр.]
	— Само Аллах знае!… — отвърна шепнешком векилът. — Говори се, че Гуюк хан и Бату хан още отсега са готови да си извадят взаимно очите.
	— О, какви времена!
	— Бату хан пристигна в двореца на брат си Тангкут хан само с петима конници, но последният въобще не се зарадва да го види. Двамата братя веднага заспориха и очите им се наляха с кръв. Бату хан крещеше: „Всички крайни западни области на Свещения воин Чингис хан бяха завещани на мен. Единствено благодарение на младостта ми и заминаването ми да воювам в Китай, ти, Тангкут хан, управляваше тук… Сега искам сам да управлявам улуса си*…“ Тангкут хан му отвръщаше: „Нямаше те тук цели десет години… Следите ти са заличени от вятъра. Сега аз съм владетел тук… Отивай си обратно в Китай!“ И започна да събира нукерите** си. Бату хан му се разкрещя: „Крякаш като гъсок, а сам трепериш като жаба върху буца пръст в блато. Щом не искаш доброволно да отстъпиш, ще станеш мой слуга!“ Нукерите от разни страни вече се бяха събрали с извадени мечове. Бату хан се втурна към изхода, метна се на коня си и препусна неизвестно накъде…
	[* Улус — административна единица (област) в монголското ханство. — Б.пр.]
	[** Нукер — същото като дружинник при древните руски князе. Нукерите са били личната дружина и са охранявали монголския хан — феодал, като при нужда са изпълнявали различни служебни задължения — водели са коня му, отваряли са вратата пред хана и т.н. Били са на пълна издръжка на хана и впоследствие са ставали негови помощници и началници на отделните му отряди, които са включвали обикновени чергари, призовани на война. — Б.а.]
	Имамите възкликнаха:
	— Но за кого да се молим? Кой от тези двама ханове ще се окаже главният?
	— Какво би могла да ви каже незначителна мушица като мен? — възкликна векилът и изчезна зад портата.
	Двамата имами поклатиха глави, скриха розата и ябълката в пазвите си и, като поставиха показалците си пред устните си, взаимно се изгледаха мълчаливо.
	— Благоразумието изисква да изчакаме и да не се молим за нито един от тях! — каза единият имам.
	— Така не е предпазливо.
	Като споряха относно благоразумието и предпазливостта, двамата имами се отправиха обратно.


	Осма глава
	Лопатката на Гуюк хан

	Внукът на Чингис хан — Гуюк хан, син и наследник на великия хаган на всички монголи Угедей, съвсем неочаквано напусна двореца на управителя на Сигнак и разположи шатрата си, оцветена в малиново, далече от града, върху един хълм в степта. Оттам се откриваше изглед към долината, в която непрестанно пристигаха войски*, разполагащи се по курени**.
	[* Съгласно източни летописи, в този поход на Запад са участвали ок. 4 хил. кореняци монголи (гвардията) и ок. 30 хил. татари. Монголите и татарите са били основното ядро на армията, към която са се присъединили ок. 200–300 хил. конни воини от различни племена, присъединяващи се в процеса на придвижването й. Особено много са били кипчаците. Очевидно под това общо наименование трябва да се разбират предците на казахите, киргизите и други номадски племена от тюркски произход. — Б.а.]
	[** Курен — монголска дума (кюрийен), проникнала впоследствие в руския език (у запорожските казаци и др.). Означава „стан, образуван от наредени в кръг юрти, с юртата на началника в центъра на кръга“. — Б.а.]
	В тесен кръг около шатрата на Гуюк хан бяха издигнати още множество юрти. В тях бе разположена охраната му — млади и отбрани телохранители, тургауди, от знатните семейства на степните феодали. В кръга, образуван от юртите, бяха разположени ханските коне. За тях се полагаха старателни грижи и така ги омотаваха с чуловете, че се виждаха само опашките и ушите им. Те бяха от рядка и скъпа порода и Гуюк хан обичаше да се хвали с тях по време на ловните хайки, изискващи преди всичко от конете бързина и повратливост.
	Като се стараеше да подражава във всичко на пищните порядки, установени от дядо му Чингис хан, Гуюк заби до шатрата си дълъг прът с черно петоъгълно знаме, върху което със златни конци бе избродиран конник със зверско лице — богът на войната Сулде, свирепият покровител на монголските походи.
	Съгласно уверенията на шаманите, бог Сулде незабележимо бе съпровождал Чингис хан в походите му, носейки му изумяващи целия свят победи. За да може богът да язди, Чингис хан бе следван навсякъде от непознаващия седло млечнобял жребец с черни очи. Внукът на Чингис хан — Гуюк хан, също държеше около шатрата си неоседлан бял жребец, за когото непрекъснато се грижеха двама шамани.
	Пред малиновата шатра горяха два неугасващи огъня. Обкичени с хлопки и с плъстени кукли на поясите си, шамани обикаляха, подскачайки около огъня като подрънкваха с големи дайрета.
	Четирима монголи бавно се изкачваха по хълма, като вървяха наведени напред и с широко разтворени криви крака и държаха стрели зад гърба си. Като се приближиха до огъня, те почтително се представиха на шаманите. Произнасяйки молитви, шаманите ги окадиха със свещен дим, за да отлетят заедно с него злите желания и престъпните мисли. До входа на шатрата, кръстосали копия и приклекнали, двама тургауди съблюдаваха влизащите да повдигат внимателно със стрела завесата и да не докосват с крак прага, защото това можеше да предизвика великия гняв на небето. И тогава надоблачният страшен бог щеше да порази със святкаща мълния и гръмотевица стопанина на шатрата.
	Един след друг, четиримата воини прекрачиха кръстосаните копия. Строполиха се на колене и докоснаха с брадичките си постланото бяло кече.
	— Да бъдеш славен, победоносен и дълголетен, велики! — възкликнаха те.
	— Приближете се! — прозвуча в отговор.
	Воините пропълзяха напред на четири крака, след което се изправиха.
	Върху нисък широк трон, украсен с шарки от злато и кости, седеше със свити под себе си крака пълен и с голям корем юноша. Върху оранжевата му шапка потрепваше снопче бели пухкави пера от свещена чапла — знак, че е принц от рода на Чингис хан. Бе облечен с малинов копринен елек, с втъкани златни дракони и с червени сахтиянови* чехли с високи, извити токове. От дясната страна на трона бе положен знакът на властта — метален боздуган със златни зъбци, а отляво — дълга лопатка от слонски бивни.
	[* Сахтиян — обработена козя, а понякога овча кожа за обувки, подвързия, чанти и други; марокен; шевро. — Б.пр.]
	Тесните очи на хан Гуюк се взряха в лицата на четиримата монголи.
	— Отново ли идвате с празни като на гъсок лапи? Къде е поясът му? Къде е шапката му? Къде са неговите рубинени копчета?…
	Ханът сграбчи кокалената лопатка и започна да налага монголите по бузите. Те стояха неподвижни и широкоплещести, с каменни лица, но сякаш при всеки удар главите им потъваха все повече между широките им рамене.
	— Прости ни, владетелю на света! — възкликнаха в хор те и отново се проснаха по лице върху кечето.
	— Кажи ти пръв, Мунке-Сал*! Ти си най-умният от всички.
	[* Мунке-Сал — вечен и умен. — Б.а.]
	— Веднага ще ти разкажа всичко, мой хане! Научихме, че протегналият ръка към висока звезда Бату хан, се е разделил със Субетей-багатур и е пристигнал в Сигнак с петима нукери…
	— Скарал ли се е със Субетей-багатур?
	— Не съм чувал такова нещо…
	— Ето това не е било за изпускане! Защо не го хванахте?
	— Пристигна много бързо, направо в двореца на брат си, Тангкут хан. Спореха на висок глас и ужасно си крещяха. Тангкут хан започна да вика на нукерите си: „Убийте го!“ Като проклинаше брат си, Бату хан избяга, метна се на коня си и препусна…
	— Проследихте ли го? Къде е той?
	Монголите отново се стовариха по лице върху кечето.
	— Вие не сте никакви воини! Вие сте жълти глупаци, лапащи месата на покойния си баща! — разкрещя се Гуюк хан. — Вие сте куци козли!…
	И, като се озърташе недоверчиво, продължи със злобен шепот:
	— Препускайте около града! Търсете омразния ми враг! Той е със син чапан с шест рубинови копчета… Ако го удушите, ще станете стотници*!… Ще бъдете хилядници**!… Ако отново се върнете с празни ръце и този самохвалко стане вожд, джихангир, то смъртта няма да ви се размине! Палачите ще ви отрежат ушите и ще пречупят гръбнаците ви! Запомнете това! И побързайте!
	[* Стотник — командващ 100 души в древноруската войска. — Б.пр.]
	[** Хилядник — командващ 1000 души в древноруската войска. — Б.пр.]
	Монголските воини запълзяха назад и изпълзяха зад черната завеса на входа, бродирана със сребърни щъркели.


	Девета глава
	Храбрият Назар-Кяризек

	Старият Назар-Кяризек се върна в юртата си от пазара в Сигнак силно разтревожен.
	— Тези новини предизвикват тръпки! — мърмореше си под нос той. — Ще отида при моя хан Баяндер*, за да проверя дали е истина всичко, което чух.
	[* Баяндер хан — вторият син на Сюлейман шах (?-1227), който се смята за първия османски султан и родоначалник на династията на Османите. — Б.пр.]
	И Назар започна бързо да се облича.
	— Трябва да успея, преди да ме е видяла Киз-Тугмас! Отново ще загълчи, че не работя и че само скитам без работа… Всички жени гълчат. Ще я набия! Аз съм стопанинът!…
	Облече си черния чапан, но тъй като от старост той бе започнал да се разпада, Назар надяна върху него дълга козя шуба, препаса се с нещавен ремък, извади от един чувал жълти изкривили се ботуши с остри токове — с тях бе ходил на набези още бащата на Назар — нахлупи на главата си овчи малахай* с наушници и пъхна бича си в пояса. След което се огледа:
	[* Малахай — голям кожен калпак с наушници (у башкирите и киргизите). — Б.пр.]
	— Сега вече мога да се представя пред очите на страховития хан Баяндер!… Толкова важна работа не бива да се отлага…
	Турган, малкият син на Назар, дотича от степта, където заедно с другите момчета пасеше жребчетата на аула и долната му устна увисна от учудване: „Какво е пък това? Татко с козя шуба? В този пек! Какво ли е намислил?“
	„Нареди ми да дойда с теб!“ — бе готово да се откъсне от устата на момчето, но Турган се уплаши да не развали работата. Като се опитваше да се смали, той се притаи до входа, откъдето с блеснали като на зверче очи следеше всяко движение на баща си. На колене до него се отпусна Йълдъз, осиротялата девойка, която Назар бе прибрал по време на нашествието на монголите и бе възпитал като родна дъщеря. Тя подбутваше с лакът Турган и сочеше с поглед Назар.
	— Доведи кобилата! — строго заповяда бащата.
	„Правилно съм предположил!“ — тържествувайки, си помисли Турган, като стремглаво се понесе към дерето, в което пасеше старата им кобила, покатери се върху костеливия й гръб и се върна при юртата.
	Назар избърса кобилата с парче плъст, постави върху хърбавия й гръбнак стара хаша*, старателно прикрепи вързаното с връвчици разпадащо се седло и го покри със сгънато надве кече. Докато Назар здраво стягаше с подпръга** нейния раздул се търбух, кобилата вдигаше задния си крак и се оглеждаше, опитвайки се да ухапе стопанина си.
	[* Хаша — покривка под конско седло; попона. — Б.пр.]
	[** Подпръг — широк колан под корема на яздитно или товарно животно. — Б.пр.]
	Жената на Назар, Киз-Тугмас, слаба, с хлътнали бузи, шеташе около котела, като хвърляше от време на време поглед към мъжа си, без да се решава да го попита къде отива. „Старият е замислил нова чудесия“ — помисли си тя, но се страхуваше да му се противопостави. Само набързо замеси няколко шепи брашно и започна да пече колачета.
	— Къде отива нашичкият? — попита шепнешком Йълдъз Турган, когато старецът излезе от юртата.
	— Ясно е къде — на война! — уверено й отговори момчето.
	— Какви ги приказваш? Каква война? — възкликна изплашено майка му.
	— Момчетата разправят, че скоро ще има война. Виж, виж какво прави татко!
	Влезлият отново в юртата Назар се приближи до решетестата стена и свали оттам своята стара, в кожена ножница, крива сабя с тесен портупей*. Той важно го преметна върху шубата си, като върза на възел краищата на ремъка. Жена му и децата следяха всяко негово движение със зяпнали уста.
	[* Портупей — ремък за носене на хладно оръжие. — Б.пр.]
	Като стъпваше трудно с втвърдилите се ботуши, Назар-Кяризек излезе от юртата, стараейки се да си придаде горд и смел вид. Прехвърли юздата през шията на кобилата, качи се на седлото й и отправи намръщен поглед към входа на юртата. Жена му загърна в розова кърпа горещите и още димящи колачета. Йълдъз притича и ги подаде на Назар. Заслонила с ръка очите си от яркото слънце, тя се вгледа в издълбаното от бръчки лице на Назар, чакайки той да каже нещо. Назар разбираше какви мисли вълнуват семейството му. Но нима бе възможно при решаването на такова важно дело да посвети жена си и децата си в своите планове? Мушна тържествено в пазвата си розовия вързоп и важно рече:
	— Отивам при самия хан Баяндер!
	И удари с токовете си костеливите хълбоци на кобилата, която бавно се повлече по пътечката, водеща към степта.
	Турган притича до майка си и й каза шепнешком, сякаш баща му можеше все още да го чуе:
	— Ще тръгна след тате към хан Баяндер. Хич не е далеч! Ще изтичам дотам преди него и скоро ще се върна.
	— Наглеждай хубаво баща си!
	Майка му се обърна и тръгна към юртата. Като пъхна снопче сухи тръни в гаснещия огън, тя го раздуха.
	— Ама че го е измислил! Че за него ли, стареца, е да ходи на война?! Ще падне там още в първото дере и няма да се върне. Кой тогава ще пожали мен, вдовицата?… Е, какво се туткаш още, Турган? Тичай след баща си, но го следи отдалеч, за да не те забележи. Че ще вземе да се разсърди и да те напердаши…
	Турган поповдигна шалварите си и се затича натам, накъдето се бе отправил баща му.


	Десета глава
	Ханска щедрост

	Вестта за замисления от монголите поход на Запад прелетя по цялата Кипчакска степ като ураган, който през тих летен ден изведнъж се понася из равнината, като извива пясъчни стълбове, изскубва храсти и прекатурва лошо прикрепени юрти. Във всички посоки препускаха куриери, които предаваха вестта от един чергарски стан на друг, съобщавайки за огромното събитие в мирния живот на номадите. Свикваха се за похода всичките дванайсет рода на великия кипчакски народ*.
	[* Кипчаци — голямо племе от тюркски произход, заемащо огромна територия от Аралско море до Днепър. В древните руски източници кипчаците са наричани половци. Европейските пътешественици са ги наричали кумани. Източните писатели са наричали страната на кипчаците Дещи Кипчак (Кипчакска степ), а европейските — Кумания. — Б.а.]
	Назар-Кяризек вървеше покрай крайбрежните тополи, зад които проблясваше мътната след дъжда река Сейхун. Пред него се простираше обширна равнина. Във всички посоки бързо препускаха конници, равномерно крачеха върволици от двугърби камили, натоварени с решетки за юрти, пръти, кечета, чували, котли и други опушени предмети от чергарския бит. Покрай камилите вървяха жени и деца. Полуголи роби подкарваха стада от овце и крави. Имаше нещо необичайно и тревожно в развълнуваната степ, обикновено дремеща в безмълвното си величие.
	Назар-Кяризек най-сетне се добра до стана на единайсетата жена на хан Баяндер. Старият номад бе удивен, защото там всичко си бе постарому! Въпреки всеобщата бъркотия, хан Баяндер бе, както винаги, невъзмутим. В стана се готвеха за лов със соколи. Оседланите красиви коне нетърпеливо риеха пясъка с копитата си. Десет сръчни юноши със соколи върху ръкавиците на левите си ръце стояха в редица, очаквайки излизането на господаря си от шатрата му. Жилавите тясно муцунести кучета вече няколко пъти започваха яростно хапане.
	Назар слезе от мършавата си кобила, спъна предните й крака с въже и започна важно да се изкачва към върха на хълма, върху който стояха ханските юрти.
	Хан Баяндер излезе от юртата си. Лицето му лъщеше от обилното угощение. Бе с изящен ловен костюм — жълт копринен халат, загащен в широките велурени шалвари, и ботуши за езда с извити нагоре носове. Периферията на бялата му ярешка шапка се издигаше отпред и се спускаше на врата му отзад. Дебелият му корем бе здраво стегнат с шал на райета, от който стърчеше индийски кинжал с резбована дръжка от слонова кост.
	Господарят на степта позна стария Назар. С остър поглед той огледа покорно прегърбения му гръб, дългополата козя шуба и кривата стара сабя. „Старецът е дошъл да моли за нещо — реши ханът. — Полезно е от време на време да се угоди на обикновен чергар, за да може мълвата за щедростта на хан Баяндер да се носи из степта от огън до огън. Това е особено важно сега, когато хановете събират бойни отряди, за да тръгнат на далечен поход…“
	— Славен е хан Баяндер! Безброй са табуните с коне на хан Баяндер! Аллах да пази благословените стада на хан Баяндер! — викаше напевно Назар-Кяризек и се кланяше толкова ниско, че от проскубаната му шуба се подаваха костеливите му рамене.
	Ханът се спря и мушна ръка в раирания си пояс.
	— Здравей, дядо Назар-Кяризек! Къде си тръгнал с тази ръждясала сабя?
	— Велика вест лети над Кипчакските степи…
	— Какво си чул?
	— Сега, мой хане, сега ще ти кажа! Бях на пазара в Сигнак. Седях по-настрани в ашхането [кръчмата] и тихичко слушах какво си приказват важните хора. Един търговец със скъп копринен халат знаеше твърде много това, което ние, простите хора, и не подозираме. Той доставя брашно на монголските ханове и често беседва с тях. Та от тях чул, че в Сигнак са пристигнали най-важните монголски принцове, внуците на „Великия покорител на Вселената“ — Чингис хан…
	Назар спря, искайки да разбере какво впечатление е произвела новината му. Ханът стоеше спокойно с непроницаем поглед на всемогъщ и всезнаещ човек. Съпровождащите го джигити наостриха уши и се приближиха с крачка напред.
	— Това, като че ли, ще да е истина! — отбеляза хан Баяндер. — Какво още се говори на пазара?
	— Този търговец казва още, че след принцовете бърза войска от монголи и татари, толкова многобройна, че ще се разпростре из степта ни на десет дни път.
	— Чух и аз за пристигането на монголските принцове. А за какво ли идват тук? Нашите земи са под тяхна власт и подвластните им народи не смеят и да шукнат, така че какво им трябва още? Не си ли чул нещо за това, Назар-Кяризек?
	— Говори се, че страховитият хаган Чингис хан е завоювал половината свят, а внуците му искат да покорят останалата половина.
	Баяндер поклати глава:
	— Че това лесна работа ли е?! Колко народи живеят по света, а Чингис хан вече го няма! Кой ще го замести? Кой има толкова ум, колкото Чингис хан? Кой ще поведе войската? Ей, джигити, доведете ми коня!
	— Почакай, славни ми хане! — зави изплашено Назар. — Погледни към стария си коняр! Ти си по-могъщ от всички останали степни султани! Моля те, мой хане, не ме забравяй за този поход! Четирийсет години вече как вярно ти служа и денем, и нощем, и в сняг, и в буря, докато съвсем не остарях. Сега мястото ми е заето от петимата ми синове, юнак до юнака! Те пазят и се грижат за конете ти и ги опазиха до този страшен ден, когато вече навсякъде се чуват бойните урани* на дванайсетте рода на великото кипчакско племе: „Уйбас**, токтабайци***! Дюйт, батири дурутайци! Даукара, джерсайци, помитащи всичко по пътя си! Грабвайте острите саби, яхвайте конете и тръгвайте на поход!“
	[* Всяко племе и всеки род у кипчаците са имали свой боен вик или „уран“. По време на битка, сбиване или просто в тълпата с този вик членовете на един род са се викали взаимно. — Б.а.]
	[** Уйбас, дюйт и даукара — бойни викове на кипчакските родове. — Б.пр.]
	[*** Токтабайци, дурутайци и джерсайци — кипчакски родове. — Б.пр.]
	Хан Баяндер стоеше още по-величествен и само лявото му око примижаваше и в него проблясваше весела искрица, докато наблюдаваше крещящия урани старец Назар, който бе извадил кривата си сабя и я размахваше над главата си.
	— Ти си смел воин, Назар, и аз помня заслугите ти! Какво искаш от мен?
	— Петимата ми синове са готови да тръгнат под славния ти бунчук*. Но на какво? Много коне отгледаха за теб, а собствени нямат! Ненапразно се казваш хан Баяндер**. Дай на всеки един от синовете ми по кон със седло! Ще тръгнат с теб като твои верни защитници в боя, ще бъдат твоите верни стрели — накъдето ги пратиш, натам ще полетят, каквото им заповядаш, ще го изпълнят!
	[* Бунчук — конска опашка като знаме на запорожските казаци през 16–18 век и в Турция като полково знаме в кавалерията. — Б.пр.]
	[** Баяндер — щедър. — Б.а.]
	Хан Баяндер докосна с три пръста острия край на брадата си:
	— Добре, верни ми конярю, Назар-Кяризек! Ще дам коне на синовете ти, но за седла и юзди ще трябва сами да се погрижат. Но аз не давам нищо даром. Ако раздам табуните си на моите джигити, ще ми се наложи да кретам из степта като дрипав просяк. Нека след завръщането от похода всеки от петимата ти синове да ми докара в замяна на получения друг млад кон, покрит с килим и още — докато синовете ти се сдобиват със слава, нека жените им ми изтъкат по един кадифен килим…
	— Смили се, преславни хане! Нямам аз вълна за килими.
	— Ще получиш вълна от управителя ми. Ако си съгласен, синовете ти могат да си вземат по един кон. Ще ги зачисля и петимата при моите отбрани хиляда джигити.
	— Аллах да те пази заради щедростта ти, пресветли ми хане! — възкликна Назар, и като скръсти ръце пред корема си, се поклони ниско на яхващия коня си Баяндер.
	След това въздъхна, изправи се, прибра обратно в ножницата й старата си сабя и, като поклащаше глава, мрачно се загледа след отдалечаващия се със свитата си хан. После отмести погледа си и съзря Турган. Момчето бе клекнало и прегърнало с ръце коленете си. Черните му очи внимателно следяха изражението на лицето на стареца. Като забеляза тъгата му, Турган скочи и притича до Назар:
	— Защо си огорчен, тате? Аз чух всичко. Освен старата ни кобила, вече ще имаме още пет хубави коня. Нима е трудно да бъдат върнати други на този алчен хан? Лесна работа! Нали братята ми ще отидат на война и ще докарат цял табун собствени коне.
	— Кой, освен Аллах, може да знае какво ще ни донесат тези коне след войната — славни багатури или само окървавените им мечове?
	— Тръгвай по-бързо за конете! Бързай, тате, докато ханът не е размислил! Разреши ми да тичам след теб! Може ли?
	Турган помогна на баща си да яхне кобилата и двамата тръгнаха по пътечката, водеща натам, където пасяха безбройните полудиви табуни на хан Баяндер.


	Единайсета глава
	По следите на коня

	Арапша водеше Хаджи Рахим през пустинната степ толкова уверено, сякаш неведнъж бе минавал по тези хълмове и оплетените, едва забележими пътечки. От време на време спираше, взираше се в следите и се покатерваше на някоя могила, откъдето оглеждаше степта. Тогава умореният Хаджи Рахим лягаше на пясъка и въздишаше. Най-накрая попита:
	— Къде ме водиш? Още дълго ли ще вървим?
	— Вървим по следите на моя кон. Знам къде можем да се скрием. По-бързо напред!
	Пътечката водеше към възвишение, покрито с камънак. Арапша се отби настрани, спусна се в дерето и дълго се провира покрай един пресъхнал ручей. След което посочи към хълма.
	— Ще се изкачим горе и ще се скрием зад камъните. Оттам ще можем да наблюдаваме степта.
	Като се изкатериха по стръмния скат на дерето до каменистия връх, те залегнаха зад храстите на репея. Оттам се виждаше надалеч в околовръст.
	— Погледни към пътя! — прошепна Арапша. — Това са те!… Търсят нещо!…
	През степта минаваха четирима монголски конници, възседнали дребни, но издръжливи кончета с дълги гриви. Яздещият най-отпред се навеждаше от седлото, вглеждаше се в земята и спираше. От време на време шибваше коня си и монголите препускаха в галоп. Скоро се скриха зад хълмовете.
	— Вървят по следите на белия ми кон, на моя Акчиан! Надяват се да го настигнат. Точно това очаквах! Може да се върнат… Трябва да се отдалечим по тези остри камъни, по които следите ни няма да се виждат…
	Пътниците се промъкнаха през няколко дерета, след което се изкачиха в равнината. Пътеката им бе пресечена от широк път. Като подсвирваха остро, група пастири гонеха по него стадо от овни и кози.
	— Тук следите ни ще се изгубят — каза Арапша. — И оттук ще се доберем до някой западнал чергарски стан, където ще си починем.
	Пътечката ги отведе до един хълм, от чийто връх се откриваше просторен изглед към оживена зелена равнина. По нея пасяха многобройни стада кобили. Като се придвижваха бавно из пасището, конете кротко пощипваха свежата трева. Размахващи дълги укрюки* коняри на коне пазеха кобилите и жребчетата.
	[* Укрюк — дълъг, тънък прът с примка от ласо накрая, пригодена за нанизването й върху конските шии. — Б.а.]
	Осветената от полегатите лъчи на залязващото слънце равнина, по която бродеха стройни охранени коне, изглеждаше изключително свежа и привлекателна след ронливите бархани* и пустинните хълмове с повехналите стебълца на белия пелин.
	[* Бархан — подвижно, характерно за пустините пясъчно натрупване от вятъра със сърповидна форма; материкова (континентална) дюна. — Б.пр.]
	Наблизо проблясваше малко езеро, над което прелитаха диви патици. От гъстата тръстика неочаквано изскочи строен, бял и оседлан кон и със звънко цвилене препусна покрай стадата от рижи кобили.
	— Виж, почтени мой учителю! Това е той, моят Акчиан! Моят откраднат приятел!…
	И, като захвърли чантата и плаща си върху пясъка, Арапша се затича надолу по хълма.
	— Чакай ме тук… Ще го хвана! — извика той.
	Факихът се отпусна на земята и се загледа след него.
	Конярите препуснаха след белия жребец. Арапша притича през зелената равнина, скри се в тръстиката, премина през ручея и изчезна във високата трева, през която препускаше белият жребец, преследван от двама пастири.
	Отзад се чуха тихи гласове. Хаджи Рахим се огледа… Клатушкайки се на кривите си крака, трима монголи се бяха отправили към него. Единият от тях разплиташе сноп върви. Факихът не бе успял още да се опомни, когато монголите се нахвърлиха върху него, вързаха го с вървите, разтърсиха го и го изправиха на крака.
	— Виждаш ли, че има син чапан с червени копчета! Разбира се, че е той.
	— Това не е той! Онзи е млад, а на този брадата му е обрасла…
	— Какво ме интересува! Ханът каза: „Ако срещнеш човек със син чапан с червени копчета, убий го веднага!“
	— Да го заведем при хана, нека той да решава!
	— Какво искате от мен? — викаше Хаджи Рахим. — Аз съм беден дервиш, аз пиша книги!
	— Тия ги разправяй някому другиму! Откъде имаш рубинени копчета? Само с едно от тези копчета може да се купи стадо от най-отбрани кобили!
	— Вземете и чапана, и копчетата! Те не са мои…
	— Какво се бавите?! — възкликна, докато се приближаваше четвърти монгол. — Побързайте, защото насам препускат хански коняри! Покрийте главата му с кърпа! Извийте петите му към тила…
	Хаджи Рахим не чу останалото, защото бе сграбчен от силни ръце и пъстра кърна обви лицето му. Ярко слънце заблестя пред очите му и се разпръсна на хиляди искри. Чуваше се шум от гласове, викове, силен кучешки лай, той усещаше мъчителна болка по цялото си тяло — и факихът загуби съзнание.


	Дванайсета глава
	Белият кон




	… С лекота препуска конят му.
	Той е по-бърз с половин сажен от мисълта,
	а с цял сажен — от вятъра.
	Из поемата „Джангар“




	В зелената степ пасяха свободно няколко хиляди коне. На пръв поглед изглеждаше, че са разпръснати безразборно, но бавно придвижващите се през степта табуни бяха разпределени на отделни групи или „стада“, които не се смесваха едно с друго, за което зорко следяха пастирите.
	Всяко стадо се състоеше от стара майка и петнайсет-двайсет млади коня с един и същи цвят — тъмно или светлорижи, кулести*, дорести** и други. Старият и злобен жребец не се отделяше от стадото си, като го пазеше.
	[* Кулест кон — който е със сламеножълт косъм по тялото и черни предпазни косми (грива, опашка, чело, крака). — Б.ф.к.]
	[** Дорест кон — който е с червено-кафяв косъм. — Б.ф.к.]
	Яхнали гърбоноси мършави коне, пастирите препускаха с викове между стадата и, като размахваха укрюците си, умело разгонваха вкопчилите се в битка жребци.
	Сред тях бяха и петимата синове на Назар-Кяризек. Най-възрастният от тях, Демир, бе на трийсет години, а най-младият, Мусук — на седемнайсет. Братята се славеха като отчаяни укротители на коне и безстрашни ловци на вълци, срещу които се нахвърляха само с по един бич. Зиме и лете, денем и нощем, в студ и проливен дъжд обикаляха те около табуните на хан Баяндер, като ги пазеха от крадци и хищници. Хан Баяндер не се отнасяше кой знае колко добре към своите верни пазачи. Само им обещаваше, че някой ден ще ги награди „по хански“. Но засега пастирите му не бяха облечени с дрехи, а с избелели и сиво-кафяви като степта дрипи, на краката си носеха самоделни ботуши, съшити от необработени лалугерски кожи, а ролята на шапки изпълняваха собствените им гриви от разрошени коси. Опалени от слънцето, почернели, те бяха дотолкова свикнали със степта, също като конете и големите рунтави кучета, че сами бяха станали част от барханите, острата степна трева на равнините, вятъра и плуващите по небето облаци.
	Именно в този табун Арапша забеляза сред мирно пасящите коне строен бял жребец — неговия Акчиан. Той се носеше като неукротим звяр между стадата, наслаждавайки се на свободата си, и смело влизаше в схватки с другите жребци. С диво пръхтене впи зъбите си в шията на един риж жребец, събори го и със звънко цвилене препусна надалеч в степта. Вятърът развяваше сребристата му грива.
	Арапша изсвири с уста. Акчиан се спря и наостри уши, а Арапша изсвири още веднъж и чу ответно цвилене. Като изви шия и леко замяташе стройните си крака, Акчиан се понесе с плавно препускане срещу стопанина си.
	Но двама пастири отдавна го преследваха и препуснаха напред, като подготвиха примките си. Арапша тичаше с всички сили към коня си, но вече бе късно, защото двете примки изплющяха върху шията на бегача, който се спря и се хвърли настрани, опитвайки се да се изтръгне на свобода.
	— Стойте! Този кон е мой! Той е оседлан с моето седло! — крещеше Арапша.
	— Махай се оттук, докато си цял, степни скитнико и конекрадецо! — крещяха му пастирите. Единият от тях скочи от коня си и се вкопчи в юздата на Акчиан. — Тази земя и тези табуни са на хан Баяндер! Свободно бродещият кон е плячка за хана!…
	Арапша извади меча си и изкрещя с такъв бяс, че пастирите се отдръпнаха:
	— Чуйте ме, жалки роби на Баяндер! Вие ли, ханските пастири, крадете чуждите коне? Иска ви се да поставите калпавото си клеймо върху сребристата кожа на този благороден кон?
	— Сам хан Баяндер ще постави клеймото си върху челото ти — отговори му пастирът. — И дълго ще лежиш като мърша на могилата!
	Говорещият бързо отскочи встрани, като едва успя да избегне разярения воин, който се нахвърли върху него с вдигнат меч.
	Но най-неочаквано пред Арапша се изпречи изтичал от салаша* мургав набит монгол с изпокъсан плащ.
	[* Салаш — дъсчена колиба. — Б.пр.]
	— Почакай, бек*-джигите! — каза спокойно той. — Винаги ще успееш да съсечеш със светлата си сабя грубиянина. Чуй първо какво ще ти кажа! А конят ти няма да отиде никъде без теб!
	[* Бек — бей. — Б.пр.]
	Направи жест с ръка и пастирите махнаха примките, хвърлени върху белия жребец. Говорещият бе млад. По горната му устна имаше съвсем рехав тъмен мъх. Под събраните му вежди бяха застинали скосени, студени, сякаш стъклени очи, в които се усещаше затаена и непреклонна воля. Държеше се уверено, което изглеждаше странно при вида на избелелия му бедняшки плащ.
	Арапша спря неволно, поразен от властното изражение на лицето на непознатия, и изведнъж си спомни думите на Хаджи Рахим: „Конят ти ще се върне… С него замина необикновен човек, който може да ти даде хиляди коне за него…“
	— Никой няма да посмее да се докосне до коня ти — продължаваше младият монгол. — Аз препуснах с него, когато ме гонеха враговете ми. Купувам го. Колко златни динара* искаш за него?
	[* Динар — златна монета. — Б.а.]
	— Да продам моя Акчиан?! — възкликна Арапша. — Конят е най-добрият приятел на смелия джигит! Нима приятелите се продават?
	— Добре го каза! — отвърна му непознатият. — Този благороден кон е създаден да бъде язден от султан, хан или от самия хаган. За какво ти е на теб, смелия, но обикновен джигит, такъв кон? Ще ти платя за него толкова, че ще можеш да си купиш десетина добри коне и копринени дрехи. Казвай колко искаш срещу коня?
	— Нищо не искам! — възрази му Арапша. — Току-що с мъка го намерих отново. Аз нямам родина, юрта, белобрад баща или смел брат. Цялото ми богатство са мечът ми и този кон. Защо искаш да ми го отнемеш? Кой ще ме спасява в огъня на битката или на края на пропастта? Не го давам!
	— Белият кон ми трябва! В замяна ще ти дам най-добрия кон от този табун. Съгласен ли си?
	Очите на Арапша се разшириха. Той пламна от гняв, но отново си спомни думите на Хаджи Рахим. Замисли се за миг, след което тръсна черните си къдрици и каза:
	— Ако моят кон ти трябва, не за да го яздиш под брокатна хаша на пазара за удивление на тълпата, а за походи и битки, то аз ти го подарявам! Ще полетиш на него към далечна блестяща звезда. Той ще бъде кон на победител и ще ти донесе успех!
	Непознатият със скъсания плащ потръпна. За миг погледът му се спря изпитващо върху Арапша. След което се обърна към пастирите и небрежно, като за нещо маловажно, ги попита:
	— Кажете ми, юначни джигити, бихте ли могли да ми продадете коня, който сам си избера?
	Пастирите се спогледаха и си зашепнаха помежду си. Най-младият от тях, почернял от слънцето като бръмбар, каза:
	— Конете не са наши, а са на хан Баяндер. Но ханът ни обича златото и можем да ти продадем нужния ти кон, ако платиш за него не по-малко, отколкото биха платили търговците на пазара в Сигнак. Ще ни дадеш ли двайсет и пет златни динари за него? Тогава бихме ти хванали жребеца, който ни покажеш, а ако прибавиш по нещичко за усърдието ни, ще го обяздим пред очите ти.
	— Аз не съм джамбазин*! — отвърна странният монгол. — Не се пазаря, а вземам това, което искам. Ще получите това, за което молите. Освен това ще прибавя за всеки по един златен динар.
	[* Джамбаз(ин) — търговец на добитък, обикновено на коне. — Б.пр.]
	— Да си жив още хиляда години! — възкликнаха пастирите. — Казвай бързо кой!


	Тринайсета глава
	Братята пастири

	Назар-Кяризек бързаше да види синовете си, за да ги зарадва с вестта за милостта на хана, който им отстъпваше пет от конете си. Гонеше здраво, доколкото това бе възможно, мършавата кобила. Тя ту се влачеше ходом, ту препускаше с лек тръс и най-накрая се домъкна до долината, в която пасяха табуните на хан Баяндер.
	Веднага след Назар дотича, скачайки като заек, и малкият Турган. Той се изкатери на един хълм и завика на баща си:
	— По-бързо, тате, ела по-бързо тук! Тук ловят вълци!
	Назар изплющя с бича си и се изкачи на хълма.
	В падината между хълмовете, крещейки и свирейки с уста, препускаха във всички посоки джигитите на хан Баяндер. Давейки се от неистов лай, жилавите хрътки преследваха няколко вълка. Бягайки, вълците се хвърляха под краката на конете.
	Особено разгорещена битка се водеше около един голям и стар вълк. Той се зъбеше, тракаше с озъбената си муцуна, отхвърли отчаяно завило куче и се въртеше на едно място, като отблъскваше напиращите към него врагове.
	Един джигит скочи към вълка, като направо от седлото си се стовари върху него, и се опитваше да го хване за ушите. Но вълкът се отскубна, претърколи се премятайки се през кучетата и с големи скокове се понесе надалеч.
	Джигитите препуснаха след него.
	— Дръж го, Нури! Не го изпускай… Хвани го за ушите, Нури!…
	Сред облак прах, шум и викове ловците, вълците и кучетата се скриха зад едно възвишение.
	Тогава Назар-Кяризек видя на мястото на схватката лежащ на земята човек, овързан с върви. Бе със син монголски чапан. Отхвръкналият настрани дервишки калпак му се стори познат. Назар се приближи и слезе от коня си.
	— Та това е нашият съсед, ученият факих Хаджи Рахим! Да не би старият вълк да го е удушил? Жив ли си, Хаджи Рахиме? Велики Аллах, помогни!
	Очите на лежащия се отвориха и погледът му се спря учудено върху навелия се над него старец. Хаджи Рахим бавно идваше на себе си:
	— Не знам жив ли съм или безмилостният Азраил* ме влачи към царството на нощта… През мене препускаха ловци и джигити… върху гърба ми кучетата се биха с вълка… Много пъти си ме спасявал от глада, Назар-Кяризек… Спаси ме още веднъж, не ме зарязвай тук!…
	[* Азраил (Израил) — ангел на смъртта в юдаизма и исляма. — Б.пр.]
	Назар развърза вървите и ги нави:
	— С тези въжета синовете ми ще обесят разбойниците, които са сторили това на моя почтен съсед.
	Старецът помогна на изранения дервиш да се покатери върху кобилата и бавно я поведе за юздата. Хаджи Рахим охкаше и се оплакваше:
	— Авлигата преследва осата и не забелязва, че ловецът вече е опънал лъка си и се готви да я прониже с остра стрела… В същото това време тигърът се готви за скок, за да разкъса ловеца! Кой знае бъдещето и кой ще загине пръв — тигърът или ловецът, авлигата или осата?… Вече загивах от ръцете на страшните монголи, а кой ме спаси — старият злобен вълк и разярените кучета…
	В подножието на хълма, до бистрия извор имаше две тръстикови колиби. В тях живееха пастирите, синовете на стария Назар-Кяризек. Старецът се приближи до колибите. Охкайки, Хаджи Рахим слезе от кобилата и се спря поразен, защото пред него стоеше нощният му гост.
	— Кой е посмял да те обиди? — попита го младият монгол, като смръщи вежди. — Синият чапан е изцапан и скъсан… Какво се е случило с теб?
	Хаджи Рахим разказа как е бил нападнат от монголските воини. За миг юношата покри очите си с ръка, след което се вкопчи в ръкава на Хаджи Рахим и прошепна:
	— Това са те! Неизвестните злодеи ме преследват неотклонно! Хаджи Рахиме, тази нощ ти ми помогна да избягам, а сега едва не загина заради мен! Познали са синия ми чапан върху теб!…
	Арапша притича до Хаджи Рахим:
	— Прости ми, почтени мой учителю! Виновен съм, защото аз, твоят мюрид, те оставих сам!
	— Познаваш ли го? — посочи към Арапша монголът. — Кажи ми, Хаджи Рахиме, мога ли да се доверя на този джигит?
	— Арапша е храбър като планински барс и непреклонен и твърд като елмаз! Езикът му не познава лъжата, ръката му не изменя на приятел…
	— Харесва ми това, което казваш. Аз ще го издигна!
	Почтително наведен, се приближи най-възрастният от пастирите:
	— Чуй, хане! Макар че си без юрта и без кон, ако в кесията ти подрънква злато, то сега ще ти уловим отличен кон.
	— Арапша! — каза монголът. — Избери си най-добрия.
	Арапша огледа табуна и посочи млад дорест кон. Бе малко по-висок от останалите и твърде по-неспокоен. Докато останалите коне кротко пощипваха трева, вдигнал главата си, дорестият жребец се озърташе и все изтичваше настрани, за да се сбие с другите жребци.
	— Ойе! Няма да е лесно да го хванем! — казаха пастирите. — Това е огън, а не жребец! Той е звяр, зорък и плашлив… Не можеш го удари с бич, сам се хвърля срещу човека!
	Старият Назар-Кяризек се намеси:
	— Мусук ще хване коня, а най-малкият ми син Турган ще го обязди. Няма да му е за пръв път!
	Покатерилият се върху рижата кобила Турган слушаше внимателно и ликуваше вътрешно. Очите му святкаха от гордост, понеже му доверяваха такава опасна и трудна работа като обяздването на див кон!


	Четиринайсета глава
	Обяздването на дивия кон

	Нареченият така заради ловкостта си Мусук* пристегна здраво с колан тънкия си кръст, метна се върху жилав гърбонос кон и с дълъг тънък укрюк в ръка препусна по посока на дорестия жребец.
	[* Мусук — котка (тюрк.). — Б.а.]
	Отначало Мусук направи широк кръг, стараейки се да заобиколи коня. Дорестият жребец още не подозираше, че го заплашва опасност, и се заиграваше с близките жребчета.
	Изведнъж нещо го обезпокои — бе забелязал приближаващия се към него пастир. Като пазеха жребчетата си, майките спокойно се отдръпваха настрана, правейки път на ездача. Повтаряйки движенията на майките си, жребчетата се отдръпваха след тях.
	Дорестият застана нащрек. Почувства приближаването на врага и отскочи силно встрани, като се стараеше да се скрие сред другите коне.
	Мусук не го изпускаше от поглед нито за миг. Врязваше се в купчините разбягващи се коне и се носеше след отдалечаващия се дорест жребец. Конникът неведнъж бе съвсем близо и се приготвяше да му надене примката, но разгневеният кон, махвайки с опашка и разтърсвайки глава с развяваща се настръхнала грива, рязко отскачаше встрани и изчезваше между разтревоженото стадо.
	Мусук се разпалваше, не помнеше и не виждаше нищо, освен изплъзващия му се непокорен звяр. Той трябваше да го хване, каквото и да става, и да не го изпуска, което също не бе лесно. Вече на няколко пъти дорестият кон се изплъзваше на пастира, риташе с копита и разблъскваше с гръд скупчилите се коне, които, вдигнали глави и наострили уши, следяха с тревога буйното преследване.
	Жилавият гърбонос степен кон, върху който, прилепил се към шията му, препускаше Мусук, сякаш разбираше тайните желания на ездача си. Не Мусук управляваше коня, а бегачът, в единен порив с ловеца, се носеше след изплъзващия се див жребец, откривайки го сред стотици други коне.
	Накрая младият джигит настигна жертвата си, нахлузи й примката, захвърли настрана укрюка и, притиснал края на ласото с коляно, с дясната си ръка удържаше дивия, прекрасен в яростта си кон.
	Когато примката изплющя върху шията на свободния бегач, наблюдаващите лова пастири нададоха див вой. Хилядите коне от табуна се вкамениха, поразени от победата на човека. Те стояха като вкопани, наострили уши и устремили погледи към опитния ездач и разярения жребец с развяваща се черна грива, задържан от опъналото се като струна черно, направено от косми ласо.
	Изумен от не изпитваното досега усещане на остра болка в шията си, дивакът остана неподвижен само за миг. След това, като разкрачи крака и наведе ниско глава, той започна опити да скъса ласото.
	Вдигна се внезапно на задни крака и направи отчаян скок встрани, опитвайки се да изтръгне ласото от желязната ръка на пастира, но постигаше само това, че примката го душеше още по-силно. Дорестият жребец запръхтя яростно, отпускаше се на колене, правеше нови скокове, извиваше се и хвърляше високи къчове със задните си крака.
	Конят на Мусук бе силен и опитен в подобни схватки и не помръдваше и на крачка. Мусук внимателно следеше всяко движение на противника си. Двама пастири се приближиха тичешком до вбесения пръхтящ кон и здраво го хванаха за ушите, докато други двама коняри бързаха да вържат краката му с ремъци. Единият от тях прекара между зъбите на жребеца връв от косми, след което ловко омота корема му с нея и завърза края й на гърба му.
	В този момент на гърба на страховития кон се озова босоного момче, облечено с алена рубашка и засукани шалвари. Хвана се за краищата на връвта, прекарана вместо юзда през зъбите на коня, и здраво се вкопчи с лявата си ръка за гъстата му грива. Като освободиха краката на коня, пастирите отскочиха настрани, а Турган го удари с бича си и препусна през степта.
	Разтворил уста и вдигнал ръка, изпълненият с гордост и тревога Назар-Кяризек викаше:
	— Берикеля*! Синчето ми ще стане истински джигит!
	[* Берикеля — юнак, юначина. — Б.а.]
	Момчето се държеше здраво върху гърба на препускащия кон. Скоро бе толкова далеч, че изглеждаше като малка червена точка. Пастирите наблюдаваха зорко борбата между коня и детето, готовите всеки момент да се притекат на помощ.
	Конят се носеше наоколо по степта, като се мяташе от една на друга страна. Опитваше се да хвърли момчето с неочаквани скокове настрани. Хвърляше предни и задни къчове, подскачаше на място, изправяше се на задни крака, вървеше на тях и отново полетяваше през степта, разярен до краен предел.
	Вкопчил се с всички сили за връвта и разрошената грива, Турган не губеше нито смелостта, нито упоритостта си. Той ту удряше коня с бича си, ту го ободряваше и успокояваше с ласкави думи. Най-сетне дивият жребец започна малко по малко да се подчинява на юздата.
	Това бе забелязано от пастирите. Най-големият брат, Демир, се развика:
	— Момчето пребори коня! Време е да го измъкваме! То е уморено и силиците му не стигат. Аз ще отида.
	И Демир препусна към Турган. Дорестият бе измъчен, изтощен, наполовина укротен и не бе трудно да бъде настигнат. Но щом забеляза, че към него се приближава нов конник, жребецът отново се разяри, започна да се извива и да скача настрани. Обаче отдавна се бе уморил и, губейки сили, се понесе със ситен тръс. Движенията му ставаха все по-равномерни и правилни. Вече се виждаше, че се подчинява на юздата и прави правилен кръг, като се приближава към мястото, където стояха Назар и пастирите.
	Дивият кон бе обязден…
	Притеклият се на помощ на момчето Демир се изравни с него и продължи да препуска редом до него. Като се държеше с лявата си ръка за гривата на коня, момчето се изправи на колене, а веднага след това и на крака. Опитният пастир се възползва от това и, като притисна плътно своя кон до обяздения вече жребец, прегърна детето с дясната си ръка и го прехвърли при себе си.
	Вече опитомен, конят препускаше редом, воден за юздата. Придържайки седящото на седлото пред него момче, черният загорял пастир се връщаше към салаша. Притичалите им братя свалиха уморения, едва стоящ на краката си, млад укротител и един през друг се заеха да го прегръщат и целуват.
	Арапша се хвърли към дорестия жребец, хвана го за юздата, потупваше го по шията и го наричаше с ласкави имена. Конят стоеше с разтворени крака, отпусната глава, равнодушен към всичко и с увиснали уши.
	Старият Назар-Кяризек каза:
	— Води го ходом до залез-слънце и не му давай вода до полунощ. Ще бъде най-добър и знаменит кон!
	Младият монгол, който внимателно бе проследил с поглед препускането, се обърна към пастирите и започна небрежно да отброява златни динари от кесията си. Изсипа монетите в подложените длани на най-големия брат, след което се метна върху белия жребец и, като го задържаше, каза:
	— Благодаря ви, джигити пастири! Скоро ще чуете за мен…
	Той подкара коня, но го спря и се взря в далечината. Върху хълмовете, окръжаващи долината, се показа разтеглил се във верига конски отряд. По дребните яки коне с прави дебели шии можеше веднага да се познае, че са монголски. Конниците бързо обкръжиха мястото около салаша. Млад хан със сурово, каменно лице командваше монголите. Трима воини го следваха неотстъпно. Средният от тях държеше копие с трептящо от вятъра жълто парче плат. Мрачният хан се приближи до пастирите. Като срещна погледа на младия ездач на белия жребец, той се наведе към лъка на седлото си:
	— Менду*, Бату хан! Не бе лесно да те намерим. Защо си с дреха, неподобаваща на принц чингисид**?
	[* Менду — здравей (монголски). — Б.а.]
	[** Чингисид — син или потомък на Чингис хан. — Б.а.]
	— Жълтоухите кучета на Гуюк хан ме преследваха и аз се криех в салаша на тези бедняци.
	— Почтеният ми баща, Субетей-багатур, се разтревожи за теб. Моли веднага да дойдеш в шатрата му.
	— Готов съм, багатуре Урянх-Кадан!
	Като препуснаха от място, монголите бързо се скриха зад хълмовете.
	Арапша се обърна, защото не искаше да гледа как се отдалечава неговият любим бял Акчиан, и затърка със снопче трева потта, която струеше по хълбоците на новия му кон. Същевременно му шепнеше ласкаво:
	— Не тъгувай! Не съжалявай за загубената свобода! Сега вече си мой приятел. До този момент ме преследваха несполуки, но ти ми носиш надежда! От днес ще се наричаш „Италмаз“! Ще станеш предан и верен като куче* и неуморим и як като елмаз…
	[* Ит — куче. — Б.а.]


	Петнайсета глава
	Справедливите съдии

	Киз-Тугмас* честичко излизаше от юртата и поглеждаше към пътя, очаквайки връщането на стария си мъж. Накрая, уморена, приседна на края на килима до входа на юртата и, като прегърна коленете си, мълчаливо се загледа към безлюдния хълм, над който се извиваха облаци от дребни розови прелетни скакалци.
	[* Кръщавайки новородените, чергарите често са влагали в имената им съкровени пожелания към детето, например за момчета: Турсун (нека живее!) или Улмас (да не умира!), или за момичета: Йълдъз (звезда), Киз-Тугмас (да няма дъщери!) и т.н. — Б.а.]
	„Знаех си, че не е тръгнал за добро! — мислеше си Киз-Тугмас. — Предчувствах, че ще му се случи нещо лошо. За него, стареца, ли е да ходи на война?! Той и чувал с джугара* не може да донесе до вкъщи, без да го разсипе. Но е упорит като стар пръч, а пък налита като младо яре…“
	[* Джугара — високо растение, което има стебло, подобно на царевица, и грозд едри зърна, от които се вари каша — обичайна храна за бедняците. — Б.а.]
	Привечер пристигна любимият й син Мусук. Той спъна коня си и го пусна да пасе. Смъкна раздраните си чекмен* и риза и ги хвърли в скута на майка си:
	[* Чекмен — горна мъжка кавказка дреха. — Б.пр.]
	— Докато още нямам стопанка, кой ще ми кърпи дрехите?
	Мусук се просна на земята и дълго лежа мълчаливо, като наблюдаваше ръцете на майка си, които умело пришиваха кръпките.
	— Къде е Йълдъз?
	— Къде може да бъде! Пастирства в степта и още не се е върнала.
	Йълдъз бе осиновено дете. Киз-Тугмас я бе приютила. Макар и да носеше името „Няма да има дъщери“, тя все пак си мечтаеше за дъщеря. Нали дъщерята винаги се навърта край майка си и, дори вече омъжена и в нова юрта, пак е по-близо до майка си, отколкото синовете.
	„Скоро Йълдъз може да бъде дадена срещу голям калим* — крава, кон и камила, защото тя е стройна и красива девойка с весела усмивка и блестящи кафяви очи. Не е беда, че е бедно облечена! Блестящата й черна коса е старателно сплетена на шестнайсет плитки с вплетени нишки от стъклени гердани. Не един джигит вече се е заглеждал по нея…“
	[* Калим — откуп за булката, плащан от годеника. — Б.пр.]
	Майката знаеше, че Мусук харесва Йълдъз. Но каква щеше да е изгодата за старците, ако беднякът се оженеше за бедното сираче? Не бе ли по-добре той да изчака с женитбата, а Йълдъз да бъде омъжена за богат чергар или молла*? Но Киз-Тугмас никога не говореше за това и неведнъж въздишаше, като си мислеше: „Мусук е упорит като баща си и ще постъпи така, както сам иска. И тогава никога няма да се отървем от беднотията!“
	[* Мол(л)а — мохамедански съдия в голям град. — Б.пр.]
	Лежащото до входа на юртата куче вдигна глава, заръмжа и със силен лай се понесе в степта. Наблизо премина чергар, който викаше нещо, като сочеше с ръка някъде настрани. Не се спря и отмина нататък.
	— Ето я и Йълдъз! — каза майката.
	На хълма се показаха агнета. Вървяха, разтеглили се по пътеката, и вдигаха пушилка. Сред тях крачеше слаба девойка, подкарвайки изоставащите със специална пастирска песен. Като чуха гласа й, от съседните юрти наизлязоха жени и се забързаха към стадото. Като предаде окуцялото агне, което носеше на ръце, Йълдъз се затича към вкъщи. Направи знак на Мусук и се вмъкна в юртата.
	Там тя развълнувано зашепна:
	— Покрай мен мина един човек и каза, че е видял нашата кобила недалеч от пътя през степта. Тя пасяла, а седлото й се било килнало настрани… С татко се е случила беда! Страх ме е да го кажа на мама.
	Мусук излезе предпазливо от юртата, като се стараеше незабележимо да се промъкне зад гърба на майка си към коня си, но изведнъж спря. От степта долетя тънък плачевен вик.
	„Та това е Турган!“
	Момчето се показа на хълма. Тичаше, като се спъваше, краката му се преплитаха, падаше, ставаше отново и продължаваше да крета напред. Мусук го подхвана.
	— Вай-уляй!… — плачеше Турган.
	Момчето не можеше да говори, брадичката му трепереше, а по замърсеното му от прахта лице се стичаха сълзи.
	— Какво е станало?
	— Бесят го…
	— Кого?
	— Тате!…
	Мусук отнесе брат си в юртата им и му гребна вода. Зъбите на момчето тропаха по края на дървената чаша.
	— До града… Тате отиваше на пазара… Хванаха го джигити. Повлякоха го, вързаха го с връв… Исках да се хвана за него, но ме отблъснаха така, че паднах…
	— Разказвай нататък!
	— Викаха, че тате е грабител! Тате никого не е ограбвал, винаги другите са го ограбвали…
	— Къде се случи това?
	— До Портата за намаз*, където са високите тополи…
	[* Намаз — мохамеданска молитва, която се прави пет пъти на ден в определено време. — Б.пр.]
	Мусук откачи от стената своята крива сабя в ръждясала ножница и, както си бе без риза, изтича до коня си, откачи букаите* от краката му и се метна на седлото…
	[* Букаи — желязна верига за спъване на кон. — Б.пр.]
	— Йълдъз!… Турган!… — извика Мусук. — Бягайте в степта да намерите кобилата ни! Аз ще препусна да спася баща ни…
	Около стария висок бряст до портата на град Сигнак се тълпеше множество народ. От един дебел клон висяха няколко души. Голите им крака конвулсивно подритваха, а лицата им бяха страшно изкривени. Опрели стълба на дървото, двама стражи нахлузваха примки на шиите на още няколко. Няколко бедно облечени кипчаци с извити зад гърбовете им ръце трепереха, клечейки под дървото.
	Благообразен и важен молла на стар бял кон се извисяваше над тълпата и високо четеше заповед:
	— Управителят на областта повелява — слушайте внимателно всички! — „За отказ да бъдат платени обявените налози по случай пристигането на непобедимата монголска войска и за укриване на зърно и брашно, необходими за изхранването на храбрите воини, се осъждат на смърт лукавите търгаши от град Сигнак…“
	Шумът и виковете принудиха моллата да спре четенето. Той строго погледна по посока на нарушителите на реда. Трима конници, шибащи с бичовете си всичко живо пред себе си, упорито си пробиваха път през тълпата. Най-напред отчаяно крещеше полугол млад джигит, размахващ крива сабя.
	Като видя джигита, моллата веднага скочи от коня си.
	— Какво правиш, безумецо? — викаха от тълпата. — Оспорваш заповед на управителя на областта!
	— Кучета ги яли всичките ви заповеди! — виеше джигитът. — Вместо крадци от пазара, тук бесят храбри воини на хан Баяндер! Ей сега и той самият ще пристигне с джигитите си… ще ви изпонасекат всичките, като слама!
	Джигитът стигна до стражите, които, седнали върху дебелия клон на дървото, дърпаха въжето на отчаяно дърпащ се старец. С кос удар на сабята си джигитът преряза въжето. Двамата палачи паднаха от дървото.
	— Развържете ръцете на стареца или ще ви отсека главите!
	Зяпачите помогнаха да бъде развързан лежащият старец и го изправиха на крака.
	— Здрасти, тате Назар-Кяризек! — каза джигитът и скочи от седлото. — Качвай се по-бързо на коня ми! Твърде рано си се приготвил да ни напуснеш, за да ядеш пилаф* в райските градини на Аллах.
	[* Пилаф — източно ястие от варен ориз, попарен с вряло масло. — Б.пр.]
	— Съвсем навреме пристигаш, сине Мусук! — отвърна му старецът. — Тези овнешки глави трябваше да обесят няколко богати търговци, скрили запасите си. Обаче съдиите са получили подаръци от търговците и поради това са хванали първите изпречили се на пътя им бедняци и са ги обесили вместо търговците. И мен искаха да обесят! Почакайте, гнусни чакали! Ненапразно имам пет синове джигити! Ще отида при самия хан Баяндер! Ще ви откъсне главите!…
	Тълпата се разшумя. Минувачите се разбягаха. Виковете се усилваха. Като подбра полите на дългата си дреха, моллата избяга бързо. След него побързаха и стражите. След палача се понесоха сухи буци пръст.
	Мусук помогна на баща си да се качи на коня:
	— Срещнах двама познати пастири и ги помолих да ми помогнат. Добре, че не закъсняхме!
	— Хубаво е, че вратът ми е още здрав! Старият Назар-Кяризек не е от тези, които могат да висят като одран бут за кеф на целия пазар. Ще отида на война и ще се върна оттам като славен батир* с цял табун коне!…
	[* Батир — храбрец, юначага (тюрк.). — Б.а.]


	Шестнайсета глава
	Женски съвет

	Назар-Кяризек се връщаше в юртата си, обкръжен от цяла тълпа кипчаци, притичали от съседните чергарски станове, за да видят щастливеца, който се бе изплъзнал от здравата примка на всесилния кадия. Всеки искаше да докосне юздата на коня, върху който с ръце на хълбоците яздеше старият Назар-Кяризек с козя шуба и крива сабя на пояса си.
	— Кой е спасил Назар? Къде е този смелчак?
	— По-малкият му син, Мусук! Той прерязал въжето със сабята си, след което тълпата прогонила с камъни кучетата палачи.
	— Кой е синът му?
	— Този, който върви до него, юнакът, красавецът! Той е джигит на хан Баяндер…
	— Тогава нищо няма да му се случи, защото от хан Баяндер се страхуват повече, отколкото от главния съдия!
	Важно и тържествено Назар се приближи до юртата си. Сега вече можеше да се покаже в цялата си слава пред жена си. Нали тя твърдеше, че той никъде не трябва да ходи, защото е един стар козел и за нищо повече не става. А ето че се връщаше не по-малко известен, отколкото самия хан Баяндер!
	Обаче, като го видя, Киз-Тугмас започна така да ридае, сякаш й бяха докарали покойник:
	— По-добре да бе умрял, отколкото от ден на ден да правиш все по-големи глупости! Нима не казвах истината, че не ставаш вече за война? Не можеш дори да стигнеш до града, без да ти надянат примка на шията! Повече няма да се отделяш и на крачка от юртата ни и от мен!…
	— Ето ти хиена, а не жена! — разкрещя се Назар. — Нищо не разбира! Щом като съм отървал примката на самия кадия, значи ми е съден велик път! Сега нито меч, нито стрела могат да ме уплашат! Ще се върна от войната, ако не хан, то поне батир и с цял табун най-отбрани коне. Всички ще ме величаят: „Селям на теб, ослепителни Назар бей, батире!“ Утре ще отида при най-главния монголски началник Субетей-багатур и той ще ми даде достойно за мен място в своята войска!
	— Противно ми е дори да те слушам, стара празна тикво!
	Киз-Тугмас махна безнадеждно с ръка и се скри в юртата.
	А Назар приседна на края на килима пред входа. Пред него се трупаха съседите му и той, без да спира разказваше как самият хан Баяндер е подарил на синовете му пет от своите най-добри коне от неприкосновените си табуни, как ханът го е прегръщал и го е наричал „батко“ и „баща“, и го е разпитвал как по-добре и през къде да води своя петхиляден отряд. Всички го слушаха с увиснали ченета и се учудваха на находчивостта и смелостта на стария Назар, като казваха, че би трябвало да се сформира отряд под неговото ръководство и че този отряд ще бъде особено успешен и ще се върне с богата плячка.
	Късно вечерта, когато любопитните се разотидоха, Киз-Тугмас приседна до Назар, загали го по ръката и му зашепна:
	— И с какво толкова те привлича войната? Остани си вкъщи!
	Назар важно се дуеше и твърдеше, че утре все пак ще тръгне към най-важния от монголите Субетей-багатур. Като научи кой е Субетей-багатур и какви са му странностите, Киз-Тугмас му каза:
	— Макар и този началник да е богат и знатен, все пак не отивай при него с празни ръце. Богатите обичат подаръците — едно яйце да е, но трябва да дадеш! Тогава ще те изслуша. А ти му занеси — знаеш ли какво? — нашият дългокрак петел! Той наистина е стар и почти е останал без пера, но е и от такава, бухарска порода. Сутрин кукурига толкова силно, сякаш е азанчи на минаре. Може пък наистина петелът да ти донесе щастие…


	Седемнайсета глава
	Йълдъз

	Както всяка сутрин, тананикайки си песничка, Йълдъз подкара агнетата. След нея тръгна Мусук. Като се отдалечиха далеч в зелената равнина, двамата дълго седяха един до друг върху един хълм. Йълдъз разпитваше приятеля си за войната. Задълго ли щяха да заминат на поход джигитите? Винаги веселото и с трапчинки на бузите лице на Йълдъз се издължи и тънките й вежди се сближиха. И как не! Колко пъти бяха говорили за бъдещия си съвместен живот, а сега, заради този страшен поход, всичките им мечти се разлетяха като изплашени птички. А ако Мусук не се върнеше?… Малко ли смели джигити бяха положили буйните си глави в далечни страни и в безлюдни пустини, където чакалите разнасяха изпонасечените им кости?!
	Но Мусук си подсвирваше и се смееше. Набегът е празник за младия джигит. Той ще види нови страни, ще се прослави със смелостта си, ще стане известен батир. Като се върне от похода, ще донесе подаръци за всички, а най-вече за Йълдъз — и червена копринена риза до петите, и шарен пояс, обшит с дребни стъклени мъниста, и зелен стъклен гердан, чиито зърна ще приличат на изумруди, и пръстен с камък, пръскащ светлосини искри.
	Мусук не можеше да утеши нежната и плаха Йълдъз. Една след друга се търкулваха сълзи по бузите й и тя каза:
	— За какво е тази проклета война? Всички много добре си спомнят какво бе тук, в Сигнак, когато дойдоха страшните монголи. Те колеха наред, палеха домовете и отведоха половината от жените и децата неизвестно къде! Тогава останах без баща и майка… Не ми трябват такива подаръци! Нали с теб искахме да издигнем наша си юрта на брега на ручея, където да отглеждаме свои агнета и където всеки ден да имаме пресни колачета и парче сушена извара. А ти искаш, заедно с безжалостните монголи, да убиваш хора, да палиш юртите им и да им отнемаш последните колачета и извара!
	Мусук се засмя и възкликна:
	— Недей да плачеш, Йълдъз! Ти си моята щастлива звезда! Като тръгна на похода, и денем и нощем ще си мисля за теб. Който рано тръгне, щастието ще намери, а който седи на едно място, ще изгуби и него…
	И Мусук прегърна Йълдъз, скочи на коня си и, като размаха безгрижно калпака си, препусна напряко през степта към табуните на хан Баяндер.
	По пътя си срещна тълпа конници. Те яздеха отлични коне с украсена със злато сбруя, носеха соколи на ръкавиците си и бяха обградени от хрътки. В далечината около две стотни джигити, образували верига, подгонваха дивеча. Мусук мина близко до наконтените със сини монголски дрехи ездачи. От храсталаците изскочиха четири джейрана* и се понесоха из степта. Ловците препуснаха след тях. Отправиха се точно в посоката, където Йълдъз пасеше агнетата. Мусук си помисли: „Дано, като видят красивата девойка, тези монголски ханове да не заповядат на джигитите си да я вземат със себе си. За хана няма закони и от капризите му няма спасение“.
	[* Джейран или дзерен, сайгак — разни видове степни антилопи. — Б.а.]
	Вечерта на следващия ден Мусук се върна в юртата на баща си. В нея седяха Назар-Кяризек и четиримата му синове. Когато Мусук влезе, всички млъкнаха. Мусук изрече обичайния поздрав и приседна отстрани. Всички усърдно ядяха оризов пилаф с овнешко. Като се редуваха, вземаха важно с крайчетата на пръстите си по шепа ориз и я поставяха в устата си.
	„Откъде у нас пилаф? — учуди се Мусук. — Значи вкъщи са дошли пари! От какво? Къде татко е заработил толкова, че угощава всичките си синове със скъп пилаф?“
	Мусук се огледа. Защо ли майка му бе с разплакани очи? Защо дрънка сърдито със съдовете? Малкият Турган не е седнал до баща си, а се е притиснал до вратата, сякаш е виновен за нещо, и плахо повдига очи.
	— Защо не ядеш, Мусук? — попита Демир.
	Мусук се поколеба. Какво се е случило? Тревожните мисли и ужасяващата догадка спряха дъха му.
	А баща му взема с пръсти от дървеното блюдо парченца месо и по ред, в знак на доброжелателство, ги пъха в широко отворените уста на синовете си… Днес той е стопанинът, днес той гощава и може с ръката си да пъхне в устата на госта си вкусен къс. Взе тлъсто парче месо и протегна ръка към лицето на Мусук.
	Мусук се отдръпна рязко:
	— Аз няма да ям!
	Скоро след това дървеното блюдо бе опразнено до последната трохичка. Като се обърна към Мусук, Демир му каза с важността и достойнството на по-големия брат:
	— Най-младият ни брат Мусук! Ти вероятно и сам разбираш, че ние, синовете на нашия почтен баща Назар-Кяризек, трябва да се явим в отряда на хан Баяндер на добри коне с удобни за поход седла и добре наточени остриета. Ако хан Баяндер ни види окъсани като байгуши*, дори няма и да разговаря с нас.
	[* Байгуш — сова, кукумявка; тук със значение на „бедняк, сиромах“. — Б.а.]
	Мусук скочи и отстъпи към изхода:
	— Значи е истина? Продали сте Йълдъз на пазара като овързана кокошка на някой тлъст бей или на търговец на роби?
	— Сам разсъди! Докато ловували, наблизо минаха сигнакски богаташи. Видяха Йълдъз и казаха: „Ето едно желано цвете за нашия хан!“ Предложиха много добра цена на баща ни — двайсет и четири златни динара. Откъде ние, бедняците, ще намерим иначе такива пари? Ето твоят дял — четири динара. Разделихме честно всичко, като те взехме и теб предвид — и Демир хвърли четири златни монети върху кечето.
	Мусук му отвърна злобно, но тихо, като постави ръката си върху дръжката на ножа, затъкнат зад шарения му пояс:
	— Аз вече нямам нито братя, нито баща! Не ми се изпречвайте на пътя!
	И избяга от юртата. Всички мълчаха, отпуснали глави, и се слушаха как Мусук яхва коня си, очаквайки какво ще каже на майка си и на Турган, които, плачейки, бяха изтичали след него:
	— Ще се върнеш ли някога?
	— Никога!


	Осемнайсета глава
	„Да се свикат всички дервиши“

	Субетей-багатур разпрати из целия град Сигнак нукери, които да намерят и доведат дервиша, летописеца и поета, наречен Хаджи Рахим ал-Багдадй. Нукерите се върнаха със следния отговор: „Този дервиш го няма в града. Къщичката му е заключена, а самият той е заминал неизвестно къде“.
	Ядосаният Субетей изпрати две сотни със заповедта на следващия ден сутринта да му бъдат доведени всичките дервиши на Сигнак, заедно със светите им шейхове и пири*.
	[* Шейх, пир — наименование на старейшините на дервишките общини. — Б.а.]
	На сутринта отряд от монголски конници докара до лагера му тълпа от дервиши и окъсани скитници. Дервишите бяха с широки безформени халати с цветни кръпки и препасани с върви от разнищено лико. Приближиха се сред облак прах, като викаха, пееха тъжни песни и глухо виеха. Едни повтаряха в хор: „Я-хуу! Я-хак!“, а други крещяха свещени заклинания. Няколко календари* вървяха пред тълпата, като се въртяха като пумпали. Един изключително мръсен дервиш с дълги кичури черна сплъстена коса носеше маймунка на рамото си, изхождаща се непрестанно от страх.
	[* Календар — бедняк. Имало е дервишка община на „календарите“. — Б.а.]
	Нукерите наредиха дервишите в широк полукръг. Те шумяха, жалваха се и стенеха, крещейки, че са светци, над които власт има само великият Аллах. Няколко дервиша разпериха широко ръце и, като се въртяха безшумно, обикаляха в кръг.
	Старият прегърбен и куц пълководец излезе от юртата си и се спря. Мрачният и страшен поглед на широко отвореното му неподвижно око накара всички да замълчат. Последният въртящ се дервиш се строполи сякаш в безсъзнание в краката на Субетей и, като поотвори предпазливо очи, внимателно следеше всяко движение на прославения монгол.
	До Субетей се появи млад преводач с червен раиран халат и бяла чалма. Субетей-багатур заговори хрипливо и отривисто. Преводачът превеждаше на висок глас думите му:
	— Вие сте светци!… Вас ви слуша самото небе. Отказали сте се от светските блага… Поради това можете всичко… всичко знаете…
	Дервишите завикаха в един глас:
	— Ние не знаем всичко! Не знаем кой ще ни нахрани и утре, и днес!
	Субетей отново огледа тълпата и тя затихна.
	— Трябва ми един дервиш. Казва се… Как му беше името? — обърна се Субетей-багатур към преводача си.
	— Хаджи Рахим от Багдад*! Познава ли го някой?
	[* Багдад — град на река Тигър. Основан 762 г. От 892 до 1258 г. е център на Багдадския халифат. От 17 век до 1917 г. е към Османската империя. През 1917 г. е завзет от британските войски. В периода 1921–1958 г. е столица на Кралство Ирак, а от 1958 г. — на Република Ирак. — Б.пр.]
	— Не го познаваме! Не е от нашите! Вземи вместо него, когото пожелаеш от нас! Ще ти служим вярно!
	Субетей изчака, докато дервишите млъкнат.
	— Всичките, взети заедно, не струвате колкото него. Тези, които не го познават, да замълчат! Нека се провикне само този, който го познава!
	— Аз го познавам! Аз ще говоря!
	Един старец си проправи път през тълпата, доближи се до Субетей-багатур и с треперещи ръце измъкна от една червена бохча голям проскубан петел, почти без пера, с месест, наклонил се на една страна червен гребен.
	— Ти си велик пълководец! — зави старецът. — Ще преминеш през степи и реки! Ще победиш целия свят! Ти си пръв сред първите пълководци! Приеми от мен първия сред първите петли! Той пее като свят азанчи от минаре, винаги по едно и също време и по-силно от другите петли! Още преди изгрев-слънце ще възхвалява подвизите ти! И ще ти донесе нова слава!
	И старецът остави петела пред багатура. Кльощавият петел направи няколко крачки, като вдигаше високо своите дълги и тънки крака.
	Подобие на усмивка изкриви лицето на пълководеца.
	— Попитах: къде е дервишът Хаджи Рахим?
	— Ще кажа къде е. Наблизо е. Лежи болен в юртата ми, в юртата на стария честен труженик и твой слуга, Назар-Кяризек. Пребит е от синовете на шейтан*, нечии нукери.
	[* Шейтан — дявол (тур.). — Б.пр.]
	Субетей-багатур сбърчи вежди:
	— Преводач! Вземи двама нукери и тръгвай за стареца! Докарай ми Хаджи Рахим! И не позволявай на този старец да се отдалечи и на крачка от теб! Ако е излъгал, нека нукерите да поизтупат прахта от него!
	— Ще бъде изпълнено, велики!
	Субетей се обърна към юртата си, но се спря:
	— Вземам този гол петел. Какво искаш за него?
	— Моля само за едно — да ме вземеш с теб на похода!
	— Първо доведи мъдреца Хаджи Рахим!
	И Субетей се отправи към юртата си с провлечена походка. Дервишите завиха:
	— Кой ще ни нахрани днес! Защо ни призова?
	Субетей измърмори нещо на преводача:
	— Я по-тихо! — извика онзи. — Субетей-багатур заповяда да се молите здравата за успешен поход. Който от вас иска да тръгне на поход на Запад, може да дойде, но ще трябва да се изхранва сам.
	— Ти можеш всичко! Ти си велик! Заповядай да ни нахранят днес…
	Субетей-багатур им отвърна:
	— Не мога да храня никого. Аз съм само воин, нукер на служба при своя хан. А вие, свети праведници, вървете при богатите търговци в Сигнак и им кажете, че началникът на монголската войска им заповядва да ви нахранят всичките днес.
	Дервишите запяха отново и с шум и викове се отправиха като нестройна тълпа по степта обратно към Сигнак.


	Деветнайсета глава
	Мечтата на завоевателя



	Ние, носещите смърт синове на Чингис хан,
	ще хвърлим народите в буря и плам.
	Из древна монголска песен



	Изненадани, монголските стражи пропуснаха странните пътници, отправили се към юртата на главния пълководец Субетей-багатур. Най-отпред вървеше мършав дервиш с висок калпак, превързан с бяла превръзка на хаджия. Ако не бе неговият широк копринен син чапан с рубинени копчета, обковани със злато, можеше да бъде възприет като обикновен, скитащ просяк. На рамото му висеше чанта, от която се подаваше книга с кожена подвързия и медни закопчалки. Държеше в ръце дълъг кривак и плетен от тръстика фенер с дебела восъчна свещ. След дервиша се влачеше старец с козя шуба и крива сабя на пояса си. След стареца един до друг яздеха дребни сиви коне младият преводач и двама монголски нукера. Двамата монголи извиваха тъжна песен, без край. Като се приближиха до стражата, те извикаха: „Внимание и подчинение!“, след което отново продължиха провлечената си песен. Като се приближи до охраняващите, дервишът бутна калпака си на тила и на челото му заблестя овална златна пайцза* с изображение на летящ сокол.
	[* Пайцза — овална пластинка (метална или дървена), служеща като пропуск или паспорт в монголската войска и във всички монголски владения. Притежаващият пайцза се с ползвал от съдействието на властите, като е получавал от тях продоволствия и фураж за конете си. Пайцзите са били с различна стенен и са се различавали една от друга по изображението на звяр или птица. Пайцзите от най-висша степен са имали изображение на тигрова глава. — Б.а.]
	Стражите го гледаха с увиснали ченета и се питаха един през друг:
	— При него ли отива?
	— А при кого другиго?!
	Дервишът спря пред юртата на Субетей-багатур. Два огромни рижи вълкодава, дрънкайки с веригите си, скачаха на място и се давеха от злобен лай.
	Дервишът дълго стоя, замислен и опрял се на кривака си, докато от юртата не се чу глас:
	— Нека учителят влезе!
	Стоящият най-близко страж подбутна неподвижния дервиш с копието си и му посочи входа.
	На килима в юртата седяха няколко военачалника, наведени над кръгъл пергамент, върху който бяха начертани планини, черни линии за реки и малки кръгчета с наименования на градове до тях.
	Дебелият и прегърбен Субетей-багатур вдигна загорялото си лице, спря за миг погледа на изпъкналото си око върху дервиша и отново се наведе над пергамента, като тикна в него кривия си къс пръст:
	— Както виждате, пътят от Сигнак до великата река Итил* може да бъде изминат за четирийсет дни от керван. Ние трябва да го изминем два-три пъти по-бързо. Веднага, щом изберем джихангир**, войската ни ще потегли.
	[* Итил — р. Волга. — Б.а.]
	[** Джихангир — покорител на Вселената, титла на главнокомандващ (араб.). — Б.а.]
	— Да ни помагат задоблачните жители на небето! — възкликнаха монголите, след което станаха и, притискайки ръце пред гърдите си, излязоха един по един от юртата.
	Субетей-багатур остана сам върху килима. Той примижа с окото си, взирайки се така, сякаш се опитваше да проникне в тайните мисли на дервиша. Хаджи Рахим стоеше неподвижно и спокойно издържа на погледа на прославения с победите си пълководец, известен със своята безпощадна жестокост при победите над враговете си и при разгромяването на мирни градове.
	— Чувал съм, че знаеш много.
	— През целия си живот съм се учил — отвърна му Хаджи Рахим, — но знам само нищожна трохичка от премъдростта на Вселената.
	Субетей продължи:
	— Бил си първият учител на възпитаника ми. Вече десет години го водя с мен през земите на много народи. Докато яздеше, се учеше да бъде воин и пълководец. Чувал ли си за това?
	— За пръв път го чувам.
	— Искам той да довърши великите дела, които не успя да изпълни дядо му, Свещеният покорител на Вселената*. Веднъж, много отдавна, чух как ти разказваше за храбрия пълководец Искендер Зул-Карнайне**. Той също е тръгнал на походи още като юноша. Имал е опитни във военно отношение съветници, които са го предпазвали…
	[* Свещен покорител на Вселената — Чингис хан. — Б.а.]
	[** Искендер Зул-Карнайн — Александър Двурогия. Така са наричали в Азия Александър Македонски, най-великия пълководец на древността (355–323 г. пр.Хр.). Върху монетите, сечени от приемниците му, той е изобразяван с рога, като „син на Юпитер-Амон (египетския рогат бог) и цар на света“. — Б.а.]
	Субетей-багатур присви окото си, обърна се и известно време мълча, след което отново се обърна към дервиша:
	— Бату хан е пълен със страстни желания като пантера, която вижда около себе си много диви кози наведнъж и се хвърля ту надясно, ту наляво. До него трябва да има предан, верен и предпазлив съветник, който да го предпазва и да не се страхува да му казва истината.
	— Аз съм арабин, а лъжата при нас се смята за порок.
	Влезе един страж и спря до входа, като приповдигна завесата.
	— Слушам и се подчинявам! — каза полугласно той.
	Субетей-багатур се надигна с пъшкане и куцукайки се отправи бавно към изхода. В юртата стремително влезе Бату хан. Бе с нов син монголски чапан с рубинови копчета със златен обков. Младото му загоряло лице със скосени тесни очи гореше от тревога. Устата му бе леко изкривена в хищна усмивка и големите му вълчи зъби изглеждаха изключително бели върху тъмното му лице.
	Субетей-багатур се поклони ниско пред него:
	— Искаше да видиш учения мъдрец. Ето го!
	Бату хан се приближи бързо до Хаджи Рахим и хвана едно от рубинените копчета върху плаща му:
	— Аз изпратих да те доведат, стари ми учителю Хаджи Рахим. Отсега нататък ти няма да се отделяш от мен. Скоро ще започне невиждан досега велик поход. Ти ще бъдеш моят летописец в него. Ще записваш нарежданията ми, изреченията ми, мислите ми. Искам правнуците ми да знаят как е било извършено нахлуването на непобедимите монголски войски в западните земи. Виж тук!
	Отпусна се върху килима и прокара пръста си по пергамента:
	— Субетей-багатуре, седни тук, а ти, Хаджи Рахиме, седни от другата страна! Ето го великият път, който като червена кървава нишка отива на запад. Аз ще отида по-далеч, отколкото е ходил дядо ми. Ще поведа войската напред, до края на света…
	Бату хан продължаваше да говори за предстоящия поход, като сочеше пергамента и изброяваше наименованията на разни местности и градове. Очевидно отдавна бе измислил плана на войната.
	— Ти ще описваш всяка моя крачка и ще прославяш името ми, така че нищо да не бъде забравено.
	Субетей-багатур гледаше настрани с каменно, равнодушно лице.
	— Аз трябва да изпълня замислите на дядо ми. „Монголите са най-храбрите, силните и умните хора на земята“ — казваше той. Поради това монголите трябва да властват над света. Само монголите са избраният народ, белязан от Небето. Всички останали народи трябва да бъдат наши роби и да работят за нас, ако им оставим живота. Всички, които са дръзки и непокорни, ще бъдат изтрити от лицето на земята. Те ще изгорят, подобно на тор, в монголските огньове!
	Бату хан се обърна към Субетей-багатур:
	— Скоро ли ще тръгнем на поход?
	Субетей-багатур трепна, сякаш в момента се събуждаше:
	— Когато прочетем пред войската завещанието на Свещения управник* и утвърдим джихангир. Дотогава, много те моля, Бату хане, да бъдеш особено предпазлив. Дръж се настрана. Избягвай пиянските пирове. Не трябва да се излагаш на опасност преди започването на великото дело. Ако загинеш, войската ще бъде поведена от друг принц — Гуюк хан или Кюлкан хан. Те никога няма да успеят да изпълнят великите замисли на дядо ти и войската ще се разтури.
	[* Свещен управник или воин — едно от наименованията на Чингис хан. След смъртта му името му не е било произнасяно от монголите, а е било заменяно с други почтителни думи. — Б.а.]
	— Дзе, дзе!* Трябва да имам предан човек до себе си, който винаги да ми напомня важното и спешното и да ми казва истината. Засега около себе си чувам само ласкателства и възхвали. Ти ще ми помогнеш, стари ми учителю, Хаджи Рахиме. Мисля си и за смелия юноша, който ми преотстъпи своя бял кон. Казва се Арапша. Нареди той да бъде намерен, Субетей-багатуре! Струва ми се верен и неспособен на измяна и лукавство. А ти, Хаджи Рахиме, още от днес ще започнеш да описваш великия поход. Започни с поучението ми:
	[* Дзе, дзе! — Да, да! Добре! (на монг. език). — Б.а.]

	„Великият пълководец трябва да е загадъчен и мълчалив. За да е силен, трябва да се обкръжи с тайнственост… да върви твърдо по пътя на великите дръзновения… да не допуска грешки… и безпощадно да унищожава враговете си!“



	Двайсета глава
	Джихангир, покорител на вселената

	Изминаха четирийсет дни. От изток непрестанно пристигаха монголо-татарски войски. След тях вървяха отрядите на киргизите*, алтайците**, уйгурите и на други чергарски племена. Навсякъде из Кипчакската степ горяха огньовете на военните лагери. Племената се разполагаха в отделни лагери, като не се смесваха и приближаваха едни до други.
	[* Киргизи — народност от хуно-алтайската група, основно население на Киргизстан. — Б.пр.]
	[** Алтайци — народност в Горноалтайската автономна област на Русия. — Б.пр.]
	Както стадата от кобили се държат като едно семейство благодарение на злобата на зорките жребци, така и воините на всяко племе стояха плътно около вождовете си. Всички очакваха последния призив за поход на Запад — девет димящи огъня, запалени на върха на „могилата на трийсетимата богатири*“.
	[* Богатир — юнак, герой от руския народен епос. — Б.пр.]
	Монголските принцове прекараха тези четирийсет дни в пирове и среднощни молитви. С танци и гадаене шаманите* търсеха „деня на щастливата луна“, когато боговете щяха да разрешат избирането на джихангир — главният вожд на цялата войска. Хилядогласна мълва вече разнасяше вестта, че само на Гуюк хан му отива да бъде джихангир, защото е наследник на великия хаган** Угедей и, макар и млад, в похода ще придобие опит и бойна слава… Обаче старите монголи, опитни във военните дела и покрити с белези от рани, поклащаха глави:
	[* Шамани — професионални жреци, уверяващи невежите чергари, че контактуват с добрите и злите божества, от които зависят здравето, щастието и съдбата на всеки човек. — Б.а.]
	[** Велик хаган — монголският император, пребиваващ в столицата на Монголия — Каракорум, от която днес са останали само развалини. — Б.а.]
	— Нека изчакаме да видим какво ще каже опитният в походите Субетей-багатур. Този изранен злобен барс, заедно с Джебе*-нойон, Богурчи** и наместникът в Китай — Мухури, бяха четирите копита на победоносния чингисханов кон. Само като се опираше на тези четири стоманени копита, Чингис хан можеше да се носи от победа към победа. Ние трябва да изберем не само джихангир, но и изключителни с военния си опит вождове, началници на десния и левия фланг, и стремителен темник*** за челния отряд от разузнавачи, умеещ да примами врага в клопка… Нека проницателният Субетей-багатур да реши става ли Гуюк хан за джихангир? Ще удържат ли ръцете му конската юзда. Ще съумее ли да поведе войската за завоюване на света?
	[* Джебе — пълководец на Чингис хан. — Б.пр.]
	[** Богурчи — най-добрият пълководец на Чингис хан. — Б.а.]
	[*** Темник — началник на корпус от 10 хил. души. — Б.а.]
	Докато хановете и синовете на хагана се договаряха за избирането на по-незначителните вождове, старият Субетей-багатур, главата и ръководителят на бъдещия поход, седеше, без да излиза, в юртата си. Мълчаливите стражи тургауди не пускаха никого вътре и никой не знаеше какво прави и какво мисли далновидният, затворен в себе си, старец.
	В юртите, съседни на разположената на една могила юрта на Субетей, се тълпяха куриери, монголски военачалници и кипчакски ханове. Те се настаняваха върху кечето около помощниците на Субетей, юртджите*, и им връчваха пъстро украсените си стрели. Юртджите изпращаха някои от пристигналите ханове при стария Субетей и той, впивайки в събеседника си погледа на единственото си око, разговаряше с него с отривисти думи или се извръщаше, мърморейки: „Този не ми трябва!“, или му предаваше овална пластинка — златна пайцза.
	[* Юртджи — нещо като монголски чинове от „Генералния щаб“, които водели записки, разпращали заповедите на джихангира, изготвяли сводки на донесенията и чрез специални разузнавачи извършвали разузнаване. — Б.а.]
	Получилият пайцза началник на отряд се задължаваше да се подчинява безпрекословно на джихангира, без да се колебае да изпълнява нарежданията му и безстрашно да се хвърля в битките. Забраняваше му се самоволно да преминава от единия на другия фланг, да върви по неуказан път или да бави изпълнението на заповед. За всяка грешка го заплашваше само едно наказание — смърт.
	Донесената от хана или бека стрела, нашарена със знаци, изобразяващи духовете на войната, беше залог за верността на хиляди предани му конници. Към хилядната* се прикрепваше опитен в походите монголски нукер. Той съблюдаваше за строгото изпълнение на бойните правила, въведени от Чингис хан, а също и за това една пета част от придобитата плячка да бъде за джихангира, а друга една пета да се изпраща в далечната Монголия за Великия хаган. За войската оставаха три пети от военната плячка. Монголският началник следеше да няма кавги и вражда между отделните отряди. За най-малкото нарушаване на правилата, записани във великата „Яса“** на Чингис хан, виновникът бе заплашван с незабавна смърт.
	[* Хилядна — военен отряд от хил. души. — Б.пр.]
	[** „Яса“ — сборник с правила и поучения от Чингис хан, явяващи се задължителни закони в Монголската империя. — Б.а.]
	Воините бяха задължени да се явят за похода с издръжливи коне и изправно оръжие, и вече разделени на десетки и стотни, в които да са подчинени на своите десетници* и стотници.
	[* Десетник — началник на военен отряд от десет души. — Б.пр.]
	Най-сетне шаманите обявиха, че живеещите над облаците богове разрешават избора на джихангир, вожда на предприетия поход, през щастливия четирийсет и първи ден от съвещанието. Само най-знатните ханове и хилядници можеха да участват в този тържествен избор. Останалите по-дребни военачалници се разположиха с отрядите си в степта около „могилата на трийсетимата богатири“, очаквайки решението на хановете.
	За да участва в празничния избор, хан Баяндер напусна още преди разсъмване своя чергарски стан. Златна овална пайцза с изображение на летящ сокол висеше на гръдта му на жълто шнурче. Не му бе лесно да я получи. Напоследък хан Баяндер лично доведе при Субетей-багатур пет „хиляди стрели“. Старият пълководец измъкна от една кожена кутия златната пластинка и каза: „Нека твоите пет хиляди кипчакски джигити бъдат в нападение като соколи, нападащи гарвани, а ти самият бъди предпазлив като вълк през ясен ден и търпелив като гарван през тъмна нощ. Нека по време на спиранията, пировете и увеселенията кипчаците ти живеят с монголите задружно и безкористно като тримесечни телета. Ще проверя в бой смелостта, доблестта и верността на твоите кипчаци“.
	Хан Баяндер бе съпроводен от пищна свита. Стотня от буйни джигити с копринени халати и бели овнешки шапки яздеше след него до подножието на могилата. Най-знатните военачалници слязоха от конете и се изкачиха на могилата. Останалите останаха да чакат долу.
	Сред избраните, тръгнали след хан Баяндер, бе най-старшата му жена, дебелата и величава Бурла-Хатун. Пищните гънки на копринената й рокля покриваха целия гръб на коня й — от гривата до опашката му. По-младшите жени на хана и слугините й и помогнаха да слезе от коня. Като шумолеше с широките си копринени дрехи, жената на хана се изкатери, задъхвайки се, до върха на могилата.
	Разпоредителите я накараха да заобиколи златния трон, предупреждавайки я да не стъпи с крак върху разстлания пред трона свещен пъстър килим. Тя се отпусна от лявата страна на трона сред други, също толкова дебели, почтени жени на кипчакски ханове, потънали в изящните си дрехи. Лицата им се криеха под огромни тюрбани с пищни снопчета бели пера.
	След старата ханска жена се прокраднаха двете мургави дъщери на Баяндер, които гледаха диво и наежено, изпод вежди. Тънките снаги на двете девойки бяха препасани със златни пояси, с малки кинжали на тях.
	Тълпата зашепна:
	— Ето ги бъдещите жени на джихангира… Хан Баяндер нарочно ги е довел! Щастлив е хан Баяндер, че има такива красиви дъщери! Ще се снабди после и с монголски хан за зет…


	Двайсет и първа глава
	Избирането на главния вожд

	Изтокът пламтеше. Златножълтата линия над хоризонта стана огнена. Най-сетне червеното кълбо на слънцето се изтърколи на небосклона. В същия миг се разнесе свирепият пресипнал рев на дългите тръби, оповестяващи началото на тържествения празник.
	Съгласно древен степен обичай всички монголи, свалили шапки и провесили пояси през вратовете си, се проснаха на земята, кланяйки се на небесното светило. Като задрънчаха с дайретата си, шаманите в нестроен хор запяха молитви и заклинания, молейки надоблачните и винаги гневни богове да станат милостиви, да дарят с успех и сполука предстоящия поход и да просветят с ясен разум главите на събралите се ханове, за да изберат най-съобразителния и най-късметлията от монголските принцове чингисиди. А той да поеме в силните си ръце юздата на чингисхановия кон и да поведе войската към покоряването на света.
	Младият Гуюк хан седеше на първото място, отдясно на празния златен трон. Доволна и щастлива усмивка пробягваше по пълните му устни. Кой ще е джихангир, ако не той, синът на великия хаган, наследникът на златния трон на монголските повелители! Оглеждаше с неспокоен поглед другите ханове, които криеха мислите си под каменната неподвижност на жълтите, застинали в почтителна усмивка лица. Гуюк хан се обръщаше често, защото го тревожеше отсъствието на Бату хан, който не се виждаше никъде. Само братята на Бату — Урду, Шейбан и Тангкут — с мрачни остри погледи седяха на малка група малко по-отстрани.
	Воплите и виенето на шаманите прекъснаха рязко. Смятайки се за най-знатен, Гуюк хан стана с намерението да говори, но тръбите отново зареваха и той се отпусна на килима.
	Тогава скочи знаменитият пълководец Джебе-нойон, воювал заедно със Субетей-багатур като началник на предния му отряд от разузнавачи. Широкоплещест и силен, наречен заради стремителността си „Стрелата“*, той започна да крещи с могъщия си глас любимите думи на Чингис хан, обикновено произнасяни преди обявяването на негова заповед:
	[* Джебе — стрела (монголски). — Б.а.]
	— Чуйте, непобедими войски, наподобяващи спускащ се към плячката си сокол! Чуйте, войски, скъпоценни като елмази върху шапката на великия хаган! Войски, единни като издигната от камъни висока могила! Чуйте, багатури, подобни на гъст храсталак от тръстики, растящи на тесни редове един до друг! Изпълнявайте волята на Свещения управник. Само неговите слова са мъдри, само те носят победа, само неговите заповеди ви носят безмерни богатства, хилядоглави стада и непомръкваща слава!
	Нукерите закрещяха от различни краища:
	— Чуйте словата на Свещения управник! Слушайте почтително и с трепет!
	Всички се хвърлиха на колене, докосваха земята с ръце и, вдигнали глави, слушаха какво ще се каже.
	Четиримата писари на Субетей-багатур, мюсюлмани уйгури* с бели тюрбани, избрани за глашатаи заради звучните си гласове, застанаха в четирите края на могилата. Като държаха пергаментови свитъци в ръце, те започнаха едновременно да четат, стараейки се взаимно да се надвикат:
	[* Уйгури — племе, живяло близо до Алтай. Уйгурите често са служили като писари и чиновници при други племена. — Б.а.]
	— Слушайте, непобедими воини, слушайте! Ето какво нареди преди десет години великият Свещен управник. Ето какви думи са записани в завещанието му: „Ние издигнахме на високия хански престол нашия най-голям син, Джочи хан, като му дадохме в разпореждане западните улуси. Наредихме му да тръгне нататък, към залез-слънце, с войската на непобедимите монголи. Наредихме му да отиде да покори света до Последното море, дотам, докъдето може да стъпи копитото на монголския кон. Но таен враг, подобно на черно куче, пропълзяващо през дъждовен ден, се прокрадна до непобедимия ми син и превърна багатура Джочи хан в прах, разпръснат от вятъра. Слушайте, мои верни сподвижници, багатури и нойони! Ние назначаваме за повелител на монголската войска, тръгваща към вечерните страни, моя смел и доблестен внук Бату хан, Джочиевият син. Той ще поведе към нови победи и ще прослави сплотения от мен монголски народ, поради което му давам знаме с рижата опашка на моя боен кон. Ние заповядваме на нашия верен слуга, опитният във военните дела Субетей-багатур, да помага на нашия внук Бату хан да държи здраво златната юзда. На нашия внук повеляваме да се вслушва за всичко в съветите на предпазливия и мъдър Субетей-багатур. Само така Бату хан ще свали от небето утринната звезда, ще унищожи всичките ни врагове, ще покори света дотам, докъдето пропада слънцето. Тогава ще изчезнат морът, гладът и сушата и ще настане всеобщ мир“. Чуйте, воини, такова е желанието на Свещения управник и такова трябва да бъде то и на целия монголски народ!…
	— Нека е така! — закрещяха монголите и татарите, стоящи на колене около могилата. — Нека волята на Свещения управник ни поведе отново на война срещу другите народи! Нека знамето с опашката на чингисхановия жребец ни сочи пътя! Покажете ни го!
	От стотнята на буйни конници, стояща на стража в подножието на могилата, излезе млад мургав монгол, яздещ белоснежен жребец. Той изкачи вихрено върха на могилата и спря рязко беснеещия кон на ръба на скалата. След него препускаха трима воини. Средният държеше бяло петоъгълно знаме* с девет, трепкащи от вятъра, широки ленти. Върху златното острие на пръта му се развяваше дълга рижа конска опашка, добре позната на всички стари монголи, които са били съратници на непобедимия Чингис хан.
	[* Знамето на Бату. В монголски и китайски източници се говори за бяло и черно знамена на Чингис хан. Белият цвят е свещен за монголите, а черният е любимият цвят на техните подземни отмъстителни богове. Според едни от изследователите, „деветоопашатото“ или „деветокракото“ знаме е било бунчук с девет конски опашки. Според мнението на други главното монголско знаме е било от плат, с изобразен сокол, държащ черен гарван в ноктите си, и с девет широки и дълги конци (ленти), по подобие на китайските знамена, при които броят на лентите указва чина или ранга на пълководеца. — Б.а.]
	— Това е Бату хан! — зави тълпата. — Това е Бату хан, синът на Джочи, чингисовият внук! Яхнал е Сетер, белоснежния кон на великия бог на войната Сулде! Води ни на бой, Бату хан!
	Утринното слънце ярко осветяваше златния шлем на Бату хан, неговата направена от халки броня и танцуващия буен жребец с огнени очи. Бату хан опъна златната юзда и вдигна над главата си кривата си сабя.
	— Чуйте ме, гледащи ме в очите мои багатури! — извика той със силен и звучен глас и равнината се смълча. — Великият ми дядо, Свещеният покорител на Вселената, ми заповяда да завоювам всичките земи на Запад до самия им край. И аз се кълна, че с вас, ненадминатите по храброст багатури, ще го направя и ще прокарам кървава огнена пътека до края на света!
	Ехтеж от радостни възклицания се понесе по редиците на воините, след което затихна.
	— Обещавам, че ще опаша с копринени тъкани коремите на моите воини! Ще заграбя стотици хиляди бикове и овни и ще храня до насита с месо цялата войска. Обещавам, че всеки ще получи нова шуба! Пред нас са богати страни, в които народите са станали мързеливи от спокоен живот. С вас, непобедимите багатури, ще покоря страхливите и неумеещите да се бият народи. Вашите бичове ще се разхождат по тлъстите им гърбове!
	Отново през равнината проехтяха викове:
	— Ти си истински внук на Покорителя на Вселената! С теб ще покорим всички народи!
	— Кълна се и в още нещо! Не съм забравил враговете си, ще открия нощните жълтоухи псета, които убиха баща ми, и живи ще ги сваря в котлите! Ако виновният се окаже мой брат, кълна се, че и с него ще постъпя по същия начин! Повече няма да се бавим! Тръгваме на поход утре на разсъмване! Първият сбор на цялата ни войска ще бъде на брега на Великата река Итил. Оттам ще започне буйният и весел лов на племена и народи. Там ще пусна в бой моите смели орли и соколи!
	Всеки кипчакски род, всяко коляно завика бойните си урани:
	— Манатбу! Карабурб! Аманджйл! Уйбас! Дюйт! Еебуганбм-кайд-шуляйм!…
	А новият джихангир обърна танцуващия под него бял жребец и бавно се приближи до юртата на Субетей-багатур. Няколко ханове притичаха до него, хванаха златната юзда, докоснаха стремената му и затъркаха бради в направения от чортова* кожа ботуш на Бату хан:
	[* Чортова кожа — еленова кожа. — Б.ф.к.]
	— Умоляваме те, Велики джихангире, слез от коня си и седни на трона, който оттук нататък принадлежи на теб! Понеже се радваме на избора ти, ще устроим тържествен пир! Всички ханове и кипчакски султани искат да целунат земята пред теб и да изкажат предаността и усърдието си към теб!
	Бату хан се усмихна снизходително и скочи от коня си. Хановете се отдръпнаха, за да му направят път към пъстрия килим пред златния трон.
	Но млад воин с бял тюрбан върху дългите си черни къдрици разблъска грубо хановете, хвърли се напред и препречи с копието си достъпа му до трона:
	— Назад, Бату хане! Виж какво те очаква!
	И той запрати със сила копието си в средата на пъстро извезания килим. Пробивайки тъканта, копието изчезна. Воинът хвана килима за края и го отметна — под килима зейна черен отвор на дълбок кладенец.
	Бату хан извика:
	— Арапша, след мен!
	Втурна се към юртата на Субетей-багатур и изчезна зад входната й завеса.
	— Какви хитри злодеи, какви жълтоухи псета са могли да подготвят такъв капан? — шепнеха хановете и се трупаха около кладенеца, опитвайки се да надникнат в него.
	— Идва Субетей-багатур! — разнесе се из тълпата.
	Старият прегърбен пълководец с криви крака и сгърчена десница бавно се приближаваше към трона. Огледа безмълвната тълпа от ханове и гости със своето ококорено и немигащо око:
	— Отсъствах два дни и не видях как черните нощни мангуси* са изкопали капан до мястото на джихангира. Докато съм жив, тези отровни чудовища няма да успеят да погубят младия вожд, назначен за Свещен управник! Ще изтръгна с клещи езика на всеки, който готви гибелта му. Да видим дали ще са толкова смели пред мен, колкото са били хитри, докато са подготвяли капана. Но да не се бавим. Да тръгнем на поход не утре, а още днес, в този момент! Сгъвайте шатрите! Оседлавайте конете! Нукери, палете огньовете!
	[* Мангуси — приказни кръвожадни чудовища, вампири, вредящи на човека и притежаващи свръхестествени сили. С мангусите са воювали героите богатири от монголските народни епични юнашки песни. — Б.а.]
	Като пъшкаше и още повече се прегърбваше, старият пълководец се обърна и бавно закрета към юртата си.
	Вятърът стихна и в неподвижния въздух над могилата се проточиха към небето девет стълба дим, защото пъргавите нукери на Субетей-багатур разпалиха предварително приготвените огньове, като хвърляха в тях влажна слама, с което съобщаваха на всички чергарски племена, че започва великият поход на Запад.


	Втора част
	Бату хан тръгва на Запад



	… Не трябва да се мисли, че монголското нашествие е било хаотично нахлуване на неорганизирани азиатски орди. То е било добре обмислено настъпление на армия, в която военната организация е била на значително по-високо ниво, отколкото във войските на противниците й.
	Наполеон*
	[* Наполеон I Бонапарт (1769–1821) — пръв консул на френската република (1799–1804) и френски император (1804–1814 и 1815). — Б.пр.]



	Първа глава
	Войската тръгва

	От деня, в който старият Назар-Кяризек, носещ в червена бохча дългокрак петел, го отведе в юртата на страховития монголски пълководец, факихът Хаджи Рахим се оказа изцяло в плен на едноокия вожд Субетей-багатур, който, пръхтейки и сякаш изплювайки думите, му каза:
	— Великият джихангир Бату хан нареди ти, неговият многознаещ учител, винаги да си близко до него… За да можеш усърдно, много усърдно да описваш походите през очите на Ослепителния. Също така да имаш достатъчно хартия и черно мастило и два пъти на ден да получаваш оризова каша и месо. Ще получиш всичко това, защото думата ми на две не става! А този хитър старец ще се грижи за теб… За да не избягаш, нали така!… Няма да яздиш като буен нукер на неукротим кон, защото по време на ездата можеш да разбъркаш и парата, и хартиите! Нали така!… Ще яздиш яка тангутска* камила. Двамата ще пътувате след мен върху нея. А ти, петльово старче, помни, че ако този учен книжовник пише мързеливо или се опита да избяга, с теб ще си поговорят моите нукери и ще изтупат от теб прахта, натрупала се през изминалите шейсет години… Не спори и не ми отговаряй! Така заповяда джихангирът и така ще бъде! А теб, старче, отгоре на всичко те назначавам и за пазач на будещия ни петел. Разрешавам ви да тръгвате.
	[* Тангутия — област в северозападен Китай. — Б.пр.]
	И Субетей се обърна така, сякаш вече бе забравил за факиха. Като хванаха под мишниците Хаджи Рахим, двама монголи го повлякоха към огромна тъмносива камила. От двете страни на рунтавите й гърбици със сламено седло с дървени подпори висяха две продълговати, сплетени от върбови пръчки кошници-люлки — кеджаве. С проточен стон камилата се отпусна на колене. Монголите настаниха Хаджи Рахим в едната люлка. Тя бе тясна и коленето му стигнаха до брадичката му.
	Назар-Кяризек се настани в другата люлка, като въздишаше и мърмореше недоволно:
	— По-добре да ми бяха дали боен кон!… Нима подобава на стар воин да седи в кошница?!
	И той старателно привърза с нещавени ремъчета петела си към кошницата. Отведоха камилата настрани и я накараха да застане на колене редом до другите, върху които товареха части от разглобените юрти. Назар-Кяризек прошепна на седящия в размисъл факих:
	— Всичко, което каза този крив шейтан, ще бъде изпълнено, с изключение на едно — ще трябва да се грижим сами за прехраната си. Вечно гладните монголи няма да ни дадат и зрънце ориз, а сами ще го излапат. Ще се прокрадна до готвача на свирепия ни началник и ще се опитам да се сприятеля с него… Така ще имаме какво да похапваме.
	И като изпълзя от кошницата, старецът се скри.
	Хаджи Рахим наблюдаваше шумната суетня на военния лагер. Воините тичаха, крещяха и се припираха. Субетей-багатур вече бе поискал коня си. С пронизителни песни кипчакските жени разваляха юртите, сгъваха кечетата, поставяха една до друга кривите решетки и привързваха всичко това върху камилите заедно с бронзовите котли, железните триножници и чувалите*. Нукерите влачеха шарени торби със зърно и брашно, теглеха овни за рогата им, привързваха върху резервните коне килимени дисаги, пристягаха ремъците им и се отдалечаваха в галоп, като се присъединяваха към отряда, събиращ се в равнината.
	[* Чувал — голяма завързваща се торба, кожена или вълнена, често с килимени орнаменти. — Б.а.]
	Като хриптеше и накуцваше, Субетей-багатур се приближи до догарящия огън. Около него се появиха шамани — един стар, побелял, и няколко млади. Те удряха по дайретата си, дрънкаха с хлопките си и нареждаха заклинания. Субетей гледаше огъня с опуленото си око и шепнеше молитва, предпазваща от отрова, стрели и зли очи. Вятърът подхвана валмата тъмносив дим и обви с тях Субетей, обсипвайки го с искри.
	— Това е добро предзнаменование! — казаха трупащите се наоколо монголи. — Димът прогонва нещастието, а свещените искри носят успех!
	Мрачен, неподвижен и прегърбен, Субетей дълго стоя дълбоко замислен, сякаш виждаше пред себе си предстоящите битки, бягащите изплашени тълпи и изгряващото слънце на бойната слава на възпитаника му, покорителя на света Бату хан.
	А той вече се приближаваше върху белия си натруфен кон. Следваха го девет телохранители в три редици. Стоящият най-отпред държеше бамбуков прът, върху който се развяваше петоъгълно бяло знаме с трептящи от вятъра тънки краища. На знамето бе избродиран сив сокол*, държащ в ноктите си черен гарван. Бату хан бе с лек кожен шлем, украсен със снопче бели пера от сребриста чапла. Голобрад, загорял, с черни, леко скосени живи очи, със син копринен чапан с рубинени копчета, той уверено седеше върху буйстващия кон. С лявата ръка опъваше юзда със златни токи, а в дясната държеше къс черен бич.
	[* Сивият ловен сокол, носещ черен гарван, се е смятал за покровител на рода на Чингис хан, тъй като бедният им предтеча Бодуанчар се е изхранвал предимно чрез лов с обучения си сокол. — Б.а.]
	— Готов съм! Виж, войската вече напуска лагера! Виж, отрядите ми бързат по-скоро да стигнат до Великата река Итил, откъдето да се нахвърлят като ураган върху треперещите от страх племена!
	И Бату хан посочи с бича си на Запад. От хълма се виждаше разпрострялата се равнина в далечината. По всичките й пътеки се точеха вървящите на запад конни отряди от воини.
	Опомнил се, Субетей се обърна към Бату хан. Наведе се и с пъшкане докосна с изкривените си пръсти сухата земя.
	— Аз съм готов отдавна — каза той. — Правилно го каза, че с такава войска ще стегнеш в ласото си целия свят!…
	И като се приближи по-плътно до Бату хан, Субетей добави шепнешком:
	— Не се отделяй и на крачка от мен! Помни, че те заплашва опасност не откъм запад, а тук, сред изкопаните за теб ями и милите усмивки на предателите!
	Бату хан се намръщи и устата му се изкриви. Размаха бича си:
	— Омръзнаха ми! Ех, да стигнем по-скоро зад река Итил в Кипчакските тревисти степи! Волният вятър ме вика напред, по-далече от тези места, където всичко е отровено от измяна, завист и ласкателство… — И полугласно продължи: — Тръгвам, без да се обръщам назад, и повече няма да се върна тук. Там, отпред, аз ще покоря народите и ще създам ново, небивало ханство, до което няма да достигне грабливата лапа на Каракорум!…
	— Добре, добре! — промърмори Субетей и изгледа накриво стоящите наблизо монголи.
	Шаманите хвърлиха в огъня наръч сух пелин. Жълтите езици на пламъка се извиха нагоре, разпръсквайки искри.
	Субетей възседна дебелокрак светлокестеняв, с черна опашка и грива кон и, суров и намръщен, тръгна след Бату хан. Монголите яхнаха конете си и привързаха последните котли. Скоро дългият керван се проточи от хълма по посока на покрития със сиви облаци непознат запад.


	Втора глава
	На път



	Всички монголски принцове тръгнаха едновременно на запад през пролетта на годината на Маймуната, а месецът бе втори Джумад. Като прекараха лятото на път, през есента те се срещнаха в пределите Български с рода на Бату, Урду, Шейбан и Тангкут (синовете Джочиеви), които бяха назначени за управители на тези територии.
	Рашид ад-Дин*, Летопис
	[* Рашид ад-Дин (?-1318) — персийски (ирански) летописец. — Б.пр.]




	„… От какви облаци да сваля проблясващите мълнии на острите слова, от какво езеро на мъдростта да хвана със здрава мрежа пасажа правдиви и вълнуващи мисли, къде да намеря нажежен котел с кипяща смола, с която да нарисувам пълните със силна жал и негодувания картини на мъката, отчаянието и безутешните сълзи, които съпровождат всяка крачка напред на монголската войска!… Тази войска изгаря и унищожава всичко, което попадне на пътя й… Всеки човек, жена или дете, се превръща в безпомощна жертва на неумолимите воини… Всяка съпротива се наказва със смърт, всяка покорност води до тежко робство и нищо не може да спаси срещнатия… Къде са редиците от смели юнаци, които да не трепнат от страховития вой на четиристотинхилядните орди от носещи разгром и смърт монголи? Кой ще отблъсне степните хищници, обзети само от страст за грабеж и насилие?“

	Това пишеше Хаджи Рахим, докато седеше свит на топка в плетената кошница и крепеше лист от сива самаркандска* хартия на коленете си. Така той старателно продължаваше своите „Пътни записки“. Камилата крачеше с широки крачки, като не изоставаше от хилядата „бесни“, охраняващи Субетей-багатур, който яздеше своя светлокафяв раванлия най-отпред, като ту забавяше ход при изкачване и се спираше на върховете на хълмовете, ту забързваше по гладката равнина. Тогава, клатушкайки се, камилата плавно препускаше с бърз и стремителен ход и равномерно подхвърляше вкопчилите се в края на кошниците Хаджи Рахим и стария Назар.
	[* Самарканд — град в Азия, в Узбекистан, на когото е столица от 1924 до 1930 г. — Б.пр.]
	Хаджи Рахим пишеше:

	… Като напусна Сигнак през пролетта, войската вървя на запад* през цялото лято, което бе сухо, знойно и без дъждове. Прокараният преди векове път вървеше от една степна рекичка до друга, така че въпреки огромното струпване на коне не се чувстваше липса на фураж и вода. Степта зеленееше от пролетните филизи, а колкото по-далече отивахме, толкова повече срещахме останали след пролетните разливи залети ливади, блата и рекички с ракитак, където имаше достатъчно храна за непретенциозните татарски коне.
	[* Част от монголо-татарската войска се е отправила на северозапад, към Българското ханство на р. Кама и го е покорила бързо. Останалата, по-голямата част от войската, преминала на запад през Вратата на народите, изконен път на чергарите между южните разклонения на Урал и Каспийското крайбрежие. — Б.а.]
	Тридесет и три тумена, всеки от по десет хиляди конници, вървяха по тридесет и три пътя като толкова широка лавина, че биха били необходими три дни път, за да се стигне от левия до крайния десен фланг на огромната монголска войска.
	Всеки тумен следваше само своята пътека и се спираше на отделен лагер. Челните му разузнавачи издирваха своевременно удобните за спиране места, богати на ракитак и на ливадна трева.
	Най-крайното откъм север дясно крило се води от хан Шейбан, заедно с другите двама братя на Бату хан. Всеки от тях има свой тумен, помагат си взаимно и посредством куриери са в постоянна връзка помежду си. Те изпълняват заповедта на джихангира да покорят Северното българско ханство*, лежащо на река Кама**, приток на Итил. Цялата средна част на войската е водена от Гуюк хан, а по-нататък, към лявото крило, се движеха тумените на останалите принцове чингисиди. Гуюк хан нарочно си избра средата на войската, защото все още се надяваше, че властта над всички отряди ще премине към него, защото Бату хан може да бъде сменен или внезапно да умре — небето да го пази от това! — и тогава, съвсем безспорно, да обявят Гуюк за джихангир.
	[* Волжко-Камска България — държавно обединение през 10–13 век, създадено в земите около устието на р. Кама. През 7 век след разпадането на Велика България част от прабългарското племе котраги се заселва на север по р. Волга. През 8 век са подвластни на хазарите. През 10 век образуват своя държава. През 1236 г. Волжко-Камска България е покорена от татарите. През 14 век се разпада на две княжества, подчинени на Златната орда. — Б.пр.]
	[** Кама — река в Европа, в Русия. Ляв, най-голям приток на Волга. — Б.пр.]
	Никой не знае къде е Бату хан. Той обикновено язди със Субетей-багатур, а този стар едноок пълководец е прославен със стремителните си преходи и се носи като ураган. Със своя тумен той внезапно се появява ту на десния, ту на левия фланг, ту по средата на войската, спира за нощуване и отново изчезва в неизвестна посока.
	Обозът на Субетей-багатур е малоброен — четири бързоходни камили с неговата разглобена походна шатра и леки кожени китайски сандъци. В тях се пазят нанесените върху пергамент чертежи на земите, през които се предполага, че ще бъде проведен походът. Там се намират и златните, сребърните, и дървените пайцзи, които джихангирът раздава на тези, на които иска да окаже милост.
	Освен това, в този малък обоз на великия „аталик*“ пътува и неговата бойна желязна колесница**. Представлява затворен сандък, обшит с железни листове, поставен върху две високи колела. Върху всяка от четирите му страни са изрязани тесни прорези, предназначени за наблюдение и за стрелба с лък. Всеки, който се приближи до колесницата без разрешение, ще бъде ранен с отровна стрела. Понякога умореният от похода стар пълководец спи в нея, свит като хищен звяр. Малко кученце от китайска порода зорко пази покоя на стопанина си, като, ако чуе стъпки на непознат човек, започва да лае пронизително. Желязната колесница се тегли от четири коня, впрегнати по двойки. Левият преден кон се язди от кочияша.
	[* Аталик — (тюрк.). — Васал или слуга, на когото знатни родители са поверили възпитанието на детето си. — Б.пр.]
	[** За тази желязна колесница споменават китайски летописци. — Б.а.]
	Веднъж, опасявайки се от предателско нападение, Субетей-багатур уговаряше Бату хан също да се снабди с такава колесница. Бату му отговори сърдито:
	— Достатъчно добре ме пазят зоркото ти око и предаността на тургаудите ми.
	Не е правилно да се мисли, че принцовете чингисиди са всъщност началници на отрядите си. Те само се наричат така. Към всеки един от тях е прикрепен опитен монгол — темник, изучил воинската наука по време на походите на Покорителя на Вселената, непобедимия Чингис хан. Темниците се разпореждат, водят отрядите след себе си, заповядват спиранията, разпращат разузнавачите и куриерите и поддържат връзка със Субетей-багатур, който, като главен вожд, ръководи похода на цялата войска. На всеки девети ден при Субетей-багатур пристигат куриери от всички тумени, които му разказват къде се намира отрядът им, как ловуват — със соколи или с хрътки — и как обядват и прекарват времето си принцовете чингисиди, по какъв път ще продължи по-нататък отрядът, каква храна за конете има по пътя му, какво е състоянието на конете — имат ли все още тлъстини върху ребрата си…
	Субетей изслушва внимателно всеки. Клати глава и казва: „Слушам, слушам!“ Никога не хвали никого, а само ръмжи и сумти и сам разпитва куриерите кой от кипчакските ханове ходи да се кланя на принцовете и за какво си шепнат те. Ако куриерът каже: „Не знам“, Субетей удря с юмрук по коляното си, изгонва го и му забранява да се появява повече пред него.
	Бату хан може да бъде видян единствено заедно със Субетей-багатур. Той слуша едноокия свиреп пълководец като мъдър учител, ако онзи почтително го посъветва нещо. Субетей-багатур се отнася към Бату хан така, сякаш онзи е и по-умен, и по-опитен. При разговор между тях старецът се кланя до земята, почитайки Бату хан като внук на Свещения управник. Бату хан има собствена хилядна от нукери като лично охрана. Наричат ги „непобедимите“. Половината от тези храбри конници яздят рижи коне, а другата половина — дорести. За началник на една стотня от дорестите още от самото начало на похода е назначен младият воин Арапша. Бату хан е благосклонен към него и изцяло му се доверява, откакто в деня на избора на вожд Арапша спаси живота на младия джихангир. Заедно със сотнята си, Арапша съпровожда навсякъде Бату хан и нощем охранява съня му.
	Субетей-багатур има свой тумен. Воините от личната му охранителна хилядна са наречени „бесните“. Те са участвали заедно със Субетей-багатур в походите му, готови са безпрекословно да изпълнят и най-трудната заповед на вожда си и от тях той подготвя началниците на отделните отряди. Този ред е бил установен от Субетей-багатур още по времето на великия Покорител на Вселената — Чингис хан…



	Трета глава
	Който изостане, ще срещне смъртта си

	„Вече нямам дом с белобрад баща и среброкоса майка, нямам братя, ни сестри — всичко отлетя като подхванато от вихъра снопче слама!… Остана ми само един приятел — конят на хан Баяндер с негодното седло. Степният вятър ме бръска из тази равнина като сляп вълк. Трябва да се прикрепя към някой от отрядите. Но кой ли ще ме вземе? Нямам нито меч, нито копие, а само наострено парче от нож. Всички вървят по родове и племена и не допускат в отрядите си чужденци… А който препуска сам като мен, той е байгуш, карапшик*, степен скитник… Всеки воин е в правото си да ми отнеме моя дорест кон, седлото ми и моята кожена походна торба, като ме обвини, че съм конекрадец и че скитам с крадливи помисли…“
	[* Карапшик — черна котка, разбойник. — Б.а.]
	Такива мрачни мисли минаваха през съзнанието на Мусук, който бе седнал върху един рид в степта. Долу, в падината, до една изсъхваща локва пасеше измъчен и измършавял дорестият му кон.
	Вече няколко дни Мусук посещаваше степните кипчакски чергарски лагери, молейки се да го приемат в някой отряд. Обаче никой не искаше дори и да говори с него: „Да делим с теб придобитата от нас военна плячка ли?! Всеки би искал да се присламчи към това! А къде са твоят род и твоят чергарски стан? Изглежда си направил нещо лошо и сега не смееш да си покажеш лицето там?…“
	В един от лагерите благообразен старейшина с превръзка на хаджия* върху овнешката си шапка, добродушно присмивайки му се, му каза:
	[* Хаджия — благочестив човек, който е бил на поклонение в Мека, религиозния център на мюсюлманите. — Б.а.]
	— Ти, разбира се, знаеш за строгата заповед на джихангира — да се тръгва на поход само с цялото племе, разделено на хилядни, стотни и десетки, и всеки джигит да е с добър кон и да има изправно оръжие, защото в противен случай няма да е войска в поход, а стадо без пастир. Знаеш ли също така, че можем да смъкваме от конете им самотните скитници и да ги пребиваме без съд? Чувал ли си за тази заповед?… Но аз ще се съжаля над теб. Ще те приема в племето ни като коняр на резервните коне, само ако не се възпротиви нашият племенен кръг. Дори ще ти дам и оръжие, защото виждам, че нямаш такова! Но срещу това ти ще ми дадеш коня си. Не се притеснявай, защото в замяна ще ти дам друг, по-обикновен кон. За меча ще ми докараш три крави, за щита и копието — също три крави, както и за стоманения шлем, а за ризницата — още шест крави. Или всичко — петнайсет крави*. Ти си съобразителен джигит, така че какво е за теб да ми докараш петнадесетина крави!…
	[* През Средните векове оръжието се е ценяло твърде много. За да се яви с пълно бойно въоръжение, воинът е трябвало да похарчи за придобиването му сума, равна на стойността на стадо от 15–18 крави (вж. Делбрюк, История на военното изкуство). — Б.а.]
	Мусук поклати глава:
	— Въобще и не си го помисляй!
	— Е, ще можеш да тръгнеш на поход и само с един меч, а останалото въоръжение да си набавиш после от врага. Ще има безброй схватки затова!
	Мусук побърза да се отдалечи от твърде радушния старейшина и отново заскита из степта.
	Нещастието сближава неудачниците, така че между пясъчните хълмове в далечината Мусук забеляза отряд от седем конници. Ама че коне имаха!
	Стари проскубани кранти! Нито един порядъчен мюсюлманин дори не би нарекъл такива животни с благородното наименование „кон“. За тях имаше специално прозвище — „яби“, тоест товарно добиче за превозване на слама и оборски тор.
	Конниците бяха въоръжени, като в ръката на всеки от тях се поклащаше тънка пика. Бе опасно да срещнеш такива ездачи в пустинната степ. И Мусук пропълзя надолу по хълма, метна се на дорестия си кон и препусна по-надалече. Като направи полукръг и премина през пясъчните възвишения, Мусук видя, че седмината конници отново са пред него, и то съвсем близко. Сега те бяха заети с нещо, а осмият от тях, охранявайки ги, лежеше на един хълм. Останалите работеха с ножовете си, наведени над трупа на една камила. Един от тях му махна с окървавената си ръка:
	— Чуй ме, единако, смели скални орльо, отчаян барсе, искаш ли да обядваш с нас?
	Вече втори ден Мусук не бе ял нищо и поради това не се колеба много. Като спъна коня си, той се приближи до камилата.
	— Вземи главата! — каза му един от тях. — Не можем да вземем всичкото.
	„Приличат на скитници“ — помисли си Мусук, но гладът го припираше.
	— Чия е камилата?
	— Стопанинът й е далече. Няма да ти досажда…
	Като работеше бързо с ножа си, висок, слаб и косоок джигит отряза главата на камилата и я подаде на Мусук:
	— Дръж!
	Мусук му благодари и загърна главата в една кърпа.
	— От кой отряд сте?
	— От отряда на най-храбрия от храбрите, батира Мурат бей.
	— Голям ли е отрядът ви?
	— Не е голям, но за сметка на това е юнашки, и, ако ти се присъединиш към нас, ще станем девет души, което е свещено число.
	— А ще тръгнете ли с войските на джихангира?
	— Защо да не тръгнем! По-нататък към нас ще се присъединят още доста такива миткала, като теб, така че скоро ще съберем цял тумен под зеленото знаме на Мурат бей.
	Охраняващият ги от хълма им извика:
	— В далечината се появиха хора! Изглежда стопанинът води насам гладни гости.
	Всички се засуетиха, като заизтриваха с пясък окървавените си ръце. Метнаха се на конете си и препуснаха по пътечката, отклоняваща се от големия път.
	Косоокият се оказа редом до Мусук:
	— Спасявай се заедно с нас! Стопанинът ще открие у теб главата на своята камила и ще вземе твоята. Аз, батирът Мурат бей, началникът на отряда, те назначавам за мой помощник.
	„Върви при този, който те кани!“ — спомни си Мусук кипчакската пословица и препусна след Мурат бей. Дълго обикаляха из степта, след което Мурат бей изсвири с уста и спътниците му, обръщайки се към Мусук, изведнъж се нахвърлиха върху него и го събориха от коня му. Зашеметен, той остана да лежи на пясъка, а двамина опряха копията си в гърдите му:
	— Лежи, миткало такова, просяк с просяк, и не мърдай! Моли се на Аллах!
	Мурат бей яхна по-добрия дорест кон и отначало видимо се поколеба, дали да не остави в замяна своя проскубан яба, но после решително привърза юздата му към лъка на седлото си.
	— Батире Мурат бей, — извика му Мусук, — ти каза, че ме вземаш в твоя отряд. Така ли държиш на думата си?
	— Размислих. Кой знае що за човек си? Може пък през нощта да ни заколиш всичките?
	— Остави ми коня! — простена Мусук, усещайки остриетата на копията върху гръдта си.
	Нещо разтревожи Мурат бей и той извика:
	— Напред! По-бързо!…
	Мусук чу тропота на отдалечаващите се коне и остана да лежи неподвижно, сврял лице в дланите си. Смъртта му изглеждаше неминуема, защото наоколо му бяха голата глуха степ, бродещите апашки шайки и гладните зверове… Нямаше откъде да получи помощ. И той възкликна:
	— Ела ми на помощ, стари и праведни Хизр*! Спаси ме! Тлъст овен ще заколя за теб!
	[* В мюсюлманските легенди се разказва за праведния старец Хизр, който броди по света, като покровителства и защитава стадата, пастирите и пътниците при беда. — Б.а.]


	Четвърта глава
	Сам в пустинята

	Настъпи тъмна нощ. Върху небето запримигваха редки дребни звезди. В далечината зави гладен вълк. Отвърна му друг. На няколко места пронизителният вой бе подхванат от дивите гласове на чакалите.
	Мусук седеше неподвижно и напрегнато се ослушваше. Но умората го надвиваше, очите му се затваряха и той постепенно потъна в дълбок сън.
	Сънуваше, че седи на висок хълм. Пред него се разпростираше широка, цъфтяща степна равнина, по която пасяха шарени коне и рижи жребчета. От земята бързо заизраства пищен къпинов храст. Клонките му се сплитаха, извиваха, издигаха като стълб към небето и се проточваха като дъга над цялата равнина. По тази дъга, като по мост, бавно се катереше познатата му рижа крава на неговата майка, като поклащаше глава и дрънкаше с привързаното за врата й звънче. А след нея по дъгата вървеше девойка с червена рокля, развявана от вятъра. Веднага я позна. Това бе Йълдъз с кожен гюм в ръка. Вървеше, поклащайки се, и се страхуваше да не падне от моста. По синьото небе бързо прелитаха малки бели облачета. Кравата стигна до средата на огъващия се под нея мост и се спря с жално мучене. А Йълдъз завика с познатия му звънък глас: „Мусук!…“
	Мусук с мъка отвори уморените си очи. Силното слънце го заслепи. Големи зелени мухи кръжаха над главата му. Изведнъж той отново съвсем ясно чу: „Мусук!“ Като примижа и засенчи с ръка очите си, той видя пред себе си няколко жълти високи камили, украсени с изящна сбруя с червени пискюли и ресни. Малки двуместни паланкини* с цветни перденца бяха закрепени върху гърбиците на камилите. В тях седяха жени, облечени в ярки копринени рокли. Лицата им бяха толкова много набелени и изрисувани, че всичките изглеждаха еднакви. Жените се смееха, криеха се зад перденцата, а една от тях хвърли по Мусук шепа фурми и орехи. Слаба ръка със златна гривна му подхвърли копринена кесийка. В същия момент с диви викове пристигнаха монголски конници и с хриплив рев камилите закрачиха напред, като равномерно подрънкваха с хлопки и звънчета.
	[* Паланкин — вид покрита носилка или стол за пренасяне на пътници в Далечния изток. — Б.пр.]
	Отдалечавайки се между хълмовете, керванът се изгуби като сън… Но това не бе сън! Мусук събра от глинестата почва много фурми и орехи, няколко колачета, поръсени с анасон, и копринена раирана кесийка, завързана с шнурче. В нея имаше жълти парченца захар* на кристали, шамфъстък, бадеми и девет златни монети. Мусук мушна в пазвата си този странен подарък.
	[* В онези времена захарта е представлявала голяма ценност. Добивала се е от захарна тръстика в Индия и в Египет, била е прозрачна, с жълт цвят и е имала кристална форма. — Б.а.]
	„Старият добър Хизр е чул моята молба и ми помогна!“ Мусук се изкачи на близкия хълм, обрасъл с рядка, суха и остра трева. Пред него се виеше дългият и тесен търговски път, водещ от Кипчакските и Киргизките степи на запад, към Великата река Итил. Представляваше вдълбан в глинестата земя коловоз, широк колкото следа от камила, утъпкван в продължение на столетия от преминаващите кервани. Тук-там по него белееха кости, търкаляха се овнешки дърдонки и избелели парцалчета.
	„Трябва да остана тук! Може би старият Хизр отново ще ми донесе късмет…“
	Дълго време степта оставаше безмълвна и пуста.
	Слънцето вече се спускаше от пламтящото небе, когато в далечината между хълмовете се появиха конници. Десетина отлично въоръжени джигити с големи черни овчи шапки препускаха с пики напред върху тъмно дорести отбрани коне. Най-отпред яздеше млад воин с бял арабски тюрбан. Нещо познато се стори на Мусук в стойката му, в неговото строго и мрачно лице и, най-вече, в неговия строен дорест кон.
	Като се приближи до Мусук, ездачът задържа коня си:
	— Как се казваш? Къде е отрядът ти? Защо се търкаляш тук?
	Мусук стана и, припряно и изпълнен с отчаяние, разказа за бедите си, за желанието си да участва в похода и за ограбването му от шайката на Мурат бей.
	Конникът изслуша с неподвижно и каменно лице разказа на Мусук, след което каза:
	— Аз съм стотникът Арапша. Познавам те — ти беше коняр при хан Баяндер. Вярвам ти и те вземам със себе си. Засега ще си на изпитателен срок като коняр, след което ще получиш кон, копие и меч. Яхвай последния кон!
	Мусук се покатери върху задницата на коня на единия от ездачите и се хвана за пояса му. Конниците препуснаха. У Мусук се зароди надежда, че започва нов и по-щастлив период в живота му.


	Пета глава
	„Вратата на народите“

	Свил се, доколкото можеше, и като не обръщаше внимание на поклащанията на скърцащата кошница и гъстия прах, натрупващ се върху листата на книгата му, Хаджи Рахим усърдно изписваше ред след ред:

	„… Войската на ослепителния Бату хан непрестанно се придвижва на запад по пътя, открай време наречен «Вратата на народите». Той се проточва през равнината на юг от Каменния пояс* и на север от Абескунското море**. По този път някога са дошли от източните степи войнствените хуни***, почтените предци на монголите, и са хвърлили в ужас западните народи.
	[* Каменният пояс или Каменната верига — планината Урал. — Б.а.]
	[** Абескунското море — Каспийското море, което в древността се е наричало по няколко начина. — Б.а.]
	[*** Хуни — номадски племена, сформирали се от тюркоезичните хуни и угрите и сарматите през 2–4 век в Средна Азия. Подчиняват германски и други племена и създават племенен съюз (с център в днешна Унгария), достигнал най-голямо могъщество при Атила. Придвижването на хуните на запад е спряно след разгрома им през 451 г. при Каталаунските полета (в днешна Франция). След смъртта на Атила през 453 г. съюзът се разпада. — Б.пр.]
	Пред войската препускат разузнавачи, но и без тях пътникът би намерил в степните простори пътеката, проточваща се през великата «Врата на народите». По търкалящите се парчета от изпочупени изрисувани съдове могат да бъдат открити изоставените още в далечни времена станове. Далече на хоризонта, точно като сигнални жалони, се виждат сините хълмове, в които са погребани днес забравени багатури на неизвестни племена… Мир на праха им!
	Докато все още бе пролет и навсякъде блестяха локви и валяха дъждове, шествието на войската бе тържествено и величествено, и не толкова трудно, каквото стана след това. Когато настъпиха знойните дни и под лъчите на изгарящото слънце земята започна да изсъхва и да се напуква, хилядите придвижващи се напред коне и хора започнаха да вдигат прахоляк, закриващ цялото небе. Този фин и гъст прах напълно скрива слънцето, така че става тъмно като през нощта. На разстояние от няколко крачки не може да бъде различено човешко лице. Всеки конник трябва строго да спазва мястото си и в десетката, и в стотнята, защото, ако се отклони дори съвсем малко встрани, може да се изгуби в тълпата като в ракитак, и да му се наложи няколко дни да търси отряда си.
	Има нещо страшно в това безмълвно придвижване на четиристотинхилядната войска в тази полумъгла, в този кълбящ се прах, при което наоколо се виждат само сенки на коне и хора. Никой не проронва и думичка. «Че за какво да се говори, когато вече всичко е казано и всичко е ясно!» А и е трудно да се говори, защото прахта прониква и в гърлото, и в носа, и в гърдите. Хората започнаха да недовиждат, оглушаха и мислят само как да изпият чаша студена вода, да отърсят дрехите си и прохладният нощен вятър да разсее праха, така че отново да се покаже синьото и безметежно небе…
	Вечер спираме до рекичка с рядък храсталак и стари криви ракити. Огромният лагер се разпростира и по двата й бряга. Пламтят хиляди огньове и ти се струва, че цялата степ се е запалила. Хората викат, кашлят, пеят и отвеждат конете и камилите в степта, за да ги пуснат да пасат на свобода. Слаб вятър разсейва облака прах над лагера и късно през нощта се разнася приятният аромат на степен пелин…
	С яростен рев се отпуска на колене тангутската сива камила в лагера. От люлката с мъка изпълзяват факихът Хаджи Рахим и старецът Назар-Кяризек, като разтриват своите отекли и вдървили се крайници, след което продължително изтупват плътно набилия се по плащовете им прах. Напразно се стараят! Разпростират плащовете си на земята и са доволни, че наблизо гори огън, че върху него вече е поставен опушен котел, че могат да се опънат на земята и че над главите им вече тъмнее безкрайното небе.
	Съобразителният в житейските дела Назар-Кяризек отива при готвача на Субетей-багатур, изказва му дълги и почтителни приветствия и се връща от него с гърне оризова или месна чорба, а понякога и самият той пече колачета в жарта или тънки, придобити неизвестно как, парчета месо върху въглените. При това, без да спира, разказва приказки или пее със слаб и треперещ глас старинни кипчакски билини*.
	[* Билина — старинна народна епична песен с полуисторическо, полулегендарно, а понякога и битово съдържание, в която най-често се възпяват подвизи на богатири. — Б.пр.]
	Хаджи Рахим не може да се отдалечи от кервана, защото камилата е неговото жилище. Факихът се старае да записва всичко, което вижда или чува, беседвайки с някой от началниците или с обикновените воини. Забелязал е, че великият съветник Субетей-багатур невинаги пътува заедно с тумена си и невинаги се крие в желязната си колесница. Често се отклонява от главния път, съпроводен от охраняваща го стотня. Понякога монголският пълководец не се вясва с дни, изчезнал нанякъде заедно с младия джихангир. А привечер внезапно се появяват около определеното по-рано място за спиране. Тогава Хаджи Рахим отива при тях и записва изказванията им.
	Пред залез-слънце керванът ускорява ход. Всички, дори и животните, знаят, че скоро ще има вода и почивка, и се движат по-весело. Керванбашията* разпраща разузнавачи, които изчезват още от сутринта, отдалечавайки се на бързите си коне. Те намират равна площадка и подават сигнали отдалече, като се изкачват върху някой хълм и обръщат конете си ту надясно, ту наляво, ту обикалят два-три пъти. Всичко това има специално, разбираемо от воините значение.
	[* Керванбашия — началник и водач на керван. — Б.а.]
	На избраното място камилите се отпускат на колене и им развързват тежките денкове, след което отвеждат освободените от товара животни в степта. Там те бродят бавно цяла нощ, като се спират до храстите на бодилите*, пасейки ги със своите твърди устни. Специални обозни камили докарват събраните преди това по пътя сухи вършини. Робите палят огньовете и поставят върху триножници над тях големи китайски бронзови котли. В тях наливат вода от кожени мехове, освен това дробят месо и прибавят ориз.
	[* Бодил — растение в средноазиатските пустини, притежаващо дребни бодлички и с удоволствие изяждано от камилите. — Б.а.]
	Стражите не допускат никого от другите отряди до мястото на лагера на Субетей-багатур. Всеки отряд е длъжен да върви по свой път, без да се смесва с другите, и да има свой лагер. Около лагера на Субетей-багатур се разполага само неговата лична хилядна «бесни» и по-нататък, в степта, и воините от тумена му.
	Воините от охраната палят свои отделни огньове и си варят в котли чорба и това, което са успели да си набавят. Разполагат се около огньовете, излегнали се върху плъстени чулове*. Близко до тях, в степта, пасат спънатите им коне. Те сами си намират храна, като огризват непривлекателните растения и изравят корени с копитата си. Толкова са непретенциозни към храната, че с тях, без страх, може да бъде обиколен светът.
	[* Чул — завивка от козина за добиче. — Б.пр.]
	В тъмнината се чуват провикванията на стражите по хълмовете и проточеният повтарящ се възглас:
	— Внимание и подчинение!
	Понякога на местата за нощуване се издигат шатри. Всички разбират и се радват, че спирането ще трае два-три дни и ще има почивка. В шатрите се постилат кечета и килими и се нахвърлят копринени възглавници. Може би предстои съвещание на хановете или се подготвя празнична ловна хайка.
	В тишината се разнася тропот на множество копита — приближава ослепителният Бату хан, а с него Субетей-багатур и техните отбрани нукери.
	Всички треперят повече пред едноокия и мрачен Субетей-багатур, отколкото пред Бату хан. Субетей винаги ще забележи нередността, ще каже тихо няколко думи, след което нанякъде лудо ще препуснат конници, ще помъкнат някого, някъде ще се чуят отчаяни викове…
	Бату хан не забелязва дребните нередности. Погледът му блуждае над хората, съзнанието му е заето с велики планове и обича да говори само за бъдещето. Когато двамата пълководци, младият и старият, влязат в жълтата копринена шатра, там вече трябва да е приготвен обядът. «Постилащият покривката» и «подавачът» стоят почтително, поставили ръце на коремите си, и очакват нареждания. Обедът протича тържествено. Трима главни шамани също седят там и полугласно мърморят благоприятни заклинания…“



	Шеста глава
	Седемте звезди на Бату хан


	Заедно с челната елитна хилядна „непобедими“ на Ослепителния Бату хан пътува специален керван от петнайсет високи тангутски камили. Те са жълто-сиви с прошарени косми, полудиви и свирепи, но много силни и бързоходни, и почти никога не изостават по време на стремителните преходи на Субетей-багатур.
	Върху тези камили пътуват „седемте звезди“ на Бату хан. Така ги наричат в отряда, а това са седем прекрасни жени. Още в Сигнак, преди похода, те са подбрани сред четирийсетте жени на Бату хан лично от мъдрата му майка Ори-Фуджин, която казала на сина си:
	— Ти ще бъдеш завоевател на нови страни. Във всяка страна покореният народ ще ти изпраща в дар своята най-блестяща и в същото време най-коварна жена, за да те погуби. Спомни си съдбата на дядо си, Свещения управник. Довели в шатрата му тангутската принцеса и тя така го наранила, че ускорила смъртта на Най-великия. Не се доверявай на чужди уговорки и се пази от вражи дарове! Както през нощта Колесницата на вечността* свети на небето със седемте си звезди, така и по пътя ще ти светят вярно и предано и ще ти носят щастие и радост седемте най-големи красавици, които сама съм ти избрала.
	[* Колесницата на вечността — съзвездието Голямата мечка. — Б.а.]
	Винаги почтителният към майка си Бату хан й отвърнал:
	— Първо трябва да се посъветвам с моя верен съветник Субетей-багатур.
	На другия ден Бату хан се явил пред майка си заедно с великия престарял пълководец и казал:
	— Моят походен летописец и учител Хаджи Рахим провери по книгите и ми обясни, че Искендер Двурогия не е водил никакви жени със себе си по време на своите походи и всичките му грижи са били свързани само с разгрома на срещаните народи…
	Без да се замисля, Ори-Фуджин му казала:
	— А аз и без книги знам, че като завоювал Персия* и се оженил за дъщерята на победения персийски цар Дарий**, Искендер е заболял от отрова и е умрял млад… Жителите на небето да те пазят от това!
	[* Персия — официалното име на Иран до 1935 г. — Б.пр.]
	[** Дарий III (?) — последен цар (336–331 пр.Хр.) от династията на Ахеменидите, разбит от Александър III Македонски при Ис и Гавгамела. — Б.пр.]
	Като паднал ничком пред ханшата, старият Субетей-багатур й казал:
	— Думите ти блестят от мъдрост като скъпоценни диаманти! И ако ти, силно загрижена за своя ослепителен син, пожелаеш с него да пътуват дори и всичките му четирийсет жени за радост на питомника ми, то те ще бъдат толкова неприкосновени в отряда ми, колкото са и в твоя улус, и никога няма да изостанат и никоя от тях не ще се изгуби. Нареждането ти е кремък, а аз съм само искрата, която получаваш. Ако, зает с военни грижи, джихангирът не иска днес да вижда своето блестящо съзвездие, може да пожелае да го види по пътя. Но тогава звездите му ще са далече. Предвидливо е да ги вземе със себе си!
	Ори-Фуджин се поклонила толкова, че перата на обшитата й с бисери шапка докоснали покритите с прах направени от чортова кожа ботуши на сина й.
	— Ти си повелителят, ти си джихангирът, ти кажи!
	Бату хан казал неохотно:
	— Така да бъде! Но една от седемте ще избера самият аз. Тя трябва да бъде девойката, която наричат „Утринна звезда“, Йълдъз… Ти, Субетей-багатуре, ще ми я намериш!
	За един ден нукерите на Субетей-багатур намерили в Сигнак няколко девойки с името Йълдъз. Всичките, треперещи от страх, били доведени при Бату хан. Той огледал доведените със скучаещ поглед и посочил слабичка девойка, почти момиче, със сълзи на миглите. Нахлузили й копринено фередже и я отвели при старата ханша Ори-Фуджин. Тя наредила да я съблекат, лично я огледала, поопипала слабите й рамене и ребра и решила, че момичето Йълдъз няма външни недостатъци, че е скромна и красива, че погледът й е проницателен, а на бузите си има трапчинки, но е слаба и плашлива като диво гъсе.
	— Какво можеш да правиш? — попитала ханшата.
	— Мога… да доя бодлива крава — скромно изчуруликала Йълдъз.
	— Това не е лесна работа! — отбелязала Ори-Фуджин и се засмяла с басов мъжки глас. — За нея трябва търпение. Какво още можеш?
	— Мога… да паса агнета, да плета пъстри везани чорапи, да пека колачета със стафиди в жарта…
	— Това е полезно за из път — казала старицата, като отново се засмяла, и по-ласкаво загледала момичето. — Още какво можеш?
	Бату хан се приближил безшумно и се заслушал в отговорите на Йълдъз.
	— Казвай какво още можеш?
	— Мога да пея нашите кипчакски песни и да разказвам приказки за стария Хизр, за съскащи джинове* и за смели джигити…
	[* Джинове — вредящи на хората приказни същества, споменавани в източния фолклор. — Б.а.]
	В очите на Бату хан светнали весели искри и той се спогледал с майка си.
	Ори-Фуджин милостиво кимнала с глава:
	„Може да тръгне!…“



	Седма глава
	Седмата звезда

	Когато татаро-монголската войска тръгна на поход, Йълдъз бе качена на седмата камила заедно с робиня китайка, прикрепена към нея по заповед на ханшата Ори-Фуджин. Йълдъз седеше под балдахина на паланкина, прикрита с копринена завеска. На втория ден от тръгването тя изведнъж се обезпокои, кри през целия ден лицето си зад фереджето и вечерта каза на робинята си:
	— Виждам, че на една камила близо до нас пътуват двама — старец и дервиш-факих. Да не си посмяла да им кажеш нещо, ако започнат да те разпитват за мен. Страхувам се от този старец, който вече ми донесе нещастие… Направи така, че никой да не ме познае…
	По време на следващата нощувка опитната в женските хитрини китайка старателно я намаза с белило, начерви я, удължи веждите й до слепоочията й и така разкраси Йълдъз, че тя самата не се позна, когато се погледна в сребърното полирано огледалце.
	По време на движение „седемте звезди“ се движеха като отделен керван със специална охрана. Върху първите четири камили пътуваха четири монголски княжески дъщери. Те бяха от най-знатните номадски родове и се отличаваха със закръгленост и дълги до земята плитки. След тях пътуваха две кипчакски княжески дъщери. Едната от тях бе дъщерята на хан Баяндер. Двете кипчакски княжески дъщери обикновено се качваха заедно на една камила, като бъбреха и се смееха постоянно, а върху другата камила седяха слугините им. Веднъж, при едно спиране, те се приближиха до Йълдъз, заприказваха се с нея и й казаха, че всяка от тях има собствен яздитен кон и че ще участват в празничната ловна хайка и в конните надбягвания.
	— Ти, разбира се, си работеща, черна жена*! Нямаш коне, а чеизът — твоите дрехи и украшения — ти е даден от ханшата Ори-Фуджин. Бату хан няма и да те погледне. Ще облизваш чашките, от които ние ще пием.
	[* Обикновено в по-състоятелните семейства у народите от Средна Азия, при които е било прието многоженството, жените са се делили на привилегировани — от богати семейства, и на „черни, работещи“ жени, върху които е падала цялата тежест на домакинската работа. — Б.а.]
	Йълдъз се наежи, отдръпна се и се притисна до своята робиня-китайка. Оглеждаше кипчакските княжески дъщери с неподвижно и вкаменено лице.
	— Защо не отговаряш? Нима ти, краварке, не можеш да говориш? Тогава мучи!
	Йълдъз наведе очи и понечи да им отговори, но не можа… Сграбчи една копринена кърпа и с обиграни жестове започна да я сгъва и свива на кукла, както обикновено го правеха момичетата от чергарските станове. Накрая продума:
	— Вървете си, щом съм краварка! Ако моят господар ми заповяда, ще мия чашки, а ако ми нареди, ще ви подкарам с остена като крави през полето…
	— Та тя е още съвсем глупаво дете — каза едната от княжеските дъщери.
	— И ще си остане глупава за цял живот! — добави втората и двете си отидоха, смеейки се.
	При следващото спиране на другия ден при Йълдъз дойдоха монголските ханши, с изключение на първата и най-важната, Буракчин. Заопипваха Йълдъз, поопипваха кльощавите й ръце, плътността на плата на роклята й, огледаха зъбите й.
	Йълдъз покорно им разрешаваше да я опипват и се усмихваше. Редувайки се, монголките докоснаха с пръсти трапчинките на бузите й и се разсмяха. Най-старшата отначало се държеше важно, но после също започна да се смее. Ханшите взеха в ръце направената от кърпата кукла и показваха как ще люлеят дете и ще го кърмят с гърдите си. След това станаха, произнесоха ласкави прощални думи и си отидоха. Най-младата се върна и прошепна:
	— Идвай при мен да си бъбрим! Аз съм на четвъртата камила.
	След като остана сама, Йълдъз разгърна кърпата, покри лицето си с нея и се разплака. Не за пръв път плачеше от деня, в който баща й и най-големият й брат Демир я бяха откарали в керван-сарая* за роби и я бяха продали на чернобрад търговец с червен раиран халат и голям тюрбан, който бе кръгъл като кочан на зелка. Бе й много обидно, защото я разглеждаха като овца, изкарана за продан. Каква бе вината й? Та тя искаше да живее дори и в най-бедна и задимена юрта край някой извор и всяка вечер при нея да се връща Мусук на своя дорест кон и да й разказва какво става в табуна, как са се били жребците, какви жребчета са се ожребили и как той е прогонил прокрадващите се към тях вълци.
	[* Керван-сарай — голяма сграда за пренощуване на пътници. — Б.пр.]
	Нечии пръсти нежно докоснаха лакътя й и един тънък глас й прошепна:
	— Защо плачеш, звездичке? Това още не е мъка, голямата мъка предстои.
	Бе робинята й, китайката И Лахе. Стоеше на колене пред Йълдъз и с привична почтителност правеше бързи поклони, положила дланите си върху килима.
	— Кога ще дойде голямата мъка?
	— Когато видиш как умира детето ти…
	— А ти изпитала ли си голямата мъка?
	Китайката прекара малката си суха ръка пред очите си, сякаш искаше да отмахне напираща сълза, и се огледа. Наоколо горяха огньове, осветяващи с пурпурна светлина лежащите и седящите воини. Както седяха върху малкия бархетен килим, китайката и Йълдъз се притиснаха една към друга. Чувстваха се изгубени сред огромната хорска тълпа, която шумеше, викаше, пееше, подрънкваше с оръжие, а в момента, уморена от прехода, утихваше постепенно и потъваше в сън и забрава.
	Китайката каза:
	— Тежко ми е да си спомням мъката, която преживях. Но чуй! Бедните ми очи са виждали и голяма, и малка мъка! Започнах щастливо и безгрижно живота си в дома на моя баща. Той разбираше значението на всяка звезда и по движението им предсказваше бъдещето на човек. Всяка нощ баща ми прекарваше на покрива на двореца на цинския* император и записваше в една голяма книга всичко, което научаваше от движението и пресичането на пътищата на звездите. А на сутринта показваше книгата на главния управител на двореца, който разказвал всичко най-важно на самия властелин — повелителя на Китай. Когато поотраснах, баща ми ме омъжи за весел и знатен началник на две хиляди и петстотин конници. Той бе с двадесет години по-стар от мен, но живеехме щастливо и имахме две прекрасни деца. Живеехме в малка къща с градина и малко изкуствено езеро, в което растяха лотоси и плуваха златни рибки. Съвсем неочаквано към града ни се приближиха монголските воини на Чингис хан. Начело на монголския отряд бе същият този едноок пълководец, който сега не се отделя от Бату хан. Моят мъж се хвърли в битката със своя отряд и повече не се върна. Монголите убиха майка ми и отведоха децата ми. Див и страховит монголски стотник ме взе за робиня. Стараех се да му угаждам, доколкото можех, понеже исках да живея и да намеря и спася децата си. На моя нов господар му харесаха моите колачета с мед и пирожките с дървесни гъби. Държеше ме при себе си и не се съгласяваше да ми даде свободата срещу откуп. После ме подари на ханшата майка Ори-Фуджин и аз се озовах в шатрата й. Сега ханшата ме прикрепи към теб, за да те науча да ходиш, да пееш, да се кланяш, да говориш с тънък глас и с красиви движения да наливаш чая в чашките, както това правят знатните жени в двореца**… Искаш ли да се научиш на това?
	[* По това време Китай е разделен на две държави: Северна — Цин и Южна — Сун. — Б.а.]
	[** Девойките от знатните семейства на Изтока са получавали специално възпитание. Учили са ги да ходят с особена ситна походка и да говорят с тънък, птичи, чуруликащ глас. Това се е смятало за изтънченост и своеобразие, което се е харесвало на мъжете. В женската реч е имало и специални и старинни думи и изрази, които не са се употребявали при мъжки разговор. — Б.а.]
	— Ако трябва, ще науча всичко това — отвърна й Йълдъз.
	— Малко е! Ще те науча още да разказваш такива интересни, страшни и весели приказки, че господарят ти да идва постоянно при теб, за да те слуша. Така ще прави всичко, за което го помолиш. Ще ти разкажа приказката за хората, които пътуват по небесния път в каляска, теглена от лястовички, приказката за бедния пастир, който принудил един дракон да построи град, в който хората да не познават сълзите, и много други приказки…
	От този ден нататък Йълдъз не се чувстваше самотна. Тя видя в китайката своя защитничка и се вслушваше в нейните указания, съвети и приказки, необходими й да може красиво и грациозно да посрещне, нагости и развлича своя господар, когато той пожелае да я навести.


	Осма глава
	Разговор с джихангира


	„… Това пише Хаджи Рахим — небето да му е на помощ в необикновените му изпитания…
	… Сутринта на петнайсетия ден от месец Реби втори* Ослепителният призова при себе си в златистожълтата си шатра Хаджи Рахим.
	[* Месец Реби втори — юни. — Б.а.]
	Бату хан седеше върху парче обикновено черно кече, поставено върху бархетен персийски килим. До него бяха поставени колчан с три червени стрели*, лък и извит меч, а над него висеше бронзов щит. С жест на ръката си джихангирът покани факихат да седне до него. Хаджи Рахим целуна земята и, оставайки на колене, се приготви да запише това, което ще чуе.
	Джихангирът заговори шепнешком. Понякога думите му летяха в такъв безпорядък и с такава бързина, че бе трудно да бъдат записани, но Рахим се стараеше да ги запази в сърцето си:
	[* Представителите на висшата аристокрация имали в колчаните си определен брой стрели. Колкото по-знатни били, толкова по-малко били стрелите. Само обикновените воини са били длъжни да имат колчани, пълни със стрели. — Б.а.]
	— Днес ще бъде великият съвет на хановете… Денят може да завърши и с кръв, ако монголите загубят разума си и започнат взаимно да се посичат… Тогава нови сини могили ще се издигнат по пътеката на Вратата на народите… Да, така ще бъде!… Помниш ли великия курултай* на моя дядо, непобедимия Чингис хан? Аз си спомням добре всичко, макар че тогава бях само на седем години… Отначало Свещеният управник рядко задаваше въпроси и всички ханове му отговаряха с усърдие и трепет, без да се прекъсват. Всеки премерваше предпазливия си отговор. Когато Покорителят на света започва да говори, думите му попадаха в сърцата като мълния, като удар с меч, като скок на кон над пропаст, скок, след който няма връщане назад… Никой не се осмеляваше да възрази или да изкаже съмнение за успеха на похода. Днес хановете са забравили великите правила на най-мъдрия и единствения. Те се гризат помежду си, както това е било в нашите монголски степи до деня, в който Свещеният управник е стиснал всички в могъщата си длан… Днес на великия съвет всички ханове, с изключение на Менгу хан** и братята ми, ще поискат да ме направят смешен и жалък, така че аз, като пронизан от стрела глиган, да избягам страхливо в ракитака… Това няма да стане! Или аз ще избия всички, които не целунат земята пред мен, или сам ще падна, насечен на парчета… Отдавна да съм пречупил гръбнаците им, но помня завета на дядо ми — да не се създава вражда сред потомците му. Нима властта над света не е в техните ръце? Защо тогава клатят и подсичат стълба, на който се държи шатрата на Чингисовия род?… Днес ще им покажа дали съм в правото си да държа деветоопашатото знаме на моя дядо!…
	[* Курултай — съвет на висшите аристократи-феодали и военачалници на Монголската държава. — Б.а.]
	[** Менгу хан — приятел на Бату хан, бъдещ велик хаган на монголите. — Б.а.]
	Завесата на входа се размърда и промъкналата се през нея голяма квадратна длан се вкопчи в страничната дървена стойка. Чуха се сърдити викове.
	— Този е чужд! Не е от нашите! — прошепна Бату хан, грабна лъка, опъна тетивата и, като прониза дланта, червената стрела се заби, потрепвайки, в дървената стойка на входа.
	Отнасяйки и стрелата, ръката изчезна.
	Гласовете стихнаха и Бату хан удари с дървено чукче по бронзовия щит. Влезе страж с дълга монголска дреха, кожен шлем със затилник и късо копие в ръка.
	— Кой искаше да влезе тук?
	— Куриер от Гуюк хан. Опита се да ме отблъсне, показвайки ме златна пайцза. Той напираше да влезе в шатрата без разрешение. Извадих меча си и го ударих с ръкохватката по зъбите. Казах му, че ако направи още една крачка, мечът ми ще прониже гръдта под ребрата му…
	— Постъпил си като верен нукер — каза му Бату хан. — Ще те издигна. Къде е стотникът Арапша?
	— Завлече куриера в юртата си?
	— Защо?
	— За да му отреже лявото ухо…
	Бату хан се замисли и очите му се изкривиха. После се разсмя:
	— Как да те наричам?
	— Мусук.
	— Къде съм те виждал?
	— Видя ме, когато хванах за теб дорестия жребец. Сега го язди стотникът Арапша. Той ме взе в стотнята си.
	— Познавам добре Арапша. Тежко на този, който му застане на пътя, но не забравя направилия му услуга. Свободен си!
	Стражът излезе. Като се обърна отново към Хаджи Рахим, Бату хан продължи да говори:
	— Водя войската на запад и знам какво ще срещна там. Моите шпиони и търговци, изпратени от мен в земята на урусутите, ми разказаха всичко… Ще покоря урусутите и народите, които живеят още по-далеч от тях. Покоряването на урусутите, тези горски мечки, няма да е трудно. Те са раздробени на малки племена и хановете им, князете, взаимно се мразят. И до ден-днешен си нямат своя Чингис хан, който да ги обедини в един народ. Ще оставя в градовете им моите баскаци*, които да събират данъците, а самият аз ще продължа нататък до Последното море, за да хвърля под копитата на коня си срещнатите по пътя ми народи… Така върху целия свят ще се разпростре монголската ръка!…
	[* Баскак — представител на ханската власт и събирач на данъци през време на татарското иго в Русия. — Б.пр.]
	В шатрата безшумно влезе тежкият и широк в раменете Субетей-багатур. Той рязко се обърна към входа и, като вдигна ръка до голямото си ухо, внимателно се ослуша. Виждаше се само неговият прегърбен и заоблен гръб в стар син копринен чапан, покрит с мазни петна. Сетне, като недоволно кривеше очи към Хаджи Рахим, тътрейки кривите си крака, той се приближи до Бату хан. Пъшкайки, се поклони до земята и се отпусна на колене. Бату хан изчака, докато той направи задължителния поклон до земята, след което помоли стария пълководец да седне до него.
	Субетей отново изгледа накриво Хаджи Рахим и въздъхна, сумтейки силно.
	— Казвай всичко, не се бой! Моят учител ми е предан и мълчалив като крайпътен камък.
	— Това, което казах преди, се потвърждава. Гуюк хан е довел тук, в нашия лагер, своята хилядна. Усилих охраната и заповядах да не допускат никого наблизо. Въпреки заповедта, и другите ханове са пристигнали с отряди от по неколкостотин воини. По-многобройни техни отряди стоят наблизо и, ако хановете вдигнат тревога, войските им могат да пристигнат незабавно.
	— Какво да правим? Да се бием ли?
	— Ще се разбере тази вечер. «Бесните» и «непобедимите» са нащрек…“



	Девета глава
	Великият съвет на чингисидите



	Ненавист, гняв и завист преобладават
	в характера на този народ.
	Рашид ад-Дин



	Вечерта бе тиха и без вятър. Ситният дъжд отъпка досадния прах. Наоколо пламтяха огньове и се разнасяше миризма на пържена овнешка лой.
	Хановете се приближаваха с пиянски смехове и груби възгласи. Оставиха конете си на десетина крачки от голямата златистожълта шатра, защото по-нататък не бяха допуснати от тургаудите, преградили с копията си пътя. Хановете понечиха да се отправят вкупом към шатрата, но тримата главни шамани застанаха пред тях:
	— Минете между огньовете! Ще ви опушим със свещен дим. Той ще очисти сърцата ви от зли помисли и ще прогони черните духове на мрака.
	Часовои стояха в две редици отстрани на пътечката, водеща към шатрата. Хановете и техните военачалници минаха бавно, като се спираха около всеки от осемте жертвеника, издигнати от камъни и глина. Върху тях димяха огньове. Шаманите размахваха изплетени от тръстика ветрила, разпалвайки огъня и стараейки се димът да се насочва по посока на хановете. Други шамани дрънкаха с дайрета и високо пееха древни заклинания.
	Двама стражи до входа на шатрата придържаха вдигната входната завеса с копията си и, наведени, внимаваха влизащите да не докоснат с крак свещения праг.
	На високи бронзови поставки в самата шатра горяха светилници и разпръскваха аромат на амбра*, мускус** и алое***. Около тях върху разстланите шарени килими лежаха сахтиянови и копринени възглавнички. От тавана в дъното на шатрата се спускаше, като закриваше задната стена, широка малинова копринена завеса, извезана със златни птици и цветя.
	[* Амбра — благовонно вещество, добивано от кашалотите, което се употребява в парфюмерията. — Б.пр.]
	[** Мускус — силно миризливо вещество, което се добива от семенните жлези на кабарга (вид елен, живеещ в Централна Азия). — Б.пр.]
	[*** Алое — южноафриканско многогодишно тропично и субтропично растение от семейство лилиецветни, с месести листа и червеникави жълти или зелени цветове; столетник. — Б.пр.]
	До входа в парадна китайска дреха с проблясващо злато по нея бе застанал Субетей-багатур и приканваше влизащите да свалят оръжието си и да го оставят до вратата, след което да минат нататък и да седнат от дясната страна. Менгу хан и четиримата братя на Бату хан се разположиха отляво. Зад хановете сядаха техните главни военачалници, най-знатните им нойони* и багатури.
	[* Нойон — княз. — Б.а.]
	Гуюк хан обут с червени сахтиянови ботушки с много високи и извити токове, влезе последен, като пристъпваше със ситни крачки. Дебелият му корем бе пристегнат с брокатен пояс, в който бе втъкнат китайски кинжал с нефритена ръкохватка. Синият му копринен чапан бе закопчан с големи рубинени копчета. Под чапана му се виждаше малиново елече, извезано със златни дракони.
	Като се усмихваше презрително, Гуюк хан седна по-навътре в шатрата и огледа подозрително присъстващите. След него се опитаха да влязат тримата му монголски телохранители, но Субетей-багатур им изсъска:
	— Назад! Кой ви е разрешил да присъствате на съвещанието на князете?
	Гуюк хан се намеси:
	— Нека останат! Нека се учат как се управлява!
	— Арапша! Изхвърли ги! — извика Субетей.
	Дошлите монголи упорито се промъкваха към Гуюк хан. Арапша хвана единия от тях изотзад и го извлече от шатрата. Братята на Бату хан се надигнаха и изблъскаха останалите двама.
	Влязоха трима роби с китайски широки дрехи и унесоха златни изрисувани подноси, върху които имаше обикновени дървени аяки* с пенещ се бял кумис. Тези сиви назъбени чаши се пазеха като светини от Бату хан, защото от тях някога бе пил самият велик Чингис хан. Всички поглеждаха почтително тези стари аяки, толкова обичайни в бедняшките юрти. Чашите бяха единайсет, колкото и хановете от рода на чингисидите. Робите стояха неподвижно, държейки подносите в протегнатите си ръце.
	[* Аяк — чаша за пиене, издълбана от брезов корен или брезов клон. — Б.а.]
	Субетей премина в дъното на шатрата и внимателно отдръпна малиновата, извезана със злато завеса. Върху широк и нисък, украсен със златна украса трон зад нея седеше строгият и неподвижен Бату хан. Бе с преливаща от искри блестяща стоманена ризница, китайски златен шлем със затилник, украсен отгоре с голям колкото гълъбово яйце диамант. Отстрани на шлема висяха четири опашки от черно червеникави лисици.
	На златна верижка върху гърдите на Бату хан се кипреше голяма овална златна пластинка, пайцза, с изображение на глава на разярен тигър. Тази пайцза бе получил от ръцете на самия Чингис хан бащата на Бату хан, суровият и смел Джочи хан. Тигровата глава означаваше следната повеля на хагана:

	„Всички са длъжни да се подчиняват на пазителя на тази пайцза, все едно че той самият заповядва“.

	На коленете си Бату хан държеше китайски меч с дълга ръкохватка, блестяща от диаманти.
	Всички утихнаха, впервайки погледи към мрачния джихангир. Той гледаше напред, над хората, с каменно лице и свъсени вежди, отдалечен от обикновените земни дела.
	Няколко мига Гуюк хан седя неподвижно, след което се обърна към седящия до него хан Кюлкан и му прошепна така, че и останалите да чуят:
	— Полска мишка, която си мисли, че прилича на лъв!
	Субетей-багатур се отпусна на колене пред трона и каза:
	— За джихангир на този поход е обявен Бату хан, който е справедлив, безупречен и смел! Заслужава да бъде наречен „Саин хан“ — Доблестния! Виждате златната пайцза на яката му гръд и знаете какво означава главата на разярения тигър. Окажете почит на Бату хан, както ако пред вас стоеше самият Свещен управник. Ако цялата войска се подчинява на Саин хан, както се подчиняваше на единствения и най-великия, то целият свят ще легне под копитата на конете ни. Преклонете се пред джихангира!
	Братята на Бату хан се надигнаха, сложиха ръце на гърдите си и паднаха ничком. След тях Менгу хан и някои от старите пълководци също станаха и се поклониха доземи, като целунаха килима. Седем принца, поглеждайки под око към Гуюк хан, останаха неподвижни.
	Бату хан едва забележимо помръдна устни:
	— Раздайте чашите!
	Субетей се сви, прегърби се още повече и даде знак на робите, които с безшумна ловкост обиколиха всичките чингисиди и им раздадоха старите дървени чаши, пълни с кумис. Също такава обикновена чаша взе и Бату хан и, държейки я пред себе си, се подготви да произнесе молитва.
	Гуюк обаче не му позволи да го направи. Той заговори, бързайки да прекъсне Бату хан и искайки да покаже, че той, наследникът на престола на великите хагани, е най-висшият хан на това събиране:
	— Ще изпием първите капки от нашия роден кумис от тези дървени чаши за процъфтяването, величието, здравето и могъществото на великия владетел на всички монголи и повелител на още сто и седемдесет други подчинени му народи, пазения от вечното синьо небе хаган Угедей*…
	[* Угедей — баща на Гуюк хан, хаган (император) на монголите. — Б.пр.]
	Някои от хановете поднесоха чашите към устата си и започнаха да пият, а другите изчакваха, като поглеждаха към Бату хан. Той продължаваше да стои неподвижно и, като проточваше думите, каза високо в настъпилата тишина:
	— Първата чаша от нашия кумис ще изпием в памет на Свещения управник, отишъл си от нас, за да заповядва в надоблачния свят, за този най-велик воин, който нареди да се започне този поход, за да се разнесе ужасът от монголското име до последните граници на света!…
	И Бату хан бавно изпи чашата си до дъно, като изля останалите капки върху дланта си и я прекара по гърдите си. Всичките принцове побързаха да залепят устни за чашите си, защото не бе възможно да откажат да пият в памет на великия Чингис хан!
	Робите донесоха сребърни подноси със златни бокали и чаши с различни форми и започнаха да ги пълнят с кумис от висящия до входа голям телешки мех. Всички пиха за великия основател на монголската държава и за предстоящите победи.
	Бату хан отново тихо заговори, но думите му звучаха съвсем ясно в шатрата, в която всички седяха неподвижно, предчувствайки, че сега могат да излязат наяве тайните злобни страсти, кипящи у чингисидите:
	— Сега ще говорим за това какво е полезно и какво е ненужно за този поход. Ето какво искам да ви съобщя…
	Гуюк се въртеше на мястото си и си шепнеше с двамата, съседни му ханове. Доста по-рано през деня бе изпил твърде много опиващ айрян и очите му бяха налети с кръв. Закрещя с пресипнал и яростен глас:
	— Какво толкова можеш да ни съобщиш? Кой ще поиска да те слуша? Та ти ли трябва да седиш на трон и ти ли трябва да командваш войската?! — И, като се заливаше от смях, Гуюк се обърна към другите ханове: — Не е ли истина, че Бату хан не е нищо друго, освен жена с брада! Ще заповядам на най-нисшия от нукерите си да го нашиба с пръчка!
	Приближеният на Гуюк хан пълководец Бури закрещя с пълен глас:
	— Ха, ха! Нека го направя аз! Ще ритна Бату хан с пета, ще го съборя и ще го стъпча!
	Принц Кюлкан се смееше, пищеше пиянски и се опитваше да прекрачи през седящите около него ханове:
	— Забоди на тази жена с брада дървена опашка! Пуснете ме да мина и сам ще го направя!
	По знак, даден от Гуюк, всичките му привърженици скочиха и, изваждайки ножове от пазвите си и блъскайки безразборно, се хвърлиха към трона.
	Главата на Бату хан се сви между раменете му, зъбите му се оголиха, а очите му се превърнаха в цепки. Изправи се рязко, захвърли настрани меча си и измъкна иззад кончова си къс бич. Размахвайки го, започна да удря по главите настъпващите срещу него ханове.
	— Проклинам с велико проклятие тези, които по време на поход не се подчиняват на джихангира! А ти, Гуюк, няма да станеш велик хан, както и кокошката няма да полети над облаците! Назад! На колене!
	Изведнъж прогърмя пресипналият и яростен глас на Субетей-багатур:
	— Ойе! Урянх-Кадан, викай „бесните“ и „непобедимите“!
	Млад и силен глас повтори:
	— „Непобедимите“ и „бесните“, насам!
	Иззад завеси, от кожени сандъци и навити килими мигновено изскочиха монголски воини. Едни от тях се хвърлиха към Бату хан, вдигнаха го на ръце и той изчезна зад платнищата на шатрата. Останалите воини удряха мятащите се насам-натам ханове с юмруци по лицата, поваляха ги на земята и ги влачеха за краката из шатрата.
	Бронзовите поставки с горящите светилници паднаха върху биещите се ханове. В шатрата стана тъмно. Последните ханове и нойони се опитваха с пълзене да се промъкнат към изхода.
	С яростни проклятия ханове и свити се събраха около шатрата, от която все още се чуваха глухи удари и звън на счупени съдове. Като оправяха разкъсаните си дрехи и изтриваха с ръкави кръвта от лицата си, някои тръгнаха да влизат обратно в шатрата, но невъзмутимите стражи не ги пускаха, като грубо ги отблъскваха с копията си.
	Изпод страничната завеса на шатрата се измъкна Субетей-багатур, внимателно държащ в ръце оставения от Бату хан негов наследствен крив меч с диамантената ръкохватка. „Бесните“ и „непобедимите“ се строиха в плътни редици около Субетей. Към тях притичваха все нови и нови нукери. Субетей-багатур спокойно изчака, докато синът му Урянх-Кадан, заедно с другите воини, изнасяше дърпащия се Гуюк. Като се поклащаше върху кривите си крака, Субетей се приближи, пъшкайки, до него, поклони се ниско, рухна на колене и удари чело в земята. Гуюк се опита да ритне Субетей в лицето с крака си, обут в червен сахтиянов ботуш, но монголите го дръпнаха назад.
	Субетей стана, поизправи се и му каза:
	— Внимание и подчинение към сина на най-великия! С какво мога да докажа предаността си?
	— Къде е той? — отново закрещя Гуюк. — Ще издера лицето му! Той е плъх, а не джихангир!…
	Субетей примижа със зачервеното си око:
	— Свещеният управник в момента беседва с небесните жители там, високо зад буреносните облаци. Оттам той гледа доколко успешно преминава походът и как се придвижва на запад неговата непознаваща поражението монголска войска!… А как постъпват внуците му?! Точно така! Между неговите багатури не може да има кавги и не може да има вражда… Точно така! Всички трябва да се държат един за друг като дърветата в гъстата гора и дружно като вълчата глутница!… Така, така и така! Дружно! — последните думи Субетей изкрещя с дива ярост.
	Всичките ханове утихнаха, слушайки Субетей, а Гуюк престана да се дърпа и замря, разбирайки, че в момента е опасно да се съпротивлява на едноокия старец.
	— „Непобедими“, бъдете готови! — извика Субетей.
	Нукерите удариха с длани по ръкохватките и с рязък звън извадиха от ножниците им кривите си мечове, а Субетей продължаваше да крещи, настъпвайки срещу Гуюк:
	— Великата и непобедима войска се води от назначения от Свещения воин джихангир Бату хан, който ти заповядва, Гуюк хане, още сега, без да си поемаш дъх, да тръгваш към брега на Великата река Итил и да чакаш там на мястото, където в нея се влива рекичката Еруслан*.
	[* Еруслан — ляв приток на Волга на ок. 40 км над Камишин. Близо до вливането на Еруслан във Волга, върху издигната равнина има 17 могили, една, от които е огромна. Предполага се, че там е имало татарско гробище или бойно поле, в което са погребани телата на падналите воини (Русия, т. VI, под ред. на акад. П. П. Семьонов-Тяншански). — Б.а.]
	Гуюк отново се разгневи:
	— Не смей да говориш така с мен, наследникът на златния трон! Ти, скитнико и пастире, издигнат от моя дядо! Мълчи, слуга, кривоглед кьопчо, и се подчинявай!
	Съскайки и задъхвайки се, Субетей подскочи два пъти на мястото си. По-късно нукерите твърдяха, че в този миг налятото с кръв око на разярения Субетей е горяло, пронизвало и прогаряло като нажежен до червено пирон. Старецът тихо каза:
	— Така е! Аз съм нукер! И изпълнявам волята на моя и единствения за всички тук повелител, джихангира Бату хан. Аз съм негов нукер и слуга! И, който спори с него, ще бъде пометен от пътя му! Който не изпълни негова заповед, ще бъде насечен на девет части! Ойе, първата десетка на „непобедимите“! Качете пияния хан Гуюк на коня му! Извийте му лактите! Той е още твърде млад и айрянът го е ударил право в главата. Мигновено откарайте младия хан в лагера му! Предайте го в ръцете на нойон Бурундай* и веднага препуснете обратно! Ако вече не съм тук, догонете ме! Напред, уррагх**! Уррагх!
	[* Бурундай (?) — татаро-монголски военачалник, темник на Бату, участвал в края на 30-те и началото на 40-те години на 13 век в походите срещу Русия и други страни, където по-късно е бил и хански наместник. — Б.пр.]
	[** Уррагх — Напред! (монг. език). Предполага се, че от тази дума е произлязъл бойният възглас „Ура!“. — Б.пр.]
	Държащите Гуюк хан нукери извиха ръцете му зад гърба и го повлякоха към коня му. Субетей-багатур се огледа. Опрели блестящите си мечове на десните си рамене, нукерите стояха като вкаменени. Като разговаряха тихо, хановете и нойоните се отдалечаваха. Субетей привика мрачния и спокойно следящия всичко Арапша.
	— Къде е джихангирът?
	— Отнесохме го в твоята шатра. Усилих охраната.
	— Правилно си постъпил. Трябва да се очаква нов удар. Заповядай на тръбачите и на големия барабан още по първи петли да вдигат войската за поход.


	Десета глава
	На брега на река Итил



	Бе време, когато злият татарин прекрачи през линията на граничната Волга.
	Орест Ф. Миллер*
	[* Миллер, Орест Фьодорович (1833–1899) — известен руски литературен историк. — Б.пр.]



	Тръгналата от Сигнак през ранната пролет монголска войска пристигна до бреговете на Итил през късна есен. Преходът през степта до първите граници на земите на урусутите, българите* и другите непокорени народи продължи половин година. Бату хан и намиращият се „до стремето му“ Субетей-багатур стигнаха до бреговете на Великата река Итил начело на челната хилядна „непобедими“. Покритите с гъст прах конници, забравяйки реда, се разпръснаха по крайбрежните пясъчни хълмове, поразени от величествената и могъща река, в която свободно течаха огромни маси дълбока вода.
	[* Българите — тук, прабългарите от Волжко-Камска България. — Б.пр.]
	— Ако се заприщи с бент, — мъдруваха монголите, — водата й за един ден ще се издигне до небето!
	Воините стояха на хълмовете и с мъка удържаха потните си коне, дърпащи се към водата.
	— Това не ти е нашата синя Керулен или златна Онон*, през които прецапахме… Опитай да преплуваш такава река… Обаче упоритият Субетей ще издави половината войска, но, ако е решил да се прехвърлим тук, ще ни се наложи да плуваме…
	[* Керулен и Онон — реки в Азия, по чиито брегове е живяло племето на Чингис хан, преди той да стане хаган. — Б.пр.]
	С кожен шлем, загърнат в плащ и върху бял жребец, потъмнял от праха, Бату хан се спусна до брега.
	Бурните сиви вълни връхлитаха върху пясъка, като изхвърляха парцали от трепереща от вятъра пяна и търкаляха големи ивичести раковини.
	— Тук свършват нашите монголски степи — каза Бату на приближилия го Субетей. — Там, зад реката, всичко ще бъде по друг начин! Там ще заблести славата ни!
	По полегатите хълмове на противоположния бряг на реката се точеха кичести гори, вече засегнати от златната есен, и тук-там изпъкваха ярките малинови петна на трепетликовите храсталаци. Върху хълмовете се издигаха две високи дървени стражеви кули. Като дълги жълти ивици пясъчните плитчини се разграничаваха от зелените брегове. На ята прелитаха дъждосвирци, патици и други птици.
	Пак там самотно се извисяваше огромна скалиста сива планина. В далечината след нея продължаваха гъстите гори. Върху планината се чернееха големи дупки, редувайки се с бели странни стълбове. По брега лениво се влачеха няколко крави. От планината притичаха две жени и, шибайки кравите с дълги пръчки, ги подгониха към гората.
	— Обядът ни си отиде — отбеляза един монголски воин.
	На върха на мрачната планина се тълпяха хора, които видимо се вълнуваха, притичвайки от място на място.
	Ято бели чайки летяха и кръжаха над реката, като се стрелваха към водата. Те кацаха върху плаващите трупи, караха се, излитаха с писъци и отново кацаха.
	— Това не са трупи! Вижте, всъщност плуват трупове… Това са избити българи! Това е дело на ръката на хан Шейбан… Той навсякъде въвежда монголските порядки.
	Труповете бяха много. Разплут и с подпухнало синьо лице един от тях, гонен от вятъра и вълните, бавно доплува до брега и заседна в плитчините.
	… На войската бе даден тридневен отдих. Навсякъде из равнината задимяха огньове. На другия ден стотникът Арапша каза на Мусук:
	— По заповед на началника на хилядната Кунджи ти се възлага отговорно поръчение — да хванеш и да доведеш някого от живеещите на отсамния бряг. Тук би трябвало да има доста хора, които ловят риба и сеят ечемик, защото навсякъде се виждат посеви и във водата до брега са привързани рибарски мрежи. На отсрещния бряг се виждат тесни черни лодки. Промъкни се нагоре по реката и залови някой излязъл на брега рибар. Ще ти дам нукери, които да ти помогнат.
	Мусук и петима монголи се отдалечиха от брега в тревистата степ, намериха пътечка и едва не потънаха в едно блато, от което с мъка се измъкнаха, като се изтегляха един другиго с ласата си. След това отново се приближиха до брега и тръгнаха през ракитака, водейки конете си за юздите им. На два пъти съвсем близо до брега преминаха лодки. В едната гребяха жени с бели дрехи, обшити с червени ленти. В другата седяха старец и момче, при което всеки от тях гребеше с по едно късо като лопата весло. Лодките бяха толкова тесни, че се изискваше специално умение, за да бъдат задържани върху сивите бурни вълни, без да се преобърнат.
	Мусук се договори с монголите, че той ще „покрие“ стареца и момчето, които би трябвало на определена плитчина, да спрат. Един от нукерите остана зад една могила с конете, а останалите, криейки се зад храстите, тръгнаха покрай брега в очакване на сигнал от Мусук.
	Лодката на стареца се придвижваше бавно срещу течението и също така бавно и с пълзене Мусук се прокрадваше по брега, държейки късо копие в ръка. Пътят му бе препречен от две рекички, които той премина, потънал до шия във водата, като подплаши една дива свиня с прасенцата й.
	На няколко пъти Мусук изпускаше стареца от погледа си. Лодката започна да се отдалечава от брега, отправяйки се към един остров по средата на реката. Там старецът дълго се мота в ракитака, като проверяваше мрежите и изхвърляше в лодката уловената риба.
	Целият подгизнал, Мусук лежеше на пясъка и чакаше. Лодката отново се отправи към брега, вече надолу по течението. Сега тя плуваше бързо и след известно време се скри от погледа му. Мусук отново прегази през двете блатисти рекички, добра се до брега и изведнъж съвсем близо пред себе си чу гласове. Запълзя, колкото се може по-тихо, за да не се издаде.
	Мусук забеляза през тръстиковите стъбла малък залив, където черната лодка бе изтеглена с кърмата си напред върху песъчливия бряг. Старецът и момчето лежаха край огън, на който бе поставено опушено гърне, от което стърчеше рибя опашка. Пяната на кипящата чорба преливаше през ръба му. Момчето подхвърли няколко клонки в огъня. Подложил ръце под главата си, старецът се бе опънал по гръб и побелялата му брада стърчеше нагоре. Затвори очи и започна да похърква. Мусук съвсем ясно различаваше сивата му, цялата в кръпки, дълга до коленете ленена риза, широките му кеневирени и протъркани на коленете гащи, стария му, с медна тока, кожен пояс и овесения на него нож в дървена кания. Изведнъж момчето се понадигна и разтревожено се заоглежда.
	Като чупеше тръстиката, Мусук се стрелна напред и се стовари върху стареца. Момчето изтича презглава до лодката, отблъсна я от брега, ловко се метна в нея и пронизително закрещя:
	— Дядо, дядо! Бързо при мен в лодката!
	Мусук смяташе, че лесно ще се справи с костеливия и гърчав старец. Лежеше върху него и извиваше ръката му, протягаща се към ножа, като се опитваше да го омотае с ремък. Но старецът бе доста як и се бореше с всички сили. Като освободи ръката си, той сграбчи един камък и удари Мусук по окото. И камъкът, и ракитакът, и реката — всичко се завъртя пред очите му, но Мусук продължаваше да се бори, помнейки, че „езикът“* трябва да бъде хванат жив. Старецът се биеше като див звяр, хапеше Мусук за лакътя и крещеше:
	[* Език — тук, пленник — на военен жаргон. — Б.пр.]
	— Ах ти, напаст! Няма да ме победиш, жълто муцунесто пале!
	Старецът успя да се преобърне и напираше да стане на колене. Мусук продължаваше да го притиска, като скръсти ръце. Старецът крещеше на момчето:
	— Не тръгвай, Кирпа! Ей сега ще го довърша!
	И силно удари Мусук в корема, който от удара му се повали настрани. Виковете обаче бяха чути от монголите и двама от тях се нахвърлиха върху стареца в момента, в който той, седейки върху Мусук, вадеше ножа си. Старецът заскимтя, отбранявайки се срещу нукерите, но те го повалиха на земята и вързаха ръцете му с нещавени ремъци. Момчето бързо плаваше с черната лодка по средата на играещата си със слънчевите отблясъци река.
	Монголите натъпкаха устата на стареца с листа и трева и превързаха лицето му с кърпа.
	Като се плъзгаше по бързото течение, отгоре се показа голяма лодка. Четирима гребци биеха силно по водата с дълги весла. Рулевото весло на кърмата бе направлявано от знатен на вид мъж, с тъмно малинов кадифен кафтан* с извезани златни цветя. В краката му, на дъното на лодката седяха още двама юначаги с дълги ножове на поясите си.
	[* Кафтан — дългопола мъжка връхна дреха, носена в страните от Близкия изток. — Б.пр.]
	Лодката се вряза силно в песъчливия бряг. Като оставиха веслата, гребците скочиха с копия в ръце на пясъка и повлякоха лодката.
	Човекът с кадифения кафтан каза с властен и звучен глас на татарски:
	— Здравейте, ловджийчета! Какъв звяр сте хванали? Не бързайте да го убивате! Той е стар и много видял човек. Най-добрият ни рибар, който винаги знае къде има риба тук… Кои сте вие? От кое племе!…
	Мусук хриптеше тежко и с мъка се опитваше да стане. Кръв заливаше окото му. Един от монголите отговори:
	— Всички ние сме нукери на джихангира Бату хан. Защо се месиш в ловните ни работи?
	— Аз съм княз Глеб Владимирович*, пратеник на великото рязанско** племе. Тръгнал съм да поздравя вашия велик хан, да му пожелая благополучие и дълги години властване… Още много ли трябва да пътувам?
	[* Глеб Владимирович, княз Рязански — най-големият син на княз Владимир Глебович, борил се за престола на Муромо-Рязанското княжество. — Б.пр.]
	[** Муромо-Рязанското княжество се отделя от Черниговското княжество през 1127 г. Столица на княжеството е бил град Рязан, тогава наричан Переяславъл Рязански, който 1237 г. е разорен от Бату. — Б.пр.]
	— Ако тръгнеш бавно с нас, ще бъдеш при Бату хан след три дни. Ако искаш да пристигнеш по-бързо, ще пътуваш сто дни и няма да го видиш, а ще си намериш гроба на кръстопътя на трите пътя.
	— Тогава ще тръгна с вас. Покажете ми пътя и няма да съжалявате.
	Мусук си поотдъхна, изми раната си в реката и превърза главата си с парцал, откъснат от ризата му. Така можа със здравото си око да разгледа знатния мъж, седящ в лодката. Той не бе в първа младост. Неговата черна, широка, гъста и силно прошарена брада се спускаше върху широката му гръд. Кадифената му шапка, обточена с боброва кожа, бе стара и доста избеляла. А и неговият красив и цветист кафтан бе доста поизносен. От суровото му лице тежко и неприветливо, съсредоточено се взираха черни очи. Видно бе, че човекът някога е бил на почит и е живял в охолство, но оттогава бе преживял какво ли не и животът здравата го бе мачкал.
	Князът дълго спори с монголите как да пътуват и накрая се спряха на това — знатният пратеник да плава с лодката си близо до брега, а монголите да яздят близо до реката.
	Качиха полуживия Мусук на коня му, а плененият старец, със запушена уста и ремъчна примка на шията, тръгна до стремето на яздещия най-отпред нукер.


	Единайсета глава
	Старецът Бавила

	Бату хан нареди на Хаджи Рахим да дойде в златистожълтата му шатра и да присъства на разговора му с чужденците. С брокатен кафтан и святкащ с елмазите на пръстените върху всеки пръст, Ослепителният седеше на златен трон в дъното на шатрата си. Вляво от него, мълчаливо и важно, седяха Субетей-багатур и главните му военачалници, облечени в най-хубавите си дрехи. А вдясно, с високи шапки, окичени с перлени гердани и с копринени, избродирани със златни цветя рокли, се перчеха като приказни птици четири от жените на Бату — монголките. Предстоеше важно съвещание, изискващо пазенето на тайна, на каквото обикновено присъстваха само съпругите му монголки, а другите му жени не се допускаха, тъй като джихангирът неведнъж бе изказвал опасението си, че кипчаците са приказливи и лъжливи, и най-вече жените им.
	Слугите поднесоха на всеки един от присъстващите пресен и пенещ се кумис в скъпоценни чаши и бе хубаво след дълъг път из изгорялата от слънцето степ да пийнеш от студената възкисела напитка.
	Пръв влезе началникът на „непобедимите“, стотникът Арапша. Той бе заменил обичайната за монголите шапка с обърнати краища с индийски шафранен* тюрбан, единият край, на който падаше свободно върху лявото му рамо. Неговата слаба и стройна снага и високите му рамене бяха пристегнати от арабски вълнен чекмен. Черните строги очи на Арапша винаги гледаха в упор и никой никога не бе виждал този горд нукер да се смее безгрижно.
	[* Шафран — цвят от едноименно южно тревисто градинско растение с жълти цветове от рода на минзухарите. — Б.пр.]
	След Арапша влезе Мусук. Лицето му бе превързано с шарени кърпи. Предния ден Хаджи Рахим бе приложил всичките си знания, придобити от него в Багдад, за да промие със силен чай и да зашие лицето му, изранено по време на борбата при залавянето на важния пленник. Като научи за това, Бату хан пожела лично да чуе разказа на Мусук и на пленения от него жител на бреговете на Итил.
	Плешив старец с лице, обрасло с гъста побеляла брада, влезе в шатрата с вързани зад гърба му ръце. Нещавен ремък стягаше врата му, а краят му бе намотан на ръката на монголски воин. Лицето и почернялата от слънцето плешивина на стареца бяха целите в завехнали рани. Стоеше изправен и в неговите светли и спокойни очи нямаше и капка страх.
	Влезлите застанаха на колене един до друг пред златния трон. Двама преводачи превеждаха непонятните думи на стареца. Единият от тях го попита:
	— Покорителят на света иска да знае кой си ти, как се казваш, откъде си родом и как си се озовал тук, при реката?
	— Аз съм слуга на великия магьосник и звездоброец Хазук, пазител на свещената Уракова планина. Аз съм само беден негов роб… Белязан съм с дамгата* на моя господар…
	[* Дамга — клеймо. — Б.а.]
	Бату хан кимна:
	— Покажи!
	— Преди четирийсет години ме дамгосаха на бедрото.
	Монголският воин смъкна ленените гащи на стареца и той обърна към хана кльощавото си бедро, върху което червенееше изгорената дамга — кръг с две рогчета като на козел.
	— Какво означава тази дамга? Защо е с рога?
	Старецът се обърна към пазещия го монгол и строго му каза:
	— След като ти ми смъкна гащите, ти и ще ги вдигнеш. Както виждаш, аз не мога да помръдна с ръка!
	Монголът оправи шалварите му и старецът се обърна към Бату хан:
	— Видя ли сивата планина от другата страна на реката? Нарича се Градището на хан Урак*. Там живее старият магьосник Хазук. Той е на повече от сто години и дори аз мога да му бъда само внук. Но той помни всичко, което е било в древните времена, и много разказва за това. При всяко пълнолуние в планината се извършва молитва в чест на водния и на гръмовния бог. Тогава отвсякъде пристигат кумани и други степни жители, които колят черни козли и пият айрян. Ето защо и дамгата на Хазук е с рога на козел…
	[* Урак — роднина, сват (монг. език). — Б.пр.]
	— Как се казваш?
	— Казват ми дядо Вавила. Родом съм от Рязан. Бях бортник*. Новгородците**, тези речни разбойници, ме хванаха с измама, докато събирах див мед, и ме откараха надолу по реката, където ме продадоха на един търговец, а той ме препродаде на друг. Така преминавах от ръка на ръка, докато не попаднах при магьосника Хазук.
	[* Бортник — събирач на див горски мед. — Б.а.]
	[** Новгородско княжество — държава (1136–1478) в Северна Русия с главен град Новгород. През 1478 г. е присъединено към Московското велико княжество. — Б.пр.]
	Субетей-багатур прекъсна стареца:
	— Чакай! Ще отговаряш само това, за което те питат.
	Бату хан попита:
	— Какви войски си виждал от другата страна? Има ли много пеши и конни воини?
	— Аз съм рибар и плавам по реката. Мога ли да видя много неща в ракитака?
	— А какво си чул?
	— Чувах, че доскоро наблизо са лагерували куманските ханове. После, страхувайки се започнали да се отдалечават към своите си степи. Подгонват табуните и добитъка и откарват юртите си. Никога досега не са бягали така…
	— В каква посока отиват?
	— Към Лукоморието*, към Синьото море!
	[* Лукоморие — крайбрежието на Азовско море. — Б.пр.]
	Старецът стоеше намръщен, свъсил гъстите си побелели вежди. Субетей се намеси отново:
	— Знаеш ли имената на куманските ханове, които са лагерували наблизо?
	Старецът му се озъби:
	— Ето ти на! Какво му се приискало! Ако търгувах с тях или разменях коне, щях да ги знам. По-добре ме попитай каква риба се въди в реката, има ли много есетра, щука, бяла риба, къде са богатите на риба места, тогава ще ти доложа съвсем точно, все едно че сам съм ходил под водата на гости на водния дядо!
	— А кой е той — този воден дядо? — попита го Бату хан.
	— Не знаеш водния ли?! Той е морският цар, дето седи на дъното под водата. Там има палат, много богат. В него живеят стоте му дъщери, които се наричат русалки.
	— Виждал ли си ги?
	— Четирийсет години ловя риба по реката, така че защо да не ги видя?! Не само съм ги виждал, но съм ги и слушал! Нощем русалките пеят, плачат, подмамват заплесите пътници, присмиват им се. Ако някой се приближи до брега и повярва на русалките, те ще го загъделичкат, ще го замъкнат във вировете и няма да го пуснат обратно…
	Сред монголите се чуха възклицания. Монголските ханши плеснаха с ръце и започнаха учудено да си шепнат.
	— А водния цар — също ли си го виждал? — попита Бату хан.
	— И неведнъж. Ще подаде от тръстиката косматата си, като моята, мутра и ще топне брадата си във водата. Ще изблещи рачешките си очи и ще завие екливо: „Хан Урак! Хан Урак!…“
	Субетей-багатур се обърна към Бату хан:
	— Разреши ми да се изкажа, Ослепителни! Този старец е много ценен, знае много приказки и може да ги разказва цял ден, че и два, стига само да му се долива айрян в чашата. Не трябва да се убива, а трябва да се задържи, защото ще ни е полезен по време на похода ни през земята на урусите. Може и друг път да го извикаш, за да те позабавлява. Той вече ни каза най-важната за нас вест, че куманските ханове се оттеглят и отвеждат добитъка си. Поради това трябва да се побърза, за да бъдат настигнати, понеже са ни нужни многобройни стада добитък, за да нахраним изморената си войска. Трябва спешно да се прехвърлим през Итил.
	— Така да бъде! — каза Бату хан. — Стотник Арапша, развържи ръцете на стареца, свали примката от врата му и го остави да си почине.
	Арапша стана, с ножа от пояса си преряза ремъците на ръцете на пленника, махна кожената примка от врата му и разтърси стареца.
	— Благодари на джихангира, защото Ослепителният ти дарява живота ти, — каза му Арапша, — ако се стараеш, ще станеш хански рибар, разказвач на приказки и преводач! Кланяй се! Целувай земята!…
	Старецът протегна ръце и понечи да ги сгъне, но те така бяха оттекли от ремъците, че едва се движеха. Монголите го подхванаха под мишниците и го извлякоха от шатрата. Бату хан разпита Мусук как е хванал рибаря и, като остана доволен от разказа му, заповяда да му дадат за награда копринена дреха.


	Дванайсета глава
	Прехвърлянето през Итил

	Като се приближи до Итил, цялата татаро-монголска войска получи заповед от джихангира си да се прехвърли в рамките на три дни на другия бряг. Куриерите препускаха от лагер на лагер. Някои от отрядите още не бяха пристигнали и се точеха някъде назад из изгорената от слънцето равнина.
	Един от първите пристигнали до река Итил бе хан Кюлкан, най-малкият син на Чингис хан от неговата последна млада жена, красавицата Кулан-Хатун, умряла в Каракорум от отрова, поднесена й заедно с обяда от завистливи роднини.
	Висок и красив като майка си и с тесни, леко скосени очи, винаги безгрижният и полупиян Кюлкан отговори на куриера, че тук има богат улов на птици, дзерени и сайгаци и че ще се прехвърли, едва след като приключи с лова.
	Кюлкан издигна на брега на Итил знаменитата юрта на майка си Кулан-Хатун, в която тя бе приемала Свещения воин Чингис хан. Вместо с кече, юртата бе постлана с петнисти кожи на планински барсове и подплатена със самурени* кожи. Всеки ден хан Кюлкан устройваше пирове в нея и се веселеше с младите си връстници, монголските знатни ханове.
	[* Самур — сибирско животно от рода на Златките със скъпа кожа. — Б.пр.]
	Скоро при него пристигна втори куриер, съпроводен от стотня от „бесните“ на Субетей-багатур. Строгият пълководец съобщаваше на безгрижния чингисид, че „който не изпълни заповед, ще срещне смъртта си, а забавилият прехвърлянето, ще бъде понижен до най-ниската длъжност и мястото му ще бъде заето от някой по-пъргав…“. Куриерът добави от себе си, че „непобедимите“ и десет хиляди отбрани воини са получили заповед да яхват конете, ако хан Кюлкан отново откаже.
	Хмелът мигновено се изпари от главата на Кюлкан. Веднага призова своите нойони и багатури, които започнаха да си припомнят как постъпваше в такива случаи Чингис хан. Монголите започнаха спешно да колят овни и козли, да одират като чорап кожите им през шиите им, да завързват отворите с жили и да надуват мехове. Големи грижи и главоболия създаваха обозите, които достигаха значителни размери при всеки чингисид и бяха само в тежест по време на похода. Воините на Кюлкан правеха салове от меховете и дялкаха весла от дървени трупи. На всички страни от лагера на Кюлкан полетяха куриери, за да разберат дали другите отряди са готови за прехвърлянето.
	Субетей-багатур се бе погрижил за повечето неща предварително. Отгоре по течението, откъм Българското ханство*, пристигнаха хиляда добре насмолени лодки с по двайсет весла във всяка. Този подарък бе изпратен на Бату хан от брат му Шейбан хан по молба на едноокия пълководец. В лодките седяха полуголи, само с препаски, гребци българи**, потъмнели от слънчевите лъчи като борова кора.
	[* Българското ханство — Волжко-Камска България. — Б.пр.]
	[** Българи — народ, живеещ по долното течение на р. Кама. — Б.а.]
	Лодките акостираха в устието на Еруслан и по продължението на брега на Итил. Субетей-багатур отдели сто лодки и заповяда във всяка от тях да се качат по двайсет нукери, носещи със себе си само седла, дисаги и тридневен запас от ечемик за храна на конете им, които сами щяха да преплуват реката.
	Бе светла и топла есенна утрин. Реката спокойно влачеше прозрачните си води, наслаждавайки се на ласкавите слънчеви лъчи.
	На това място тя бе много широка и щеше да е трудно за конете да я преплуват. Как ли щяха да се справят с течението?
	Заедно със стотнята си, Арапша трябваше да се прехвърли пръв. Той стоеше на песъчливия бряг и мереше с поглед широчината на реката. Смелостта щеше да стигне, но щяха ли да стигнат силите? До него се приближи набит монгол със син и дълъг до земята чапан и със загоряло младо лице. Изпод обърнатите краища на плъстената му шапка гледаха властни и студени очи. Това бе синът на Субетей-багатур — Урянх-Кадан, прославил се в китайската война* със своята решителност и смелите си набези.
	[* Китайска война — завладяването на Китай от монголите 1279 г. — Б.пр.]
	— Разбрах, че почтеният ми баща ти е възложил пръв да се прехвърлиш на отсрещния бряг. Работата не се състои само в прехвърлянето. Подготвил ли си се за битка? На отсрещния бряг са се струпали някакви конници. Не е ясно колко са. Биха могли да влязат в бой. Какви са — саксини, кумани, буртаси* или урусути — е все едно! Трябва да бъдат отблъснати, да се завземе брегът и всички лодки да се върнат обратно отсам. Във всяка лодка трябва да останат по пет нукери, които да наглеждат гребците, че, току-виж, по обратния път на българите им хрумне да избягат от нас надолу по реката. Конете ти трябва да са с юлари**, към които да са завързани чембури***. По-слабите коне трябва да плуват около лодките и да бъдат дърпани с юздите. Моят почтен баща поверява в твоите ръце стар и як жребец, своя любим светлокафяв кон с черни грива и опашка, който да покаже на другите коне как трябва да плуват. Той вече е преплувал и сребърната Улуг-Кем, и пълноводната Джейхун****.
	[* Саксини и буртаси — изчезнали племена, живели по долното течение нар. Волга. Кумани — половци. — Б.а.]
	[** Юлар — конска юзда без мундщук и с един ремък. — Б.а.]
	[*** Чембур — дълъг ремък, тръгващ от юздата и служещ за привързване на коня. — Б.а.]
	[**** Улуг-кем — р. Енисей. Джейхун — р. Амударя. — Б.а.]
	— Ще опазя скъпоценния кон! — каза му Арапша. — Само че защо да изпращам обратно по пет нукери, за да наглеждат гребците, като и един е достатъчен?! Кой ще се осмели да не се подчини на един монгол?
	— При големи начинания предпазливостта не вреди! — отвърна му Урянх-Кадан.
	Прегърбен и тромав, Субетей-багатур стоеше близко до брега до светлокафяв жребец с широка гръд, черна грива и дълга черна опашка, като галеше неговата дебела и мускулеста шия, шепнеше нещо в рунтавото му ухо, пак го галеше и го хранеше с кипчакско просено колаче.
	Като гонеше виещите се около му конски мухи, светлокафявият жребец клатеше глава и, сякаш мълчаливо се съгласяваше да поддържа славата на монголските коне.
	В стотнята, на която предстоеше да преплува първа огромната река, бе и Мусук. Бе готов на всичко — щом ще се плува, ще плува! В краката му лежеше седлото му, а до него стоеше кипчакският кон, подарен му от Арапша. Но конят бе твърде обикновен и много измъчен.
	Арапша се приближи, изгледа Мусук и го попита:
	— Е, как е?
	— Ще преплувам.
	Арапша опипа ребрата на коня и очните му кухини и махна с ръка:
	— Конят ти е слаб! Няма да издържи! Седни отзад на кърмата на лодката. Дръж коня си здраво за юздата, помагай му да плува и внимавай да не влезе вода в ушите му! Ако юздата се скъса и конят ти потъне, така ти се пада! Трябвало е да се погрижиш по-рано за по-здрав ремък за юздата.
	Субетей-багатур изгледа охранения, мускулест и с копринена блестяща козина дорест кон на Арапша и милостиво му позволи да върже чембур към юздата на своя светлокафяв любимец.
	Субетей лично отведе коня си до реката, влезе заедно с него във водата, още веднъж прошепна нещо в ухото му и го удари с длан:
	— Уррагх! Напред!…
	Жребецът наведе главата си към водата, подуши, изпръхтя, потропа с крак и решително тръгна напред. До него бодро крачеше стройният дорест кон на Арапша, а след тях вървяха конете на цялата сотня.
	Хиляди монголи се изкатериха по крайбрежните хълмове и наблюдаваха как техните коне сами ще преплуват през Великата река.
	Отначало трябваше да се премине пясъчната плитчина, след която веднага започваше дълбокото.
	Светлокафявият кон се потопи пръв, а след него и дорестият, и само челата и щръкналите им уши се подаваха от бързо носещата се и блестяща на слънцето вода. Два-три от следващите ги коне бодро заплуваха след тях, след това — други и, най-накрая, целият табун изчезна сред вълните и само щръкналите им уши и малко показващите се над повърхността на водата глави показваха как се движат конете, опитващи се да преодолеят могъщото течение на Итил.
	В същото време първите големи черни лодки изплаваха от устието на Еруслан. В тях, като проблясваха с оръжието си, бързо се настаняваха воини, някои от които водеха по-слабите коне след себе си. Гребците отпуснаха във водата дългите бели весла, замахнаха с тях и лодките бавно потеглиха.
	Мусук седеше на кърмата и наблюдаваше как неговият дребен риж кон плува наблизо, като старателно гребе с крака. Лодката се движеше твърде бързо за коня и ремъчната юзда се опъваше все повече и повече. „Ще се скъса ремъкът и край с коня ми! — мислеше си Мусук. — И отново ще стана коняр без кон…“
	— Гребете по-леко! Да не удавите коня ми! — молеше гребците той.
	Бързата река отнасяше далече надолу плуващите коне и лодките. По средата на реката Мусук с ужас забеляза, че конят му се е уморил и един-два пъти полегна на хълбок.
	— Ще му влезе вода в ушите и ще е дотук! — мърмореше Мусук. — Е, постарай се, красавецо, още малко се потруди, приятелче!
	И той с всички сили дръпваше коня, който отново се изправяше и загребваше с крака. Но не за дълго. Скоро отново се обръщаше на хълбок и светлорижият му търбух се издигаше над водата, гален от вълните. Мусук вече се стараеше да измъква от водата само ноздрите и ушите на коня.
	По едно време се огледа. Десният бряг бързо приближаваше. Ето ги неговите жълти и стръмни песъчливи брегове, обрасли със сребриста острица*. Зад тях се виждаха бягащи хора, които на бегом изстрелваха стрели от малки лъкове. Няколко стрели се удариха в борда на лодката, други цопнаха във водата. Монголите отвръщаха от лодките, като опъваха силно огромни лъкове и точно изпращаха дългите си стрели по близкия противник.
	[* Острица — блатна трева. — Б.пр.]
	Лодката застърга по пясъчното дъно. Нукерите скачаха направо във водата, грабваха седлата си и тичаха към конете си, които доплуваха до брега по-надолу по течението на реката. Конят на Мусук усети дъното и се опита да се изправи на крака, но две стрели се забиха в хълбока му. Водата около него почервеня и, като се изви, конят отново падна в нея.
	Конският табун, начело със светлокафявия жребец на Субетей, вече бе излязъл на пясъчната плитчина. Монголите притичваха до конете, мятаха седлата си върху техните мокри и блестящи гърбове, пристягаха подпръгите им, възсядаха ги и се изкатерваха нагоре по песъчливия склон, готови за бой.
	Арапша изскочи от лодката и се огледа.
	Далеч зад блестящата повърхност на реката се виждаше левият й бряг. По него, като мравки, се движеха пешите и конните воини на многобройната монголо-татарска войска. Размахвайки белите си весла, черните лодки вече плуваха обратно към напуснатия бряг, а срещу тях плуваше множество други лодки и навсякъде по повърхността на реката се виждаха щръкналите уши и муцуни на пръхтящи коне.
	Изведнъж се разнесе гръмкият глас на Арапша:
	— На конете! По-живо! Готови!… Напред!…
	И с диви викове монголите се впуснаха да преследват бягащите воини на неизвестния отряд.


	Тринайсета глава
	Кървавата комета

	Жълто-сивите двугърби камили стояха на левия бряг на Итил. Вдигнали косматите си глави с изпъкнали блестящи очи и издадени долни устни, те наблюдаваха с надменна важност величавото течение на пълноводната река и необичайната суетня на хората. Свит в кошницата и положил книгата на коленете си, Хаджи Рахим старателно записваше:

	„… Защо е това безпокойство, когато и небето, и степта, и цялата вселена са тържествено спокойни? Нищо не се променя, равнините на земята са безкрайни и не е ли по-мъдро да се върви през тях с равномерната крачка на керваните? Няма ли този, който препуска вихрено на коня си, да се озове на същото място, до което ще пристигне равномерно крачещата и безгрижна камила?…“

	Също върху камила, но под потрепваща от вятъра завеска, седеше и Йълдъз, която с разширени от удивление очи гледаше шумното прехвърляне на многохилядната войска. Тя наблюдаваше плуващите през реката коне и черните лодки и погледът й неволно търсеше сред спускащите се към реката конници стройния млад джигит. Някои от тях й заприличваха на него, но не, не беше той, защото това не бяха неговите гъвкави котешки движения. С други думи, Мусук не се виждаше никъде… „Къде се скита сега? Жив ли е или е паднал някъде в безкрайната степ и е станал плячка на орлите и гарваните?…“ Понякога тъгата й по него се сменяше със злобно чувство — а ако и самият той бе помогнал за продажбата на доведената си сестра? Ако е така, то нека го разкъсват хищните птици, нека умре без вода в нагорещената пустиня, нека никой да не го доближи и да освежи неговите пламнали и пресъхнали устни!…
	Седящата в другата кошница китайка внимателно докосна рамото на Йълдъз:
	— Насам гледа джихангирът!
	По песъчливия бряг, начело на голяма група конници и върху белоснежния си кон, яздеше Бату хан. Свърна настрани и се изкачи на един хълм. Спря се там и посочи с ръка към противоположния бряг. От свитата му се отделяха един след друг конници и се отдалечаваха в галоп, за да изпълнят получените заповеди.
	Млад нукер, облечен по мюсюлмански с арабски плащ и тюрбан, се приближи до камилите. По време на дългия път през степите Йълдъз го бе виждала неведнъж. Той бе началник на стотня и съпровождаше навсякъде Бату хан. Йълдъз знаеше, че го наричат Арапша Ан-Насир. Току-що се бе върнал от десния бряг и раздаваше заповеди на седящите на пясъка водачи на камили, които бяха силно почернели от слънцето. Те скочиха, хванаха юларите на камилите и ги поведоха към реката.
	Дългите черни лодки се приближаваха. Гребците спряха по три лодки една до друга и ги покриваха напречно с дъски, които привързваха с върви. Така се получаваха здрави салове.
	Арапша даваше заповедите си спокойно и отчетливо, без да прави излишни движения. Разпорежданията му бяха изпълнявани бързо и безпрекословно. Робите влачеха дъски и колове, чукаха с топори, забиваха колове до брега, като ги преплитаха с лозови пръчки. Всички работеха с максимална бързина, като не ходеха, а тичаха с всички сили. Скоро от брега към водата се проточиха мостчета и до тях пристана единият от саловете.
	Дърводелците бяха ръководени от висок и дебел мъж, облечен със странни широки дрехи. Дълго перо се спускаше от малка синя шапчица към гърба му. Той непрекъснато се обръщаше към Арапша, който стоеше неподвижно до самата вода и наблюдаваше работата.
	Китайката отново прошепна:
	— Този човек с дългото перо на шапката си е големият майстор, строителят Ли Тунпо. Той умее да строи къщи, мостове, дворци, изящни като дантела, павилиони — всичко! Чувала съм как въздиша и ругае на нашия език: „Не, тук не мога да живея! Тази проклета дива страна не е за мен!“ Той е голям учен, този пленен китаец. Чувала съм за него още в родината си…
	Старшите съпруги се обезпокоиха и запищяха със своите тънки птичи гласове:
	— А ако лодките се обърнат? Не искаме да се прехвърляме! Нека първо опита някой друг!
	Без да поглежда ханските жени и да им отговаря, Арапша заповяда на робите да качват по една камила на всеки сал. Ханшите отново се завълнуваха:
	— Нека първа се прехвърли черната, работещата жена! Да видим дали няма да потъне.
	Арапша заповяда на камиларите да качат на сала последната, седмата камила, върху която пътуваха Йълдъз и нейната китайска прислужница. Когато камилата се изравни с Арапша, И Лахе му каза:
	— Заповядай на майстор Ли Тунпо да пътува с малката ханша Йълдъз.
	Арапша изгледа със студен и недоверчив поглед китайката и й обърна гръб.
	Камилата се отпусна на колене пред мостчето. С предпазливи ситни крачки китайката и Йълдъз се качиха на сала. Пред тях вървеше китайският майстор, като внимаваше да не се откажат. След тях камиларите качиха на сала и огромната рунтава камила. Тя ревеше и размахваше глава. От дългите й устни падаха парцали бяла пяна. Вече на сала, камилата не пожела да се отпусне на колене и стоеше изправена, като горделиво въртеше глава, сякаш желаейки да се наслади на рядкото зрелище от прехвърлянето на безбройната войска през широката река.
	Покрита с голямо шафраново фередже, Йълдъз се отпусна на килима в ъгъла на сала. Зад нея застана китайката И Лахе. Вятърът си играеше с гънките от лека копринена тъкан на лилавия й плащ. Гребците спуснаха веслата във водата. Робите започнаха да развързват краищата на дебелото въже…
	Чуха се викове: „Почакайте!…“
	Бату хан се приближи до мостика на белия си жребец и с лекота скочи от седлото. Лично хвана юздата и поведе недоверчиво пръхтящия кон на сала, като го спря редом до камилата. След джихангира тръгна и Арапша. Няколко монголи на бегом се отправиха към сала. Арапша се обърна и ги отблъсна обратно, като един от тях стъпи накриво и падна във водата. Арапша скочи на сала в момента, в който той се отделяше от мостика.
	Бату хан застана между белия си кон и гордата камила. Лицето на джихангира сияеше от нетърпение и хищна радост, защото пред него се разстилаше земя, чието завоюване щеше да му донесе непомръкваща слава!… Обърна се към малката женичка, покрита с коприненото фередже:
	— Как се казваш, малка хатун*?
	[* Хатун — госпожа; вежливо обръщение към омъжена жена (кюрдски език.). — Б.пр.]
	— Йълдъз, господарю мой.
	— Това е хубаво, носещо успех име.
	Приближи се китайският строител Ли Тунпо:
	— Днес е велик ден. Ти, Ослепителни, пресичаш огромната река, която отделя Запада от Изтока. Ти плаваш заедно с прекрасен и смел кон и с приятеля на пътника, могъщата камила. А пред теб свети Йълдъз — звездата, която ще ти донесе успех.
	И Лахе незабележимо прошепна няколко думи на Йълдъз.
	Помнейки нарежданията на старата ханша Ори-Фуджин да слуша съветите на китайката, Йълдъз покорно се надигна. Като се изчерви от вълнение, тя каза високо на Бату хан:
	— Името ти, като ярка комета, ще прелети по тъмния небосклон! То ще освети с ослепителни победи пътя на монголската войска!…
	Бату хан едва забележимо се усмихна, смръщи вежди и отново стана студен и непроницаем.
	— Ще успея да изпълня великата задача, а именно да разпростра до края на света несъкрушимата власт на монголите.
	Белият кон поглеждаше накриво с черните си очи при всеки плисък на вълните и местеше крака при всеки замах на дългите весла. От другата му страна гордата и величествена камила гледаше спокойно към далечината, сякаш наслаждавайки се на волните простори на водната стихия.
	Противоположният бряг приближаваше. Там, върху пясъчен нос се бе строила стотня от монголски нукери с копия и трептящи от вятъра цветни лентички на тях.
	Дрезгаво изсвириха рогове и подадоха сигнала: „Внимание и подчинение!“
	… Цялата велика монголо-татарска войска се прехвърля в продължение на много дни през Итил. Насмолени лодки от всякакви размери непрестанно превозваха воините, походните им торби, разглобените юрти, чувалите със зърно, брашно и други. Лодките не стигаха, затова бяха направени салове от греди и напълнени с въздух кожени мехове, върху които качваха камилите и останалия добитък, и всичко това с шум, рев и викове плаваше по реката към десния й бряг.
	Известно време Бату хан остана в близост до планината на Урак, като заповяда на прехвърлилия се през реката челен отряд да тръгне напред през великата Половецка степ* и там да започне преследване на бързо отстъпващите на запад и на юг половецки племена.
	[* Половецка степ — същото като Дещи Кипчак (Кипчакска степ) или Кумания. — Б.пр.]
	— Който се съпротивлява, — говореше Бату хан, — да бъде унищожен! Който от срещнатите ханове се покори заедно със своя род, нека се присъедини към войската ни, но добитъкът и имуществото му трябва да послужат като военна плячка за монголските воини. За кипчаците и другите племена е голяма чест да встъпят като воини в моята могъща войска. С победите си те ще придобият нови богатства…


	Четиринайсета глава
	Магьосникът от ураковата планина

	През есента на 634 г., Биджан-Или*, главната квартира на Бату хан вече се намираше на десния бряг на пълноводната река Итил, срещу устието на левия й приток Еруслан и близо до планината на хан Урак**.
	[* Година Биджан-Или — годината на Раковината — 1237 г. — Б.а.]
	[** Планината Урак е запазила това наименование до днес. — Б.а.]
	Златистожълтата шатра със златния купол бе издигната до един ручей в подножието на мрачната планина. Около шатрата бяха привързани към колчета девет отбрани жребци, сред които изпъкваше със снажността и лекотата на движенията си знаменитият бял кон на джихангира. По-нататък в полукръг бяха разположени шатрите на седемте звезди на Бату хан, неговите прекрасни жени. На висок, украсен с китайска резба бамбуков прът, над шатрата на джихангира се развяваше петоъгълното деветоопашато знаме.
	Останалите принцове чингисиди разположиха шатрите си по протежението на брега на реката. Всяка от една от техните шатри се намираше в центъра на кръг от юрти, в които бяха настанени телохранителите — тургауди, шаманите, знахарите, завеждащите лова със соколи, кучкарите с хрътките, готвачите, флейтистите, тръбачите и останалата свита.
	По двата бряга на реката се проточиха шумните лагери на отрядите на разните племена и народи, присъединили се към монголо-татарската войска.
	Лодки и салове непрестанно превозваха воини, коне, добитък и товари.
	От лявата страна на реката, където се простираха зелени ливади, пасяха хиляди различни по цвят коне на отрядите, които още не бяха успели да се прехвърлят.
	На третия ден след прехвърлянето бе обявен празникът Надам* в чест на пристигането на монголската войска на десния бряг на реката, откъдето започваха земите на още непокорените и непознати народи.
	[* Надам — монголски народен празник, запазен и днес. — Б.а.]
	Началниците на отрядите пристигнаха със своите бойни знамена и ги забиха на върха на Ураковата планина. Ярките пъстри тъкани трептяха върху високи пръти под силните пориви на есенния вятър. Сред множеството парчета плат се отличаваха огромните цветни копринени знамена на единайсетте принца чингисиди.
	Вятърът гонеше големите сиви вълни на могъщата река. Дългите черни лодки бързаха да превозят воините на тържествения празник на великата монголска войска.
	Бату хан на няколко пъти се съвещаваше с приближените си ханове. Опасяваше се от злата магия на уракските магьосници, които можеха да предизвикат буря. Ако пълноводната река се разбушуваше, щеше да смие от бреговете си неканените си гости.
	В планината Урак монголите намериха криещите се магьосници. Главният магьосник Хазук се бе затворил в една пещера във вътрешността на Ураковата планина и не излезе да приветства вожда на пристигналата войска. Около входа на пещерата стояха на стража помощниците му и не пускаха никого при него.
	Бату хан издаде строга заповед, с която нареждаше на воините си да се отнасят почтително към магьосниците, за да не ги разсърдят с нещо.
	— Ако небесният жител, господарят на гърма Хоходой-Моргон се разсърди, тогава никаква земна сила не може да ни спаси от мълниите му. Трябва да се пазят и да се угажда на магьосниците и шаманите на всички народи, за да се молят на добрите и злите богове, изпросвайки от тях помощ за победата на монголската войска.
	Бату хан нареди Хазук, главният шаман на Хоходой-Моргон, да присъства на празника, където да се моли за джихангира. Магьосниците му отвърнаха, че Хазук е на повече от хиляда години и е толкова стар, че се е сраснал с корени в земята и не може да бъде помръднат от мястото му.
	Бату хан се обърна към мъдрия си съветник, Субетей-багатур:
	— Трябва да се види упоритият Хоходой-Моргон и да се разбере какво прави в пещерата си. Може би прави магии срещу нас? Дали да не му подарим крави и коне, и всичко, което може да се хареса на стареца? Или може би трябва да бъде удушен?
	Субетей-багатур му отвърна:
	— Престарелите старци обичат само почитта. А също така мисля, че той е успял да събере от своите поддръжници повече злато, отколкото ти събираш от всичките ти походи…
	Бату хан присви очи:
	— Дзе, дзе!
	— Ще го докарам на камила.
	И Субетей нареди да извикат стотника Арапша, който се яви веднага, изслуша внимателно едноокия пълководец и каза:
	— Сам нищо няма да мога да направя.
	— Ще ти помогнат нашите шамани.
	— Не, за това не трябват шамани, а стотня нукери.
	— Вземи, ако щеш, три стотни, но на стария Хазук ще му помагат всичките зли духове! Внимавай да не ги обидиш и бъди предпазлив!
	Субетей нареди да доведат двама стотници и слушаше какво им обяснява Арапша:
	— Трябва да измъкнем невредим от тази планина светия, всесилния и много хитър магьосник Хазук. Говори се, че той може да се превръща в мечка, в змия, в плъх или в червей. Но не се плашете! С нас е заповедта на Субетей-багатур, а той е по-силен от всички небесни жители, защото го пази великият бог на войната Сулде!
	— Така е — каза Субетей.
	— Страх ни е — прошепнаха стотниците. — Не ни е страх да влезем в бой, но да ловим магьосник, който се превръща в змия или червей, не ни се е налагало!…
	— Тогава опитайте и, ако успеете, ви чака голяма награда от Бату хан.
	— Точно така! Ще има награда! — каза Субетей.
	— Ще действате така, — каза им Арапша, — сякаш сте на лов за черно-червена лисица или за хитър язовец. Те също живеят в хълмове, в които имат много резервни проходи, за да избягат, ако кучетата се вмъкнат в дупките им…
	— Разбрахме!
	— Ще обкръжите планината с обръч от нукери. Ще издирите резервните изходи. Ако старият магьосник е още в пещерата, ще го хванете. Ако е избягал, значи той вече е далече, и няма да го намерите…
	— Разбрахме!
	— Огледайте внимателно дали някъде няма подготвени коне или камили! Всяка пещера и всяка дупка, в която може да пропълзи човек, трябва да се провери и пред нея да се постави страж.
	— Разбрахме!
	— Вземете кучета със себе си, защото те ще ви помогнат много! А аз ще отида при главния вход на голямата пещера и ще наблюдавам магьосниците, помагащи на Хазук.
	Триста конници се отправиха на разузнаване. На всеки от тях бе обещана награда и всеки от тях мечтаеше за златото, скрито от магьосниците в Ураковата планина. Конниците образуваха обръч около планината и проверяваха всеки храст и всяка дупка.
	Арапша чакаше пред входа на основната пещера. Входът бе затворен с камъни и голяма каменна плоча. В оставената тясна пролука се показа глава с кожен островръх калпак, бяла брада и червени сълзящи очи. Беззъбата й уста фъфлеше нещо неразбираемо.
	— Това главният магьосник ли е? — попита Арапша.
	— Не, това е неговият прапраправнук! А самият Хазук седи в дъното на пещерата и не може да мръдне, защото от краката му са враснали в земята дълги и дебели корени.
	Помощниците на магьосника се кълняха, че не трябва да се влиза в пещерата, че няма друг вход за нея, а Хазук излита през нощта през тази малка пролука, като се превръща в прилеп.
	По искане на Арапша в планината пристигнаха пленници с кирки и лопати, които започнаха да копаят земята около входа. Арапша стоеше до отдушника и издаваше заповеди. Изведнъж в пролуката се показа сова. Тя стоеше с широко отворени кръгли очи и съскаше.
	— Отлитай! — каза Арапша, като вдигна совата и я подхвърли високо във въздуха.
	Като пляскаше силно с крилете си, совата полетя ниско над земята, издигна се и кацна в гъстите клони на една сребриста топола.
	Един от магьосниците каза на Арапша:
	— Ето виждаш ли — Хазук се разсърди, превърна се в сова и сега може да донесе много беди. Тази нощ по реката ще има невиждана досега буря…
	— Още по-добре! — отговори му Арапша. — Тогава войската ни ще разбере, че вие, уракските магьосници, ни желаете злото. И за това живи ще ви изгорят на кладата!
	— Не, не! Не правете това! — изплашиха се магьосниците. — Ние се молим за вашето здраве и вашия успех… Всичко ще направим за вас!
	Пленниците продължаваха да разклащат плочата, тя започна да поддава и най-накрая входът бе отворен. Заедно с двама монголи Арапша влезе в пещерата. Останалите нукери останаха при входа. Магьосниците крещяха и беснееха, че нукерите са ги вързали, след което започнаха да ридаят:
	— Сега небето ще се стовари върху земята и целият свят ще загине! Не докосвайте Хазук!
	До влажните стени на пещерата бяха поставени нарове от пръти и кожи. Древен бронзов триног котел стоеше в средата на пещерата, а въглените под него все още тлееха. Отстрани се виждаха отворени кожени сандъци. Около тях се търкаляха захвърлени в бързината дрехи, кожи, медни чаши и стомни. В един тъмен ъгъл се издигаше неподвижен идол.
	Арапша раздуха въглените и запали приготвената брезова кора. Пещерата се освети и той видя каменен идол, два пъти по-висок от човек, с опулени очи, дълги до под коленете ръце и къси, свити в коленете, крака.
	— Хазук е избягал! — отбеляза един от нукерите.
	— Сигурно е някъде наблизо! — каза друг.
	— Толкова е бързал, че е изпозагубил златото си! — посочи лежащите на земята няколко монети Арапша.
	Нукерите се хвърлиха да ги събират. Монетите бяха древни и изтъркани, с изображение на горящ жертвеник.
	Арапша огледа идола. Бе поставен върху каменен фундамент. Върху плочата му имаше изтъркани места. Арапша попипа идола. Неочаквано статуята леко се завъртя по оста си. Чу се глас:
	— Не ме убивайте!…
	Беше се открил вход към подземие. В него, свита, седеше стара жена и умоляващо протягаше ръце.
	— Коя си ти? Къде е Хазук?
	— Той е лъжец! — отговори жената. — Обеща да ме вземе със себе си… затвори ме тук… и избяга… Взе златото и младата жена…
	Стенейки и плачейки, старицата се измъкна от ямата и отмести един сандък. Зад него се показа малка и ниска вратичка.
	— Ще трябва да се промъква на четири крака през този проход. След хиляда крачки има изход в гъста гора. Там ще го чакат коне.
	Арапша върна каменния идол в предишното му положение, заповяда на нукерите да пазят старицата и пещерата, а самият той забърза към Субетей-багатур.
	Не се наложи да чакат дълго. Скоро изпратените на разузнаване нукери се върнаха, като караха коне, натоварени с кожени дисаги. Върху единия от конете седеше прегърбен старец с меча шуба. Лицето му бе с гъсто обрасла брада, а белите му коси стърчаха на кичури във всички посоки. С дрезгав глас той пееше провлечена песен на непознат език, без да обръща внимание на хората около него, и размахваше жезъл със златна дръжка. Върху другия кон седеше мургава млада жена със зли черни очи. Гледайки намръщено изпод вежди, тя редеше проклятия и, зъбейки се, ръмжеше на всеки, приближил се до нея.
	Субетей-багатур излезе от юртата си, за да хвърли поглед на магьосника, който бе на „хиляда години“.
	— Нека моят юртджи да прегледа и опише всичко, което носи със себе си този хитър старец. Ако има ценности, всички те принадлежат на джихангира. Доведете довечера този магьосник при Бату хан! Джихангирът иска да чуе разказа му за това, което се е случило тук преди хиляда години… Полезно е да се знае всичко… Оковете магьосниците във вериги, за да не се крият друг път от великия владетел на света! Нека другите ги видят и помнят!


	Петнайсета глава
	Празникът на монголската войска


	Доволен от успешното прехвърляне, Бату хан обяви тридневен отдих и устрои на ливадата, близо до Ураковата планина, тържествен празник за воините си. В определения ден пристигнаха хиляди конници. Воините седяха на пети, като образуваха широк кръг. Зад първите редове от седящи и стоящи се трупаха ездачи на силни дребни коне. Бату хан и другите ханове се разположиха върху разстлани килими и конски чулове по склона на планината Урак.
	Дрезгаво и свирепо зареваха дълги тръби. Глашатаите се развикаха:
	— Елате на борбите смело и без страх! Елате в добро здраве! Покажете вашата смелост, проявете вашата сила!
	Като оставяха конете си на грижите на другарите си, най-добрите атлети влизаха в широкия кръг. Заставаха в различни краища на полето на групи от по няколко човека. Всеки атлет и смелчага беше съпровождан от преданите си приятели, които трябваше да съблюдават борбите да се водят честно, без злоба, без хапания, осакатявания и убийства.
	— Започвайте! Охе, започвайте! — закрещяха глашатаите. — Джихангирът Бату хан ви гледа! Той ще даде на най-ловкия юнак най-добрата награда! Всеки трябва да премине през три трудни състезания, през три упорити схватки! Който нито веднъж не докосне с плещи земята, той ще бъде обявен за багатур. Такъв е законът в нашата страна, а и обичаят на всички хора е такъв! Славното дело няма да е препятствано, защото чистото небе няма да е мрачно!
	Първи напред излязоха дванайсет воини — високи, широкоплещи и млади. Отрядите бяха избрали предварително своите най-добри юначаги. Очаквайки реда си, останалите съперници се отпуснаха клекнали по края на полето.
	Борците започнаха да подскачат на място, да пристъпват от крак на крак, да размахват ръцете си като крила, докато приклякваха. Те подхвърляха нагоре пръст и трева и, подражавайки на подскоците на орлите, започнаха да се приближават един към друг.
	Шестте двойки едновременно се вкопчиха в могъщите си обятия. Те се хванаха за раменете, за ръцете, за краката, за вратовете и започнаха да се хвърлят един другиго, да се въртят, да се повдигат от земята и да си подлагат крака, стараейки се да повалят противника си на земята. Около всяка двойка тъпчеха на едно място, обикаляха и приклякваха приятелите им, подкрепяйки борците с виковете си.
	Единият от тях падна, тялото му докосна земята и той вече напусна състезанието, като мрачно се отдалечи от полето заедно с приятелите си, докато с предишната си подскачаща походка победителят му се отправи към мястото, където седяха почетните съдии. Там имаше чували с печени парченца сладко тесто. Победителят гребеше с ръце цели шепи от бисквитите, поднасяше ги към устата си, сякаш искаше да ги опита, след което неочаквано ги изсипваше в подставените пешове на приятелите си, а част от тях хвърляше по полето в чест на боговете, донесли му победата.
	Една след друга излизаха групите на съперниците, влизаха в схватки, бореха се. Победените си тръгваха, а победителите оставаха и продължаваха да се борят помежду си.
	Победител стана висок, могъщ и страшен на вид монгол на име Тогрул, който пребори всичките си противници. Той вдигна над главата си последния си съперник и с див тържествуващ вопъл го хвърли на земята. Падналият лежеше неподвижно и плачеше, защото преди това бе преборил твърде много противници. Тогрул се приближи до него и, широко разкрачил крака, го попита:
	— За какво жалиш?
	— Ако бях мъртъв, нямаше да съжалявам! А щом ми се налага да остана жив, радостта ми ще е малко.
	Тогрул го вдигна внимателно и му каза:
	— Да изпълним славното дело за величието на монголската държава!
	И двамата извадиха ножовете, облизаха един другиму остриетата, подушиха бузите си и, прегърнати, тръгнаха от полето вече като побратими — „анда“.
	Към тях се приближи нукер на кон и им каза:
	— Ослепителният Бату хан ме изпрати да ви похваля за доблестта и да ви съобщя, че ви взема и двамата в своята охранителна хилядна от тургауди.
	След борбата имаше конни надбягвания и стрелба с лък, но скоро се наложи всички да се разотидат, защото заваля проливен дъжд. Бурята се усилваше. Вълните на великата река налитаха шумно върху брега, стоварваха се върху него и отмъкваха всичко, каквото срещнеха. Лодкарите вече не се решаваха да преплуват реката. Всички присъстващи на празника яхнаха конете и се понесоха към лагерите си.
	— Тукашните магьосници предизвикаха бурята — говореха си монголите. — Какво ли ще става още през нощта?! Какво ли ще срещнем нататък в страната на урусутите?!


	Шестнайсета глава
	Ужасна нощ



	Откъде си, храбри и добър юнако,
	от коя земя и от коя орда?
	Как се казваш
	и каква е бащиното ти име?
	Из древна билина



	Привечер бурята се усили.
	Итил река бушуваше и вълните й яростно се блъскаха в стръмните й брегове. Вятърът разтърсваше шатрите така, сякаш се опитваше да ги бутне в реката. Реки от дъжд се стовариха върху татарския лагер.
	Проклинайки посрещналите ги със студ и буря зли урусутски мангуси, воините трепереха край угасващите огньове.
	В шатрите стана студено, влажно и мрачно. Горните им отвори бяха затъкнати с кечета. Пламъчетата на мъждивите светилници се разклащаха при всеки порив на вятъра. Дълги трепкащи сенки се движеха по стените.
	Арапша премина покрай шатрите, проверявайки охраната. Да се върви бе трудно и бе толкова тъмно, че на разстояние две крачки нищо не се виждаше. Вятърът непрекъснато го събаряше и Арапша повтаряше на нукерите:
	— Ужасна нощ! Пазете се! Враговете обичат именно такива нощи.
	Влезе в юртата на джихангира.
	Седнал върху пухкави кожи, Бату хан беседваше с верния си съветник Субетей-багатур. Арапша спря почтително до входа.
	— Злите богове на урусутите развалиха празника ни — говореше Бату хан. — Изпратиха буря, порой и студ срещу храбрите ми воини, за да ни изплашат и да не ни пуснат в земите си.
	Рязък порив на вятъра разтресе стените на шатрата. Бату хан вдигна глава:
	— Чуваш ли как реве Итил? А ние все пак я преплувахме!
	Бату хан замълча и отново се вслуша в яростния рев на вълните. През шума от бурята се чуха спорещи гласове. Арапша излезе от шатрата, но скоро се върна:
	— Някакъв непознат иска да те види, Ослепителни! Казва, че знае нещо важно.
	— Нека влезе.
	Арапша открехна вратата. Свистящ порив на вятъра я изтръгна от ръцете му и запокити входната завеса в юртата, като го обля със студ и ледени пръски. Пламъкът се разлюля и настъпи тъмнина.
	Но скоро светилникът, мигайки, се разгоря. Мъждивата светлина отново освети юртата, а на входа й стоеше висок и слаб човек.
	Непознатият свали черния си калпак с мокра боброва периферия и го изтръска. Направи крачка напред и се отпусна върху килима.
	— Прекланям се пред великия хан на монголите! — проговори той с пресипнал нисък глас. — Славата ти се носи далеч преди могъщата ти войска.
	— Бъди ми гост! — милостиво му отговори Бату хан. — Какво те води насам в такова лошо време?
	Монголите разглеждаха с любопитство нощния си посетител. Той говореше на татарски, но не приличаше на татарин. Големият му гърбав нос придаваше хищно изражение на слабото му и костеливо лице. Изпод нависналите му гъсти вежди горяха черни и дълбоко хлътнали очи. С възлестата си суха ръка често поглаждаше дългата си прошарена черна брада.
	— Велики хане, ти виждаш пред себе си не обикновен пътник, а човек, който е бил роден богат и с власт. Аз съм великият княз Глеб Владимирович Рязански!
	Бату хан присви очи:
	— Пратеник от Рязан ли си, коназе* Галиб**? Защо тогава си сам?
	[* Коназ — княз, съгласно монголското произношение. — Б.пр.]
	[** Галиб — Глеб, съгласно монголското произношение. — Б.пр.]
	Княз Глеб се намръщи:
	— Не, велики хане! Не съм дошъл като пратеник при теб. Дойдох да ти предложа да ме вземеш за свой съюзник.
	— Какво ще означава това?
	— Познавам всичките пътища и градове на великата руска земя, така че ще ти бъда полезен.
	— Субетей-багатуре, покажи на коназа земята на урусутите.
	Субетей-багатур разгъна пергаментов лист върху килима.
	— Ето, коназе, виж: това е Итил, това е твоят Рязан, това е Улдемир*. Тук са всичките урусутски градове, реки и пътища.
	[* Улдемир — град Владимир. — Б.а.]
	— Карта на руските земи? Откъде? Как си могъл да я съставиш?
	— Аз мога всичко! — каза като положи ръка върху пергамента Бату хан. — Ето така земята на урусутите ще бъде смачкана под ръката ми! Ще принудя всички да ми се покоряват! Може би именно за това си дошъл, урусутски коназе?
	Поразен, княз Глеб мълчеше, а Бату хан продължаваше с явна насмешка:
	— Къде са покорните ти нукери? Къде е народът ти? Къде са подаръците ти, велики коназе Галиб?
	Княз Глеб разтърси прошарените си къдрици:
	— Вече нямам нито народ, нито дружинници, нито богатства! Моите врагове ми отнеха всичко. Наложи ми се да бягам и вече много години живея като изгнаник при половците.
	Бату хан се намръщи:
	— Тогава какво искаш от мен?
	— Искам да ти помогна да пометеш враговете ми.
	— Кои са твоите врагове?
	— Князете, които сега управляват Рязан.
	— Аз сам наказвам враговете си! Когато пристигнем, ще загинат всички, а не само коназите.
	— Аз ненавиждам целия рязански народ, защото именно рязанското Вече* ме изгони**!
	[* Вече — общо събрание у древните руси и славяни за решаване на обществени въпроси. — Б.пр.]
	[** Желаейки да завладее еднолично властта, княз Глеб Владимирович поканил на пир своите братя и роднини и с помощта на наемници от половците ги избил всичките. Това е предизвикало народното възмущение и княз Глеб Владимирович е бил принуден да избяга при половците, където дълги години се е скитал. — Б.а.]
	Бату хан погледна към мрачно мълчащия Субетей-багатур:
	— Какво ще кажеш за това, мъдри ми съветнико?
	— Безсмъртният воин, твоят велик дядо остави за поука на потомците мъдри закони. В тях се казва, че „шпионите, лъжесвидетелите, всички хора, подложени на влиянието на срамни пороци, и магьосниците се осъждат на смърт“.
	Княз Глеб неволно отстъпи. Бату хан го гледаше с присвити очи:
	— Не съюзник ще ми бъдеш, коназе Галиб, а послушен нукер. Ако се опиташ да ме измамиш, ще се простиш с живота си. Можеш да напуснеш! Арапша, погрижи се за него!
	Княз Глеб се поклони до земята, очаквайки прощални думи, но Бату хан му обърна гръб, а Субетей-багатур гледаше право пред себе си с немигащо око. С каменно неподвижно лице Арапша отвори вратата на юртата.
	Черните очи на княза злобно светнаха и той прекрачи в дъждовната тъмнина.


	Седемнайсета глава
	Приказка за Хан Итил



	… Чи-чи, вождът на хунското племе, заминало на запад, каза:
	— Водейки военен живот на ездачи, ние представляваме народ, чието име ще изпълни с ужас всички варвари… И макар че ще умрем, славата на храбростта ни ще живее и нашите деца и внуци ще бъдат вождове на народите.
	Из източен летопис



	Бурята разгони събралите се за празника монголски ханове и голямото вечерно пиршество бе отменено. Бату хан съобщи, че възнамерява да прекара вечерта с малцина събеседници в шатрата на седмата си звезда Йълдъз-Хатун, и нареди на бауршия* да приготви всичко за пир в нея.
	[* Баурши — завеждащ стопанството, старши слуга в господарска къща. — Б.а.]
	— За колко гости? — прошепна почтително бауршият.
	Бату хан присви очи, просъска „хи-хи!“ и му обърна гръб.
	Бауршият се втурна към помощниците си и им заповяда да бъдат в готовност. Златните съдове, напитките, пушеното конско, сладките бисквити и изсушеното грозде, карани още от Сигнак — всичко това трябва да е под ръка, колкото и гости да пристигнеха на пира…
	Юртата бе разположена на едно възвишение и бе окопана с канавка, за да не могат дъждовните потоци да проникват в нея. Китайката И Лахе даваше последни съвети на Йълдъз как да се облече, как да посрещне, какво да говори.
	— Ще бъда около теб и ще ти шепна, ако се наложи. Не се бой от нищо!
	Пръв, по заповед на джихангира, пристигна Хаджи Рахим. Отначало Йълдъз се изплаши, но след това се успокои, като видя, че факихът не може да познае нейното набелено и нашарено лице, и почтително го приветства. И Лахе подложи под госта велурена възглавница и започна да го разпитва за това, какво се е случвало по Итил преди, отдавна, хиляди години назад. Хаджи Рахим й отговаряше подробно и И Лахе го слушаше внимателно и почтително.
	Пред юртата спряха конници. Водеше ги Бату хан, пременен с изящни дрехи и червени шагренови* ботуши. Заедно с него пристигнаха Субетей-багатур и хановете, които бяха негови неизменни гости и събеседници на трапезата му.
	[* Шагрен — мека кожа, обработена специално с грапава повърхност (зърнеста или на фигури), която се употребява за фини извелия и за подвързия на книги. — Б.пр.]
	С копринени китайски дрехи, с висока бархетна шапка, украсена със златни дантели, Йълдъз посрещна гостите. Когато Бату хан влезе в шатрата, тя се поклони до килима.
	— Малка Йълдъз-Хатун, — каза й Бату хан, сядайки върху сахтияновите възглавнички зад огъня, — аз си спомних, че умееш хубаво да разказваш приказки. Ето защо реших да ти покажа забележителен човек от тези, каквито се срещат само в приказките. Това е магьосникът, казва се Хазук. Казват, че е на хиляда години. Но той, разбира се, също лъже така, както в наши дни обичат да го правят всички.
	И Лахе прошепна нещо на господарката си и Йълдъз каза:
	— Ако този старец е живял хиляда години, той би трябвало да помни народа хун-ну*, който е живял тук, по река Итил и вероятно е виждал неговия знаменит вожд, хана Итил**.
	[* Хун-ну — хуни, съгласно монголското произношение. — Б.пр.]
	[** Хан Итил — вождът на хуните Атила, т.е. „човекът от Итил (Волга)“, или „волжанинът“. — Б.а.]
	— Добре го измисли — отбеляза Бату хан. — Да видим какво ще измисли по въпроса старецът.
	Нукерите въведоха магьосника Хазук. Кльощав и мършав, със стърчаща на кичури бяла брада, той влезе в юртата, окован с вериги, заедно с млада жена. Изпод рунтавите бели вежди на магьосника гледаха с уплаха и ненавист проницателни очи. Двамата пленници клекнаха близо до стената на юртата.
	Всички разглеждаха с любопитство магьосника, който клечеше, склопил клепачи с бели мигли. От време на време очите му се отваряха и той оглеждаше всички с бърз, изпитателен поглед. Носеше островръх калпак, обшит със старинни монети. Раираният му кафтан, подплатен със сива агнешка кожа, бе избродиран с цветни рисунки и неразбираеми надписи. На краката си имаше широки сахтиянови ботуши, с много дълги и завити нагоре носове. Магьосникът важно изу ботушите си и развърза партенките си. Ноктите на краката му се оказаха необикновено дълги. Бяха се извили като сухи шушулки. Между разперените пръсти на краката му бяха втъкнати изсушени жаби. Монголите гледаха магьосника с широко отворени уста, защото все още не им се бе случвало да видят такъв шаман!
	Бату хан го попита:
	— На колко години си, старче?
	— Не помня. Мъгла обвива изминалите години. Може и да съм на хиляда години, а може и да съм на повече…
	— Тогава сигурно си спомняш времето, когато тук, по реката, е живял народът хун-ну? Можеш ли да ни разкажеш за хана на хуните Итил?
	Старецът поклати утвърдително глава и замърда пръстите на краката си. Изсушените жаби зашумоляха.
	— Слушал съм приказката за хан Итил. По-рано тя бе разказвана по тези места от нашите слепи разказвачи.
	— Разкажи ни тази приказка!
	Хазук затвори очи и започна леко да се поклаща. Заговори напевно на кипчакски език, който Бату разбираше:

	— В промеждутъка между края на отдавна минали истински прекрасни десет хиляди века и началото на нови хиляда века, в едно добро, непоколебимо и наистина спокойно време, през което е имало много отчаяно смели и широко известни батири-воини, тук, на брега на реката, на тази планина е живял хан Урак. Той е бил силен, могъщ и славен хан. Дворецът му се е издигал на върха на планината, бил е обкръжен с висок дъбов стобор и върху всеки негов кол е стърчала глава, отрязана лично от хана в битка с враговете му.
	В конюшнята на хан Урак винаги са били хранени по сто жребци със златни гриви, а в степта са пасели табуни от кобили, които били безброй, и самият хан не знаел колко са. Всички народи нагоре и надолу по реката са се подчинявали на хан Урак и не е имало равен нему. По реката плавали корабите на чуждоземни търговци със стоки от далечния Арабистан* и от студената земя на Варангистан**, където през половината година е нощ. Всеки кораб се спирал до планината Урак и поднасял на хана дарове, от които богатството му се увеличавало постоянно.
	[* Арабистан — арабските страни. — Б.пр.]
	[** Варангистан — Страната на варягите. — Б.а.]
	Веднъж над реката се извила страшна буря. Всичките магьосници започнали да се молят на боговете да престанат да се сърдят. Но бурята се усилвала все повече и повече. Вълните изхвърляли корабите на брега и ги разбивали. Седейки на скала до брега на реката, главният магьосник се молел денем и нощем. Накрая той отишъл при хан Урак и му казал:
	„Тази нощ, когато бурята утихна малко и на небето се показа месецът, аз видях в реката водния цар. Той има дълга коса и брада до коленете, рибя опашка и ципести лапи, а на главата си — златна корона с диаманти, които греят като звезди. Той ругаеше и биеше с рибята си опашка по водата, от което се образуваха вълни. Вашият хан Урак — казваше той — е толкова могъщ, само защото се храни от реката. Всичките му богатства са от корабите, които плават по Итил и докарват подаръци на Урак, а на мен, водния цар, никой нищо не дава. Повече няма да търпя това. Нека всяка година хан Урак ми дава по една своя дъщеря. Ако не го направи, ще продължавам да потопявам всеки кораб и нито един чуждестранен търговец вече няма да дойде при него“.
	Оттогава хан Урак се сприятелил с водния цар, на когото връчвал скъпи подаръци на главния си магьосник. Със специални молитви и заклинания магьосникът извиквал водния цар и хвърлял в Итил сандъчетата със скъпоценностите. Веднъж годишно, след жътвата през есента, ханът жертвал за водния цар своя дъщеря. Веднъж на хан Урак му се родил син и той го нарекъл Итил в чест на водния цар на Великата река.
	Когато младият хан Итил пораснал, водният цар доплувал един ден до двореца, показал се от водата и завикал:
	„Ей, хане Урак! Казват, че синът ти е пораснал и е станал батир. Изпрати го при мен, за да си избере, която иска от дъщерите ми! Нека остане в подводното ми царство и да бъде мой наследник. Ако откаже да дойде, ще вдигна такава буря, че ще смия с вълните двореца и цялото ти Ураково ханство!“
	„Добре! — отговорил му хан Урак. — След три дни очаквай гости!“
	А синът на хана, Итил хан, по това време ловувал със соколи отвъд реката, в степната страна. Върнал се той вкъщи и старият хан Урак му казал:
	„Водният цар те вика при себе си и иска да ти даде своя дъщеря. Готви се за сватба и изпращай подаръци и сватове!“
	Младият хан Итил му отвърнал:
	„Вече петнайсет години как ежегодно даваш дъщерите си на водния цар, а поне една от тях да се бе върнала да те навести и да ти покаже внука ти! И мен ме очаква същата съдба. Щом само се озова на дъното и се явя в кристалния дворец на водния цар, веднага ще забравя целия си предишен живот, баща си и майка си, приятелите и родния дом! Не! Аз обичам просторните степи, обичам конете и гръмотевичните бури! По-добре е да взема със себе си джигити и да отида да покорявам чуждите страни!“

	Спокойно слушащият приказката Бату хан изведнъж се наведе към стареца и радостно възкликна:
	— Ето това е истински багатур! Ако е тръгнал да покорява народи, ще извърши велики дела!
	— Слушай какво е станало после! — продължи старият Хазук. — Бащата на Итил, хан Урак отговорил така на сина си:

	„Да се тръгне на война е опасно дело! Може и да покориш чужди страни, а може и да изгубиш главата си в пустинната степ. По-добре си остани вкъщи, укрепи ханството ми, построй си нов дворец по долното течение на реката, където Итил се разделя на стотици ръкави. Там ще издигнеш прекрасен нов град, който ще бъде непристъпна крепост. Нима не можеш да построиш в двореца си одая от цветни кахлени плочи, напълнена с прясна вода? В нея ще държиш жена си, водната русалка, и пак в нея ще посрещаш тъста си, водния цар, когато той ти дойде на гости“.
	„Аз знам какво трябва да направя!“ — отвърнал му принц Итил. И заповядал да бъдат изплетени множество дълги мрежи, след което поканил хиляда джигити и хиляда рибари на празника по случай сватбата си. Магьосниците пеели, дрънкали с дайрета и разпалвали големи огньове по брега. Призовавали водния цар и викали, че принц Итил, заедно с приятелите си, отива на гости в кристалния подводен дворец.
	Хан Итил седнал в голяма лодка с двайсет гребци, облечени с брокатени дрехи. А самият той бил с червен кадифен чапан и самурена шапка с алено дъно. Седял на задната скамейка. До него се намирал Великият везир, който държал в ръцете си сандъче със скъпоценности — подарък за дъщерята на водния цар.
	Лодката доплавала до средата на реката, където са били най-дълбоките вирове, и хан Итил започнал да вика водния цар. Три пъти призовал Итил царя. Най-сетне, след третия път реката се развълнувала, заиздигали се вълни, разразила се гръмотевична буря и светкавици засвяткали по небето. Хан Итил взел сандъчето със скъпоценностите и се навел над водата, призовавайки водния цар да доплува по-наблизо. А в същото време хилядата рибари вече били пуснали във водата мрежата и от всички страни бързали с лодките си към хан Итил.
	Когато гръмотевиците загърмели особено страшно, така, сякаш небето се стоварвало върху земята, Великият везир ударил с ножа си хан Итил в гърба и го бутнал във водата. Гребците видели това, нахвърлили се върху везира, пребили го с веслата си и го хвърлили в реката.
	Но рибарите доплували от всички страни и измъкнали и двамата. Итил бил жив и невредим, понеже очаквал измяната и бил надянал под чапана си стоманена ризница. Великият везир бил мъртъв, с изпотрошени кости, а в джобовете и пазвата му били всичките скъпоценности, всичките подаръци, приготвени за невестата русалка. Рибарите уловили сандъчето, което било напълнено с обикновени камъни…
	Хан Итил се върнал в лодката си и завикал на рибарите:
	„Замитайте по-дълбоко мрежата! Хванете водния цар!“
	Тогава рибарите уловили грамадна моруна, толкова стара, че върху главата й имало големи израстъци, приличащи на корона, а дългите й мустаци и брада били бели. Моруната се мятала и хапела здравата мрежа.
	— Дзе, дзе! — възкликнаха слушащите.
	Хан Итил казал:
	— Може би това е водният цар? Няма да е прилично да ям шурпа* от тъста ми, водния цар! — И той извикал на рибарите: — Пуснете моруната на свобода! Нека поплува още!
	[* Шурпа — чорба. — Б.а.]
	Моруната се гмурнала във водата, но толкова се била разсърдила, че бурята се извила още по-силно. Високи колкото планини вълни вървели по реката, стоварвали се по бреговете й и смачквали лодки, хора, бикове и каруци, заедно с конете. Гръмотевиците трещели непрестанно и дъждът се изливал така, сякаш искал да отнесе всичко живо от земята, а било така, защото по молба на водния цар богът на гръмотевиците мъстял на хан Урак. Няколко мълнии ударили високия дворец в Ураковата планина. Дворецът се запалил и изгорял до основи. Огромни водни валове се прехвърлили през Ураковата планина и отмили последните овъглени главни от него. Тогава бурята утихнала.
	Ужасен, хан Урак се превърнал в каменна скала. Обливана от вълните, тя гледала с широко отворени очи гибелта на Ураковото ханство. Бурята отнесла лодката на хан Итил много навътре в сушата и я захвърлила върху короната на стара бреза. Итил и верните му другари се спасили. Когато бурята утихнала, младият хан устроил в чест на загиналия си баща тържествен помен. Всеки от воините донесъл шапка, пълна с пръст, и я изсипал на върха на Ураковата планина върху каменното тяло на хан Урак. Така върху планината се образувала висока могила, на която всяка година се провеждат моления към водния и гръмотевичния бог, за да не се гневят повече на жителите на Ураковия край…

	Старият магьосник Хазук замълча. Всички седяха стихнали и само изсушените жаби шумоляха, размърдвани от стария разказвач.
	Бату хан попита:
	— А какво е станало с младия хан Итил? Построил ли е той нов град? Тръгнал ли е да завоюва други страни?
	— Не е построил нов град, а е казал:

	„Има време!“ Хан Итил е събрал голяма войска и тръгнал срещу западните народи. След войската му вървели каруци, запретнати с волове и камили. В каруците пътували жените, децата и старците. Войската заминала надалеч, на десет години път оттук. Хан Итил разбил всички срещнати по пътя народи, завоювал деветдесет и девет кралства, но умрял от обидна смърт. Макар че е имал триста жени, той, все пак, решил да се ожени за дъщерята на последния покорен крал. През нощта след сватбата новата му млада жена заклала хан Итил, най-храбрия от храбрите… Воините решили да изгорят тялото му на брега на Дунав. През нощта, когато изгряла луната, от реката изплувала девойка-русалка, която казала на воините, охраняващи тялото на Итил:
	„Аз съм дъщеря на водния цар. Моят годеник, хан Итил, ми обеща да се ожени за мен. Положете тялото му в кристален ковчег и го спуснете на дъното на реката. Аз ще го пазя и заедно с приятелките си русалки, ще му пея песни…“
	Воините така и направили. Кристален ковчег с тялото на хан Итил бил спуснат на дъното на река Дунав. Докато спускали кристалния ковчег, от водата отново се показала дъщерята на водния цар, която горко плачела, след което навеки се скрила на дъното на реката.

	— Какво е станало с народа хун-ну, който е стигнал толкова далече на запад? Върнал ли се е обратно?
	— Без хан Итил народът му се разпаднал на малобройни племена, които воювали с другите народи, все повече оредявали и накрая изчезнали. Останали само приказките и песните за храбрия хан Итил и за баща му, хан Урак, превърнал се в камък.
	Бату хан се обърна към замислената Йълдъз, притиснала се до китайката И Лахе:
	— Малка хатун, хареса ли ти приказката?
	— Не, господарю мой! Това е една много тъжна приказка. Къде по-хубава е друга приказка, на която вече знаем началото. В нея виждаме по-смел и по-могъщ от хан Итил багатур. Това си ти, велики Бату хане! Ти като ярка звезда ще осветиш победоносния път на монголите!
	Бату хан удари с юмрук по коляното си:
	— Точно така! Аз ще го направя! Кълна се във вечните сини небеса, че ще покоря света и ще прославя монголите!
	Всичките ханове закрещяха един през друг:
	— Ти си чудесен! Ти си необикновен! Ти си сърцето на монголите!…
	Бату хан погледна към стоящия до входа Арапша и му даде знак с пръсти, показвайки му да изведе стария магьосник. След това срещна погледа на бауршия и вдигна дясната си вежда, разрешавайки да бъде сервирано угощението.


	Трета част
	Монголите наближават Рус




	Пред тази беда зад Великата река
	боровите гори запламтяха.
	Запламтяха боровите древни, дремещи гори.
	Черен дим се изви и затули слънцето на небето…
	А над тези борови гори, поради огъня,
	иззад дима птиците не можеха да летят…
	Тогава по земята вести тръгнаха,
	вести страшни, вести ратни…
	Ив. Рукавишников*, Ярило**
	[* Рукавишников, Иван Сергеевич (1877–1930) — руски писател, поет и преводач от украински. — Б.пр.]
	[** Ярило — в древнославянската митология — божество на пролетното плодородие. Персонаж в славянските пролетни обреди; представен като момиче, облечено в бяло, на бял кон; кукла или чучело. — Б.пр.]




	Първа глава
	Старшият горянин

	Саможивият и мрачен Савелий Севрюк, с прякор Дикорос*, живееше на брега на усамотено езеро, забутано в лоното на вековните рязански гори. На малка поляна бяха разположени дървените къщи на изселническото селище и дървеният параклис. Наоколо нагъсто растяха пищни храсти с къпини, малини и френско грозде. И поляната, и изселническото селище се наричаха Перунов бор**.
	[* През 12 век, освен християнското си име, руснаците са имали и прякори, обикновено древнославянски (например Булатко, Гневаш, Шолох, Прокуда, Шестак и др.), като впоследствие и двете имена са били вписвани в документите. От тези имена са се образували някои фамилии: Севрюков, Ваулвин, Прокудин, Звягинцев, Шестаков, Шолохов и др. Второто име можело да не е само прякор (и не задължително езическо), а друго християнско име. По това време са вярвали в заклинания, в „лоши очи“, в урочасване, и поради това при кръщаването са скривали името, „за да не го чуе дяволът“, а в ежедневието са употребявали второто име. — Б.а.]
	[** Перунов бор — буквално боровата гора на Перун (древнославянски бог на гръмотевицата и мълнията, покровител на воините, дарител на дъжда). Името е следа от славянско култово място от т.нар. блатни градища, представляващи малки кръгли площадки сред блатата, заобиколени с два-три концентрични вала, с височина 1,5–2 м. и ров, широк 4–6 м. — Б.пр.]
	Старците разказваха, че тук по-рано са живели магьосници, които са се кланяли на дървени идоли. Един такъв идол, прогнил и враснал в земята, лежеше в малиновите храсти сред смърчовата гора.
	Околовръст се простираха мочурливи блата и бездънни тресавища, през които притичваха само зайци по едва забележимите пътеки. Тези пътеки бяха засмукали мнозина невнимателни ловци, примамени от съблазнителните изумрудени полянки.
	В изселническото селище живееха още няколко селяни-горяни. Най-близкият съсед отдясно се наричаше Ваула. Той беше мордвин и бе избягал от родината си в търсене на по-добра участ. Нисък на ръст, чернокос и сипаничав, той имаше подобна на него ниска и сипаничава жена. Помежду си те си говореха на мордовски, откъдето и дойде прякора на селянина „Ваула“ (фъфлещия). Дървената им къща бе пълна с деца — всичките малки, пъргави и чернооки като мишлета.
	Друг съсед на Дикорос* бе Звяга**, който бе дошъл от Рязан. Той бе висок, слаб и костелив. Живееше в малка дъсчена барака, покрита с чимове и парчета брезова кора, като основно място в нея заемаше глинената печка. Имаше много деца, всичките — светлокоси и изцапани със сажди, тъй като домът му нямаше комин и се отопляваше от дима, който излизаше през специално прозорче над вратата. Жената на Звяга, като него слаба и висока, едва успяваше да се справя и с домакинството, и с работата в гората, където помагаше на мъжа си да сече вековните борове и ели през лятото, а през зимата — да ги извозва по леда до близкия манастир.
	[* Дикорос — Диворасляка. — Б.пр.]
	[** Звяга — Лай (на лисица, куче и т.н.). — Б.пр.]
	В изселническото селище живееше още селянинът Лихар Кудряш*. Бе дошъл от Суздалската** земя по-късно от другите, заедно с младата си жена. Двамата насякоха еднакви борове, свързаха ги на пъртината през поляната и си направиха дъсчена барака и пристройка за добитъка. В новия дом им се роди дъщеричка и те я кръстиха Вешнянка***. Жената се разболя от треска и скоро умря. Кудряш й издълба ковчег от липов дънер, погреба тялото на младата си жена под една бреза и остана вдовец до живот, сам с малката си дъщеричка, която отхрани като с биберон с кравешко виме. След това често ходеше ту по строежи в Рязан, ту в Дивото поле****, където лагеруваха половците, за да търгува с граничните застави, ту по цели седмици изчезваше в гората, където ловеше с примки и капани белки, хермелини*****, златки и други зверчета. През това време Вешнянка живееше като у дома си в къщата на съседа им Дикорос.
	[* Лихар Кудряш — Злия Кудряш. — Б.пр.]
	[** Суздал — град в европейската част на Русия на 26 км. северно от град Владимир. — Б.пр.]
	[*** Вешнянка — Пролетка. — Б.пр.]
	[**** Диво поле — така са се наричали волните степи на юг от Рязанското княжество и на изток от Киев и Курск, в които са лагерували с многобройните си стада и табуни половецките ханове. Около рязанските погранични застави и охранителни крепости са възниквали временни селища, в които са пристигали половците и са организирали обменна търговия, като са обменяли кожи, овни, бикове, коне и вълна за руско зърно, брашно, кожени изделия, горски пчелен мед и др. — Б.а.]
	[***** Хермелин — малък, приличен на белка бозайник със скъпа бяла кожа; сибирска белка. — Б.пр.]
	В селището приемаха Савелий Дикорос като старейшина, защото пръв се бе заселил в Перунов бор и даваше на всички пример кога да се започва оранта, кога да се сее без страх от сутрешния студ или кога да се извозват по замръзналото тресавище платики*, консервирани зърнести плодове и осолени гъби за манастира. Дикорос бе як мужик с едър кокал и мрачен поглед под надвисналата на челото му коса. Със собствените си ръце и на собствения си гръб бащата и дядото на Дикорос бяха разчистили горския гъсталак и изкоренили и изгорили огромните пънове. Първи те бяха засели разораната и покрита с пепел целина — най-напред с овес, а през следващите години — и с ръж и коноп.
	[* Платика — вид плоска речна риба. — Б.пр.]
	Дикорос с удоволствие би отишъл още по-навътре в лоното на гората, за да работи на свобода, без чужди господарски очи наоколо, но нямаше как да се скрие от дългата ръка на манастирския бирник, облечен с расо, или от княжеския тиун* с остри хищни очи, които все щяха да го открият, да се доберат до разораните места и да почнат да изчисляват и начисляват дан**. Ще кресне Дикорос, ще удари в яда си калпака си от кучешка кожа в земята, ще тръсне кичурите си и ще пробучи:
	[* Тиун — доверен управител на княжески имоти, бирник, най-често за селяните. — Б.а.]
	[** Данъците и налозите за селяните (смердите) по онова време са се наричали „дан“. Князът е изпращал за събирането му тауни, а понякога го е събирал лично. Това се е наричало „полюдие“. — Б.а.]
	— Имайте добрината, моля ви се, изчакайте с дана! И на коня се дава отдих и се пуска да пасе по ливадата. Тогава защо да се доубива човекът? Нали сам работя, без да скръствам ръце?! Кога ли най-после ще порасне помощта ми?! Малко е още синчето ми.
	И отново Дикорос натискаше рогалите* или вземаше тежката брадва и се захващаше с обичайната си работа — да сече столетни стволове, да изсича просека или, до кръста в кал, да прокарва канавка от блатото.
	[* Рогали — ръкохватки на рало. — Б.а.]
	Всичките си надежди Дикорос възлагаше на единствения си син. Докато бе малък, той го наричаше Глуздир*, а щом почна да възмъжава и се оказа съобразителен и сръчен по време на работа, съседите му лепнаха прякора Торопка**. Момчето си имаше и друго име, с което при кръщенето го бе дарил старият поп от районния център, но то бе трудно за произнасяне: Анемподист. Висок, чорлав, целият в лунички и със силни ръце, той приличаше в работата на баща си — и дърво ще отсече, и целината ще изоре, и със стрела ще улучи скачащата по клоните весела белка.
	[* Глуздир — пиле (ост.). — Б.а.]
	[** Торопка — Бързака. — Б.пр.]
	Имаше в Перунов бор и една вдовица, която наричаха Опальонуха*. Смятаха я за селянка, защото и земята сама ореше, и дърва сечеше, и на езерото шарани и платики с мрежа ловеше.
	[* Опальонуха — Опърлената. — Б.пр.]
	Бе овдовяла по времето, когато по долното течение на притока на Волга Ока* разбойници бяха отнели двете й деца, момче и момиче, и ги бяха продали на български търговци, а мъжът й, който се опитваше да спаси децата си, бяха хвърлили в огъня, където и бе умрял. Оттогава тръгна й прякорът й — Опальонуха. Тя се бе преселила в Перунов бор и се опитваше да заглуши с работа мъката си. Бе развъдила няколко овчици. Те живееха и се размножаваха, докато овцете на другите измираха.
	[* Ока — река в европейската част на Русия, най-големият десен приток на Волга. — Б.пр.]
	Опальонуха постоянно мислеше за децата си, поради което здраво се привърза към Вешнянка и я глезеше най-много от съседите, а през гладната година* бе прибрала две сирачета от районния център и бе започнала да ги храни и гледа като родни деца.
	[* Осем години преди татарското нашествие е имало страшна суша, цялата реколта изсъхнала, след което мор и глад продължили две години. — Б.а.]


	Втора глава
	Пришълци от „света“

	Рядко някой идваше в Перунов бор, защото лежеше встрани от големия път и, вместо хора, там по-често се отбиваха зверове — ту огромен лос-рогач със самката и лосчето си, ту тромава мечка, ту ще изскочи на поляната строен петнист елен, спасяващ се от рис, а през зимата към къщите се приближаваха вълчи глутници и се мотаеха наоколо по разораните ниви, като ловяха зайци.
	А през зимата, когато мочурливите блата биваха стегнати от здрав лед, при затънтеното езеро идваха от „света“* двама странни конници заедно със слугата си. Яздеха отбрани коне и оръжието им бе цялото в сребро. Единият, млад и очевидно много силен, често се шегуваше и бързо се сприятели с обитателите на Перунов бор. Другият бе мрачен стар монах с дълга прошарена коса, черно расо под полушубката си и с островръха калимявка.
	[* В затънтените горски селца обикновено са наричали „свят“ гъсто населената част от областта. Тръгвайки от гората за големите села или за града, са казвали: „отивам в света“, „върнал се е от света“, „какво се чува по света?“. — Б.а.]
	Те разпитваха Кудряш и Дикорос за дивите зверове, къде са забелязани мечи бърлоги и откъде са минавали рогачите. След което се преобличаха подходящо за лов. Монахът захвърляше дългополата си дреха и надяваше заешка ушанка и полушубка и вземаше вилообразно копие за лов на мечки. Двамата се качваха на ските си и заедно с Дикорос, Кудряш и Торопка тръгваха да гонят лос или да изкарат мечка от бърлогата й, като бродеха по цели дни из гората, докато не откриеха и не поваляха звяра.
	Върнали се през нощта в дома на Дикорос, ловците ядяха зеленчукова супа с месо от рогач и си разказваха какви ловни преживелици са имали. Веднъж Дикорос попита стария монах:
	— Защо ти, отче Епимах, си надянал черното расо? Меч или копие биха ти отивали къде-къде повече. Толкова си добър в лова на мечки. За теб е да влизаш в бой, а не да биеш поклони доземи.
	Монахът му отговори:
	— Да не си мислиш, че аз, витязът* на Ратибор**, свикналият да ловува из дивите половецки степи, с радост съм смъкнал бойната ризница? Да не би по своя воля да съм заточен в манастир? Застанал съм някому на пътя и ето че се наложи да се подстрижа за монах и да отида в затънтената обител… Напоследък се развъдиха много князе и князчета и всеки от тях трака със зъби, иска да лапа и се оглежда кой по-доходоносен престол да заеме. Нека си се хапят помежду си князете! А аз си седя в килията, пиша летопис за това, което чувам, и добавям това, което си спомням от дългия ми воински живот… А, когато дойде да ме вземе младият витяз Евпатий***, захвърлям гъшите пера и вземам вилообразното копие за лов на мечки… Обичам да разкършвам плещи и да изпробвам силиците си в единоборство с мечка…
	[* Витяз — герой, юнак. — Б.пр.]
	[** Ратибор — наместник на княза в Переяславъл и приближен на болярина Всеволод Ярославович. Когато последният става велик киевски княз (1078). Ратибор за известно време е хилядник в Киев. През 1079 г. е изпратен за наместник в Тмутаракан, постоянно убежище на князете отцепници, но след година е изгонен оттам. След смъртта на Всеволод Ярославович отива при сина му Владимир Мономах в Переяславъл и става влиятелен негов съветник. Когато през 1113 г. Владимир Мономах заема великокняжеския престол, Ратибор отново става хилядник в Киев и влияе върху политическия живот по това време. — Б.пр.]
	[*** Евпатий Коловрат (?-1237/1238) — рязански велможа, воевода и богатир. С отряд от 1700 души, оцелели след разгрома на Рязан, нападнал лагера на Бату хан, объркал нашествениците и избил много от героите им. Татарите успели да се справят с отряда му, едва след като употребили срещу него камъкомети. Евпатий загива в сражение и получава признание дори и от страна на враговете си — Бату хан и свитата му. Възпят е в рязанския народен епос от 13 век. — Б.пр.]
	— А ако враговете дойдат по нашите земи? — попита го Дикорос. — Какво, и тогава ли ще останеш в килията си?
	— Не могат ме удържа тогава в манастира нито каменните му стени, нито забраните на игумена. Ще постъпя в дружината* на смелия витяз Евпатий, дори и като обикновен воин и ще положа костите си за нашата свята руска земя.
	[* Дружина — най-близката до княза войскова част. — Б.пр.]
	Една зима в Перунов бор дойде с шейна от изплетена от върба кошница, запрегната с двойка рунтави кончета, пътуващ търговец. В кошницата на търговеца имаше множество примамливи стоки — игли, цветни ленти, конци, избродирани на цветя кърпи, гердани със стъклени мъниста, медени курабийки. Търговецът не вземаше пари за стоката си, а я обменяше само срещу кожи — самсарени*, лисичи, боброви и други. Торопка обмени връзка кожи от белки за гердан със зелени стъклени мъниста и го подари на Вешнянка.
	[* Самсар — белка. — Б.пр.]
	Търговецът не бе руснак. И шапката му бе по-различна, като гърне, обвито с бял плат, и кончовите на ботушите му бяха съшити от цветни сахтиянови парчета, и кафтанът му бе с особена кройка. Жените веднага забелязаха, че кафтанът му се закопчава не надясно, като у всички православни селяни, а наляво — като на поганец* или таласъм.
	[* Поганец — неверник, друговерец. — Б.пр.]
	От търговеца обитателите на Перунов бор за пръв път чуха за приближаването от степите на изток на страшния народ, който никого и нищо не щади, всички — и стари, и млади — избива и пали села и градове.
	— Е, разкажи ни за тези изверги!
	— Пристигнаха тези хора при нас, българите, в нашия град Биляр*, който е на река Кама — разказваше търговецът. — Стовариха се върху главите като градушка посред бял ден, и това бе челната рат** на хан Шейбан, внука на Чагониз***, и се наричат те татари и мунгали****. Разориха градовете ни, изловиха хората ни, подбраха тези, които знаят занаят, завързаха ги и ги отведоха в незнайна страна. Спасиха се само тези, които се скриха в горите… Татарите оставиха отряди в пет от градовете ни, за да затвърдят робството на българите, а главната им рат продължи по-нататък към половецките степи… Скоро и вие ще ги видите. А няма сила, която да им се опре… Повече са от комарите над блатото… Нападат вкупом и с див вой, хиляди след хиляди, страшни в опушените си овчи кожи… И няма спасение от тях!
	[* Биляр — град, възникнал през 10 век във Волжко-Камска България, на мястото на днешното село Билярск (Татария). През 12–13 век е търговски и занаятчийски център, а през 1236 г. е разорен от татаро-монголите. — Б.пр.]
	[** Рат — войска; битка, война (слав.). — Б.пр.]
	[*** Чагониз — така руснаците са наричали Чингис хан. — Б.а.]
	[**** Мунгали — диалектно от монголи. — Б.пр.]
	— Само за вас, българите, татарите са страшни врагове — каза му Дикорос. — Вие, българите, сте свикнали само да търгувате и ботуши да шиете, а добър воин от българите никога не е имало.
	— Ще видим, — отвърна му търговецът, — когато татарите налетят, какво ще остане от вас?
	— Да си прехапеш езика, дано! — развика се Опальонуха. — Нека само тези изедници да си покажат носовете насам, ние техния Чагониз с топори ще посрещнем!… И жените ни ще се бият редом с мъжете.
	— Нека татарите си викат и налитат масово — каза и Дикорос. — И мечката реве, когато напира към вилообразното копие. И половците зверски вият, когато влизат в бой — да ни изплашат искат… Нашите рязански дружини са свикнали с това и знаят как да ги отблъскват назад в степта. С какво татарите са по-страшни от тях?


	Трета глава
	Първата тревога

	Търговецът си замина, мужиците си поговориха за татарите и мунгалите на Чагониз и забравиха за тях.
	— „Далече са от нас! Тук няма да се покажат!“ А след половин година, в края на есента, от близкия районен център Ярустово* (който отстоеше на двайсетина версти** от края на боровата гора) дотича запъхтян вестоносец. Бе се промъкнал напряко през блатото по замръзналите пътеки. Вестоносецът крещеше в прозорчето на всяка колиба, че носи заповед от рязанския княз. И нека всички се съберат, за да чуят княжеската воля.
	[* Ярустово — днес село в Спаски уезд на Рязанска губерния. — Б.пр.]
	[** Верста — стара руска мярка за дължина, равна на 500 сажена, или 1070 м. — Б.пр.]
	Изчака на мястото за събиране на трупи, докато се съберат мужиците. Дотичаха и жените с децата. Вестоносецът каза:
	— Князът рязански Юрий Ингваревич*, бащицата наш…
	[* Юрий Ингваревич (?-1237) — княз Рязански, убит заедно с жена си по време на татаро-монголското нашествие. Тъй като в източниците има голямо объркване относно синовете на Игор Глебович и Ингвар Игоревич, произтичащо от сходството във фамилиите им, което дава различно тълкувание за потомците на двамата, то в някои източници този рязански княз е наричан Юрий Игоревич. — Б.пр.]
	— Какъв бащица ни е той на нас! — прекъсна го Кудряш. — Очите дори не сме виждали на този бащица!…
	Вестоносецът изтри носа си с ръкава си и невъзмутимо продължи:
	— Князът зове народа си да се готви за поход. Голяма вража сила наближава рязанските земи. Преди поганците да приближат откъм Дивото поле до нашите застави, трябва да излезем срещу им и да не ги допуснем до нашите ниви…
	— Отгде си го чул това? — прекъсна вестоносеца Звяга. — Кой те праща по нашите места — княжеският общински наместник, попът или още някой? Какво си ни заплашил?
	— При нас в Ярустово пристигна княжески тиун, а с него охрана от двайсетина отроци*, всичките добре облечени и на хубави коне. Старейшината ги разквартирува по къщите ни и ги храним вече второ денонощие. Ама плюскат като шопари, сякаш в Рязан въобще не са ги хранили! Тиунът свика събранието и ни разказа, че срещу нас идва незнаен народ, назоваван „татари“. Още той заповяда всички мъже и момци над шестнайсет години — с топори и вилообразни копия, кой каквото има, да тръгват за Рязан. Там князът събирал „големия полк“** и раздавал на всеки меч, копие и секира. Тиуните и княжеските дружинници препускаха във всички посоки — и към Зарайск***, и към Муром****, и към Великия суздалски княз във Владимир***** — навсякъде да призовават народа.
	[* Отрок или детски дружинник — млад воин от дружината на княза. — Б.а.]
	[** „Голям полк“ — основната част на войската, центърът й. — Б.а.]
	[*** Зарайск — районен център, разположен на 164 км югоизточно от Москва. Възниква през 12 век като село Красное, което на руски означава „красиво“. От 18 век се среща само като Зарайск, което е свързано с народно-етимологичното преосмисляне на изходното му име. — Б.пр.]
	[**** Муром — за пръв път се споменава в Лаврентиевския летопис, преди 862 година. Наименованието му се свързва с угро-финското племе мурома. В началото на 15 век влиза в състава на Московското княжество и е негов източен преден пост. От 17 век е важен занаятчийски център. — Б.пр.]
	[***** Владимир — град в европейската част на Русия, на р. Клязма. Основан 1108 г. от Владимир II Мономах. От 1157 г. е столица на Владимиро-Суздалското княжество. От 14 век е административен, културен и религиозен център на Североизточна Русия, а от 18 век — център на губерния. — Б.пр.]
	Дикорос изслуша мрачно вестоносеца, изпъшка и го попита:
	— Как ти викат?
	— Яшка Брех*!
	[* Брех — джав (лай на куче). — Б.пр.]
	— Чий си? На Пахом рибаря ли?
	— Точно на него. Пахом Терентич ми е баща.
	— Той ми е братов син. Не дойде за добро ти! Защо толкова късно се е сетил князът? Татарите вече нивите ни тъпчат, а вие едва сега народа размърдвате. Къде гледахте досега? Защо в граничните застави в Дивото поле не дойдоха суздалските полкове*? Големият полк на Суздал е къде-къде по-силен от нашия, рязанския. Сега татарите ще напират срещу рязанците, а суздалците ще си седят зад стените на града, ще поглеждат към нас и ще ни казват: „Бийте ги по мутрите!“ А самите те ще се почесват и ще се усмихват под мустак. Защо всички не се изправим като стена?
	[* Полк — през 10–13 век (описваното време) е войскова част или опълчение от всеки град със самостоятелно управление и стопанство. — Б.пр.]
	— Виж го ти какво му се приискало? — обади се Звяга. — Князете са готови да си прегризат взаимно гърлата, какво остава да си помагат един на друг!
	Дикорос каза на вестоносеца от Ярустово:
	— Кажи на княжеския наместник и на тиуна, че от нашето изселническо село утре ще тръгнат всичките мужици към Рязан. В Ярустово ще се отбия при баща ти и ще обсъдим това-онова.
	Като прескачаше буците пръст, вестоносецът веднага се отправи обратно и само плетените му от лико цървули се замяркаха, а скоро и те се скриха в просеката между затрупаните от снега ели.


	Четвърта глава
	Тръгнаха към Дивото поле

	Савелий Дикорос започна да се готви за похода. Одра последните хванати белки и провеси обърнатите им наопаки кожички в килерчето под тавана.
	— Ако се случи нещо, — каза той на жена си, — ще обмениш белките за жито.
	Поправи и отново опъна с жили-обтегачи железния нож на вилообразното копие, с което ходеше на лов за мечки. Постави по-дълъг сап* на тежкия топор. Докара от гората вършинак и изсъхнали дървета, за да е по-лесно на жена му да цепи трески и да пали печката. Направи от парче от коса второ вилообразно копие за Торопка. А лекият дърводелски топор остави на жена си за домакинството.
	[* Сап — дървена дръжка на секира, лопата, тесла и др. — Б.пр.]
	Жена му Марица заедно с Вешнянка, замесиха тесто от ръжено брашно с житен квас и изпекоха три самуна и няколко медени питки. Нарязаха самуните на тънки филийки и ги изсушиха в печката. С получените сухари напълниха раниците, добавиха луковици, варена гулия и шепа сол, вързана в кърпа.
	— Солта ни е на привършване — каза Марица. — Там, по света, по-лесно ще намерите сол.
	Току-що между дремещите ели бе просветнала пурпурната заря на следващата сутрин и мужиците се събраха около дома на Дикорос. На раменете на всеки имаше удобно привързана торба със „запас“, а на пояса на всеки — топор и увиснал чифт нови ликови цървули.
	Наметнали на раменете си шаячни аби*, жените изпратиха ратниците** до незамръзващия ручей, над който бяха прехвърлени три дървени трупи. Там те се хвърлиха на вратовете на заминаващите и започнаха с плач да нареждат:
	[* Аба — горна мъжка дреха от груб домашен тепан вълнен плат. — Б.пр.]
	[** Ратник — войскар, войник. — Б.пр.]
	— Горките ние! На кого ни оставяте?! Защо ни напускате?!
	Дикорос повдигна Марица от земята и й каза:
	— Какво си се зажалвала? Да не би ловът на мечки да е по-лесен? Все една тегоба е! Пази Дорчо… А и от зверове, и от лоши хора се пазете! Може да се върна вкъщи на добър кон, татарски, а и на теб да донеса нова аба, обшита с аксамит*, топла фофудя** с обшивка и нови чизми…
	[* Аксамит — кадифе. — Б.а.]
	[** Фофудя — топла дреха, фланела; пуловер. — Б.а.]
	— Нищо не ми трябва, само ти, Савушка, светлина моя, цял да се върнеш вкъщи! Ще ти отсекат чуждоверците буйната глава, няма и да има кой да поплаче на гроба ти! Ой, мъко, наша женска! Синчето пази! Че защо съм го родила, защо съм го кърмила, защо съм го гледала? Защо го вземаш с теб? Да го бяхме скрили в горския шубрачец! Ще те видя ли отново, чедо мое, родно! — и, давейки се от плач, Марица стисна в прегръдките си Торопка.
	Дикорос положи ръката си на рамото на Марица и започна тихо да й говори с необичайна за него нежност:
	— Почакай малко, лебедице моя! Чуй ме! Нещо важно имам да ти казвам.
	Марица се умълча.
	— Ако тук, на Глухото езеро, стане много тежко или зверовете започнат да надделяват, закови вратата на къщата ни и се добери до районния център Ярустово, по възможност при Пахом Терентич, рибаря. Там и ще те навестя…
	Мужиците се отскубнаха от вкопчващите се в тях жени и един след друг закрачиха по дървените трупи, прехвърлени над ручея. След това, без да се обръщат, продължиха нататък, изчезвайки в сутрешната мъгла сред вековните стволове на мрачната гора. Още дълго чуваха воплите на жените, останали от другата страна на ручея.
	Вешнянка бе заедно с жените. Тя не плачеше, а само се взираше в далечината с разширени очи. Хлипайки, жените се помъкнаха обратно. Вешнянка се промъкна в плевнята на Дикорос, в която бе неговият стар Дорчо. Тя прегърна коня през шията и зашепна в окосменото му ухо:
	— Останахме си ние с тебе, Дорченце, сираци. Дали ще видим някога стопаните си? Или ще погинат те в чистото поле като окосени стръкчета трева и дори пролетният гарван няма да ни донесе вест от тях?!
	Дорчо клатеше глава, опрял се на рамото на Вешнянка.


	Пета глава
	Народният сбор

	Още преди обяд ратниците от Перунов бор пристигнаха в районния център Ярустово, намиращ се на големия път от Муром за Рязан. Потъмнялата дървена църква — „еднодневката“, някога построена за един ден от целия „свят“ — бе гъсто окръжена от сбутаните един до друг кръстове на гробището. Между кръстовете се трупаха мужици с вили, копия и бойни секири. Виковете и шумът на народа се чуваха отдалече. Над хилядната тълпа тревожно ехтеше тревожният звън на медната камбана.
	Около хълма, на който стоеше църквата, се виеше ручей, чернеещ се сред своите затрупани със сняг брегове. Там, до водата се бе разположил шарен табор. Около стотина души, облечени необичайно — мъжете с обшити с червени ленти плъстени шапки, жените с ярки цветни шабури*, с жълти и зелени забрадки, децата полуголи и в дрипи — се притискаха и шумяха около огньовете.
	[* Шабур — горна дреха от домашнотъкан вълнен плат. — Б.а.]
	Преминаващите се спираха до табора и към тях притичваха, протягайки голите си и мръсни от пепелта ръце, деца и припълзяваха жени. Всичките те твърдяха:
	— Хлебец!… Да яде трябва!… Нашите българи… татаринът кла…
	Преминаващите даваха на бедняците парчета хляб и ускоряваха крачка.
	— Пак българи! Колко са избягали тук? Каква беда им се е случила?
	На стъпалата на църквата се показа старият свещеник с лилав филон* от грубо оцветено домашно ленено платно, с пришити жълти кръстове. Вдигаше високо с двете си ръце малък кръст и благославяше тълпата, като с треперещ глас крещеше:
	[* Филон — дреха без ръкави на православен свещеник, която се облича върху другите дрехи при литургия. — Б.пр.]
	— Дозрявайте*, православни! Идват към Рус** ратни вой***, мунгали — пастири, воеводство держашу безбожния хан Батий! Рат вража идва откъм Дивото поле, станът им е съгледан на река Воронеж****…
	[* В 13 век много думи са имали по-друго значение, отколкото сега: дозрявайте — събирайте се; вой — воин; воеводство держаши — под началството. — Б.а.]
	[** Рус (Рос) — име на източнославянска държава, създадена през 9 век по поречието на Среден Днепър. През 12–13 век Рус е наименование на древноруските земи и княжества. Влиза в основата на имената „Русия“, „руси“ и т.н. — Б.пр.]
	[*** Батий — така руснаците са наричали Бату хан. — Б.пр.]
	[**** Воронеж — река в европейската част на Русия. — Б.пр.]
	Мужиците внимателно се вслушваха, а свещеникът продължаваше да крещи:
	— Чу бащицата наш, князът Юрий Ингваревич, че на границата на рязанската земя е застанал Батий, немилостивият и лъжливият хан пастирски. Нашият княз изправи вестоносци до братята свои и в Муром, и в Коломна*, и в Красний**, и до сина свой, Фьодор Юриевич***, в Зарайск и до другия си син, Всеволод Юриевич****, в Пронск*****. Всичките князе отговориха, че идват с множество вой на помощ, няма да оставят земите наши и ще се изправят в ратния бой редом с рязанците.
	[* Коломна — за пръв път се споменава през 1177 г. като пограничен град на Рязанското княжество и търговско-занаятчийски център. Кръстен на едноименната река (днес Коломенка). — Б.пр.]
	[** Красний — може би става дума за град Зарайск, чието старо име е било Красное. — Б.пр.]
	[*** Фьодор Юриевич — рязански княз (?-1237). Убит, заедно с жена си и сина си, по нареждане на Бату, при когото е бил изпратен като пратеник с дарове, за да отклони татарското нашествие срещу Рязан. — Б.пр.]
	[**** Всеволод Юриевич — пронски княз (?-1237?), който е възможно да е убит през 1237 г. В историческите източници се споменава като Всеволод Михайлович. — Б.пр.]
	[***** Пронск — град в европейската част на Русия, на 69 км. южно от Рязан, разположен на р. Проня (приток на река Ока). — Б.пр.]
	Свещеникът замълча, а от българския табор долитаха викове:
	— Хлебец! Дай хлебец!
	Дикорос стоеше сред тълпата, опрял се на вилообразното си копие. До него Торопка поглеждаше отстрани лицето на баща си. Мрачни мисли замъгляваха строгите очи на Дикорос.
	— Тате, — попита го тихо Торопка, като дръпна баща си за ръкава, — наистина ли идват пастири срещу нас или старецът бълнува?
	— Ще поживеем, ще видим — каза Дикорос. — Ти как го разбираш, Кудряш?
	Като поклати тъжно глава, Кудряш му отговори:
	— Поогледах онези българи, дето се мотаят долу до ручея. По-рано те с кожени ботуши на гости с лодки ни идваха. И ние ли така ще се скитаме боси и немили-недраги, бягайки от полетата наши? А и къде ще избягаме?
	— Дозрявайте, православни! Не допускайте окаяният цар Батий да завладее руската земя! — продължаваше да се дере свещеникът. — Постъпвайте всички в големия полк на княз Юрий Ингваревич!
	— Че къде другаде? Къде е сборът? — пробуча Дикорос.
	В тълпата се чуха възгласи:
	— Къде да се събираме? Кой ще ни поведе?
	Свещеникът им отговори:
	— Сега дружинникът на рязанския княз, славният витяз Евпатий Коловрат, ще ви каже няколко думи! — свещеникът скри медния кръст в пазвата си и мушна замръзналите си длани в широките си ръкави.
	Пред портика* на църквата изтича висок воин с къса полушубка и железен шлем. Към неговия стегнато препасан ремъчен пояс бе прикачена дълга крива сабя със зелена ножница. Замахна с бойна секира със златни нарези и, като се изправи, огледа тълпата с весел поглед. След това се поклони ниско в трите посоки:
	[* Портик — колонада пред входа на голяма сграда. — Б.пр.]
	— Дълбок поклон вам, яки ратници, ловци на мечки, смели юнаци, украса и пример рязански! Дайте ми думата!
	— Говори, говори Евпатий! Слушаме те!
	— Познавам ги аз тези татарски пастири! С очите си съм ги виждал, с ръцете си съм ги пипал и гръбнаците им лично съм пречупвал. А и те не малко белези са ми оставили на гърдите. Ето тази желязна шапка и тази крива сабя са взети от убит татарски княз.
	— Виж го ти нашия Евпатий Коловрат!
	— Преди дванайсет години — мнозина от вас си спомнят — воювах заедно с ростовските дружинници срещу тези татарски злосторници. Далече стигнахме тогава, чак до Синьото море, и на Калка* се срещнахме с татарската рат. Тогава за пръв път видяхме как налитат, как избягват схватките, как бягат от нас, уж от страх, а то, за да ни примамят към засада. Здраво се бият, само че не са упорити, ако нещо не им се удаде веднага, офейкват на разни страни и в далечината отново се събират…
	[* Калка — река (днес Калчик), приток на р. Калмиус в Украйна. На Калка е било първото сражение (31. 05.1223) на руските и половецките войски срещу монголската войска, загубено от първите. — Б.пр.]
	Кудряш сръга Дикорос в ребрата:
	— Чуваш ли какви ги вършат татарчетата? Нас не могат да уплашат…
	— Ех, такъв войвода да си имаме като нашия ловец на мечки Евпатий! Заедно сме ходили за мечки, та с него ще ни е и по-удобно татарите да бием.
	Евпатий каза още няколко огнени слова, призовавайки всички да тръгват към княжеския двор в Рязан, където да се присъединят към големия полк. След това бързо изтича от църковния портик и, минавайки през направилата му път тълпа, видя Дикорос.
	— Здрасти, Савелий! — каза му той. — Май че си се подготвил да воюваш?
	— Че и сина си водя с мен. И съседите ми са дошли. Искаме да се бием в твоята дружина.
	— Ще ви взема. Бързайте към Рязан. Ще ме намерите в княжеския двор.
	Двама дружинници доведоха голям и с буен нрав кон. Евпатий се метна на него и препусна по посока на Рязан.


	Шеста глава
	Рязанското Вече




	… Отговори ми, градище величаво,
	къде са времената на цветуща слава,
	когато твоят глас, бич на князете,
	звучеше медно тук в бурното вече,
	на съд или пък всеки да сече,
	призовавайки послушните ти синове?
	Дм. Веневитинов*
	[* Веневитинов, Дмитрий Владимирович (1805–1827) — руски поет от романтичното направление, преводач, прозаик и философ. — Б.пр.]




	Камбаната на вечето още от сутринта призоваваше народа на вечето. В тихия мразовит въздух се разнасяха чести тягостни звуци, разпръскващи наоколо тревога. Чуваха се и в отдалечените околни села. Хората излизаха пред портите, вслушваха се и, надявайки припряно армяци* и полушубки, грабваха шапките си. По затрупаните от снега ниви от двете страни на реката се зачерняха върволици от мужици, точещи се към града.
	[* Армяк — връхна селска дреха от дебел шаяк. — Б.пр.]
	— Чуй как „вечникът“* бие сбор! — разсъждаваха, докато крачеха, мъжете. — Какво ли е станало?
	[* „Вечник“ — камбана за събиране на вече. — Б.пр.]
	Върху високия стръмен бряг на Ока целият затрупан със сняг Стар Рязан изглеждаше сребърен. Високите землени валове около града и детинецът в него, окръжен със стобор и стражеви кули, изградени от столетни дъбови дънери, правеха от града страшна и непристъпна крепост.
	Какво можеше да заплашва Рязан? Защо така настойчиво биеше медният „вечник“? Отново кавга между князете ли имаше? Отново ли ще пратят мужиците да се бият един срещу друг, както преди двадесетина години при рекичката Липица*? И за какво? За да свалят от гърбовете си един княз и да поставят друг на неговото място ли? Нека князете си се бият помежду си, но защо трябва да гонят към кланицата и мужиците?
	[* През 1216 г. един от синовете на великия владимиро-суздалски княз Всеволод Юриевич Голямото гнездо (1176–1212) — Константин, удържа победа при р. Липица в междуособните феодални войни и става велик владимиро-суздалски княз. — Б.пр.]
	Както обикновено в пазарните дни, площадът на Соколовия хълм до Фогиевия стълб бе задръстен от селски каруци със зърно, брашно, замразени свински и телешки трупове, глинени съдове, дървени каци и разни селскостопански храни и прибори. Но през този ден площадът бе толкова пълен с народ, че селските каруци не се виждаха. Мужиците и гражданите се стичаха от всички посоки към площада, като се стараеха да се приближат до портика на катедралната църква „Успение Богородично“, откъдето на вечето се изказваха князете и княжеските синове.
	Дикорос и спътниците му от Перунов бор си пробиха път до самия портик, където двама едри юнаци, свалили шапките и полушубките си, усърдно разклащаха железния език на голяма медна камбана, провесена на дървените стълбове на камбанарията до църквата.
	След острото прозвъняване на малките камбани, от църквата изтича клисар със сплетена плитка и расо и махна с червена кърпа на юначагите, биещи „вечника“. Те престанаха да звънят и изтриха с ръкави изпотените си чела. Тълпата още повече се притисна към портика. Мужиците се качваха върху каруците и възсядаха впрегатните коне, защото всички искаха да разберат за какво е народният сбор?
	С проточено пеене от църквата излезе църковният хор. Зад него вървяха четирима яки псалтове-викачи с черковни одежди, размахващи димящи кадилници. След тях тържествено изплуваха десетина свещеници със златни филони, със сребърни и медни кръстове в ръце и най-накрая се показа епископът, поддържан под мишниците от две момчета с облекло на послушници.
	След духовенството от църквата излезе рязанският княз Юрий Ингваревич, облечен в червен плащ — „корзно“, обшит с бисери и скъпоценни камъни. Двадесет яки дружинници с оголени прави мечове, опрени на десните им рамене, охраняваха княза и отблъскваха напиращия към портика народ. А през това време от катедралата излизаха все нови и нови лица: великата княгиня Агрипина Ростиславовна, заобиколена от снахите си — младите жени на седемте княжески синове и племенници, старшите боляри и най-знатните приближени на княза. Юрий Ингваревич се изкачи на каменното възвишение до камбаната на вечето, а свитата му и духовенството се наредиха около портика.
	От другата му страна се събраха старейшините на градовете от различните краища и близките паланки. Те стояха сериозни и скромни в овчите си полушубки и купени кафтани от тъмносиво домашнотъкано сукно. Един от тях, благовиден старец с бяла брада, който бе старейшина на незначителна паланка, се поклони на княза отделно от другите и, като притискаше до гърдите си самурената си шапка, високо каза:
	— Сполайти, бащице наш, княже Юрий Ингваревич! Да живееш заедно с княгинката ти Агрипина Ростиславовна в добруване и здраве, мъка да не знаеш и нас, малките хорица, да не забравяш! Позволи ми думата си да кажа! По каква причина народа събра? По каква причина заповяда да ударят „вечника“? За какво ти е притрябвал рязанският народ?…
	Като изгледа мрачно тълпата, князът тръсна прошарените си дълги къдрици и важно се поклони на три страни към стихналата тълпа.
	— Чуйте ме, православни! — заговори с уморен и тих глас той. — По важна работа съм ви събрал. Не без тревожна причина гърмеше от сутринта камбаната на вечето. Трябва всички заедно, с обща воля и желание, да решим неотложен въпрос…
	— Казвай, казвай, княже, а ние ще решим! — чуха се гласове.
	— Още отдавна, от пролетта, от Дивото поле пристигаха лоши вести, че сред половецките ханове цари смущение, че половецките полкове се бият с непознат народ, дошъл отдалече, чак отзад Волга. Този народ е злобен и силен, победил е половецките ханове, изгонил ги е от чергарските им станове из цялото Диво поле и ги е ограбил напълно, до голо.
	— Чуйте, православни, какъв народ се е появил!
	— Пришелците отблъснали най-знатните ханове, победили ги и ги направили свои коняри.
	— Какви са пък тези хора? Как се наричат? Също ли са пастири?
	Князът продължаваше:
	— Този придошъл народ се нарича безбожни мунгали и татари. Разгромили са половецките вежи*, изпозаклали са техните бикове и овни, а сега са тръгнали към нашата страна и са се спрели близо до заставите ни на река Воронеж. Татарите ни изпратиха пратеници-безделници — за всичко разпитват, от всичко се интересуват, всичко искат да знаят. Двама татарски мъже и едно женище са…
	[* Вежи — шатри, юрти. — Б.а.]
	— Дай ги тук! Да ги видим и да им кажем по кой път да си заминават обратно…
	— Е, хайде сега доведете тук татарските пратеници! — каза князът на дружинниците. — И ги пазете като очите си, за да не започнат нашите момчета да се закачат с тях, че колко им е да ги обидиш! Все пак са пратеници на могъщия татарски цар Батий.


	Седма глава
	Татарските пратеници

	Няколко дружинници забързаха към княжеския дом. Върнаха се оттам с татарските посланици и ги преведоха до високия подиум в близост до камбаната на вечето. Пратениците бяха трима: първият бе старец с кожена шапка, превързана с бял плат и с дълга до петите жълта шуба от лисичи кожи: другият бе набит млад воин с плъстена шапка с обърната периферия, син кафтан и крива сабя на пояса. Нещо необичайно се чувстваше в този воин, който имаше къс врат и богатирски плещи, навъсено безбрадо лице и властен поглед. Поглеждаше към тълпата със спокойствието и равнодушието на човек, свикнал да заповядва, да осъжда на смърт и да помилва. С вида си третият пратеник изуми всички. Това бе стара жена с подпухнало лице и шавливи безумни очи, с меча кожа на плещите си и висок калпак на главата, а на пояса й с ремъчета бяха закачени мечешки нокти и зъби, раковини, тънки дълги крачета и голямо кръгло дайре, с нарисувани звезди по него. Нито за миг тя не оставаше спокойна, като през цялото време се оглеждаше наоколо, сякаш търсеше нещо, и мърмореше полугласно някакви странни думи.
	— Та това е вещица-чародейка! — казаха от тълпата.
	— Кажи ни, княже, какво искат пратениците? Какво търсят от нас?
	Князът каза на най-близкия до него думен болярин*:
	[* Болярска дума — висш съвет при княза (или царя) в Русия (10 век — 1711 г.), който се състои от представители на феодалната аристокрация. Дейността му има законодателен характер, като обсъжда въпросите на вътрешната и външната политика, религията и пр. — Б.пр.]
	— Разпореди се да кажат на народа защо са благоволили да дойдат в града ни…
	До пратениците се появи преводач.
	Лихар Кудряш сръга с лакът Дикорос:
	— Гледай да видим ще познаеш ли преводача?! Та нали той при нас, в Перунов бор е идвал? Помниш ли търговеца-българин, който срещу кърпи, игли и гердани искаше кожи? Кой да знае, че е бил техен съгледвач, разузнавал пътищата и пътеките?! Чумата да го тръшне, дано!
	Преводачът разговаряше с пратениците и полугласно предаваше отговорите им на члена на Болярската дума, който, обръщайки се към тълпата, започна да обяснява с висок глас:
	— Чуйте, княже и княгиньо, и народе православен, какво искат от нас мунгалските пратеници! Казват, че техният цар Батий Джочиевич е на всички князе княз и на всички царе цар. Всички народи се били покорили на дядо му, хан Чагониз, и той ги стиснал в юмрука си. Според тези безделничещи пратеници сега и руският народ е длъжен да се покори пред цар Батий Джочиевич. А ако не поиска да превие гръб пред него, Батий всички ни ще стъпче с конете си, както вече е размазал всички половецки ханове, като ги е направил свои пастири и коняри…
	— Напразно се хвалите! Това няма да го бъде! — развика се стоящият близо до княза Евпатий.
	— Разбира се, че се хвалят — каза княз Юрий Ингваревич. — Обясни им да не ни заплашват, а ясно да кажат какво искат от рязанската земя?
	Боляринът отново се обърна към преводача, а той — към пратениците. Младият монгол говореше рязко, тропаше с крак и се хващаше за кокалената ръкохватка на кривата си сабя. Допрял длани, старият пратеник стоеше неподвижно, а женището вещица се гърчеше, подскачаше и мърмореше неразбираеми думи.
	Боляринът отново заговори:
	— Не се гневи, княже, на безсрамните думи, които чух от тези мунгалски пратеници. Те искат постоянен дан, десятък от всичко — и за князе, и за хора, и за коне: всеки десети бял кон, всеки десети сиво-кафяв, всеки десети риж, всеки десети петнист…
	В тълпата се възцари тишина, предвещаваща буря. Ясно прозвучаха думите на княза:
	— Когато няма да ни има, нека вземат всичко!
	През тълпата премина шумна вълна, чуха се възгласи и смях:
	— Хо-хо-хо! Виж ти какво му се приискало?! Вземи си отхапи! Гони ги, княже, назад в Дивото поле и насъскай след тях кучетата!
	Въртейки злите си очи, пратениците наблюдаваха как се увеличава заплашителният шум на площада.
	Князът се обърна към Евпатий и му каза:
	— Ти умееш да разговаряш с нашите кресльовци. Успокой ги, че току-виж разкъсали пратениците.
	Евпатий с лекота скочи върху подиума на вечето и, като направи знак с ръка на тълпата, завика толкова високо и ясно, че думите му достигнаха до най-отдалечените мужици, седящи в каруците със сено:
	— Чуй ме, народе рязански! По-рано Рязан се смяташе за паланка, за селящина, а се нарича престолен град… А в града трябват обноски не като у кривокраките мужици, а вежливи и с усмивчица. Не е прилично чуждоземни пратеници да се посрещат с обидни думи и да се изпращат с насъскани кучета. Всички вие сте юнаци, украса и пример рязански, така че не врете лицата си в калта и се дръжте като соколи…
	— Хо-хо-хо! — зашумя тълпата. — Колко е красноречив нашият Евпатий!
	— Мунгалските пратеници поискаха много от нас, но кой от половецките пастири, когато ни е продавал коне, не е искал три пъти по-висока цена? Нека им кажем: благодарим ви, скъпи гости, за добрата дума, но не ние сме стопаните! Не ние решаваме! Има по-главен стопанин от нас и той е великият княз Георгий Всеволодович* в престолния град Владимир-Суздалски**. Тъкмо към великия княз и ще препратим пратениците на мунгалския цар Батий. Ще ги закараме с почести, на селски шейни, покрити с килими и покривала за краката от мечи кожи, на тройка с дайренца и камбанки. И нека великият суздалски княз Георгий Всеволодович да им каже думата си — дали да даваме всеки десети мужик и десети кон на татарите, или да поизчакаме още?
	[* Георгий II Всеволодович (1187/1189-1238) — велик владимиро-суздалски княз (1218/1219-1238). Наричан още Юрий Всеволодович. През 1208/1209 г. разбива рязанските князе и опустошава крайморските земи. Воюва успешно с българите и основава град Нижни Новгород (днешен Горки) през 1221 г. Изпраща малък отряд за битката срещу татарите на р. Калка, но той закъснява и се връща от средата на пътя. Към края на 1237 г. при него идват пратеници на Бату, които искат да се плаща данък на татаро-монголите, а после рязанските князе го молят за помощ срещу татарите, каквато той не дава. Като опустошават Рязанското княжество, татарите разбиват при Коломна владимировската войска, ръководена от сина на Георгий, Всеволод, превземат Москва, пленяват другия му син, Владимир, и на 7 февруари 1238 г. настъпват срещу Владимир. Като оставя във Владимир синовете си Всеволод и Мстислав, Георги отстъпва с племенниците си в Ярославската област, където събира войска срещу татарите. Последните предават на огън и меч Владимир и продължават на север. На 4 март 1238 г. при неравна битка Георгий умира. Православната църква го канонизира. — Б.пр.]
	[** Владимир-Суздалски — град Владимир на р. Клязма. — Б.пр.]
	— Правилно, Евпатие! Точно така!
	— Да се изпроводят гостите в град Владимир.
	— А сега княз Юрий Ингваревич моли скъпите гости в собата си да опитат гостоприемството му, пироги и колачета… — обърна се към пратениците Евпатий.
	Те напуснаха районния център, а народът още дълго не се разотиваше и се вълнуваше на площада. Всички говореха, че трябва да се вдигнат в защита на родната земя и да прогонят нахалния враг, преди да е нахлул в рязанската земя.
	Князът нагости славно татарските пратеници. Слугите принасяха безброй разнообразни и вкусни блюда. Заедно с пратениците вечеряха и болярите от Думата, и старите дружинници. Пратениците ядяха твърде малко и предпазливо, като първо помирисваха всяко парче, а от виното и от медовина дори не вкусиха.
	След вечерята пред преддверието бе докарана тройка с плетен кош върху плазове, постлан с пухкави кожи, но пратениците отказаха да пътуват в шейна. Поискаха конете си и тръгнаха, яздейки. Князът заповяда тройката с шейната да ги следва неотстъпно, в случай че на пратениците им се прииска да поспят по пътя. А охраната им повери на полустотня от конни дружинници.
	Като изпрати пратениците до вратата, князът извика Евпатий и му каза:
	— Усеща сърцето ми, че буреносен облак идва към нас откъм Дивото поле. Трябва да се извика на помощ всеки, който може да държи меч. Заедно с мунгалските пратеници изпратих във Владимир брат си да помоли великия княз Георгий Всеволодович да вдигне целия народ суздалски, ростовски и белоозерски*, да извика на помощ Велики Новгород** и да бърза насам срещу татарите, докато ние водим преговори с тях. А в Дивото поле при татарския цар ще изпратя своя син Фьодор с дарове и с хитри думни боляри Батий да увещават. Ти, Евпатий, заминавай за Чернигов***, кланяй се там доземи на княз Михаил****, но доведи неговата рат на помощ. Страхувам се да изпратя другиго там, защото и войска няма да доведе, а и сам няма да се върне. На теб, Евпатий, ти вярвам. Няма да подведеш кръвните си братя, рязанците, и навреме ще пристигнеш с помощта. Вземи от конюшните ми колкото искаш коне за смяна и се връщай колкото се може по-скоро!
	[* Белоозерско княжество — възниква при началото на образуването на руската държава, но след това остава някак си в сянка. През 12 век се споменава като част от Ростовското княжество. Татарското нашествие и свързаното с него разделение на ростовските земи отново го определят като самостоятелно княжество. — Б.пр.]
	[** Новгород — град в европейската част на Русия, на река Волхов. — Б.пр.]
	[*** Чернигов — град в Европа, в Украйна, на р. Десна. Известен е от 9 век. Център на Черниговското княжество (II-рата половина на 11–13 век), бил е и в състава на Литва и на Полша. — Б.пр.]
	[**** Михаил Всеволодович (?-1246) — черниговски княз. През 20-те-40-те години на 13 век участва активно в политическия живот на Южна и Североизточна Рус. През 1223 г. едва не е убит в битката на р. Калка, където загива чичо му Мстислав Святославович, поради което се озовава на черниговския престол. През 1236 г. атакува Киев с полоцки наемници и става княз. Скоро е изгонен от Ярослав Всеволодич, но 1238 г. отново завладява Киев и пак става негов княз. След разгрома от татаро-монголите на Черниговското и Переяславското княжество (края на 1239 г.) отказва да признае властта на татарите, които тръгват срещу Киев, и той е принуден да бяга в Унгария, а след това и в Полша. През 1245 г. отива при Бату хан, надявайки се да получи от него Черниговското княжество, но е убит за отказ да изпълни езическия обред за пречистване с огън. Канонизиран е от руската православна църква. — Б.пр.]
	И още същата нощ Евпатий препусна към Чернигов.


	Осма глава
	В Дивото поле

	Вече три дни ратниците вървяха на юг, навлизайки все повече в Дивото поле. Рязан, предната крепост на руската земя, с всичките му тревоги и суетни, остана далече зад тях. Начело вървеше конният отряд под началството на княз Всеволод Пронски. Конниците се бяха проточили в дълга върволица по отъпквания от векове друм през степта. А още по-напред, на самия хоризонт, препускаха конните разузнавачи, изпратени да следят дали няма да се покажат вражи отряди. Изкатерваха се върху полегатите хълмове и самотните могили, подаваха знаци, като подхвърляха шапките си и кръжаха на място, и отново се понасяха из степните простори.
	Наоколо се простираше пустинната и безкрайна равнина, затрупана със сняг. Тук-там по полегатите хълмове се мяркаха трепетликови храсти с още не паднали червени листа или чернееха ивици от дъбови гори покрай вкопали се в земята виещи се рекички.
	Пътят вървеше на югоизток под формата на мрежа от пътечки, отъпкани от керваните от далечния Сурож*, стадата и табуните на степните хора и бродещите на групи по степта хищници. Всичките те отиваха към Задлесието, както тогава се нарича Северна Рус: едни — за размяна и търговия, други — за набези и грабежи.
	[* Сурож — търговски крайморски град в Крим, днешен Судак. — Б.а.]
	Торопка крачеше по пътечката, като следеше с алчен поглед конниците. Наслаждавайки се на разпрострелите се пред него степни простори, той малко мислеше за опасността, като се гордееше, че за пръв път участва в поход като възрастен мъж. И страшно, и весело бе да си мисли, че ще му се наложи да се бие с незнайните хора, страшните татари. Може би щеше да си спечели слава, като се отличи пред очите на останалите ратници. Напоследък баща му казваше: „С теб сме ходили за мечки и ти вероятно вече си разбрал, че звярът е по-страшен, само докато го видиш, а след като си го видял, вече мислиш само да не ти избяга. Татаринът е също като нас, човечище, и с нищо не е по-силен, а, нападайки, крещи, защото го е страх, и напира, ококорил очи от ужас. А ти си отваряй очите, не отстъпвай, че ще увеличиш смелостта на врага, и го посрещай с топора или вилообразното копие“.
	„Баща ми е запознат с воинското дело — мислеше си Торопка. — Той и със суздалците се е бил, и в Дивото поле е ходил, и неведнъж се е връщал вкъщи, превързан с потъмнели от кръв превръзки.“
	Според сметките на Торопка в дружината имаше около две хиляди ратници. Хората крачеха безредно, кой през, където му бе удобно, разделени на стотни. Хората от стотнята се държаха близко един до друг, като не се смесваха с другите стотни. Всяка стотня бе водена от княжеските дружинници. Той яздеше едър кон, украсен с медни токи и синджири. Начело на някои стотни вървяха старейшини, умеещи да „воеводстват“ и ходили и по-рано в Дивото поле.
	След всяка стотня се точеха „стоките“*. Те се състояха от каруци и шейни с плазове и плетени кошове, в които имаше самуни житен хляб, чували с брашно, олющено просо и сланина. В същите тези шейни бяха натрупани ризниците, броните, оръжието и кожусите, за да им е по-лесно на ратниците да вървят. Шейните, положени на дървени плазове, се разклащаха силно по нанадолнищата и на завоите и ратниците притичваха, за да ги прикрепят, да не се обърнат.
	[* „Стоки“ по онова време са се наричали обозите. — Б.а.]
	Ратниците от Перунов бор вървяха заедно в една стотня с ярустовските мужици. Отпред ситнеше с ликовите си цървули ниският и широкоплещест Ваула Мордвин. Пееше своите мордовски песни и рязко ги прекъсваше, когато забелязваше нещо ново и невиждано досега. За пръв път попадаше в степите, защото целият му досегашен живот бе преминал в горите. Когато стадо сайги (диви кози) се измъкна от един дол и, виждайки тълпата от хора побягна с дълги скокове, прилепили до гърбовете си извитите си рогца, Ваула чак приседна от възторг и се затупа по бедрата.
	Кльощавият и висок Звяга вървеше мълчаливо след Ваула, потънал в невеселите си мисли.
	— Хайде де, Звяга, краката са ти дълги, така че хвани някой козел за опашката!
	— Че трябва ли да тичам след тези козли? Вие, мордвите, всичките сте чевръсти, дори подскачащ заек за ушите хващате. Та ти си тичай след тях!
	Лихар Кудряш вървеше отстрани, често изтичваше на някоя могила, вглеждаше се в далечината и обясняваше:
	— Там на изток Боровият поток тече, а от запад — Плодовият поток. Двете рекички се вливат в река Воронеж. А ето там, под яра*, миналата година стояха белите вежи на половецките ханове. Бяха докарали овни и бикове за продан… Дванайсет дни при тях живях, набивах железни скоби на каруцата на техния хан и обръчи на колелетата й. Нищо и никакви хорица! Научих се да говоря по тяхному, наричат себе си „комани“**. Сред тях оставих побратими, братя… Хубаво е през пролетта в степта. Тревата е по-висока от човек. Рогата на бик дори не се виждат отгоре й. През пролетта пастирите имат много мляко и от овчото правят кашкавал***, а от кобилешкото — опияняващ кумис. През пролетта всички половци са весели, песни пеят край огньовете си и танцуват…
	[* Яр — стръмен бряг. — Б.пр.]
	[** „Комани“ — кумани. — Б.пр.]
	[*** Руският „сыр“, както е в оригинала, е нещо средно между сирене и кашкавал. — Б.пр.]
	Дикорос вървеше мълчалив и намръщен. Един-два пъти каза замислено на Торопка:
	— Не знам ще се върнем ли цели вкъщи…
	Когато започна да се стъмва, стотнята спря в едно дере близо до полегат бряг на една рекичка. Отсрещният бряг бе висок и стръмен. Там се притаиха стражите за през нощта. Поставиха шейните в кръг. Вътре в него запалиха огньове. Горяха репеи и бурени, от които още по светло бяха събрали много, за да не угасва огънят през цялата нощ. Спънатите коне пасяха наблизо, като пощипваха миналогодишна трева и камъш.
	Като взеха кожусите си от каруците, мужиците се натъркаляха един до друг край огньовете, слушаха разказите на врели и кипели в живота хора за Дивото поле, за живота на руските „арестанти“ в половецки плен и за смелото им бягство от него.
	Посред нощ баща му разбуди Торопка, нареди му да отиде на пост и до зазоряване да пази на високото възвишение:
	— Притаи се там и не си показвай и носа, дори и не помръдвай, защото татарите могат да се прокраднат и да те заколят! А, ако забележиш нещо, вдигай тревога и викай за помощ!
	Торопка се покатери на хълма и се притаи в храстите сух репей. Наоколо бе тъмно. До рекичката в дерето догаряха огньовете. Около тях мирно похъркваха мужиците, а наблизо тревожно, сякаш чувствайки близостта на зверове, пръхтяха конете.
	Торопка седеше нащрек, стиснал здраво в ръка вилообразното копие. Сънят бягаше от очите му и той забрави умората си. Стори му се, че в тъмнината към него пълзи татарин, стиснал дълъг нож между зъбите си. През мъгливите парцали на ниските облаци тук-там прозираше черно небе с дребни звезди. Тихо шумоляха високите стебла на буренака. Като се замисли, Торопка си спомни последните думи и прегръдки на майка си, пронизителните писъци на жените, вкопчващи се за тръгващите мужици, и отстрани на всичко това — Вешнянка с немигащи широко отворени очи. Но друга картина засенчи образа на Вешнянка и още по-ясно застана пред него — бърз и строен половецки кон, препускащ през степта. Като част от челен дозор* той препуска с коня, търсейки притаилия се татарин — ето накъде се стремяха всички мисли и всички копнежи на Торопка.
	[* Дозор — малки военни подразделения, които служат за охрана, разузнаване и свръзка при бойната дейност на войските. — Б.пр.]
	Меланхоличен протяжен вик се разнесе откъм степта. Така понякога нощем крещеше неяситата* в гората. Друг тънък вой се чу отнякъде по-близо. Какво бе това? Вълци ли или татарските съгледвачи си подават сигнали един на друг и се прокрадват в мрака?
	[* Неясита — сова. — Б.а.]
	В тъмната нощ небето бе светло и върху него ясно се очертават стъблата на сухия репей. На едно място те силно се разклатиха. Охо! Това не бе току-така! Някой се промъква през буренака… Показа се човешка глава… Човекът се понадигна, обърна се, оглеждайки се, и отново безшумно се отпусна в тревата… Свой ли беше или враг?… Дали да завика за помощ?… Така врагът щеше да избяга. А, ако е свой, ще му се присмеят, че напразно се е изплашил?
	Торопка се вслушва във всеки шум и чака… дали няма да се покаже отново главата?… Ето че непознатият отново се надигна, но този път отдясно и по-близко. Торопка чака и се вслушва в пресипналия шум отляво, приличащ на дишане на звяр… Усеща острата миризма на необработена овча кожа и чува шепот… който не е руски! Непонятна реч… Някой се притаи съвсем близо до него… ще го забележи и ще го порази с меч или стрела… Не трябва да се бави! Трябва да го изпревари…
	„Може би и похвала от старците ще получа за смелостта си?“ — припомни си доскорошните си мисли. Вилообразното копие е готово в ръката му, а краят му е остър като жило.
	Като напрегна всичките си сили, Торопка се хвърли напред. Вилообразното копие потъна в нещо еластично… Стон, пресипнал и сдържан, за да не се издаде, но и жален… В същия момент върху Торопка се стовари нечие тежко тяло. Друго притисна краката му. Твърди длани обхванаха лицето му, притиснаха носа му, а пръстите им здраво стискат устата му, като не му позволяват и дъх да си поеме…
	Торопка се бори, опитвайки се да се освободи, но го притисна още тежест. Някой го души за гърлото… Не може нито да извика, нито да изстене. Влачат го по земята. Как да даде сигнал на баща си? Баща му няма да остави сина си в беда… Но на Торопка му е трудно дори да диша, камо ли да извика… Влачат го през храсталака, защото тръните на изсъхналия репей закачат и късат дрехите му. Ръцете, твърди и силни, миришат на нещо чуждо. Натъпкват кърпа в устата му, превързват лицето му… Краката и ръцете му са здраво свързани с върви…


	Девета глава
	Татарите тръгнаха!



	През лето 6745-то (1237) от сътворяването
	на света прийде безбожният цар Батий
	на Руската земя и стоя на реката,
	на Воронеж, близо до Рязанската земя…
	Повест за разоряването на Рязан от Батий
	Летопис от 13 век



	Татарите вървяха на север по онзи път, който по-късно, отъпкан от кримските татари, започна да се нарича Калмиуски друм, минаващ по водораздела между Дон* и Донец**. Там пътят бе лек, не се налагаше прехвърлянето през пълноводни реки, а закъснелият сняг леко поръсваше степта и тук-там в деретата вятърът навяваше преспи. За огньовете имаше достатъчно бурени и репеи. През есента не бе имало степни пожари и повяхналата трева — готов фураж за непретенциозните татарски коне — лежеше навсякъде, смачкана от есенните дъждове.
	[* Дон — река в европейската част на Русия. — Б.пр.]
	[** Северски Донец — един от главните притоци на р. Дон. — Б.пр.]
	Половецки водачи водеха татарите.
	Последните вървяха в отделни отряди, родове и колена — многобройни струпвания на коне, напредвайки с широко разтеглени флангове. Имаше голяма надпревара и съперничество между отделните отряди и племена, а и заплашителните заповеди на Субетей-багатур изискваха те да не се смесват и никой да не навлиза в чужд лагер.
	Изостаналият поради някаква причина и попаднал в чужд лагер татарски конник бе посрещан с насмешливи възгласи:
	— Ойе, бродяго и миткало, от кое племе си?!
	Изостаналият бе задължен да отговори със своя боен уран: „Уйбас“ или „Е-е, баганам кайда куяим“, или пък с друг и веднага получаваше в отговор:
	— Токтабаец! Веднага се познава, защото токтабайците кон с пришита опашка са му купили!… Джузнаецът* никога не можа да намери бича си, затъкнат зад гърба му!… Кара-биркли заспал на крадения кон, а той докарал крадеца при стопанина си!
	[* Джузнайци, Кара-биркли — кипчакски родове. — Б.пр.]
	Посредством куриери всеки отряд поддържаше връзка с хана си, а той — с главната квартира, в която бе разпореждащият се с всички войски джихангир Бату хан, а заедно с него и военният му съветник — едноокият Субетей-багатур.
	Единайсетте принцове чингисиди вървяха всеки със своя отделен тумен от по десет хиляди конници. Нарочни военни съветници, прикрепени към принцовете, държаха в свои ръце цялата власт над воините. Принцовете прекарваха безгрижно времето си, като ловуваха с хрътки и соколи и пиянстваха, напълно доверяващи се на своите съветници, преминали през суровата школа на войната при походите на страховития Чингис хан.
	Бату хан водеше всичките си отряди на север, в широк фронт по специални пътеки и през определени места, указани от строгите наредби на Субетей-багатур. Кипчакски водачи, охранявани от монголски стражи, под страх от смъртно наказание издирваха местата за спиране.
	В този поход на тристахилядната войска на север коренните монголи бяха малко, всичко на всичко около четири хиляди, но играеха основна роля в разноезичната армия, явявайки се ръководители, военни съветници, телохранители на чингисидите. Именно те наблюдаваха за спазването на реда и изпълняването на заповедите на главната квартира — „оргата“.
	Конниците яздеха без багаж и без юрти. Спяха на земята в близост до пасящите коне, защото загубата на коня по време на поход бе сигурна смърт в безкрайната степ! Мнозина от воините имаха по два или по няколко коня и по време на път се прехвърляха от един кон на друг.
	Шатри и разглобяеми юрти се полагаха само на знатните ханове, защото не подобаваше често да се показват пред простите воини и да седят редом до тях край огньовете. Чевръсти слуги от пленените „арестанти“ водеха десетки високи и бързоноги камили, натоварени с разглобените на части шатри, юрти, купища нашарени кечета, медни котли и хранителни запаси — чували с брашно, ориз, сушено грозде, опушено и сушено конско месо и осолена сланина.
	Подрънкващите с оковите си слуги успяваха при всяко спиране да издигнат няколко юрти за хана, жените му, военния му съветник, лекаря му, звездоброеца му, писаря му, моллата му и най-важните хански дармояди*, и да приготвят обяд за тях.
	[* Дармояд — готован, търтей, безделник; храненик. — Б.пр.]
	Обикновените воини сами се грижеха за прехраната си и се хранеха с това, което успяваха да си доставят по пътя. Гладът бе основната сила, която не позволяваше на един отряд да стои дълго на едно и също място — трябваше да се движат напред и все напред, като излапваха всичко, което срещнеха по пътя си.
	Със своя петхиляден отряд от кипчаци хан Баяндер се движеше пред монголо-татарската войска. Бе му възложено да оглежда степта, да извършва разузнаване, като научава къде се намират предните стражеви постове на руснаците, и да се опитва да ги хваща, за да може срочно да доставя хванат „език“ в шатрата на Субетей-багатур.
	Баяндер бе отделил от отряда си четири стотни дръзки нукери, които се кипреха на конете си далеч напред, бяха очи и пипала на отряда и всеки ден докладваха на хана си всичко, което са забелязали в пустинната равнина между бившите половецки владения и руските гори.
	Тази пустинна „ничия“ полоса представляваше полегати хълмове с редки дъбови кории по теченията на реките, дерета и долове. В деретата можеха да се крият цели полкове, очакващи противника, поради което отрядът на хан Баяндер се придвижваше предпазливо напред, като, опасявайки се от засади, спираше да нощува до стръмните брегове на потоците и изпращаше напред шпиони от най-ловките си нукери.
	Всеки ден пристигаха куриери от Субетей-багатур с една и съща заповед:

	„Дайте пленници! Пратете ни «език»! Ако няма пленници, ще преместя хан Баяндер в тила на войската — да се влачи на опашката и да се храни с огризките от бъдещите ни победи!“

	Хан Баяндер се сърдеше, викаше при себе си хилядниците — „бинбашиите“, хилядниците викаха и хокаха стотниците — „юзбашиите“, а стотниците свирепстваха над десетниците — „онбашиите“.
	В една от челните стотни бяха зачислени четиримата сина на Назар-Кяризек. Веднъж началникът на стотнята, Тюляб-Бирген, бивш обикновен нукер-соколар при Баяндер, извика четиримата братя при себе си:
	— Вие, степни вълци, сте смели джигити! Вие като гущери ще се скриете в пясъка! Заминавайте тази нощ напред, към онази далечна дъбова кория… Днес там са били забелязани урусутски конници. Трябва да ги издебнете! Промъкнете се незабелязано през деретата до самата кория! Там се скрийте и пленете поне един урусут! Завържете го и го домъкнете непокътнат…
	Като поглаждаше блестящата си черна брада, началникът на стотнята поглеждаше изпод вежди четиримата братя. Те стояха намръщени, защото получената заповед не ги радваше.
	— Защо не отговаряте?
	Най-големият, Демир, каза:
	— Ако доведем урусут, какво ще ни дадеш за награда?
	— Ще разкажа за вас на хан Баяндер. В негова власт е да ви награди.
	— Е-е, не така! Дай на всеки от нас по един овчи кожух! И сам виждаш в какви съдрани чапани ни се налага да нощуваме в открито поле. А ти возиш със себе си два вързопа шуби, отнети от кипчакски лагер. Ние мръзнем…
	— Доведете ми утре сутринта урусут, и ще има по кожух за всекиго от вас.
	— Трябва да удържиш на думата си!
	Вторият брат, Бури бей, каза:
	— Заповядваш ни да тръгнем, пълзейки към корията, но от това нищо няма да излезе! Ние не се боим толкова от урусутите, колкото от ходенето пеша. Ние сме свикнали да яздим коне, а и подметките ни ще се отпорят, много преди да стигнем до корията. Там трябва да се отиде през нощта, когато е тъмно, и конете да се скрият в някое дере. След което да потършуваме из корията — може пък да грейне огън, на който да се топлят стражите им. Тогава ще се нахвърлим върху тях… А ако урусутите са много? Как ще запазим главите си на раменете си? Само конете могат да ни спасят!
	— Вземете конете си! След смелата сянка тича успехът. Само не се връщайте с празни ръце и домъкнете не полуумрял пленник, а съвсем невредим, така че да може да бъде показан на хан Баяндер! И му поопърлете петите, за да си изпее всичко! Аллах да ви е на помощ!


	Десета глава
	В татарската челна стотня

	Челната стотня на Тюляб-Бирген се бе разположила в „Долината на скитащите покойници“. През нея протичаше ручей, покрит с ледена кора от студа. Имаше и запазени землянки, окръжени с вал и дървен стобор. По-рано тук е бил лагер на рязански стражеви пост. Научили за настъплението на татарите, рязанците се бяха оттеглили на север. Преди до този пост идваха руски търговци и търгуваха с чергарите, докарващи стада добитък. Навсякъде земята бе засипана с конски тор и овнешки дърдонки.
	При пристигането си в тази долина стотнята на Тюляб-Бирген завари в нея само една кльощава старица с черни святкащи очи и нос на сова, която равнодушно седеше на прага на полусрутена землянка. Претършувайки землянката, татарите отнеха на старицата всичко, което намериха, като й оставиха само широките й шалвари, изпокъсания й чапан и глинената спукана стомна, с която тя гребеше вода от ручея. Привечер, когато татарите се готвеха да спят, старицата се приближаваше до огъня, подбираше огризки и тихо се връщаше на своя си праг.
	— Коя си ти? — строго я попита кипчакският водач Сентяк, който бе прикрепен към стотнята.
	— Ясирка*… Родена съм в Пятигорието**. Докато бях силна, ме държаха на верига и ме караха да работя. А когато станах стара и слаба, ми казаха: „Върви, в която от четирите посоки искаш!“ А къде да отида? Че и през степта?
	[* Ясирка — пленена робиня. — Б.а.]
	[** Пятигорие — местност в Северен Кавказ. — Б.а.]
	А степта се разстилаше наоколо пустинна, наръсена със сняг, върху който се пресичаха следи на сайги, лисици и вълци.
	Конниците надникнаха във влажните и срутилите си землянки, из които пълзяха мокрици и стоножки, изплюха се и си издигнаха полегати навеси от пръти и камъш близо до огъня. Прекарваха времето си, като лежаха до огъня или се изкачваха на съседните възвишения, където се притаяваха в буренака и наблюдаваха степта.
	Част от спънатите коне пасяха в долината, където все още имаше камъш, а останалите, оседлани, бяха винаги в готовност.
	В най-добрата землянка, чийто покрив не бе пробит, се настани стотникът Тюляб-Бирген. В нея бяха запазени тумбестата глинена печка, направена от урусутите, и наровете от пръти около нея. Подгънал крака и наметнал шуба на плещите си, стотникът дълго седеше на наровете и мълчаливо наблюдаваше пламтящия в печката огъня.
	Джигитите проклинаха това място, наречено с мрачното име „Долината на скитащите покойници“.
	— Къде ни прати хан Баяндер? Нима в степта няма по-добро място от тези землянки, приличащи на разрити гробове, и с кльощава старица, която ни пази, докато всички издъхнем тук? Ту мокър сняг, ту студ — няма време да си изсушим дрехите! Кога ще тръгнем напред, за да се сгреем на огъня на горящите градове и да се преоблечем с урусутски шуби от златки и самури?!
	Суеверните джигити по цели нощи не гасяха огньовете, а изкачилите се по възвишенията стражи се тресяха от страх и се оглеждаха дали в степта не бродят непогребани воини, загубили главите си по тези места. Тревогата бе усилвана и разпалвана от молла Абду-Расули, натрапил се на стотнята още в Сигнак. С поученията си слабият и с гъста рижава брада молла не оставяше конниците на мира, изисквайки да се молят по пет пъти на ден. При всеки удобен случай той подхващаше молитва, а нощем плашеше слушателите си с разкази за дяволиите на погубващия правоверните лукав Иблис, за бродещи из степите мъртъвци и за летящи нощем джинове, които пият кръвта на спящите хора. За спасяване от нечиста сила моллата им пишеше тесни листчета с магии, учеше ги на заклинания, прогонващи злите духове и доказваше, че без неговата помощ воините отдавна щяха да са измрели от болести и лоши очи.
	Молла Абду-Расули проспиваше голяма част от времето си върху наровете в землянката на стотника, но притежаваше изострен нюх и, когато започваше варенето на нещо или печенето на храна, веднага се събуждаше и присядаше до огъня, за да участва в яденето. Бе им останала малко храна, защото овните, отнети от половецките чергарски станове, отдавна бяха изядени, поради което воините не гледаха с добро око на моллата. Сядаха плътно един до друг в кръг около котела с прясна каша или с „бърканица“ от обрезки от сушено месо, но моллата настойчиво четеше молитви и, без да се притеснява, се провираше през седящите по-близо до котела.
	Началникът на стотнята Тюляб-Бирген извика двама десетници — Кадир и Джабар.
	— Вече две денонощия как ги няма четиримата братя. Дали Аллах не ги е подложил на изпитание? Те трябваше да се доберат до онзи дъбак, който се вижда в далечината. Трябва да се тръгне по следите им и да се разбере какво е станало с тях. Ти, Кадире, ще вървиш по следите на четирите им коня, докато не намериш братята. А ти, Джабаре, ще тръгнеш настрани, ще направиш кръг и също ще се отправиш към дъбака. Ако в него има скрити урусути, те ще излязат оттам и ще подгонят единия от двама ви. Тръгнете назад и примамете урусутите насам! А аз ще тръгна със сотнята си, ще се нахвърля върху тях и така може би ще хванем поне един „език“. Задачата е важна, защото е от главната квартира на Бату хан и трябва да бъде изпълнена, каквото и да ни струва това! Тръгвайте!
	Стотникът Тюляб-Бирген стоеше, подпрян на стълба на землянката, без да отклонява намръщения си поглед от степта. Бе набит, начумерен и мълчалив. Имаше здрава ръка и можеше като на шега да удържи хванат с ласо кон. Черната му брада бе подстригана във формата на лопатка, а бузите му бяха избръснати. Един от джигитите, обявил се за негов нукер, се грижеше за подстригването на брадата му и за блясъка на космите на дорестия му кон. Клечеше на две крачки от него и бе готов да се втурне, накъдето трябва и при най-малкия знак от страна на стотника. А Тюляб-Бирген се вглеждаше в пролома на хълма и по-нататък в степта, като все още се надяваше, че четиримата братя ще се появят заедно с пленен от тях урусут.
	Джигитите му седяха наблизо, около огъня, и слушаха какво им говори молла Абду-Расули:
	— Цялата степ наоколо е безмълвен гроб. Тук са се били народи срещу народи и падналите воини не са били погребани. Поради това тук нощем се чуват стонове и бродят отряди от покойници. На призрачни коне те изплуват като лека мъгла от деретата, препускат в безшумни редици по полята и се сблъскват с други отряди… Тогава ясно се чува звън от меч, удрящ се в ризница.
	От степта долетя далечен отчаян вик, прекъсна се и скоро след това се повтори отново.
	— Да се затрупа огънят! — заповяда полугласно стотникът.
	Джигитите засипаха огъня с пръст. Пламъците му замряха с трепкащи угасващи отблясъци. Околността потъна в мрак. Джигитите безшумно се промъкнаха по възвишенията.
	Отдалече се чу тропот. Приближаваха се стремително препускащи коне. На смътната лунна светлина, проникваща през сивите облаци, се забелязваха приближаващи се сенки.
	— Това са те! Покойниците! — прошепна нечий глас в тъмнината.
	— Мълчи и си отваряй очите! — се чу в отговор.
	Табун от няколко десетки коня се приближи до ската на дерето, спря за миг и бясно се понесе по нанадолнището към ручея. Чуваше се глух тропот на копита, плясък на вода и изпръхтяването на коне, пиещи вода.
	Нещо ги бе разтревожило. Като се блъскаха и мачкаха един друг, те отново се втурнаха напред в тъмнината с изплашена стремителност, покатериха се по ската на дерето и препуснаха през степта… Наблизо се чуваше шум, скимтене, глухи удари на копита.
	— Палете огъня! Всички при мен! Грабвайте ласата! — крещеше стотникът.
	Джигитите се засуетиха. Огънят пламна отново и освети петнист кон. Ласо обви шията му и се опъна като струна. Стотникът завързваше края му за ствола на една офика. Дървото потрепваше от дърпането на коня.
	— Убийте коня! — крещеше стотникът, опъвайки ласото.
	Джигитите притичаха към треперещото от ярост животно. Три дълги стрели с червени пера го пронизаха отстрани. Конят падна на предните си колене, опита се да се изправи, но един от джигитите се хвърли върху него и му преряза гърлото.
	— Праведният Хизр ни изпрати вечеря! — каза моллата. — Не забравяйте да се молите, спазвайте руза*, денем и нощем споменавайте името на Всевишния и той ще ви възнагради!
	[* Руза — религиозни пости у мюсюлманите. — Б.а.]
	Загънали ръкави, джигитите с бързи и привични похвати одраха петнистата кожа на коня и го насичаха на части. Червеният му труп вече лежеше върху одраната кожа и доволни джигити се подсмиваха:
	— Смел джигит е нашият стотник Тюляб-Бирген! Докато всички се тресяхме от страх, мислейки, че ще видим препускащи покойници, началникът ни хвана с ласото си коня и го удържа с една ръка. Ако не бяхме такива заплеси, можехме да хванем още няколко живи диви коне…
	— Нима това бяха диви коне? — попита водачът Сентяк. — След пристигането на татарите много от кипчакските табуни се разбягаха из степта и конете в тях съвсем подивяха. Такъв е и този петнист двугодишен кон с клеймото на хан Котян*… А дивите коне не са такива — те са с пясъчен цвят и с тъмна черта по протежение на гръбнака. Но ние ще изядем този петнист кон без остатък — така, както ако бе див.
	[* Котян Сутоевич — кумански хан, тъст на галицкия княз Мстислав Мстиславович. Воювал заедно с руснаците срещу татаро-монголите. Участвал активно в руския политически живот от онова време. Разбит (1239) в астраханските степи от Бату, бяга в Унгария с 40 000 кумани. Унгарският крал Бела IV го приема и му дава земя за заселване, поради което Унгария е подложена на страшно опустошение от татаро-монголите, а Котян бяга (1241) в България. — Б.пр.]


	Единайсета глава
	Първият руски пленник

	Посред нощ водачът Сентяк разказваше за набезите на кипчаците в урусутското Задлесие. Джигитите лежаха около огъня и дремейки слушаха разказа му. Студът се усилваше. Ситен снежен прах се носеше ниско над земята и затрупваше лежащите. Наметнал на раменете си овнешка шуба, стотникът седеше сред джигитите си и мълчейки, гледаше с немигащи очи прескачащите по клонките пламъчета на огъня. В далечината се разнесе вой на вълк и отново в равнината се показаха сенки! Звяр или човек? Враг или приятел?
	— Първа десетка! — без да се помръдне, каза стотникът.
	Десет джигити скочиха и се отправиха към конете си. Изкатериха се по ската и сенките им се разтопиха в мрака. Стотникът се отдалечи към землянката си. Като подготвяха оръжието си и напрегнато се ослушваха, останалите джигити продължаваха да седят около огъня.
	— Наши са — чу се нечий глас.
	На хълма се показаха четирима конници. До яздещия отпред вървеше пленник без шапка и с вързани зад гърба ръце. Неговата светла, напомняща къделя коса се бе сплъстила, лицето му бе измъчено и той с мъка движеше краката си. Вторият ездач седеше, наклонил се към гривата на коня си, и непрестанно повтаряше:
	— Вай-уляй! Гори!… Гори ме отвътре!… Вода, дайте ми студена вода, за да потуша пожара в корема си!
	Конниците бавно се спуснаха по склона и спряха до огъня. Като позна четиримата братя, стотникът пъхна ръце зад пояса си, приближи се до пленника и внимателно го разгледа. Високият слаб юноша с домашнотъкани ленени гащи, разгърдена риза и бос, стоеше равнодушен и вкаменен, с посиняло от студа лице и само облизваше разцепената си горна устна, от която сълзеше кръв. Като хвърли недоверчив поглед към стотника, той отново се взря в една точка.
	Скачайки от конете си, тримата братя внимателно свалиха четвъртия и го положиха върху кечето до огъня… Раненият лежеше по гръб с полузатворени очи, лицето му бе опънато, а носът му — изострен. Устата му се кривеше и устните му шептяха нещо.
	Молла Абду-Расули се отпусна на петите си до ранения и, вглеждайки се в лицето му, строго му говореше:
	— Повтаряй след мен: „Бог е цар на царете! Слава на Аллаха! Няма друг бог, освен Аллах, и Бог е велик!…“
	Повдигнал дясната си вежда, стотникът Тюляб-Бирген дълго стоя до ранения, вглеждайки се в неговото конвулсивно потрепващо лице, след което отчаяно махна с ръка и, като свали от плещите си овнешката шуба, покри с нея умиращия джигит.
	Върналите се братя се приближиха до него. Бури бей каза:
	— Както ни заповяда, се промъкнахме през деретата до дъбовата кория. Оставихме конете в ниското, а самите ние изпълзяхме върху високия хълм. Видяхме лагера на урусутите. Бяха около хиляда и хъркаха така, че се чуваше из цялата степ. Започнахме да опитваме да откраднем някак си някой от спящите и се придвижихме към тях. Демир се движеше най-отпред и се натъкна в храстите ето на това момченце. То скочи и преряза червата на Демир. Ако не бе заповедта ти, веднага щяхме да се разправим със сукалчето — толкова обидно ни бе за Демир. Да изгубим такъв смел брат, укротител на диви коне, заради някакъв си сополанко! Вързахме го и му запушихме устата. Ако Демир бе закрещял, урусутите, които бяха до нас, щяха да ни хванат. Но Демир мълчеше така, сякаш си бе отхапал езика… Изчаквайки, преседяхме едно денонощие в дъбака. И отдясно, и отляво минаваха отряди на урусутите. Ето че пленникът е пред теб. Ние си свършихме своето, а Аллах вика брат ни Демир при себе си. Дай ни обещаните кожуси!
	Стотникът каза сухо:
	— Храбър джигит беше Демир! Аллах ще го приласкае в райските си градини… Моята шуба е върху него. Но защо сте ограбили преждевременно пленника? Защо сте му свалили чапана? Защо е бос? Трябва да го покажа на хан Баяндер цял и незамръзнал, а гол, той ще издъхне още тази нощ.
	Ръмжейки и ругаейки, тримата братя започнаха да обличат пленника, да навиват на краката му партенките и да му надяват плетените от лико цървули. Знаещият малко руски водач Сентяк разпитваше пленника колко са всичко урусутските воини и дали урусутите искат да воюват?
	Пленникът отговаряше кратко и отривисто, като гледаше злобно и постоянно облизваше сцепената си устна.
	— Наричат го Торопка и е родом от горското село Перунов бор. Не знае колко голяма е войската им. А да се бият с татарите, искат всички урусути и всички са тръгнали на война…
	Стотникът внимателно слушаше превода на Сентяк и накара молла Абду-Расули да записва всичко казано върху листчетата със заклинанията… Преводачът бързо използва всички руски думи, които знаеше, и не можа да изкопчи нищо повече от пленника. Няколкото удари по главата му с бич също не помогнаха — момчето упорито мълчеше.
	Стотникът каза, че сам ще откара пленника при хан Баяндер. Отдавна оседлан, неговият дорест жребец бе привързан до землянката. Трябваше да го съпровождат десет джигити. Но да се тръгне в снежната буря през нощта, бе опасно. Снегът бе затрупал пътеките и виелицата се усилваше. Налагаше се да изчака до разсъмване и стотникът се прибра в землянката си.
	Торопка седеше на земята в близост до огъня. Извитите зад гърба му ръце бяха отекли и мъчително изтръпнали. Падащият косо сняг се силеше по главата и раменете му и Торопка не можеше да го отърси от лицето си. Клупът на ласото стягаше врата му, а края му държеше в ръка млад джигит, седящ до него. От другата му страна, върху конски потник* лежеше покритото с овнешка шуба тяло на Демир, който бе престанал да стене и бе затихнал завинаги.
	[* Потник — плъстена постилка под седло. — Б.пр.]
	Мина много време. Огънят, в който от вечерта лежаха големи върлини, почти бе догорял. Последните му пламъчета притичваха по тлеещите в пепелта червени въглени. Лагерът бе заспал. Не спеше само Торопка, който обмисляше как да се измъкне от плен. Не спеше и измъчената и кльощава стара „ясирка“. Тя седеше на прага на полуразрушената си землянка и гледаше пламъчетата на огъня със злите си черни очи… Изчака, докато джигитът, пазещ момчето, полегна на хълбок. Тогава се надигна и с безшумни котешки движения се приближи до огъня. Този път не търсеше остатъците от храна, а се наведе над лицето на похъркващия джигит, след което се отдръпна и направи крачка към Торопка. Като извади от гънките на сините си шалвари парче от наточен нож, внимателно преряза вървите от косми и мълчаливо посочи с ръка натам, където стоеше дорестият кон на стотника. След това безшумно изчезна.
	Торопка почувства разхлабването на вървите, но не можа отведнъж да направи каквото и да било движение с изтръпналите си ръце. Кръвта нахлуваше бавно в тях и постепенно пръстите му започнаха да се мърдат. Изчаквайки, Торопка поглеждаше към спящия джигит. Най-сетне се изправи и с предпазливи крачки тръгна по мекия пухкав сняг към дорестия кон. С треперещи ръце отвърза юздата му и се оказа на седлото…
	Бе на хълма, когато чу викове зад гърба си. Но вятърът вече свистеше в ушите му, снегът го шибаше по лицето, а силният жребец с плавни подскоци го отнасяше напред, към просторите на нямата безкрайна равнина.


	Четвърта част
	Първи схватки с монголите



	В цялата ни история няма по-страшно, по-съдбоносно събитие, което да е оказало по-потресаващо впечатление върху въображението на нашите предци, отколкото този опустошителен ураган, прелетял над почти всички земи на Рус, погълнал стотици хиляди човешки живота, покрил отечеството ни с пожарища и развалини и поробил остатъците от населението с омразното татарско иго.
	Всеволод Миллер*. Билини
	[* Миллер, Всеволод Фьодорович (1848–1913) — руски фолклорист, езиковед, етнограф, археолог. Академик от Петербургската академия на науките (1911), професор в Московския университет (от 1884), директор на Лазаревския институт за източни езици (1897–1911). Провежда редица експедиции в Кавказ. — Б.пр.]



	Първа глава
	Руското пратеничество при Бату

	Страшните вести за настъплението на татарските пълчища накараха княз Фьодор сериозно да се замисли и да се погрижи за всичко преди тръгването си към Дивото поле, защото, макар и млад, той бе истински грижовен господар и нищо не можеше да се изплъзне от зорките му очи. Поговори и с болярите, и с пристигналите от разни краища князе и войводи, и с обикновените селяни, задръстили с каруците си градския площад. Искаше да знае, сериозно ли щяха да бранят руската земя и за какво и как щеше да му се наложи да се договаря с татарския цар?
	Всички му казваха едно и също нещо: „Не се безпокой за нас! С гърдите си ще посрещнем първия удар. Макар и да са ни съседи, суздалците, както се е случвало и преди, няма да поискат да ни помогнат и дори ще се зарадват, че рязанците ще станат по-слаби. Извинявай, но суздалците се надяват, че владимировският княз ще скрие под пешовете си цялата отслабнала рязанска земя и ще направи старите й боляри свои коняри. Това няма да го бъде!“
	Никой не знаеше какво обсъжда надменният владимировски велик княз Георгий Всеволодович с мълчаливите и мрачни татарски пратеници. Какво казваше в своя полза пред тях? Какво му бяха обещали косооките съгледвачи!
	Пристигналите от Дивото поле разсъблечени и ограбени половецки ханове разказваха, че татарите и мунгалите нямат милост към никого и че не държат на думата си. Един половецки хан, по-рано притежаващ конски табуни от по десетки хиляди глави, пристигна със слугата си и само с три коня и разказваше:
	— Чрез куриерите си татарите обещаха: „Предайте се изцяло на волята ни и тогава няма да ви докоснем! Ще ви оставим всичките ви табуни и стада!“ Които им повярваха и се поклониха в краката на хан Батий, бяха одрани същия ден като овни. Татарите ги накараха да работят за тях като коняри. Хвалят се: ето че почиваме в Кипчакските степи, охранваме конете си и се готвим за набег срещу урусутите. „Ще обхванем с войската си като с примка всичките урусутски градове и ще изтребим напълно всички в тях“. Ей, рязански приятели, гответе се за смъртен бой! Не вярвайте на татарските обещания!
	Княз Фьодор Юриевич не бе от страхливите. Още от младежките си години бе смел ловец — и мечки бе ловил, и турове*. Така че и сега реши да тръгне към лагера на цар Батий, както по-рано бе ходил на лов за свирепите зверове: „Където не може със сила, опитай с хитрост!“
	[* Тур — изчезнал вид диво говедо. Последният екземпляр е убит през 1627 г. в Полша. Живял в Европа, Азия и Северна Африка в гори и лесостепи. В България също са намерени останки от него. Около 6000 г. пр.Хр. е опитомен и е станал родоначалник на съвременното говедо. — Б.пр.]
	Вече всичко бе готово за тръгването му — князете се бяха договорили за всичко, а подаръците бяха подбрани и поставени в кожени сандъци и дисаги, като част от тях бе натоварена на коне, а останалото — в каруци. Глинените запечатани стомни с опияняваща медовина и бъчонките с пиво бяха внимателно увити с плъст и положени върху сено. От каруците стърчаха краката на замразени телешки и свински трупове.
	Научавайки от бягащите половци, че към цар Батий са се присъединили десет мунгалски принца, княз Фьодор, по съвет на баща си, подбра единайсет от най-добрите едри жребци с пищни опашки и копринени виещи се гриви. Жребците бяха изкъпани, гривите им намокрени с квас, сплетени и преплетени с червени ленти. Високите им гладки гърбове бяха покрити с пъстри шемахански* килими. Дванайсетият кон Фьодор реши да подари на главния пълководец на Батий, неговата дясна ръка — „темника Себядай“**.
	[* Шемаха — един от древните градове на Азербайджан. За пръв път споменат през 2 век пр.Хр. под името Шемахия. През 1805 г. е присъединен към Русия. — Б.пр.]
	[** Себядай — така руснаците са наричали Субетей. — Б.пр.]
	Но защо се бави княз Фьодор? Каруците вече са изпратени напред, всичките дванайсет коня със сплетени опашки и гриви тръгнаха един след друг под охраната на опитни коняри, вече пред преддверието на княжеския дом е доведен стройният и бърз като вятъра риж кон, подарък му от половецки хан, вече и спътниците на Фьодор — ижеславълският* княз, а с него и четиримата хитроумни боляри, всичките с походни полушубки и самурени калпаци — са се струпали в преддверието, а Фьодор все се връща в стаята на охраната, излиза в преддверието и загрижено се оглежда.
	[* Ижеславъл — древноруски град, наричан още Изяславъл. Останките му се намират на десния бряг на р. Проня (приток на р. Ока) срещу днешното село Новорождественское, Рязанска област. — Б.пр.]
	Някой извика:
	— А ето я и дългоочакваната гостенка!
	Иззад ъгъла на къщата в края на площада изскочиха няколко конници. С всички сили, като вдигаха снежен прах, те препуснаха към преддверието. Двама дружинници скочиха от конете си и хванаха за юздата сивия, на тъмни петна раванлия. От него с лекота скочи млада жена с овнешка полушубка и зелен кадифен калпак, обточен с черен самур. На пръв поглед тя можеше да бъде сбъркана с юноша — и високите й ботуши бяха от сахтиян, и бе препасана с ремък с къс меч, но радостният й смях и руменото й лице с блестящи кафяви очи бяха познати на всички, защото рязанци неведнъж бяха виждали в катедралната църква до княз Фьодор неговата млада съпруга, задморската* гръцка принцеса Евпраксия**.
	[* Преди монголското иго в повечето случаи руските князе са се женили за западноевропейски принцеси, херцогини и прочие, а руските княгини също често са се омъжвали за кралски особи от Западна Европа. Въобще Древната Рус преди монголите е била в много тесни отношения със Запада. — Б.а.]
	[** Евпраксия (?-1237) — жената на княз Фьодор Юриевич се е славила с красотата си. След гибелта на мъжа си, убит от Бату по време на татаро-монголското нашествие и погрома на Рязанското княжество се хвърля с детето си от една кула и умира на място. — Б.пр.]
	Като момченце тя изтича срещу слизащия от преддверието Фьодор и се хвърли на врата му:
	— Все се страхувах, че няма да те заваря, Фьодор. През целия път препусках, сменяйки конете. Защо отиваш?
	Като прегърна през раменете Евпраксия, Фьодор се изкачи в преддверието. Срещу тях бързаше княгинята майка Агрипина, облечена с лисичи сукман, наметнат набързо. С треперещи ръце тя прегърна младата си снаха и двете се обляха в сълзи.
	— Успокой се, Евпраксеюшка! — утешава я Фьодор. — Не отивам да воювам, а да договоря траен мир. Всичко ще уредя, а и опитните ми съветници ще ми помогнат и ще измислят как да усмирим татарския цар Батий. А къде е нашият Ванка*?
	[* Иван Фьодорович — наричан още Иван Пустинник. — Б.пр.]
	— Пристига с каляската. Аз не можех повече да чакам и се понесох напред.
	— Ама че си ми момиченце! — каза старата княгиня Агрипина. — Бягаш като заек!
	— И аз казвам същото — прекъсна я Фьодор. — Има още хора да водиш! — и добави шепнешком на ухото й: — За това те и обичам! Знам, че си готова с мен да бъдеш, ако щеш на лов, ако щеш в полето да чергаруваме.
	— Вземи ме със себе си, Фьодор! Може да успея с ласкателства и шеги да смекча татарския цар.
	Фьодор придърпа към себе си нейното младежко порозовяло лице с блестящи кафяви очи и целуна побледнелите й устни. Нежно отстрани вкопчените й в него ръце и намигна на майка си, която прегърна Евпраксия отзад. Младата княгиня трескаво разкопчаваше полушубката си.
	— Почакай, Фьодор! Вземи със себе си моята любима бисерна огърлица от Цариград. Може би ще успееш да съблазниш с нея татарската царица, а тя да успокои своя яростен мъж. Вземи със себе си и моята благословия… — и тя свали от шията си иконка със сребърна верижка.
	Фьодор свали калпака си и наведе пред младата си жена главата със сресана на двете страни по средата руса коса. Тя надяна иконката на врата му. Фьодор целуна Евпраксия по челото за последен път, обърна се рязко и, тропайки с подкованите си червени ботуши, избяга от преддверието към нетърпеливо местещия крака кон.
	Евпраксия се замята, викайки и плачейки, в ръцете на старата княгиня, а княз Фьодор, като сдържаше силния си кон, се отправи, без да се обръща, през засипания със сняг площад. Мрачен и с навъсени вежди, той се вглеждаше в сивата мъглива далечина. От площада и от крепостните валове снежната равнина се разкриваше на разстояние от десет версти и по нея тук-там се чернееха малки кории. Ниски сиви облаци бавно плуваха над пустеещите полета. Чуваше се унилото свистене на вятъра и прегракналото грачене и крякане на гаргите и гарваните, летящи на ята над широкия друм за Дивото поле.
	Рязанското пратеничество пътува четири дни до лагера на Батий. По пътя често срещаше руски гранични застави.
	Макар че княз Фьодор возеше със себе си шатра, той я издигна едва на четвъртия ден, когато в далечината се показаха татарските постове. Преди това той спеше на земята, до огъня, върху разстлан овнешки кожух, хранеше се като останалите и назначаваше охрана за през цялата нощ, защото от татарите можеше да се очаква всякакво нахалство.
	На последната руска застава му разказаха за младия воин, който сразил с вилообразно копие татарин, бил пленен, през нощта надхитрил татарските стражи и се върнал обратно върху прекрасен кон.
	Княз Фьодор поиска да го доведат при него, попита го за името му, кой е баща му и от кой район е. Похвали го и нареди да му дадат за награда чифт нови кожени ботуши.
	— Е, Торопка, пъргавелко такъв, — каза му той — зарадва ме ти мен! Ако се наложи да воюваме, то у нас ще се намерят още много такива смелчаги. Косооките няма да успеят да ни смачкат!…


	Втора глава
	В татарския лагер на река Воронеж

	Хаджи Рахим пишеше:

	„Небето да пази скитника от новите напасти, които се навдигат отвсякъде като черни облаци преди ураган!“
	Бату хан разположи огромния си лагер сред дъбова кория на брега на река Воронеж. Татарските коне живеят охолен живот, дори и през зимата, в богатите с трева степи. Като разриваха снега с копита, непретенциозните животни си намираха достатъчно храна.
	Лагерите на останалите чингисиди бяха разпръснати далече на изток из степта.
	Воините си говореха за скоро предстоящия набег срещу урусутските земи и че там ще си отядат и ще се налудуват на воля. Всеки обикновен воин ще награби толкова богатство, че ще стане богат като хан, владеещ цяла област с хиляди поданици.
	Говореха още, че урусутите са народ, силен и злобен като вълци, а в боя са упорити и непоколебими, и че няма да отстъпят без борба и защита своите ниви и своя добитък.
	Неочаквано пристигна пратеничество от урусутите, начело с Фьодор, младият син на рязанския коназ. Желаейки да изтъкне величието си, Бату хан му съобщи чрез векил*, че е зает с държавни дела и ще приема коназ Фьодор след няколко дни.
	[* Векил — пълномощник, повереник, агент. — Б.пр.]
	Урусутите разпънаха шатрите си на брега — една голяма, княжеската, със златен купол и три малки, шарени, от бухарска тъкан. Субетей-багатур обгради лагера им със стражи, за да предпази урусутите от нахалството на татарските воини, които веднага пропълзяха в шатрите им и започнаха да грабят всичко, което попаднеше в ръцете им. Това предизвика няколко сбивания на пристигналите урусути с татарите. Най-накрая „бесните“ на Субетей наложиха ред, като млатеха любопитните с дръжките на копията си.
	Подготвяйки се за приемането на урусутите, Бату хан дълго беседва със сина на Субетей-багатур, Урянх-Кадан, който бе яздил из рязанската земя, бе огледал всичко там и току-що се бе върнал. А съпровождащата го шаманка Керинкей-Задан бе правила магии, пращайки на урусутите страх и болести, които да пръснат сърцата им.
	Урянх-Кадан разказваше, че е видял градовете Рязан и Улдемир.
	„Те — казваше той — не са обикновени градове, а силни крепости, и няма да е лесно да бъдат превзети. Ще са необходими множество атаки, за да бъдат пробити високите и дебели стени. През лятото пътищата на урусутите са като клопки — навсякъде има ручеи и мочурливи блата. Може да се пътува само по замръзналите реки през зимата. През лятото урусутите си ходят на гости с лодки. Навсякъде има непроходими гори, които са като непристъпни крепости. Поради това трябва да се тръгне срещу урусутите през зимата, когато реките им замръзнат.“
	Бату хан пожела да види докараните от урусутите подаръци, но продължаваше да не допуска пратениците при себе си.
	Урусутските воини доведоха за юздите дванайсет прекрасни коне с налети с кръв очи. Един вран кон бе с украсени със злато и бисери сбруя и седло и брокатена хаша. Той бе подарък за Бату хан. Останалите коне бяха покрити с изящни килими.
	В каруците имаше много лисичи и самурени шуби, обшити с аксамит и брокат. Десет воини носеха по връзка кожи. Във всяка връзка имаше по четиридесет най-отбрани черни самура.
	Имаше и още подаръци за Бату хан — прав меч със златна ръкохватка, сребърен поднос, чаши и бокали. А за жените му — украшения от скъпоценни камъни, забрадки, златни огърлици, пръстени и гривни.
	Бату хан стоеше суров и недоволен до шатрата си и равнодушно гледаше пренасяните пред него подаръци. Всичките скъпоценности се трупаха върху килимите в шатрата му. Каза, че от китайските дворове е получавал по-разкошни и майсторски изработени подаръци. Зарадва се, само когато пред него преведоха дванайсетте коня, кой от кой по-прекрасен. Всеки бе воден за сребърна верига, вързана за юздата, от по двама коняри. Конете бяха високи, с широки задници, с вълнисти гриви и опашки. Те танцуваха, изправяха се на задните си крака, като повдигаха във въздуха конярите си.
	Бату хан избра за себе си врания жребец с белите до коленете крака, който гледаше накриво с огнените си очи, риташе къчове и се опитваше да ухапе държащите го коняри, а останалите нареди да бъдат отведени при другите принцове.
	Най-сетне Бату хан прие урусутските пратеници. В шатрата му се бяха събрали чингисидите и главните военачалници. Джихангирът седеше на златен трон с шапка, украсена с голям елмаз, и дреха, избродирана със златни дракони. Понеже не се доверяваше на урусутите, отдолу бе със стоманена ризница. Върху килима от лявата му страна седяха неговите жени — „седемте звезди“ на Бату хан. Вече се бяха накичили с подаръците, докарани от рязанския княз. Най-старшата бе с огърлица от едри перли, а останалите — със златни гривни. Най-младшата носеше на челото си превръзка от бисерна нишка. От дясната страна на трона се бяха разположили хановете и военачалниците.
	Рязанският княз Фьодор се оказа съвсем млад воин, среден на ръст, строен, с широки рамене. Държеше се естествено, гледаше гордо право в очите, без да отклонява поглед и без да се усмихва — като див непокорен сокол. Влезе без оръжието си, което му бяха взели нукерите, стоящи пред входа на шатрата. Княз Фьодор направи две крачки и спря, защото не виждаше добре в полумрака на шатрата. След него влязоха шестима от свитата му и четирима боляри — съветниците му. Строиха се в две редици. Фьодор свали самурения си калпак и се поклони ниско на Бату хан, като докосна с пръсти килима. Свитата му направи същото.
	Фьодор каза:
	— Да бъдеш здрав много години, цар на татарските страни, владетел и вожд на храбрата татарска войска!
	Бату хан мълча дълго. След това, като присви очи, прошепна на седящия в краката му рязански княз, Глеб Владимирович:
	— Как ми се кланя този невежа? Кажи му, че не ми е равен, а ми е слуга!
	Глеб Владимирович, който седеше на петите си, раболепно притиснал се към трона, каза на пратениците:
	— Знаеш ли пред кого стоиш, князе Фьодор Юриевич?! Стоиш пред мунгалското величество и имаш дързостта да не подвиеш коляно? Навярно си забравил, че царят Бату хан владее половината свят, че е внук на царя Чингис хан, владетелят на всички източни земи? Веднага падни по лице на земята и покажи, че почиташ величието му!
	— Лицето ти, май, ми е познато до болка — отвърна му Фьодор. — Ти не си ли князът Глеб Владимирович? Не си ли ти този, който с измама привлече братята си на пир, на който ги изби до крак? Преминал си на другата страна и помагаш на татарите да погубят руските земи, така ли? Обясни на царя, твоя нов господар, че ние сме християни, кланяме се доземи само пред светата икона, когато отправяме молитва към царя небесен, и досега у нас не е имало земен цар. Ех, княже!… Ако се бяхме срещнали в полето, нямаше да си говорим така…
	Болярите си зашепнаха:
	— Жив е Юдата!
	Глеб преведе думите на Фьодор и устата на Бату хан се покри с пяна. Вбесен, той заговори:
	— Целият свят се кланяше на дядо ми, Свещения воин. Той разнесе ужаса от монголското име по целия свят. Та вие ли, урусутите, мислите да ни се опрете? Всичките народи, които дръзко ни се опряха, са превърнати в прах и пепел. На какво се надявате? Да не би да сте по-силни от нас?
	Фьодор спокойно каза:
	— Чувал съм за твоя велик дядо, хан Чагониз. Почитам този велик воин и теб, неговия внук, и ти желая много години здраве и благоденствие. Но за какво на теб, толкова богатия и силния, са ти притрябвали нашите бедни рязански земи? Вие, татарите, живеете в степите и конете ви обичат острата степна трева. Ние сме се забутали като мечки в горите и живеем в окадени къщи. Защо да не живеем с теб като добри съседи?
	Глеб просъска:
	— Сукалче! Как смееш да отговаряш така на повелителя на непобедимите монголи?
	Бату хан каза няколко думи на седящия до него от дясната му страна Субетей-багатур. Фьодор се досети, че този стар и дебел монгол с едно-единствено изпъкнало око е прославеният пълководец и съветник на татарския цар.
	Субетей каза:
	— На небето има едно слънце, а на земята — един владетел — монголският хаган. Всички са длъжни да му се кланят и да целуват земята пред него. И вие, урусутите, ще го направите волно или неволно. Ще плащате дан на хагана и ще славите името му в молитвите си, когато Бату хан стъпи със свещения си ботуш на шията ви. Напразно вие, нахалници, не сте се покорили досега.
	В този момент в шатрата влезе бауршият и, като се просна на земята, прошепна:
	— Обедът е готов. Разреши, Ослепителни, да бъде донесено всичко, което е приготвено за твоя пир!
	— Носи! — каза Бату хан, приемайки отново неподвижен и непроницателен вид.
	Фьодор и спътниците му продължаваха да стоят, сякаш ги бяха забравили.
	Поглаждайки прошарената си черна брада, княз Глеб насмешливо наблюдаваше руските пратеници. Бе облечен с протрит кафтан и приличаше на проскубан, но все пак страховит степен орел, прикован с верига за крака. Каза на руските пратеници:
	— Защо стоите, скъпи гости? Не са ви канили, сами се натрапихте, но щом сте попаднали на пира, то и за вас ще има угощение. Сядайте там, където сте застанали!
	Едрият и внушителен ижеславълски княз, стоящ до Фьодор, му прошепна:
	— Да потърпим в името на руската земя. Постарай се, княже Фьодор, заради твоята и нашата чест! Връщането вкъщи е лесно, а договарянето с татарите — трудно.
	Младият муромски княз му отвърна:
	— Чувствам, че никой от нас няма да се върне — нито аз, нито ти. Да седнем и да проверим сладка ли е татарската чест!
	— Сядайте! Бату хан ви кани на обяд — каза им бауршият.
	Руските пратеници отстъпиха към стената на шатрата и се отпуснаха на килима, като подгънаха краката си под себе си.
	Княз Фьодор и спътниците му неведнъж бяха гостували на половецки ханове и знаеха обичаите им, че на пировете, по време на угощенията, всяко блюдо, всяко парче месо имат свое значение, свое място и показваха по-голяма или по-малка почит. Поради това русите зорко следяха дали ще им бъде оказана почит като на пратеници и каква именно ще бъде тя.
	По татарските обичаи, свареният овен или друго животно — жребче, дива коза — се разделят на части съгласно особени древни правила. Това се възлага на определено лице, опитно в това важно дело. Трупът се разрязва на две половини — дясна и лява страна на животното — и се полага върху специален поднос. Животното се разделя на двайсет и четири части, които се поставят или върху двайсет и четири блюда, или върху дванайсет, съгласно броя на гостите. И всеки гост получава или цял поднос, или, когато гостите са много, двама или трима ядат от един поднос.
	Слугите влизаха по двама, като тържествено носеха на протегнатите пред себе си ръце един златен и след него — сребърни подноси.
	Като взе златния поднос от ръцете на слугите, бауршият спря пред Бату хан и се отпусна на колене. Върху подноса лежаха тазовата кост с месо и главата на овена.
	Бату хан взе с две ръце подноса и го постави пред себе си. Извади тънък нож от пояса си, отряза едното ухо на овена и предаде главата му на брат си, хан Шейбан, седящ от дясната му страна. През това време сръчните слуги се промъкваха безшумно между гостите и поставяха подносите пред тях. Четирима от гостите получиха по един поднос всеки, което бе знак на висша почит. На останалите подадоха по един поднос на двама.
	Руските пратеници внимателно следяха раздаването на подносите и разбираха, че двамата ханове, получили дясната и лявата плешка, са началниците на десния и левия фланг на войската, а онези, които гризяха коленните кости, са в челния отряд.
	Гърдите бяха дадени на старшата съпруга, останалите получиха дребните парчета.
	Бауршият произнесе молитва, след която всички татари се заеха с яденето.
	Всички бяха забравили за пратениците… Но не, слугите донесоха два подноса и ги поставиха на килима пред тях. Но какво имаше в тях — копита, черва и опашни кости!
	Пратениците схванаха, че всичко това се прави с определена цел — да бъдат обидени, като им се сервират тези части, които се отделят за нисшите слуги, за чистещите вътрешностите жени и за момчетата, които поставят топчетата изсушен тор за горене под котлите. Нито един от руснаците не протегна ръка към подноса, всички те спокойно наблюдаваха как обядват останалите. Някои от шегите, които бяха подхвърляни по техен адрес, бяха разбрани от пратениците.
	Княз Глеб ядеше от един поднос с двама ханове. Обърна се към пратениците:
	— Защо, скъпи гости, ядете толкова малко? Стопанинът ще се обиди.
	Пронският княз му отговори:
	— Ние знаем половецката пословица: „Отивай на пир, наял се до насита у дома“. Благодарим на любезния стопанин за щедрото угощение!
	Най-сетне всички обядващи приключиха с месото и започнаха да изтриват омазнените си с мас ръце в цветни ширинки*, в полите на шубите си, а някои и в кончовите на десните си ботуши. Слугите поднесоха сребърни подноси, върху които имаше златни бокали и чаши с различна големина и форма, пълни с опияняващи напитки — кумис и хорза — съобразно различните желания.
	[* Ширинка — пешкир. — Б.а.]
	Всички взеха по чаша в ръка. На руските пратеници също бяха поднесени чаши, пълни с опияняваща хорза.
	Тогава бауршият застана на колене пред Бату хан и произнесе благодарствена молитва:
	„Нека, непреодолими доблестни хане, за това гостоприемно угощение небето изпрати благословията си върху главата ти!
	Преобразил се в щастлива птица, нашият покровител бог Сулде да посети тази златна шатра, в която седим.
	Нека стопанките на тази шатра дванайсет пъти бъдат плодоносни и очите им да се озарят от радост, като видят, че им се е родил син, а не дъщеря.
	Никога да не те изоставя богатството! Даденото ти от небето щастие да не бъде стъпкано от никого!
	Шатрата ти да е окръжена от хиляди камили, чиито задни гърбици са увиснали от тлъстини, и от силно цвилещи един срещу друг стройни жребци, и от жребчета, и от стада овци и овни, и от тлъсти крави и бикове, чиито копита потропват при ходене.
	А ако някой ти мисли злото, нека конят му умре по време на поход, и жена му да умре, без да види връщането на мъжа си, и нека каруцата на завистника се счупи с трясък, и прътите на юртата му да се счупят и да се забият в гърба на твоя враг!…
	Всички започнаха да пият. Руснаците също поднесоха чаши към устните си, но тогава един от хановете възкликна:
	— Нека загинат урусутите, като прелетен скакалец под копито на камила!
	Останалите ханове го подкрепиха:
	— Да се разпръснат урусутите като врабци пред сокол, като чакали пред хрътка-вълкодав!
	Пратениците свалиха чашите си и ги оставиха пред себе си.
	Бату хан видя, че руснаците не пият, и започна да издевателства над тях:
	— Защо сте пристигнали сами? Да бяхте довели и жените си с вас.
	Пригласяйки на общия смях, княз Глеб каза:
	— Княз Фьодор специално би трябвало да доведе своята млада жена Евпраксия. Тя е задморска принцеса и се слави с красотата си като звезда на небето.
	Понапилият се Бату хан каза на Фьодор:
	— Препускай по-скоро към вкъщи и доведи младата си жена при нас! Нека ни попее, потанцува и с красотата си да ни порадва.
	Княз Фьодор отговори спокойно:
	— Не е достойно да се постъпва така! Ако ни победиш във война, тогава ще завладееш всичко, което имаме.
	Като узнаха какво е отговорил руският княз, седящите неподвижно като идоли жени на Бату хан се размърдаха. Две от тях запляскаха с ръце. Най-младата каза:
	— Този урусут е храбър и благороден мъж.
	Ижеславълският княз прошепна на княз Фьодор:
	— Повече нямаме работа тук.
	— И аз го забелязах.
	Княз Фьодор стана. Присвил очи, Бату хан го гледаше.
	— Извини ме, светлейши хане, но ние трябва да си тръгваме…
	— Защо ще си тръгвате? Пийте кумис!
	— Бихме се радвали да сме приятели с теб и да сключим нерушим добросъседски съюз. Обаче у нас казват: «Насила не можеш да станеш любим». Можем да бъдем твои верни приятели, но да станем твои оковани роби — това няма да стане никога! Ако тръгнеш на война срещу нас, спорът ни ще бъде решен от мечовете ни.
	Като свалиха калпаците си, Фьодор и всички пратеници се поклониха до земята на Бату хан. Фьодор се изправи, тръсна къдриците си и втренчено се взря в похвалилата го млада жена на Бату хан, набелена, с подчертани с антимон очи и облечена с брокатени блестящи дрехи. Сетне нахлупи до веждите си самурения си калпак и, изправен, смел и горд, излезе от шатрата.
	Бату хан прошепна няколко думи на Субетей-багатур, който, пъшкайки силно, се надигна и, отстъпвайки назад, закуцука към изхода.
	Вкопчил се в подлакътниците на трона, Бату хан седеше неподвижно. Като се ослушваха и не разбираха нищо, всички замряха. Чу се конски тропот… Конници преминаха покрай шатрата.
	Отчаяни викове… Сподавени, хрипливи стонове. Звън и удари на меч о меч…
	Бату хан продължаваше да седи неподвижно. Никой не се решаваше да се помръдне и да стане от мястото си.
	Субетей-багатур се върна. Окото му святкаше, а лицето му бе покрито с капки пот. Задъхваше се.
	— Е? — попита го Бату хан.
	— Всичките са избити!… Остана жив само един стар слуга. Като отне един татарски меч, той се би над тялото на своя господар, коназа Фьодор, и все още стои над него с меч в ръка. Заповядах да не го закачат. Твоят дядо, Свещеният воин, казваше неведнъж: «Трябва да се възвеличава верният слуга, дори ако господарят му е бил твой враг…»
	— Искам да го видя. Коназ Галиб, доведи го!
	Княз Глеб Владимирович се надигна и, раздвижвайки краката си и отстъпвайки по монголски, излезе от шатрата. Върна се с висок побелял старец. Двама монголски воини държаха стареца за лактите. Лицето му бе разсечено и по бялата му брада се стичаше кръв.
	— Кой си ти? — попита го Бату хан.
	— Аз съм възпитател и слуга на княз Фьодор Юриевич.
	— Как се казваш?
	— Апоница*.
	[* Апоница — споменава се в «Повест за разоряването на Рязан от Батий». — Б.пр.]
	— Искаш ли да служиш при мен? Ще бъдеш на почит!…
	— Заповядай да ме съсекат, защото няма да ти служа.
	Най-младата жена на Бату хан, Йълдъз, каза с треперещ слаб глас:
	— Пусни го, джихангире!
	Бату хан поклати одобрително глава и каза:
	— Ти си верен слуга и аз ти прощавам. Ще ти дам кон. Разрешавам ти да си заминеш. Разкажи на рязанския коназ, че за дръзка грубост спрямо царя на света синът му е екзекутиран. Субетей-багатуре, прикрепи към този урусут четирима надеждни нукери. Заповядай им да не го убиват по пътя, а да го закарат невредим до първия урусутски стражеви пост.
	Монголите изведоха Апоница от шатрата. Бату хан и гостите му продължиха пира и обсъждаха планове за настъпление срещу урусутската земя“.



	Трета глава
	Мирна среща с монголите

	Открили изчезването на Торопка, ратниците от челния дозор, в който се намираше Савелий Дикорос, бяха обхванати от тревога. Изкачиха се на хълма, обходиха го в кръг, разгледаха следите, намериха локвата кръв. Умуваха, спориха и решиха, че без борба не се е минало. Капките кръв се проточваха по снега до място, където откриха следи от четири коня. След това следите продължаваха направо по посока на татарите. Винаги мрачният Савелий стана съвсем необщителен. Скиташе из степта, завираше се из вършинаците, прекарваше нощите си там, без да мигва, и все се надяваше да хване татарин, за да го разпита жив ли е Торопка. Лихар Кудряш му разясни:
	— Ако бяха заклали Торопка, извергите щяха да го разсъблекат и захвърлят. Ясно е, че са го хванали жив и са го отмъкнали със себе си.
	Студовете се усилваха. Ветровете намитаха купчини от сух хапещ сняг. Небето бе ясно и безоблачно. Виждаше се надалеч из степта, но татарите бяха изчезнали някъде. Вече три дни как не бяха се показвали татарски конници, които по-рано препускаха бързо в далечината до самия хоризонт.
	Савелий започна да уговаря своите да се придвижат напред:
	— Да опитаме! Може нашите князе да са се договорили с цар Батий и татарите вече да са отстъпили назад, към топлите краища, а ние тук да мръзнем напразно.
	Ратниците от Перунов бор се съгласиха да тръгнат напред. Кудряш се нае да ги заведе всичките до чергарското селище, в което някога бе търгувал с половецките говедари. Останалата част от отряда обеща да изчака около дъбовата кория.
	Четирима — Кудряш, Ваула, Звяга и Савелий — тръгнаха през нощта, като взеха топорите си. Вече бяха изучили добре всичките дерета, могили и хълмове, така че щеше да бъде трудно да объркат пътя в лунната нощ. Взеха със себе си хляб за няколко дни. Като стигнаха до долината, залегнаха в храстите, където дълго очакваха разсъмването. Чергарското селище се намираше в едно дере сред низината, през което протичаше малка рекичка…
	Слънцето изгря в пурпурна мъгла. Кълбейки се, надвисваха сиви облаци.
	Иззад хълма изскочи конен татарин, държащ в ръка гъвкава пика. Конят му бе космат и рижав, а самият той бе с шуба, стара и черна като земята. Върти глава, гледа настрани, нащрек, дали няма да види нещо? Отправи се към чергарското селище. Близо до храстите, в които се бяха притаили мужиците, шибна коня си. Препусна напред, огледа се, постоя на място и продължи нататък. Спусна се в дола. Чуваше се как копитата на коня му чупят тънкия лед. Спря се — изглежда поеше коня си. Скоро отново излезе от дола и се показа върху могилата. Самотен, той препускаше по снежната пустинна равнина, докато не се скри зад хълмовете.
	Савелий каза:
	— В чергарското селище няма никого. Иначе косоокият щеше да остане там, татарите щяха да се разбъбрят и ние щяхме да ги чуем.
	— Все очакваш да откриеш тялото на Торопка — каза му лежащият до него Звяга. — На твоя Торопка още не му е писано да умре. Ще ни преживее всичките.
	— Душата ми не е спокойна — отвърна му Савелий. — Нещо ме човърка и денем, и нощем. Ще тръгна напред. Ако видя нещо, ще извикам, а вие ме измъквайте!
	Сгънал се на две, Савелий запълзя и се спусна в дола. Нямаше го дълго време. Облаците се приближиха и покриха цялото небе. Снегът заваля по-силно и далечината се скри зад снежна пелена.
	Мужиците продължаваха да чакат.
	Внезапно иззад храстите излезе Савелий.
	— Започва снежна буря — каза той. — Може да бушува и ден, и два. Селището е пусто, има само една съсечена старица. Да отидем в дола — там има плевник с покрив. Хлябът ще ни стигне, а в степта ще замръзнем.
	Снегът не преставаше. Вятърът го подхващаше и го запокитваше в лицата, заслепявайки очите. Като се притискаха един към друг, мужиците се спуснаха в дола. Полуразрушените плевници бяха мрачни и пусти. До един от тях седеше старица, облегната на стената му. Забрадената й побеляла глава бе разсечена. Едното й око се вглеждаше като живо. От плевника изскочи сив звяр. С големи подскоци, повдигайки задницата си, той се изкатери по склона и се скри от поглед.
	— Вълк! — каза Савелий. — Аз също изплаших двама. Гризат тук костите на заклан кон.
	Влязоха в паянтова постройка със запазен покрив. Подпряха вратата й с кол. Настъпи тишина, защото бурята виеше вече зад стените.
	— Ако дойдат татари, ще ни изловят като палета.
	— Ще седна пред вратата отвън. Няма да спя. Ако фъртуната ме засипе, вие ме отровете. Само за едно си мисля — дали вълците не гризат моя Торопка.
	На сутринта измъкнаха Савелий от пряспата. Като се дърпаше, той казваше:
	— Аз ви домъкнах дотук. Мой ред е да пазя!
	Но те го вмъкнаха в паянтовата постройка, където в огнището вече горяха клони и бурени и кипеше гърне с рядка брашнена каша.
	Изведнъж отвън се чуха гласове. Някой пресипнало завика:
	— Има ли тук жива душа? Обади се или ще влезем насила.
	Като грабнаха топорите си, мужиците застанаха до входа и открехнаха вратата. Влезе покрит със скреж старец. Лицето и брадата му бяха целите в кръв. След него се показаха четирима татари.
	— Хляб и сол! Позволете ни да отдъхнем и да се сгреем. Цяла нощ се мотахме из степта, едва не пукнахме. Аз съм Апоница, слуга на рязанския княз Фьодор Юриевич. От татарите не се бойте, защото са ми дадени да ме съпроводят до първата наша застава. Няма да ви закачат.
	Мужиците отстъпиха и закачиха топорите си на поясите си. Кудряш каза на половецки:
	— Влизайте, ще си поделим хляба.
	Татарите се тълпяха до входа и нещо си говореха. Двама тръгнаха да спъват конете, а другите двама влязоха в паянтовата колиба, като скръстиха черните си ръце пред гърдите си в знак на поздрав.
	Всички се отпуснаха върху петите си в тесен кръг, като се докосваха един другиго. Татарите протегнаха ръце към огъня. Кудряш измъкна от направената от брезова кора кесия един самун. Разряза го с ножа си и даде по парче на татарите.
	— Накъде и откъде те е понесъл Бог, Апоница? Кой те е наредил така?
	Апоница им разказа за злодейското избиване на руското пратеничество. За това, че лично цар Батий му е позволил да си замине за Рязан и да разкаже на княз Юрий Ингваревич за гибелта на сина му. „Тези изверги не ме пипнаха. Изглежда, наистина ще се добера жив до Рязан“.
	— А как изглежда Батий? Нима си го видял?
	Мужиците с интерес разглеждаха татарите, за които бяха слушали толкова много ужасии. Сега те седяха до тях и с доволен вид гризяха сухия хляб. Бяха с кожени дългополи шуби с козината навън. Шалварите им бяха също кожени, но с вълната навътре, а и от конска кожа, докато шубите им бяха овнешки. На краката си носеха широки ботуши, обложени с плъст отвътре. Върху главите си имаха островърхи малахай от кучешка кожа, с наушници и задтилници. На поясите си имаха дълги криви мечове и къси дръжки с вериги, на края на които висяха железни гири.
	Един от татарите измъкна от пазвата си дървена чаша, надроби хляба си в нея и посочи към гърнето върху печката. Ваула му отсипа от него шепа рядка брашнена каша и го попита:
	— Далече ли е юртата ти?
	Кудряш преведе на половецки.
	Монголът помисли, схвана и махна с ръка:
	— На две години път оттук!
	— А колко години воюваш?
	— Вече двайсет години…
	Лицето на татарина бе тъмно и сбръчкано като борова кора. Редките му мустаци надвисваха над устните му.
	Като изяде хляба, накиснат в рядката брашнена каша, татарин изпи и съдържанието на чашата си. Излиза я с език и я подаде на съседа си, който също поиска брашнена каша.
	Лицата им бяха мрачни и тъмни, а тесните им черни очи гледаха изкосо руснаците и ги оглеждаха от главата до краката.
	Кудряш каза:
	— Макар че ядат хляба ни, все пак са готови да ни насекат. Измъквайте се тихичко оттук. Сами ще проводим Апоница.
	Монголите говореха нещо помежду си, като сочеха с очи руснаците. Когато мужиците започнаха да излизат един след друг, монголите скочиха и изтичаха навън от паянтовата колиба, като грабнаха късите си копия, завършващи с железни куки.
	— Тези куки са, за да ни смъкват от седлата! — каза Кудряш.
	Апоница възседна коня си. Монголите също яхнаха своите дребни, покрити със скреж коне, и изчакваха.
	— Да вървим, православни! — каза Апоница. — Отваряйте си очите на четири, защото те са замислили нещо!
	Газейки до колене в сняг, мужиците започнаха да се изкачват по ската.
	Като излязоха от дола в равнината, те се проточиха след Апоница. Монголите се спряха и се завъртяха намясто. Изведнъж, като се прилепиха към гривите на конете си, те препуснаха към мужиците, прелетяха съвсем близо до тях и се обърнаха назад. По снега след тях се влачеше зашеметеният и съборен на земята Ваула, хванат с две ласа.
	— Спасявайте ме, братлета! — викаше Ваула.
	Монголите се отдалечаваха в галоп.
	— Отиде си мужикът! — възкликна Звяга.
	— Ама че беда сътворих — простена Савелий. — Защо ви доведох тук?
	Монголите спряха върху една могила в далечината. Изправиха Ваула, който закрачи пред яздещия отпред конник с примка на шията, а останалите го следваха.
	Умореният кон на Апоница с мъка се влачеше през преспите. Мужиците крачеха намръщени, като често се оглеждаха. И си говореха, че сега трябва да се очакват големи беди и кървави боеве.
	— След като татарите са избили княз Фьодор и пратениците ни, то не чакай мир и дружба от пастирите!


	Четвърта глава
	Снежна буря над оргата

	Жълтата шатра със златния дракон на пръта си се извисяваше над татарския стан. Бе прикрепена с ласа, сплетени от косми, и с медни колчета. В шатрата ежедневно се съвещаваха хановете, а вечер пируваха в нея. Бату хан бе обкръжен от мнозина помагачи и любители на арзата, хорзата*, кумиса и медовината, докарани от рязанските пратеници.
	[* Арза и хорза — опияняващи монголски напитки от типа на водката, приготвяни от мляко. — Б.а]
	Макар че дните бяха мразовити, слънцето, ярко и блестящо, грееше по малко и в лагера бе весело, оживено и шумно.
	Конете пасяха из широката степ, непознаваща нито сърп, нито коса. От необозримите равнини на Дивото поле навсякъде се издигаха към небето пушеците на огньовете и под тях се виждаха кръглите, приличащи на шапки, черни юрти с бели покриви, докарани от хановете. Имаше и бели юрти, отнети от разгромените кипчаци.
	Снежната повърхност се топеше от слънчевите лъчи и нощем се покриваше с хрущяща замръзнала снежна кора. Когато от север задуха студеният режещ въздух, той погна по степите планини от ситен вледенил се скреж, който със звън и шум се търкаляше по ледената кора и засипваше притискащите се към огньовете и юртите монголски воини. Привечер вятърът се усили и скоро се превърна във виещ ураган. Леките юрти се тресяха. Много от тях бяха отнесени. Вятърът събори златистожълтата шатра на Бату и я запрати върху най-близкия огън. Слугите с голяма мъка се опитваха да разпънат платнищата на шатрата и да покрият скъпоценните вещи и златния трон. Бату се премести в походна плъстена юрта, в която димът от огнището се стелеше по земята, блъскан навътре през отворите в покрива от поривите на вятъра. Леденият вятър проникваше навсякъде и затрупваше юртите със снежни преспи.
	Свикнали с монголските снежни виелици, воините спускаха обикновено засуканите ръкави на шубите си и, като разравяха снега, се сгушваха в него като мармоти. Лежейки в снега, те спокойно се вслушваха във воя на виелицата, затихващите човешки гласове и яростния писък на вятъра.
	На разсъмване монголите започнаха да изпълзяват от преспите. Отърсваха се и се тътреха към юртите или по доловете и деретата, търсейки огньовете на сродниците си. Край огньовете те пиеха от дървени паници рядка каша от брашно и мас, ядейки хрускащо печено просо. Храната бе малко. Воините си говореха, че е време да тръгват на поход, тъй като вече наближаваше краят на ограбените от кипчаците запаси. Татарите яхваха конете си и яздеха из степта, търсейки табуните си, които снежната буря бе прогонила неизвестно къде.
	Всички поглеждаха с очакване към бялата юрта на Субетей-багатур. Към нея бяха прикрепени девет бунчуци с конски опашки, принадлежащи на главните тумени на личната войска на Бату хан. Скоро ли тези бунчуци щяха да се понесат плавно пред войската, увличайки след себе си десетки хиляди конници на север, в непознатата страна на упоритите, неотстъпващи, озлобени урусути?
	Двама монголи излязоха от бялата юрта. Като разплетоха възлите на юздите на своите покрити със скреж коне, те се метнаха на седлата и препуснаха в различни посоки. И само снежен прах се надигна след тях.
	После излезе и Бату хан с шуба от бели полярни лисици, обточена с жълта китайска коприна. Нукерите от личната му охрана му доведоха врания кон с белите до коленете крака, подарък му от рязанския княз.
	Бату хан тръгна през дерето към малка бяла юрта. Като скочи от коня си, той се скри зад килимената завеса. Двама нукери с копия застанаха на стража пред входа. Другите отведоха настрана врания кон и клекнаха, като полугласно си подхвърляха къси забележки:
	— Кой е вътре?
	— „Седмата звезда“.
	— Дълго ли ще чакаме?
	— Ще има съвещание. Нойоните вече са се събрали.
	— Не знаеш ли за какво ще е?
	— Може би за тръгване, а?
	— Няма ли да тръгнем назад?
	— Мълчи, че ще те удушат!
	— Не може повече да се чака. Конете изпасоха тревата.
	— Ще се сгреем в урусутската земя.
	— Ще изгорим всичките им градове.
	— Ще нахраним конете с хляб.
	Чуха се удари по меден щит. Нукерите ги преброиха:
	— Девет! Гарди-Хел, това е за теб!
	Един от седящите загъна десния ръкав на своята жълта косместа шуба, приповдигна завесата на входа и провря главата си с нахлупен малахай в юртата. Чул заповедта, се обърна към нукерите:
	— Ойе, Ору-Зан! Ослепителният иска незабавно да бъде доведена шаманката Керинкей-Задан! Да отидем двамата, че сам няма да се справя с нея.
	Плосколицият млад нукер със сплескан нос поклати глава:
	— Няма да дойда с теб, Гарди-Хел! Тя хапе.
	— Тръгвай, като ти се казва! И самият ти я ухапи!
	Ору-Зан стана. Крачейки до коленете в сняг, двамата монголи се отправиха към черната юрта под самотен дъб. Върху него бяха останали половината от пожълтелите му листа, които със звънък шум трепереха на вятъра.
	Юртата не даваше признаци на живот — над нея не се виеше весел дим. До половината бе затрупана със сняг. Ору-Зан и Гарди-Хел повикаха няколко пъти шаманката. Никой не им отговори. Изгребаха с ръце снега от вратичката на юртата и отметнаха плъстената черга, закриваща кръглия решетъчен отвор в средата на покрива. Чуха се глухи звукове, наподобяващи ръмжене и лай. Дойдоха още двама монголи и отвориха вратата. Под купчина кечета и обработени овчи кожи в юртата се чуваше глухо ругаене. Нукерите разхвърляха кечетата и изпод тях се показа чорлава глава с черни блестящи очи. Зъл глас изхриптя:
	— Откъде допълзяхте, жълти момчета, чиито предници са проядени от сълзи и слюнки, а задниците ви са опърлени от слънцето и вятъра? Какви са глупавите ви имена? Кой има нужда и кой има работа с мен?
	Старшият нукер, запознат с обичаите на вежливото обръщение, отвърна, без да се сърди:
	— Някои от нас имат нужда, някои работа, затова и дойдохме с молба и поклон. Ослепителният изпрати нас, незначителните и малките, при теб, разговарящата с онгоните велика шаманка, при теб, всезнаещата Керинкей-Задан. Кани те незабавно в своята шатра по важна работа, по тежка грижа.
	Изпод кечетата изпълзя слаба старица и клекна, като обхвана коленете си с ръце:
	— Изяли месото на покойния си баща, глупави жълти простаци! Кой кани така — юртата като тресе, плъстта от покрива като маха, на студа слабата жена като измъква? Първо огън запалете, ръцете и краката ми стоплете! Три дни под кечетата лежа, цялата съм се смразила. Никой дори сухо колаче не ми даде, чорбица не ми донесе. Вървете си оттук, диви невежи, докато не съм насъскала по вас облак гарвани с медни носове и железни лапи!…
	Единият от нукерите започна да добива искри с бързи удари по стоманеното си огниво. Вторият му подложи суха борова кора. Третият трупаше хвойнови клонки по средата на юртата, а четвъртият, най-старшият от тях, Гарди-Хел, продължаваше да отгръща кечетата и кожите, тъй като шаманката упорито се вреше обратно към средата на купчината.
	Скоро брезовата кора и клонките се запалиха и весело запращяха. Хванал за ръката Керинкей-Задан, Гарди-Хел я влачеше към огъня. Мургавото лице на шаманката бе намазано с черно-сини шарки. Белите й коси, сплетени на множество плитки, се мърдаха като змии. Ухапа Гарди-Хел по ръката и той я пусна. Тогава шаманката бързо нахлупи на главата си шапка, украсена с глави на птици с дълги клюнове и лисичи опашки, наметна на раменете си меча кожа, провиси на гърдите си медна чиния и се препаса с ремък, на който висяха плъстени идолчета. Грабна голямо дайре и дървено чукче и преметна торба, от която стърчаха свирка, овнешка лопатка и преден крак на коза.
	Правеше всичко това бързо, като мърмореше молитви и танцуваше и припяваше.
	Мълчейки, нукерите край огъня я поглеждаха накриво и със страх. Най-накрая Гарди-Хел реши, че приготовленията й са достатъчни, и стана:
	— Сега отиваме при Бату хан.
	— Няма да отида без главния шаман Беки.
	— Ору-Зан, хвани я за лактите и да поведем почтително великата към Бату хан.
	Четиримата нукери подхванаха шаманката и, като я подбутваха отзад с коленете си, бързо излязоха от юртата.
	Като държаха здраво опитващата се да се отскубне шаманка, нукерите я довлякоха до юртата, пред която стояха на стража „непобедимите“ на Бату хан. Керинкей-Задан мина през входа с важност, подобаваща на знаменита предсказателка, можеща да разговаря със светите онгони, да научава волята на небето и да предсказва бъдещето.
	В юртата се бяха събрали главните ханове. От огъня лъхаше топлина. На килима зад него, подгънал крака с червени сахтиянови ботуши под себе си, седеше Бату хан, който се присвити очи разглеждаше шаманката. Тя се спря при входа, наведе се, като звънтеше и дрънкаше с украсата си, и се просна ничком на земята.
	След това, отново със звън и дрънчене, скочи и притича до младата ханша, която уплашено се отдръпна към стената. В знак на най-голямо възхищение шаманката я хвана за ушите, подуши двете й бузи и облиза с език ъгълчетата на очите й. Погали я, помилва я и седна до нея.
	Шаманката спря безумния си поглед върху Бату хан:
	— Ти, радост за всички хора, най-благороден и най-храбър Саин хан, ти, спускане на бързия скален орел, ти, черно шарен барс, бродещ с ръмжене по върха на снежна планина, ти, самотен тъмносив ястреб, носещ се с вик над скалите, ти, сърце на целия ни народ, кажи защо ме повика? Всичко мога и всичко ще направя за теб!
	Бату хан й отговори:
	— Извиках те, велика шаманке Керинкей-Задан, защото носиш шапка, хвърляща народите в ужас и тъга и защото днес сънувах сън.
	— Разказвай!…
	— От него умът ми се размъти и сърцето ми се разстрои. Обясни ми този сън, защото пътят ми зависи от това. Ти можеш да беседваш със страшните жълти духове — онгоните на седемдесет и седемте страни на света. Призови ги и ги попитай какво да правя — дали да тръгна сега, в тази снежна буря, на север към горите на дългобрадите урусути или трябва да изчакам? Или трябва да тръгна на юг и да лагерувам там, в топлите долини покрай бреговете на Синьото море? Към Рязан ли да тръгна или на юг, към град Кивамен*?
	[* Кивамен — Киев. — Б.а.]
	Шаманката така завъртя очи, че се виждаха само белтъците им, и, поклащайки се от една страна на друга, зави: „Аюн-ее! Аюн-ее!“. След това извади от торбата си кожена торбичка и изсипа от нея зелен прах върху въглените на огъня. Небесносин дим се вдигна на кълба и юртата се изпълни с аромата на медоносни степни треви.
	— Разкажи ми съня си, а аз ще призова седемдесет жълти онгони и ще ги попитам какво ще ти донесе щастие и успех и какво — мъка и сълзи?
	Бату хан се окопити, наклони се към шаманката и й заговори полугласно:
	— Видях сън, в който темето на главата ми гореше, сякаш нажежени въглени падаха върху ми от сив облак. От това заподскачаха лудо белите ми дробове и сърцето ми. Видях, че деветоопашатото ми знаме се разклати и изкриви. Видях също, че ужким злобните, червени като месо, мои врагове-мангуси са завладели всичките ми стада и поданици. А видях и как те измъчват камилите ми, как карат юрта след юрта да се вдигнат и да отпътуват към далечни места. Обясни ми, шаманке Керинкей-Задан, какво означава този сън и какво иска да ми каже ханът Небе?
	Шаманката скочи, хвана дайрето си, задрънка го и, като скри лицето си, зави, загука, зарева, подражавайки на вълк, мечка и сова. Започна да подскача на място, танцувайки, и изведнъж, скачайки на един крак, избяга от юртата. Нукерите се втурнаха след нея. Тя притича до самотния дъб и с необичайна ловкост се покатери на върха му. Там продължи да вика, като дрънкаше с дайрето и хвърляше на север, по посока на урусутите, кости, които вадеше от кожената си торба. Сетне бързо се спусна долу и, пак така — с подскачане — притича по снега и се върна в юртата. Бату хан стоеше на входа й и следеше с поглед всичко, което правеше магьосницата. Като я пропусна да влезе в юртата, той отново седна на килима.
	Шаманката се отпусна на колене, прикри лицето си с дайрето си и с нисък мъжки глас каза:
	— Аз се покатерих на върха на дървото. Аз бях на небето под облаците. Казвах молитви. Тук след мен дойдоха онгоните. Ето сега те ще говорят и ще ти обяснят твоя сън.
	И с друг, писклив, глас шаманката продължи:
	— Роденият повелител на рязанската земя, младият коназ, най-добрият от витязите, пристигна с поклон при теб, владетелю на всички народи, но самият той гледаше на всичките осем страни и броеше воините ти. Той ти докара като подаръци дванайсет прекрасни коня и сред тях един черен, върху който могат да яздят само жълтите духове онгони. Какво си направил с този красив кон?
	Бату хан присви очи, махна с ръка и няколко пъти поклати глава, сякаш искаше да каже: „Знам, знам за какво ще ме молиш!“, но отвърна:
	— Какво съм направил ли? Убих коназа на Рязан и ще яздя неговия вран кон.
	Шаманката отново заговори с нисък глас:
	— Обясни, велик жълт дух онгоне, какво означава сънят на Бату хан? Не го ли заплашва беда? Не трябва ли да се помоли, за да прогони пропълзяващата към него мъка?
	Шаманката промени гласа си и продължи с тънък вълчи вой, сякаш говореше друг небесен дух:
	— Замисленият поход ще е труден. Брадатите урусути са синове на рижо червените, като сурово месо, мангуси. Боят с тях е опасен, защото на мястото на една отсечена тяхна глава израстват две нови, а вместо две отсечени глави ще израснат веднага четири. Без молитва не трябва да се воюва с урусутите и трябва да бъдат принесени в жертва деветдесет и девет черни животни — коне, бикове овни и кози. Но черни — без петна. Най-напред трябва да се заколи черният кон, подарен ти от рязанския коназ… — последните думи шаманката произнасяше все по-тихо и по-тихо и сякаш те идваха от покрива на юртата.
	След което се наведе към земята и падна на една страна.
	В юртата настана тишина. Всички чакаха какво ще каже Бату хан. Като присви очи, Ослепителният заговори:
	— Ти, умната като стар вълк, ти, хитрата като попадала в капан лисица, може би ще ми кажеш, не е ли по-добре въобще да не тръгвам на север към горите и бърлогите на урусутите? Може би там ще загине цялата ми войска, излапана от рижо червените урусути? Може би моето деветоопашато знаме ще се наклони като подсечено, а моите монголи ще станат „арестанти“ на други народи?
	Шаманката мълчеше и Бату хан продължи:
	— Мнозина, чиито души се тресат като овча опашка, ми казват: „Защо да вървим срещу урусутите? Там има само непроходими стари гори, в които бродят магьосници, на които служат мечки. По-добре да тръгнем през степта към Синьото море, където вятърът гони вълните на сребристата степна трева, където пасат стада бели бикове, бели овни и бели кози. Там ще живеем волно…“ Да не би тези страхливи души да са те научили, Керинкей-Задан, на твоите изплашени песни? Къде е моят учител, Хаджи Рахим?
	Иззад широките гърбове на монголските ханове се надигна сухият, изнемощял, с дълга побеляла брада и висок дервишки калпак, факих.
	Като скръсти ръце на корема си, той тихо каза:
	— Слушам и се подчинявам! Слушам те, Бату хане!
	— Как е постъпвал Искендер Двурогия, когато е предприемал поход? Търсел ли е земи с добри пасища?
	— Не, джихангире, той е търсил само отрядите на своите врагове и се е стоварвал върху тях като спускащ се от небето скален орел.
	— Изяждал ли е преди бой своя най-добър вран кон?
	— Не, джихангире! Той е водил своя любим вран жребец Буцефал със себе си във всичките си походи, дори когато конят му е остарял.
	— Благодаря ти, мой мъдри и верни учителю, Хаджи Рахим! А какво ще каже моят военен учител, Субетей-багатур? Трябва ли да тръгнем срещу урусутите или да отстъпим за почивка към Синьото море?
	Като въртеше своето зло и недоверчиво око, Субетей-багатур каза:
	— Войската се застоя тук. Запасите ни свършиха. Снежните бури се усилват. Време е да се отправим бързо към градовете на урусутите. Там ще можем да нахраним и хората, и конете си. Ти ще влезеш в град Рязан върху врания кон на рязанския княз, дори и седемдесет и седем хиляди мангуси да се опитват да ти попречат. Подари на шаманката Керинкей-Задан, за да не гладува, докарания от рязанците замразен труп на черна свиня, голяма като кон. Ще принесем жертви на седемдесетте и седем жълти духове онгони в град Улдемир, когато завладеем табуните с урусутски коне. Нека Керинкей-Задан старателно да се помоли на онгоните да прекратят снежната буря, защото е трудно да се върви в толкова дълбок сняг. Ако виелицата продължи да бушува още девет дни, тя ще ни засипе веднъж завинаги със сняг.
	Субетей-багатур замълча. Като запретна левия крачол на шалварите си, той усърдно зачеса изпохапания си от въшките космат крак. Военачалниците се спогледаха и весели искрици пробягнаха в очите им.
	— Благодаря ти, винаги мъдри Субетей-багатуре! Точно такива думи очаквах от теб. Утре разваляме лагера. Войската ни ще тръгне като деветдесет и девет черни потока и ще нахлуе в рязанските земи. Аз ще яздя врания кон с бели до коленете крака и бяла звездичка на челото. Той ще ми донесе щастие и успех. Белият ми кон Акчиан, загърнат с плъст, ще бъде отведен към Синьото море от кипчакски коняри. Той е роден в Арабистан и едва ли ще понесе кучешкия студ. Ние няма да съсечем всички урусутски харакуни* — земеделците. Трябва да хванем колкото се може повече от тях и да ги гоним пред нас. Ще ги подгоним напред при пристъпите ни към градските стени.
	[* Харакун — обикновените хора, буквално: черен човек. — Б.а.]
	— А с какво ще ги храним? — попита го единият от хановете.
	— Че защо да храним пленниците? Нека те сами се хранят! Нека ядат падналите коне и всичко, което искат. Днес ще си почиваме безгрижно, а от утре отново започва кървавият пир.


	Пета глава
	Монголите настъпват

	Пръв във вихъра от снежна прах тръгна туменът „бесни“ на Субетей-багатур. Със своите знаменити преходи и, като сменяше конете по време на път, Субетей напредваше през преспите. Качи на коне няколко пленени половецки водачи, които му показваха едва забележимите степни пътеки. Субетей държеше водачите близо до себе си и ги разпитваше за всичко, което му се стореше странно и необикновено.
	С бърз набег челният му конен патрул залови в гората трима ловци. На поясите им се люлееха двайсетина белки. Около тях се навърташе черно къдраво кученце. Доведоха пленниците при Субетей, който седеше върху своя светлокафяв, покрит със скреж, раванлия. Изпод лилавия му малахай с наушници се виждаше само пронизващото му око.
	— Какво правите тук? — попита Субетей с помощта на половецкия преводач.
	— Белкуваме.
	Преводачът обясни на Субетей, че ловците бродят из гората, улучват със стрели и ловят с капани белки.
	— А къде спите през нощта? Вкъщи ли се връщате? Къде е юртата ви?
	— Не! Докато ловуваме, спим в гората. Къщата ни е далече. Нима може да се връщаш всеки ден у дома, когато си на лов?
	— Колко далече е?
	— Шестнайсет дни пеша.
	— Как спите в гората? Като зайци в снега ли?
	— Защо като зайци?! Изкопаваме в снега яма до самата земя, за да е сухо. И едва тогава разпалваме огън върху земята. Спим около огъня, като върху печка, или лягаме върху горещото място, където той е горял.
	— И топло ли е?
	— Като в къща. Сваляш полушубката, намяташ я върху плещите си, грееш се и спиш.
	— А какъв огън правите? От какво? От клонки ли?
	— Че защо? Нареждаш едно до друго три дървета и ги запалваш по средата. Така те горят през цялата нощ, като се разгарят едно от друго — жарта си вземат. Станеш през нощта, прибуташ обгорелите краища на дърветата в огъня и пак заспиш.
	— Трудно ли е да се отсекат дървета?
	— Защо да е трудно? Обичайна работа е.
	— Покажи ми как сечеш ти?
	— Защо да не ти покажа?
	Ловците измъкнаха топорите си иззад гърбовете си и си плюха на ръцете. Единият понечи да свали полушубката си, но вторият му изръмжа:
	— Не я сваляй, че ще ти откраднат лопота*!
	[* Лопот — дреха. — Б.а.]
	Ловците ловко и бързо отсякоха три смърча, довлякоха ги и ги сложиха един до друг, като окастриха клонките им. Като бързо удряха с кремък желязно огниво, добиха искри върху прахан и разпалиха брезова кора. Положиха върху нея смърчови клонки и дърветата загоряха с весел пламък.
	Субетей следеше внимателно работата на ловците и каза на помощниците си:
	— Оттук нататък урусутите да не се убиват, а да се вземат в плен и да се гонят пред нас. Тези ловци ще показват на пленниците как да секат просеки. По тях ще довлечем до Рязан нашите китайски камъкометни машини. Те ще разбият рязанските стени.
	Субетей посочи с пръст къдравото кученце, което се притискаше към краката на ловците и се зъбеше на монголите:
	— Как се нарича това зверче на урусутски?
	Един от ловците отговори:
	— А това ли? Пес! Само лае за щяло и нещяло!
	Субетей попита втория:
	— Как се казва зверчето?
	— Жучка*! Само грижи създава!
	[* Жучка — прозвище на куче. — Б.пр.]
	Субетей попита и третия ловец, който му отговори:
	— Лайка*! Ловно кученце е.
	[* Лайка — порода куче за лов, охрана на стада и впряг. — Б.пр.]
	Субетей поклати глава:
	— Труден е урусутският език. На монголски всичко е просто и ясно — само една дума „нохой“ и всички знаят, че това е куче. А урусутите са объркани глави. Всеки го нарича посвоему. Те затова и не се разбират един друг…


	Шеста глава
	Княгиня Ебпраксеюшка

	Дните минаваха, а от пратеничеството, тръгнало към татарите, нямаше ни вест, ни кост. В Рязан се разтревожиха не на шега. „Какво става с пратениците? Защо не изпращат вестоносци? Скоро ли ще си дойдат?“
	От тревога княгиня Евпраксеюшка не можеше да си намери място:
	— Защо пуснах Фьодор? Защо не измолих да ме вземе с него? Щях да го опазя там.
	С часове прекарваше на горния етаж. Неуморно гледаше през прозореца към далечната снежна равнина — дали няма да се покажат дългоочакваните пътници?!…
	Но безкрайното поле се простираше унило, пустинно и неприветливо. Напразно търсеха тъмните очи на Евпраксеюшка — никъде не се виждаше пратеническата колона. Прекрасните й очи се замъгляваха и младото й лице бледнееше. Като се обливаше в сълзи, отпускаше глава върху безпомощните си ръце.
	— Защо, скъпа, се съсипваш? — уговаряше я старата й бавачка. — Че бива ли така? Ще се върне бащицата княз и какво ще каже? Че не сме те опазили… Виж колко си измършавяла!
	— Измъчих се аз… Сърцето ми беда предусеща…
	— Стига пък ти! Че ще я предизвикаш…
	Старицата бързо се кръстеше и се кланяше на иконите в предния ъгъл.
	Бродейки от мъка и тревога из дома, Евпраксия чу озлобени и раздразнени гласове и излезе в помещението за охраната. Там се бяха събрали на съвет пристигналите князе, боляри и войводи. Седяха и спореха, крещяха и шумяха. Един казваше едно, друг не се съгласяваше с него и нищо не можеха да решат. Ядяха и пиеха на дългата маса и отново започваха да спорят.
	— Трябва още веднъж да се изпратят вестоносци до всички големи градове — говореше мрачен побелял княз.
	— Трябва да се съберат всички князе, целият народ, трябва целият свят като едно да тръгне против татарските пълчища.
	— Все сте се събрали! — възразяваше му Юрий Ингваревич. — Нали пращах във Владимир-Суздалски при княз Георгий, а полза никаква! Дори не ми отговори!
	— Нима великият владимировски княз няма да се откаже от прекомерната си гордост? Нима няма да дойде с полковете си на помощ?
	— Ще протака. Нашето разорение му уйдисва, защото отдавна си мечтае за рязанските земи…
	Като повдигна вежди, старият княз поклати побелялата си глава:
	— Време е да се загърбят раздорите и свадите. Татарите лесно ще надвият всеки от нас поотделно. Ако застанем заедно, тогава няма да могат да се справят с нас. Трябва да се съюзим под общо командване!…
	Млад княз избухна и скочи от мястото си:
	— И на теб ли да поверим това командване?
	— Къде ти на мен! Аз съм вече стар!
	— Знам те аз теб! Отдавна се домогваш до властта, но аз няма да тръгна под твоето командване!
	— Стига сте се карали! — намеси се Юрий Ингваревич. — Ако попаднем под командването на Батий, ще е по-лошо! Мисля да изляза с моите разянци срещу татарите в Дивото поле, за да ги задържа там, докато от Владимир не дойде помощ.
	— Сами рязанците са твърде малко — възрази старият княз. — Трябва да се вдигне народът на цялата руска земя, да се призоват всички — и крепостните, и градските…
	— Че каква ще е ползата от простите и груби селяци! — разпалено се намеси в разговора един войвода.
	— Може и да има повече полза, отколкото от някои войводи! — предизвикателни му отговори младият княз.
	Седящите скочиха и се нахвърлиха един срещу друг.
	— Засрамете се, князе! — успокояваше спорещите княз Юрий. — Опомнете се! Всички ни чака гибел, а вие какво правите?
	— А ти самият какво си направил? — извика му дързък глас.
	— Аз сина си не пожалих и при татарите го изпратих! — с достойнство му отговори Юрий Ингваревич. — Само един Бог знае какво се е случило с него! Дали не е нещо лошо? Досега нямаме вести…
	— Може пък да е успял да уговори цар Батий? Може и да не тръгнат срещу нас татарите?
	— А защо да се плашим от тях? Кой ги е виждал? Може пък и въобще да не са страшни?
	Князете отново заспориха, отново зашумяха, като се опитваха да се надвикат взаимно.
	Евпраксия постоя на вратата, послуша ги и опечалена се върна на етажа си. Още по-тъжно бе станало на душата й.
	Помоли старицата да извика врачка. Дойде гледачка с шарена забрадка. Зърно разсипва, восък ля, на сянка гледа…
	— Скоро гост ще имаш княгинке! Подарък задморски ще ти донесе, дивно хрушка* радост ще ти достави… Ти за какво все се измъчваш? Сърцето ти е далече, няма го тук… Взел го е със себе си голям юнак… Заради него ли не спиш по цели нощи? Успокой се — не го грози беда! Виждаш ли — някакъв дълъг път го чака. Ето, виж сама, ако не ми вярваш — ето го твоят сокол, а това е пътят — дълъг-предълъг!…
	[* Дивно хрушка — много голяма. — Б.а.]
	Евпраксия се взираше и неясната сянка върху бялата кърпа и й изглеждаше наистина като милия образ на мъжа й. Зарадва се тя. Отпрати врачката, като щедро я надари. Зарадва се и бавачката й:
	— Виждаш ли, че бях права! Казвах ти, че не е нужно да се плаче предварително! Ще се върне гълъбчето, князът наш. Види се, пътят му е дълъг…
	Привика девойките Евпраксеюшка и работата закипя в сръчните й ръце. Трябва да си направи нова красива рокля за посрещането на мъжа си. Княз Фьодор обичаше да я облича с хубави дрехи, често глезеше своята княгинка и се любуваше на красотата й. Като пееха, девойките със ситни бодове съшиваха меката коприна, а Евпраксия се зае с бродиране, като с изкусни шарки от цветни копринени нишки покриваше атлазена риза — подарък за любимия съпруг.
	Работата й спореше два дни, след което отново отпусна ръце. Напразни останаха уговорките на бавачката й, напразно девойките се стараеха да развлекат княгинята. Отново загледа тъжно към проточващия се в далечината безлюден път и отново се заизливаха непослушни сълзи от очите й.
	Като скриваше собствената си тревога, старата княгиня тешеше любимата си снаха. Дори и етървите й се опитваха да я развеселят, но Евпраксия не чуваше никого. Безцелно бродеше из опустелите соби и я спохождаха все едни и същи нерадостни мисли: „От князете защита няма да дочакаш, а Фьодор все го няма и няма!… Ще дойдат татарите. Кой ще ни пази, кой ще се застъпи за нас? Князете все спорят и се карат — всеки иска да командва… Ще погубят те руската земя! Ще дойдат татарите… Ще ни съсекат или ще ни отвлекат със себе си“.
	Като ситнеше с крачета, до нея се приближи синчето й. Притисна се здраво до майка си и вдигна към нея същите като на баща си очи. Макар и да бе малко, детето чувстваше, че на майка му й е тъжно. Прегърна Евпраксия любимеца си и с мъка сдържа сълзите си:
	— Не! Няма да те дам на татарите, Ванюшка! Синът на Фьодор няма да е татарски роб! Няма да е татарска наложница и жена му Евпраксеюшка!
	Отдолу се чу странен шум. Захлопваха се врати, разнесоха се гръмки вопли и ридания.
	Сърцето на Евпраксия пропусна няколко удара. Извън себе си от уплаха и с детето на ръце, тя презглава се втурна надолу и влезе в стаята на охраната… В ръцете на плачещи жени се мяташе старата княгиня Агрипина. Княз Юрий изглеждаше така, сякаш бе загубил разсъдъка си. Късаше дрехите си и крещеше:
	— Аз съм виновен за смъртта му! Аз!…
	Пред тях стоеше старият Апоница, верният слуга и възпитател на княз Фьодор. С изпокъсани и мръсни дрехи, със съсирила се кръв по раните си, измъчен и отслабнал, той също се обливаше в горки сълзи:
	— Съсякоха го, окаяните! Никого жив не оставиха! Мен ме пуснаха да ви го разкажа… В ръцете ми издъхна нашият сокол!
	Евпраксия не се развика, не избухна в сълзи и нареждания. Мълчаливо се обърна и, като притисна сина си към гръдта си, излезе от помещението. Изкачи се по витата стълба до своя етаж, приближи се до прозореца, разтвори го и заедно с детето се хвърли върху чернеещите долу камъни.


	Седма глава
	Пленените монголи

	Рязанската войска навлезе навътре в Дивото поле. Застигната от снежна буря, тя спря на боен стан.
	Князете и воеводите седяха в тесен кръг върху голям килим в една шатра. Умуваха как да опазят руската земя. През платнищата на шатрата долитаха воя на снежната виелица и унилото свистене на вятъра. Борините в двете поставки горяха с трепкащи пламъци. Съскайки, въгленчетата от тях падаха в дървени кофи, пълни с вода. Застанал на колене, чад* наглеждаше огъня. В такава нощ не се очакваше нападение, защото бурята би съборила всеки, излязъл навън!
	[* Чад — слуга. — Б.а.]
	Някой пристигна на кон. Започна да разпитва къде да намери княза? Като приповдигна тежката завеса, в шатрата пропълзя затрупан със сняг отрок с косместа полушубка. Като свали заснежения си калпак, каза:
	— Пристигна старият войвода Ратибор. Казва, че носи важни вести и не може да чака до сутринта.
	— Че какъв войвода е той?! — каза един от князете, отдавна враждуващ с роднините на Ратибор. — Нито е поп, нито е разпопен! Да си седи в манастира и да бие усърдни поклони, докато се моли! Броди из нощта като таласъм. Изглежда му тежат доста грехове на душата, щом не му се спи, не му се седи и сън не го хваща.
	— Истината ли казваш? Бог те чу! — отвърна му глас от ъгъла. — Насила добрият витяз в поруба* затвориха и го подстригаха за монах.
	[* Поруб — мазе; изба; зимник. — Б.а.]
	— Стига вече със старите вражди! — обади се трети глас. — Отсега нататък трябва да сме единни!
	Всички млъкнаха. Отрокът приповдигна завесата и в шатрата влезе едрият и тежък Ратибор. Свали кожената си шапка с наушници и разкопча кожената си полушубка. Извади и разглади широката си гъста брада. Прекръсти се три пъти към иконата в златна рамка, поставена върху кожено сандъче в ъгъла, и се поклони до кръста на рязанския княз.
	— Влизай, отче Ратибор! — каза му княз Юрий Ингваревич. — Седни при нас! Големи грижи са ни налегнали. Може би ти ще ни кажеш нещо хубаво?!
	Ратибор се отпусна на килима и започна разказа си:
	— Държах стотня дружинници в засада в ракитака. Исках да хвана татарин. Трябва от тях да се разбере какво са замислили. Снежната буря ни засипваше със сняг, но бе обидно да отстъпим с празни ръце. За наше щастие забелязахме неверници. Изглежда се бяха изгубили или самите те се промъкваха към нас, за да заловят „език“. Нахвърлихме се всичките върху тях. Те си плюха на петите. Успяхме да свалим двама от конете. Единият, просто и бързо се предаде, а другият се защитаваше като див звяр, пищеше и не щеше да се покори. Зашеметихме го със секира и го вързахме с ремъци.
	— Жив ли го хванахте?
	— Не само че го хванахме, но го и разпитахме. Видно е, че знае много, но нищо не ще да каже.
	— Ти не можеш да разпитваш — каза някой. — Да го бе докарал при мен.
	— Докарах го.
	— Давай го тук! — каза князът.
	Отроците вкараха монголските пленници в шатрата. Ръцете им бяха вързани зад гърбовете им с ремъци. Единият бе по-богато облечен — със сукнен чекмен, подплатен с агнешка кожа, със сини нашивки на лявото рамо и направени от чортова кожа бели ботуши. Сухото му лице, сякаш изковано от червена мед, напомняше на физиономията на разсърдена кукумявка. Очите му, надменни и зловещи, за миг се спряха с остър изпитващ поглед върху всеки от седящите в шатрата. Това бяха очи на горд и непокорен, но хванат звяр, готов за скок при първа възможност за битка и свобода.
	Другият пленник бе съвсем млад, около седемнайсетгодишен, и с полуизгнил домашнотъкан чекмен, наметнат върху проскубана и изподрана полушубка. Краката му бяха увити с парчета от стара обработена овча кожа. Гледаше с уплашено любопитство, виждайки за пръв път пред себе си урусутите, против които хан Бату бе повел пълчищата си.
	Князът нареди да бъде извикан Лихар Кудряш.
	— Ще отговаряш ли? — обърна се Лихар към старшия пленник.
	Онзи го изгледа накриво и се отвърна.
	— Ако мълчиш, ще те обгорят с огън.
	— Ще отговарям.
	— Кой си ти? Как се казваш?
	— Аз съм стотникът Урянх-Кадан от тумена на владетеля на всички владетели, Бату хан.
	— Колко е голяма войската му?
	— Войската на Бату хан е толкова многобройна, че за да се преброи, ще са необходими деветдесет и девет години.
	— Къде се намира Бату хан?
	— Тук, в степта. На разстояние полет на стрела. Точно пред вашата войска.
	— Накъде отива?
	— Бату хан отива да покори урусутите и да ги направи свои „арестанти“.
	— Защо стои, а не върви напред? От нас ли се страхува?
	— Бату хан не се страхува от нищо. Изчаква да утихне снежната буря. Злите духове на урусутите плюят сняг в лицето ни и не искат да ни пуснат в земите си. Когато нашите онгони прогонят урусутските мангуси, Бату хан ще тръгне напред, направо към град Рязан.
	— Кой е най-главният началник на монголите?
	— Много са. Главните началници са единадесетте принца от свещената кръв на Великия воин Чингис хан.
	— Всички ли отиват към Рязан?
	— Няма да има място за войските и храна за конете, ако всички те тръгнат към Рязан. Войските вървят една до друга, на широк фронт, както при ловна хайка. Най-отдясно е Шейбан хан, а най-отляво — Гуюк хан.
	— Кой от тях ще настъпи към Рязан?
	— Най-напред към Рязан ще настъпи Гуюк хан, а след него и Бату хан.
	— А какво правят другите началници?
	— Настъпват към другите градове на урусутите.
	Княз Юрий Ингваревич се обърна към втория пленник:
	— Как се казваш?
	— Казвам се Мусук и съм синът на Назар-Кяризек.
	— Истина ли е това, което каза твоят другар, Урянх-Кадан?
	— Почти всичко е истина.
	— А кое не е?
	— Сами се сетете. Аз няма да говоря.
	— Той началник ли ти е?
	— Да, той е моят голям началник.
	— Как попаднахте в плен?
	— Началникът ми искаше да открием къде е войската на урусутите. Загубихме се и тогава ни хванаха.
	Князът се замисли, а воеводите клюмнаха глави. Разбраха, че борбата с приближаващите се като буреносни облаци татарски войски ще бъде тежка.
	— Кой ще каже нещо ободряващо? Кой ще даде разумен съвет? — попита ги Юрий Ингваревич.
	Върху лицето на монголския пленник сякаш трепна насмешлива усмивка. Княз Юрий каза на Лихар Кудряш:
	— Е, Кудряш, вземи със себе си двамата пленници и добре ги пази. Завържи им краката с нещавени ремъци, защото вървите те ще прегризат със зъби и ще избягат. Отведи ги оттук!
	Кудряш излезе с пленниците. Като гладеше брадата си, Ратибор пъшкаше и въздишаше така, сякаш нещо го душеше.
	Воеводите мълчаха и князът се обърна към Ратибор:
	— Ти, отче Ратибор, имаш голям военен опит. Би ли ни казал какво мислиш за тези вести, които ни донесоха нечестивите мунгали?
	— Попрекали с хвалбите пред нас мунгалът. Войската им наистина е голяма — но това е хем в тяхна полза, хем е тяхна грижа. Толкова голяма войска като тяхната не може да стои дълго на едно място. Монголските коне вече са изпасли всичката трева и са изровили с копитата си дори и корените от земята. Още няколко дни и ще започне мор по табуните на мунгалите, а конете им ще почнат взаимно да си отгризват опашките. Поради това и не всички напредват към Рязан, а се движат на широк фронт срещу другите градове за хляб и сено. Ако князете ни бяха застанали дружно, като една рат, никакви мунгали нямаше да могат да ни уплашат.
	— Истината ли казаха мунгалите?
	— Разбира се, че излъгаха, че татарската войска трябва да се брои деветдесет и девет години, но всичко останало е истина.
	— Какво, според теб, трябва да се направи?
	— Мунгалите ще се разтеглят оттук до самия Пронск. Няма да ни ударят с цялата си мощ. Ако мунгалът не е излъгал, то пред нас стоят полковете на Гуюк хан и на самия Батий. Трябва, без да се губи и минута, да се тръгне напред и да се отреже Гуюк в средата, където стои войската на Батий. В тази снежна виелица те няма да забележат нищо. Ще нападнем войската на Гуюк и ще я подгоним. След това ще се обърнем към Батий. Ще ни е трудно, но ако върху нас се стоварят мунгалските полкове, ще ни е още по-трудно. Тогава ще дойде краят ни! Който само се защитава, ще бъде разбит! Трябва сами да се нахвърлим върху татарите…
	Воеводите заговориха едновременно, заспориха — всеки даваше съвети. В края на краищата княз Юрий Ингваревич прие съвета на Ратибор, заповяда на разсъмване войската да бъде вдигната и да настъпи срещу левия фланг на татарите.


	Осма глава
	Битката в Дивото поле



	… Лежаха те всички върху опустошената земя, върху степната остра трева, замръзнали в снега и леда, от никого не пазени. Зверове телата им гризяха и множество птици ги разкъсваха. Всичките лежаха, всичките заедно умряха, от една и съща смъртна чаша пили…
	Повест за разоряването на Рязан от Батий, 13 век


	
	На разсъмване полковете бяха готови. Дружинниците бяха пренощували в снега, без да палят огньове. Снежната буря утихна и снегът се сипеше на едри парцали. Зад хълмовете се показа зората. Воините ставаха, отръскваха снега от себе си и вземаха мечовете, секирите и копията си. Който имаше, надяваше ризница.
	Княз Юрий Ингваревич мина пред полка. Воините се бяха строили рамо до рамо.
	В тихия въздух ясно звучеше речта на княза:
	— Гответе се, мои млади братя, воини смели, храбреци, украса рязанска! Окаян враг стои с меч в ръка пред руските предели. Вдигнал е ръка той над свободата ни. Гответе се за борба. Защо се е надигнал във времена на мир и покой лукавият враг срещу нас? Че той вече владее цялата половецка земя. Какво още иска от нас? Иска с огън и меч да премине през земята ни! Камък върху камък няма да оставят нечестивите мунгали в свободния Рязан. Само вашата храброст е вашата защита и от нея зависи съдбата на родния ни град, на нашите ниви, селища, любими деца, жени и на родителите наши. Страшният враг не спи. Той бърза към Рязан, за да се сгрее на топлината от пожарите и да придобие нашето имущество. Врагът е тук, пред вас! Битката ще започне скоро. Не отстъпвайте пред тях!… Аз, вашият брат, ще тръгна пред вас, за да изпия смъртоносната чаша. Да умрем за волното отечество на нашия бащица Ингвар Святославович*!
	[* Ингвар Святославович — вероятно става въпрос за Игор Глебович (?-1195), рязански княз (1180), защото Ингвар (Игор, Георгий) Святославович (Николаевич) (1151–1202) е новгородско-северски княз (1179–1198) и черниговски княз (1198–1202), главен герой на средновековната повест „Слово за Игоревия полк“ („Слово о полку Игореве“), като някои изследователи предполагат, че е и неин автор. — Б.пр.]
	Лицето на княза бе мрачно и навъсено, но строгите му очи горяха с несъкрушима воля. Стискаше ръкохватката на меча си и сдържаше своя нетърпелив, твърде много застоял се на студа дорест кон.
	Воините му отвърнаха с кратки викове:
	— Ще се защитим! Не се опечалявай! По-скоро Ока ще потече на обратно, отколкото ние да отстъпим!
	Хилядниците и стотниците обикаляха редиците на отрядите си и обясняваха:
	— Ще тръгнем срещу окаяните мунгали. Ще пробием центъра им и ще ги разделим на две. Ще се разправим с единия фланг, след което ще се нахвърлим върху другия. Бъдете непоколебими! Мунгалите са хитри. Имат стара вълча ловкост. Ще побягнат наужким, сякаш са подвили опашка, но само за да увлекат полковете ни в засада. Не им вярвайте и не ги преследвайте! Продължавайте да стоите заедно, рамо до рамо, и чакайте втория ни удар, с който ще разбием мунгалите.
	Покритите със сняг воини ги слушаха сурово и спокойно, опрели се на своите боздугани, копия и секири. Техните потъмнели от времето и лошия климат полушубки и рижи армяци, препасани с тънки ремъци с ножове в дървени кании, техните плетени от лико цървули и вълнени навои, завити до коленете им и стегнати с ликови върви — всичко това говореше за оскъден живот и за ежедневна тежка работа. Бяха се вдигнали в защита на рязанската земя и бяха готови да отдадат живота си, само и само да не допуснат врага до останалите зад тях родни колиби.
	Войската тръгна напред с бавна крачка, като се катереше по полегатите била на хълмовете. Бе трудно да се върви, защото бурята бе навеяла сняг до колене.
	Челните редици вече се бяха изкачили на билото и бяха спрели. Изведнъж рязък вик проряза напрегнатата тишина:
	— Урусут! Урусут!
	Вървящите редом с Ратибор пленници викаха с всички сили, за да предупредят своите. Викът им се повтори и отпред, и отдясно, и отляво, и отекна в далечината. Засипаната с дълбок сняг и приличащата на мъртва пустиня степ изведнъж оживя. От снега се надигнаха тъмни фигури, чуха се гърлени викове и шумно и с тропот множество хора и коне се понесоха надалеч по снежната равнина, като все повече и повече се губеха в сумрачната мъгла. Шумът стихна и само в далечината се чуваха отделни викове. Скоро и те престанаха…
	— Ама че татарища! Ама че окаяни мунгали! — говореха помежду си дружинниците. — Защо избягаха? От нас ли се изплашиха? Няма да ни увлекат. Нас не можеш измами.
	Стотниците успокояваха воините и им указваха местата, където да залегнат, криейки се зад хълмовете.
	Изчаквайки и притискайки се една към друга, руските редици се отпуснаха в снега. Пурпурното слънце пробиваше ниската облачност и с дълги розови лъчи осветяваше белоснежната равнина. В далечината ясно се открояваше кривата линия на монголските конници. Те вече тръгваха обратно, насочили напред копията си и подпрели блестящите си криви мечове на десните си рамена.
	Дружинниците продължаваха безмълвно да лежат в снега, криейки се зад веригата хълмове.
	Вече се чуваше равномерният тропот на препускащите монголски коне. Сякаш цялата степ кънтеше и трепереше под ударите на десетките хиляди копита. Сред облаци от снежен прах и пара, вдигаща се от разгорещените им коне, се приближаваха разярените монголи, които виеха диво:
	— Кху, кху, кху, уррагх!
	Татарите започнаха да се изкачват по полегатите скатове на хълмовете, зад които се бяха притаили руснаците. Няколко коня се спънаха и се строполиха на земята, но останалите продължиха да се носят като нестройна лавина. Вече бяха на двайсетина крачки от билата на хълмовете, когато рязанските воини скочиха и се хвърлиха срещу врага с викове:
	— Напред, Рязан! Напред за бащината земя!
	Конете се стреснаха. Едни се обърнаха назад, други, хвърляйки ездачите си, се вдигнаха на задни крака и паднаха. Останалите продължиха да препускат, посрещнати отвсякъде от удари на секири и топори.
	Руснаците атакуваха яростно конниците, разсичайки техните кожени шуби и железни шлемове. Във въздуха се мяркаха кривите мечове на татарите, които пуснаха в действие и големите си лъкове, с които изстрелваха дълги стрели със закалени стоманени върхове. Воините падаха, ставаха отново и, продължавайки да се бият, се придвижваха напред, надолу по хълмовете, накъдето започна да се отдръпва татарската конница.
	Рязанците надделяваха. Монголският удар не бе разкъсал руските редици. Стискайки зъби и дишайки тежко, опълченците се биеха отчаяно, като си проправяха страшен път през бързо прегрупиращите се монголски конници.
	Прозвъняха удари по медни щитове. Чуха се резките викове на монголските стотници. Татарската конница рязко се обърна обратно и препусна назад, оттегляйки се на черни вълни от застланите с трупове снежни хълмове. Опитвайки се да станат, окървавени коне се мятаха по земята. Други, спъвайки се, се опитваха да препуснат настрани, като влачеха закачилите краката си за стремето ездачи.
	Руската войска бавно отстъпваше. Редиците на рязанците бяха доста пооредели. Множество мъртви тела лежаха по полегатите скатове на хълмовете, вторачили се с отворените си мъртви очи в ниските оловносиви облаци.


	Девета глава
	Походът срещу Рязан

	Бату хан придвижи войската си на север. За да поддържа постоянна връзка с отделните й отряди той изпращаше до тях специални куриери. На всеки два дена в оргата при него пристигаха от различни места пъргави нукери, които носеха вести и получаваха заповедите на джихангира.
	Отново разразилата се снежна буря разпръскваше куриерите. Отрядите се отклоняваха от предначертаните пътища. Скоро Бату хан знаеше местоположението само на своя тумен „непобедими“ и на стоящия до него тумен „бесни“ на Субетей-багатур.
	Бе невъзможно да се върви напред. Войската спря. Стана трудно да се изхранват конете, които едва се докопваха до сухите растения под дълбокия сняг. Бату хан заповяда на конете на личната му охрана да се раздаде по паница пшеница от товарния обоз. Ако виелицата продължеше още няколко дни, конете щяха да загинат, а заедно с тях и цялата монголска войска.
	— Напред към Рязан! — искаха монголите.
	За Бату хан и за най-знатните ханове отново бяха издигнати юрти. Налагаше се да се лежи край огньовете, защото да се седи бе невъзможно. През горния отвор валеше сняг. Димът пълнеше на кълба юртите и дразнеше очите.
	Бату хан лежеше по корем и разглеждаше пергаментовия лист, върху който грубо бяха скицирани главните градове, пътища и реки на урусутската земя. Изчисляваше разстоянията, които му се налагаше спешно да измине.
	Около него се трупаха хановете и хилядниците му. Те мълчаливо слушаха какво си мърмори Бату хан и в хор се съгласяваха с него.
	Върнаха се изпратените от Субетей разузнавачи. Влезе засипан със сняг стар нукер със скъсан малахай и овча шуба, стегнато препасана с нещавен ремък. Като запретна полите на дрехата си, той се отпусна на колене до огъня. Нави дългите си ръкави и започна да грее загрубелите си криви пръсти.
	На въпроса на Бату хан старецът отговори:
	— В деретата, които са съвсем близо пред нас, е залегнала урусутска войска. В такава тъмна нощ като нищо ще се промъкнат до нас и ще изпосекат воините ни.
	— Какво още знаеш?
	— Недалече, отляво се движи войската на хан Гуюк — два тумена. Нукерите ругаят и казват, че трябва да се заровят в снега и да изчакат, докато отмине бурята. Иначе конете им няма да издържат. Но хан Гуюк ги пришпорва напред, като им говори: „Трябва да превземем Рязан преди Бату хан, защото иначе нищо няма да остане за нас. Там има много хляб, вино, жени и злато“.
	Бату хан спокойно каза:
	— Много е похвално това, че Гуюк хан, давайки пример на другите тумени, напира към Рязан. Хубаво е, че той иска да превземе този голям урусутски град. Знаеш ли къде се намира в момента Гуюк хан? Ще успееш ли да го намериш?
	— Знам, — каза нукерът, — и ще го намеря.
	— Субетей-багатур ще ти даде тясно парче хартия с моя печат. Заминавай при хан Гуюк и му кажи:

	„Джихангирът заповядва на войската на Гуюк хан спешно да се придвижи напред, да намери в степта урусутската войска, преграждаща пътя ни, и да я смаже. Ако Гуюк хан се смята слаб, за да нападне урусутите, непременно да ме чака, като ми извести за това. Тогава аз ще изпратя тумена на Субетей-багатур и той ще унищожи урусутската войска без помощта на Гуюк хан“.

	Лежащият наблизо Субетей-багатур извади от пазвата си златна кутийка с печат и червена боя и отпечата върху малко тясно парче хартия името на джихангира. Старият нукер скри парчето в подплатата на своя скъсан малахай и изпълзя от юртата.
	Посред нощ до юртата на Бату хан се добра друг куриер, млад и черноок, със син сукнен чекмен, обшит с брокатени ленти. Слаб, с широка гръд и прави рамене, той седна върху петите си. Със зорък и проницателен поглед огледа намиращите се в юртата.
	— Къде е Субетей-багатур?
	Един овнешки кожух се размърда и изпод овчата кожа се показа зачервено лице с едно облещено око.
	— Защо съм ти?
	— Нося ти мъка. Само не ме убивай!
	— Говори! — каза му Бату хан.
	— Яздех към Гуюк хан. По пътя срещнах сина на Субетей-багатур, смелия витяз Урянх-Кадан, който яздеше с четирима нукери…
	— Той тръгна с деветима.
	— Спуснахме се в едно дере, като яздехме тихо един подир друг. Нападнахме урусутите. Бяха много. Конят ми ме измъкна от схватката. Привързах го на височината, след което отново се спуснах в дерето. Намерих трима убити нукери, но тялото на твоя син го нямаше. Може да е взет в плен? С него изчезна и младият кипчак, наричан Мусук.
	Субетей-багатур седеше прегърбен, с изкривено от гняв почервеняло и подпухнало лице. Опуленото му око бавно се присви и заприлича на резка.
	Една-единствена сълза се търкулна по набръчканата му буза…


	Десета глава
	Мъртвото поле



	О, поле, поле, кой те тебе осея
	с мъртви кости?
	Пушкин*
	[* Пушкин, Александър Сергеевич (1799–1837) — руски поет, белетрист и драматург. — Б.пр.]

	

	На сутринта лъчите на пурпурното слънце се проточиха като следи от кръв ниско над снежната равнина. При Бату хан пристигнаха куриери и му разказаха, че туменът на Гуюк хан е нападнал урусутската войска. Урусутите се били с отчаяна ярост като зли духове мангуси. Сечели с топорите си и хора, и коне. Войската на Гуюк хан не издържала, не могла да надделее над урусутите и отстъпила обратно, загубвайки твърде много воини. Бату хан попита за мнението им хановете си и най-накрая и Субетей-багатур. Всички казаха, че Гуюк хан трябва отново да нападне урусутите, но Бату хан отсече:
	— Ако Гуюк хан не може да превземе едни хълмове, върху които е залегнала малобройна урусутска войска, то как ще превземе Рязан с неговите яки и високи стени? Той е опозорил славата и ужаса от монголското име. Нека първо закърпи дупките на шалварите си, спукали се след битката с урусутите. Ние заповядваме: нашият тумен „непобедими“ и туменът „бесни“ на Субетей-багатур незабавно да тръгнат, да нападнат хълмовете, на които са залегнали урусутите, и, без да се спират, да вървят към Рязан. Няма да чакаме Гуюк хан. Моята хилядна ще върви с мен. Лично ще наблюдавам боя. Да не се вземат пленници! На бойното поле да не се спира! По пътя да се направи само едно кратко спиране, за да се нахранят конете и да им се даде почивка! Хановете да издигнат юрти едва пред стените на Рязан!
	Най-неочаквано снежната буря утихна. Слънцето се появи върху светлото тюркоазено небе, а вятърът подгони на юг сивите облаци.
	Гладката, спокойна и погребала под снежния си покров хиляди убити и ранени равнина, ярко блестеше.
	Върволица от вълци се промъкваше с бавен тръс по правата като струна пътечка. Всеки следващ вълк поставяше лапата си в следата на предхождащия го. Водачът им вървеше в посоката, от която долиташе остър мирис на кръв.
	Върху снега се чернееха множество трупове. Зверовете се приближиха до тях. Понякога някой от лежащите помръдваше и тогава водачът отскачаше настрани и тръгваше в друга посока.
	Ята гарвани и гарги летяха към бойното поле. Кацаха около падналите и бавно с къси подскоци се приближаваха към тях. От време на време се размахваше нечия ръка. Ятото излиташе с хриптящ грак и търсеше нова плячка.
	Вълците завиха към дерето и започнаха да се спускат, но изведнъж се хвърлиха обратно. От дерето излезе конник. Върху едрия риж жребец седеше млад воин с блестящи на слънцето броня и стоманен шлем. Водеше след себе си монголски кон. Спря и се заоглежда. Тежък стон привлече вниманието му. Наблизо в снега лежеше воин с богатирски вид и бяла широка гъста брада.
	Ездачът скочи от коня си и се наведе над лежащия:
	— Ратибор! Жив ли си, Ратиборе?
	Извади глинена манерка и я притисна до устните на ранения.
	Ратибор жадно отпи, въздъхна тежко и отвори очи.
	— Ставай, Ратиборе! Съвземи се! Наблизо има монголски конни патрули…
	— Кой си ти?
	— Роман*, синът на рязанския княз… Спомняш ли си, заедно за мечки ходехме?
	[* Роман Ингваревич (?-1237) — рязански княз, убит при татарското нашествие. — Б.пр.]
	— Трудно ми е да стана! Помогни ми…
	Пъшкайки, Ратибор се надигна и с помощта на Роман се покатери върху якия монголски кон, след което двамата конници се скриха в дерето.
	Вълците и гарваните продължиха кървавия си пир из мъртвото поле.


	Пета част
	Рязанската земя гори



	… О, родино свята!
	Кое сърце не трепка,
	когато те благослови!…
	В. Жуковски*
	[* Жуковски, Василий Андреевич (1783–1852) — руски поет, почетен член (1827) и академик (1841) на Петербургската академия на науките. Един от основоположниците на романтизма в руската поезия. — Б.пр.]



	Първа глава
	Стискайте здраво топорите!

	Савелий Дикорос вървеше с твърда отмерена крачка на север, обратно към Рязан. Бялата равнина, пресечена от обезлистени кории и засипани със сняг дерета, бе пуста. Понякога в далечината се виждаха черни точки. Това бяха малцината случайно оцелели рязанци, които се тътреха към родната земя.
	Някога тук, край големия друм имаше малки селища, търгуващи със степните хора. Сега те бяха пусти и вятърът свиреше в широко отворените врати. Ята гарги и гарвани кацаха в безлюдните дворове и, като не намираха нищо там, грачейки отлитаха.
	По пътя си Савелий не срещаше монголи. „Изглежда си почиват след битката, издирват своите ранени и ограбват нашите покойници“.
	Изпревариха го няколко плетени коша, поставени върху плазове. Шейните бяха теглени от яки рунтави кончета. След тях се тътреха крави, телета и овни. От кошовете надничаха детски личица. Мужици и жени кретаха най-отзад, гонейки с остени уморения добитък.
	— Откъде Ви носи Бог, добри хора?
	— От заставата след Пронск. Навреме тръгнахме, но едва избягахме от степните хора — нощта и фъртуната ни скриха. Бързаме към Рязан, където ще намерим защита. Тук е страшно — ще се появи неочаквано татарището, тогава бял ден няма да видим! Е, върви, Пъструшке! Напред, Рижке! Напред!…
	Савелий крачеше равномерно, както бе привикнал да го прави из леса или след ралото. Вървеше и нощем, и денем, без да почива дълго, и се вслушваше във всеки шум и вик, страхувайки се да не срещне отново татари. Най-сетне една ранна утрин под надвисналите облаци в далечината се показаха засипаните със сняг високи валове и дървената ограда на Рязан. Зад тях се виждаха черковните куполи. Светлосин дим се виеше над крайградските къщи от предградията. Облечени с полушубки, жени гонеха крави и коне на водопой при дупките в леда на замръзналата река. Всичко изглеждаше толкова мирно, сякаш нищо страшно не се случваше и сякаш не бе имало битка в Дивото поле.
	Пред разтворените градски порти Савелий бе спрян от стражи с кожуси и железни островръхи шлемове. Опрени на секирите си, те преграждаха прохода:
	— Кой си? Откъде си? По каква работа идваш в Рязан?
	Като разбраха, че идва от Дивото поле, където бяха загинали рязанските полкове, стражите извикаха един отрок и му наредиха да отведе Савелий при войводата. По улиците имаше разпрегнати каруци със сено, зърно, дърва за огрев и покъщнина на бежанците, пристигнали с надеждата да се скрият зад стените на престолния град.
	Наметнал шубата си върху едното си рамо, старият намръщен войвода стоеше в преддверието на дървената си къща и, поклащайки печално глава, слушаше разказите на няколко ратници. Всички те бяха превързани с окървавени парцали, като някои бяха ранени в главата, а други в рамото или в ръката.
	— Много тежко беше! — разказваше къдрав мужик с превързана глава и без шапка. — Бихме се здраво, но татарите бяха твърде много. Върху всеки един от нас се нахвърляха по десетина. Ще ги отблъснем, мислиш си, ще си починем! Къде ти! Гледаш — отново налитат проклетниците и крещят не по човешки: „Кху-кху! Уррагх!“*. Изпосякохме много от тях, но и от нашите не останаха. Всички паднаха там! И нашият господар, княз Юрий Ингваревич, положи глава в Дивото поле.
	[* Кху-кху! Уррагх! — Напред! — Б.а.]
	— Ти как се спаси?
	— Привечер татарите поутихнаха. Спуснах се в дерето, превързах главата си с ризата си и се зарих в една пряспа. На разсъмване завиха вълци. Тръгнах на север, заобикаляйки пътя за Пронск. Там сбеги* ме взеха със себе си.
	[* Сбеги — бежанци. — Б.а.]
	Воеводата свали кожения си калпак, прекръсти се по посока на позлатения кръст на катедралата и каза:
	— Вечна памет на загиналите за родната земя! И внуците ни, и правнуците ни няма да забравят тази кръв, заляла Дивото поле. Не ние нападнахме татарите. Те дойдоха тук, за да палят къщите ни и да отнемат конете ни. Те искат да секат нашите мужици и да поробват децата и жените ни. Ще се бием, братя! Няма да им дадем родната земя!
	Твърда решителност бе изписана по лицата на всички. Някой каза:
	— Няма да отстъпим! Ще се бием!
	Воеводата продължи:
	— Ако ние паднем, то нашите деца и внуци ще се скрият в горите. Ще пораснат и ще дадат отпор на синовете на цар Батий в уречен час. Усещам, че татарите скоро ще пристигнат тук, пред стените на Рязан. Те са дръзки и напористи и ще продължат и нататък — към Суздал, Ростов и Новгород. Но ще се задържа ли там? Ние изорахме пущинака и пресушихме блатата. Ние изсякохме древните гори и изкоренихме вековните пънове, а на татарите тук няма да им е по сърце. Ще префучат те по пътищата, ще смъкнат нашите шаячни аби, шуби и женски антерии*, а след това все пак ще тръгнат назад към своите степи. Конете им са леки, свикнали са с острата степна трева, ще затънат в блатистите тресавища, нашите рала-хранители няма да могат да дърпат. Не отпускайте ръце, приятели-братя, стискайте здраво топорите! Вървете на рязанските стени! Ще се бием здраво! Ще издържим!
	[* Антерия — вид топла дреха с ръкави, обикновено подплатена с памук. — Б.пр.]


	Втора глава
	На рязанските стени



	… Във войната виждаме надежда, не в мира!
	Из древна трагедия



	Разположен на високия стръмен бряг на Ока, Рязан изглеждаше непристъпен. Землените му валове бяха оградени с ограда от дъбови стълбове. Полетите с вода стръмни скатове, се бяха покрили със замръзнала корица лед, по която не бе възможно да се покатери човек.
	Цялото население на града и на близките селища се вдигна в защита на родния Рязан. Множество разкази напомняха на бойците как в стари времена градът е бил обсаждан и от налетелите от степите половци, и от безмилостните суздалци, ограбващи своите руски братя. Не бе лесна работа да се преодолеят тези огромни склонове на стените, докато отгоре се изливаха гореща вода и кипяща смола. Оставаше само дружно да посрещнат враговете. Воеводата и болярите не призоваваха вече желаещите, защото сега всяка улица и всеки край сами събираха свои дружини. Всеки, явил се в дружина, носеше със себе си меч, секира, копие или силно натегнат лък. Ден и нощ звънтяха чукове и ковачите с „надувание на меховете“* извършваха нагорещяване на желязо и ковяха здрави дамаскински** мечове. Изкусни „задружници“*** приготвяха шлемове, ризници, щитове и стрели.
	[* „Надувание на меховете“ — раздухване с ковашки мехове. — Б.а.]
	[** Дамаск — от 1943 г. столица на Сирия, на р. Барада, в оазиса Гута. Един от най-древните градове в света. — Б.пр.]
	[*** „Задружници“ — от задруга, професионално обединение на занаятчии. — Б.пр.]
	С други думи — всички се готвеха за дълга и тежка обсада.
	На Савелий Дикорос бе отредено място на градската стена, точно над стръмния склон към реката. Лично войводата го назначи за старши на полустотня ратници. Савелий не стоеше без работа. Погрижи се за запас от стрели и за камъни, накамарени на купчини до всеки от защитниците. Осигури и тежки секири и боздугани. Заедно с останалите изрови землянка, в която да се крият при лошо време.
	Наблизо се намираше житницата на новгородеца Живил Юрятич, в която се съхраняваха конопени кълчища, сол, жито и други стоки. Савелий намина към търговеца и сурово го попита:
	— Грееш си се ти на миндера върху печката, Живил Юрятич, а защо не наминеш към нас на стената? Ние и през деня, и през тъмните нощи, при лошо време и при студ стоим на стража, а дори и не виждаме гореща постна чорбица. Как мислиш да ни помогнеш?
	Облеченият в лисича шуба едър и дебел търговец се наежи и заговори с тъжен и слаб гласец:
	— Аз не съм тукашен, а съм новгородец. А и когато изтъркалях бъчва с варена смола се изсипах и сега ме гори отвътре. Най-добре е моите юнаци-продавачи да пратя на стената. Сам ще се оправям с работата тук. На княз Юрий Ингваревич подарих за ратното дело десет лодки с жито. Сега и вас ще ви храня. Още днес ще наредя на готвачките всеки ден да дават, на твоите юначаги по котел с чорба и котел с булгурена* каша. Може би така Спас Неръкотворни** ще ми опрости греховете.
	[* Булгур — счукано или едро смляно жито за готвене. — Б.пр.]
	[** Спас Неръкотворни — икона, създадена въз основа на легендата, според която образът на Христос се отпечатал върху кърпа, с която той избърсал лицето си. Тази кърпа била изпратена лично от Христос на владетеля на град Едеса, Авгар, и го изцерила от нелечимата му болест. Названието идва от Спасител и калка от гръцкото — „не с ръце направен“. — Б.пр.]
	Загърнал се с кожух, Савелий нощуваше на стената. Не му се спеше и в душата му бе тревожно. Често ставаше, ослушваше се и се взираше в мъгливата далечина, очаквайки да види татарските огньове.
	На сутринта, яхнали дребни пъстри коне, към него се приближиха двама половци, надянали цветни калимявки с кожени обърнати краища и облечени с дрехи, обшити с червени ширити. Единият от двамата го повика:
	— Вече не ме ли познаваш, Савелий?
	— Кудряш?! Какво си се пременил толкова странно?
	— Отивам в Дивото поле заедно с моя половецки побратим. Воеводата ни изпраща да намерим тялото на княз Фьодор. Ще се промъкнем по течението на река Воронеж до мястото, където е лагерувал цар Батий. Там сега няма татари, а само вятърът и вълците се разхождат. По заобиколни, малко използвани пътища ще откараме тялото в Зарайск. Ще го погребат до жена му, княгиня Евпраксия и малкия им син.
	Савелий свали калпака си и се прекръсти:
	— Упокой, Господи, светлите им души! Напразно си тръгнал Кудряш. Татарите препускат по пътищата. Плячка търсят. Чух, че цар Батий идва насам с каруци, с лодки, с огън и мълнии. Ще те хванат татарите и кожата ще ти одерат.
	— Не е сигурно! Нека Батий да не се хвали толкова, — отвърна му Кудряш, — че току-виж се спънал! Той има две ръце, а и мен родната ми майчица не ме е родила с една. Днес ще почакаме да видим какво ще е утре. Ако видя, че не може да се мине, ще събера дружина юнаци. Ще ходим след татарите и мунгалите и ще ги ловим за петите. Няма да им даваме мира, докато не ги закопаем в земята или самите ние не паднем. Ела с мен, Савелий!
	Савелий изпъшка замислено.
	— Не мога, Кудряш. Тук, на вала лично войводата ме постави. По свое желание няма да напусна това място. Ти на кон, а аз с топора — и двамата една и съща работа ще вършим.
	— Е, така да бъде! Прощавай, Савелий!
	Вече отдалечил се на няколко крачки, Кудряш изведнъж се върна:
	— Щях да забравя да ти кажа най-важното! Видях твоя Торопка. Жив е, избягал е от плен върху татарски кон. И конят му е отбран! Като препуска, земята трепери, а от ушите и ноздрите му дим напира.
	Савелий притича до него и радостно прегърна Кудряш:
	— Кажи честно — да не лъжеш?! Да искаш само да ме утешиш?
	— Ей, ей, не лъжа! Торопка идва дотук като вестоносец на пронския княз. Донесе писъмце от него и се понесе обратно. Видях го набързо. Каза ми: „Ако го срещнеш, предай на татенцето Савелий Микитич моя нисък поклон. Честта си — каза — няма да опетня и на татарите гърба си няма да покажа. Веднъж вече изтърпях татарското робство, втори път няма да се излъжа…“ Е, прощавай, Савелий! Бог знае дали ще се видим пак! Какви времена настанаха!
	Лихар Кудряш замахна с бича си и, заедно със своя спътник — половчанина, замина. Савелий се върна на стената. Сега, когато бе чул, че синът му е жив, всичко му изглеждаше по-светло — и снегът блестеше по-ярко и светлосинята далечина бе по-просторна… Седна на стълбите за стената и отпусна глава върху ръцете си. Струваше му се, че го гледат сивите очи на Торопка и че му се усмихва неговото луничаво слабо лице. „Сега Торопка е ловък смелчага — мислеше си Савелий. — Язди кон красавец, също като Егорий Храбри*…“
	[* Егорий Храбри — герой, богатир от руския народен епос (билините) и руската апокрифна литература. Еквивалент на християнския свети Георги. — Б.пр.]


	Трета глава
	„Татарите идат!“

	Върху градските стени на Рязан се установи своеобразен начин на живот със свои порядки.
	Всеки „край“ на града отдели по дружина, която си избра участък от стената, на който й предстоеше да отбива врага. Определени участъци бяха заети от „задружниците“ — дърводелците, дюлгерите*, сарачите**, налбантите*** и прочие работен народ. Отделно стояха търговците, заедно със своите продавачи. Имаше и смесени групи. Защитата на града се ръководеше от болярина Вадим Кофа. Той бе избран заради своите честност, усърдие и воински заслуги на всенародно вече, а тръгвайки към Дивото поле, княз Юрий Ингваревич потвърди избора му.
	[* Дюлгер(ин) — строителен работник, зидар. — Б.пр.]
	[** Сарач — занаятчия, който се занимава с изработването на седла, юзди и хамути; седлар. — Б.пр.]
	[*** Налбант(ин) — занаятчия, който подковава добитък; ковач. — Б.пр.]
	Върху стар бял и дългогривест кон, с осанка на ездач и с бели къдрици и сребриста брада, боляринът Кофа, Вадим Данилич, и денем, и нощем се появяваше на различни места в града и обикаляше валовете, проверявайки навсякъде ли има защитници? Достатъчно ли са камъните за мятане, наострени ли са мечовете, колко са приготвените запаси от колчани със закалени стрели? Докарана ли е вода от реката?
	— Изливайте повече вода върху скатовете! — казваше воеводата Кофа. — Трябва така да се заледят, че да не може крак да се задържи върху тях. Винаги имайте под ръка котли с вряла вода, допълнително вода в каци и достатъчно дърва. Всеки да стои на своето място, да знае задачите си и да не напуска стражевите постове. Не гледайте само напред, а попоглеждайте във всички посоки! Врагът е хитър, ще се промъкне през тъмната нощ, а денем ще се притаи. Така че не се заплесвайте!
	— Къде ти да се доберат дотук?! — отговаряха му ратниците. — Както се закатери по вала, така и ще се пързулне надолу!
	Воеводата Кофа заварваше Савелий на стената по всяко време. Винаги Дикорос бе зает с нещо, я греда ще влачи, я ще дърпа шейна с каче с вода, я ще носи връзка с дърва. Веднъж боляринът пристигна на стената по-мрачен и от облак. Спря до Савелий, заслони с длан очите си, дълго се взира в далечината, където се разстилаха засипаните със сняг рязански полета, изстена и каза:
	— Защо ли с теб сме се родили в такива тежки времена! Предстои ни още злочесто да се мъчим, а и ще ни се наложи с кръв да се умием.
	— Какво си застенал, болярино? Ако ти, нашият войвода, започнеш да охкаш и да пъшкаш, какво да правим ние, обикновените ратници? Още свети слънцето над Рязан, още свободния мразовит въздух вдишваме, още не са се отпуснали ръцете ни и още можем да защитим бащината си земя!
	— А къде е цялата рязанска войска? Къде са тримата ми сина и зет ми, къде е нашият господар, храбрият княз Юрий Ингваревич? Къде са всичките витязи, богатири, храбреци, украсата рязанска?
	Савелий въздъхна тежко:
	— Може пък татарите да не дойдат насам при нас?
	— Не може! — каза му войводата. — Татарската сила идва насам, ще връхлети руските земи и, докато не се насити с кръвта ни, няма да си отиде оттук.
	— А може и да й приседне!
	Савелий прекара цялата нощ на стража на стената. Като упорито прогонваше съня, на разсъмване все така зорко се взираше към снежните равнини в далечината. Слънцето се издигна над златисто пурпурните облаци, проточили се чак до хоризонта. От високия вал се виждаше надалече, на десетки версти. Равнината бе пуста, само тук-там се чернееха самотни дъбчета.
	Изведнъж нещо привлече вниманието на Савелий. Той разтърка очи и се взря в сивата далечина. Върху снежната равнина се разпръснаха черни точки. Те се движеха, приближаваха, пълзяха упорито като мравки върху бяло ленено платно. Вече се бяха разделили на потоци, отклоняващи се в различни посоки. Скоро можеха да бъдат различени препускащи конници.
	„Татари! Кой друг да е?!“ — схвана Савелий и се затича с всички сили по пустите улици към дома на войводата, който яздеше насреща му, пришпорвайки белия си кон.
	— Те са! Татарите! — задъхвайки се, му извика Савелий. — Те са!… Навалят като огромна вълна!
	— Тичай в катедралата! — разпореди се войводата. — Събуди звънаря да бие тревога!
	Савелий се затича към катедралната църква на площада. Главната й порта бе отворена. Вътре, пред иконите в златни и сребърни рамки мирно светеха кандилата. Старият клисар с дълго расо и сплетени плитки подмиташе с метла каменния под.
	— Къде е звънарят? Бийте голямата камбана!
	— И двамата звънари отидоха да пазят на стената, а отчето протопоп* не разрешава да се бият камбаните без неговата благословия.
	[* Протопоп — първи свещеник; протойерей. — Б.пр.]
	— Ама разбери — татарите идат! Какво ми тикаш протопопа си?! Намери ми звънар! — Савелий сграбчи клисаря и го повлече след себе си.
	— Защо ти, нечестивецо, насилстваш? Защо блъскаш духовно лице?
	— Къде има звънар? Тичай за него! Сам ще ударя камбаните!
	— Ето ти го старият ни звънар! — каза клисарят, като се мъчеше да се откопчи от яките ръце на Савелий. — Вече се е оттеглил в заслужен отдих, защото е слепичък.
	В ъгъла до сандъка за свещите седеше старец с бели и широко разтворени очи. Бе чул разговора им и, протегнал напред ръце, вече вървеше, препъвайки се, към Савелий.
	— Можеш ли да биеш камбаните? — попита го Савелий.
	— Как да не мога? Четирийсет години ги бия, всяко въже от коя камбана е знам, голямата или малката…
	И тримата забързаха към звънарницата в основата на камбанарията. През отвора в тавана й се спускаха въжета с различна дебелина. Слепият звънар ги опипа, вкопчи се за едно пресукано, най-дебелото, и попита отново:
	— С голямата ли да бия тревога? Отчето протопоп да не каже нещо?
	— Твоето отче протопоп ще получи един зад врата от войводата, защото не е имало звънар при камбаните! Давай с всичка сила! Бий тревога, бий набат*!
	[* Набат — сигнал за тревога, за събиране на народа или за оповестяване на бедствие чрез биене на камбани. — Б.пр.]
	— Като при пожар ли?
	— Като при най-голям пожар!
	С привични движения на двете си ръце слепият започна с всичка сила да опъва равномерно въжето. Отгоре, от камбанарията се разляха честите необичайни позвънявания на голямата камбана, предизвиквайки тревога, свиващо сърцето чувство за неизвестна беда и надвиснала мъка.
	Спящият град се оживи. Бедата, която всички очакваха, но в която напоследък не искаха да повярват, сега се бе стоварила съвсем реално върху тях, и камбаната събираше всички на стените, за да защитят града си.
	Заскърцаха дворни порти, задавиха се от лай дворните псета. Хората изтичваха на улицата, спираха се, вслушваха се и бягаха нататък, към стените. Из всички краища на града църквите подеха призива и звънарите забиха големите камбани.
	Чувайки набата в Рязан, се обадиха и църквите на близките селища. Навсякъде камбаненият звън призоваваше хората да грабнат мечовете и топорите, за да посрещнат неканените страшни гости.
	Савелий се върна на бегом при стената. Подпрял се на секирата си, той злобно се вглеждаше в приближаващата се черна конна тълпа, настръхнала с копията си. Видя как от другата страна на реката хората изскачаха от дворовете си и, размахвайки ръце, сочеха към почернялата степ. Едни бягаха към портите на Рязан, други, с шейни и пеша, наметнали вързопи на гърбовете си, се отдалечаваха бързо нагоре по брега на реката, гонейки добитъка си по посока на засипаните със сняг гори.
	Татарите приближаваха бързо и колкото повече наближаваха града, толкова повече ускоряваха препускането на конете си. Накрая яздещият светлорижави коне челен отряд с див и бесен вой, викове и свирене с уста стигна до стените на Рязан и се спря сред облаци пара, изпускани от разгорещените им коне. Конниците замълчаха. Без да помръдват, разглеждаха покритите с ледена кора високи землени валове и дъбовата ограда върху тях с тесните си процепи, през които се показваха главите на защитниците на Рязан.
	Татарите се размърдаха, от тях се отдели една стотня. Конниците й, по трима в редица, бавно се проточиха около града. Яздещият отпред монгол държеше знака им — дълго копие, от върха, на което висеше рижа конска опашка. След него яздеше ездач с позлатена ризница и блестящ сребърен шлем със снопче бели пера.
	Следваха го колони от монголи с брони и ризници, къси копия и кръгли щитове на левите ръце.
	Втора стотня се отдели от тълпата монголски воини и препусна към близкото селище, от чиято камбанария все още се носеше неспокоен звън. Скоро звънът престана, а над колибите като тъмен облак се завъртя и заиздига черен дим.
	Трета стотня от монголи остана на другия бряг на Ока, като наблюдаваше какво става по стените на Рязан. Десетка конници се отдели от отряда си, спусна се върху леда на реката и, без да бърза, се изкачи към голямата дъбова порта на града.
	Рязанците, невиждали досега татари, ги гледаха с любопитство и, забравяйки опасенията си, се изкатерваха върху оградата и се надвесваха от бойниците. Враговете им бяха с дългополи шуби, прикриващи краката им чак до петите. Върху гърдите на някои се виждаха редове от железни и медни пластинки. Върху гърбовете им нямаше защитни пластинки*. Към седлата им бяха прикрепени саадаки** с лъкове и червени стрели. Приличащите на женски, лицата на монголите бяха тъмни като борова кора.
	[* Според монголските разбирания, воинът е трябвало да прикрива гръдта си, а гърбовете си са прикривали само бягащите страхливци. — Б.а.]
	[** Саадак — кожен калъф за лък. — Б.а.]
	Един от татарските конници, старец с дълга брада, се приближи до портата, почука по нея с ръкохватката на бича си и закрещя на руски към стоящите на стената.
	— Здравейте, рязанци! При вас е дошъл великият цар Бату хан, покорителят на всички народи. Изпращайте при него пратеници, за да го посрещнат гостоприемно с хляб и сол, бийте чела о земята и му се покорете с почтение и вярност…
	— Дълго ще му се наложи да почака! — отговориха му от стената. — Тръгвайте си натам, откъдето сте пристигнали, и си вземете с вас и вашия цар Батий!… А ти самият откъде се пръкна, злодей такъв, отцепнико окаян? Не си ли рязанец по рождение?
	— Отворете портата и приемете скъпи гости! — продължаваше да крещи брадатият конник. — Ако се покорите, никаква беда няма да ви сполети. А ако не се подчините, татарите ще ви избият всички, до последния човек, градът ви ще бъде изгорен, а всички къщи ще бъдат разграбени до голо!
	— А много ли получи от своя цар, за да продадеш родната си земя? Юда злодейски, изменник проклет!
	От стената полетяха камъни и засвистяха стрели. Татарските коне трепнаха и ездачите им ги пришпориха стремглаво назад.


	Четвърта глава
	Обсадата на Рязан


	Написано от Хаджи Рахим:

	О, какви времена настъпиха и колко много жестокости и мъка има наоколо ни! След битката с отчаяната рязанска войска в Кипчакската степ Бату хан не пожела да се чака и почива. Изпрати куриери при Гуюк хан, като му заповяда пръв да се придвижи към Рязан и да нападне града. Самият Гуюк хан също таеше мисълта да изпревари джихангира и да даде на войската си радостта да ограби богатия град, но когато такава заповед пристигна от омразния му Бату хан, той се наду важно пред куриерите и отвърна: „Войската ми е уморена след славния бой и аз искам да й дам възможност да отдъхне. Ще тръгна едва след това, а Рязан няма да се изплъзне от ръцете ми…“.
	Гуюк хан бе подтикнат да даде такъв отговор още и поради това, че туменът* му бе полуразбит от боя с урусутите и шаманите неумело превързваха ранените.
	[* Тумен — отряд от десет хиляди воина. — Б.а.]
	Бату хан се посъветва със Субетей-багатур какво да прави? След свирепата зимна буря в степта бе настъпил покой. Слънцето ярко осветяваше сребърните далечини. От останалите отряди, които бяха разпръснати от виелицата, отново започнаха да пристигат куриери с донесения. Бурундай съобщаваше, че се придвижва към Пронск, но го бавят тесните пътеки и гъстите гори. „Каруците ни с мъка се придвижват по тези пътища и е направо невъзможно да бъдат промъкнати пороките*“.
	[* Пороки — стенобитни машини. — Б.а.]
	Отговори му Субетей-багатур от името на Бату хан:
	„Ти си храбър, но не си находчив! Накарай пленените урусути да секат широки просеки, по които да могат да минават едновременно по три каруци. Превземи Пронск и веднага тръгвай за Рязан! Подгони насам пленниците. Около Рязан ще ги посрещнат татарските войски. Който не изпълни заповедта и закъснее, го очаква смърт.“
	Без да дочакат отговор и с ускорени преходи Бату хан и Субетей-багатур тръгнаха на север. Ранените ги следваха отзад в каруци и на камили.
	Бату хан заяви: „Сам ще превзема Рязан“.
	Два дни по-късно бе начело на хиляда „непобедими“ пред стените на Рязан. Джихангирът изпрати изменника преводач, стария рязански княз Глеб, с една десетка конници пред залостената градска порта. Князът крещеше на стоящите на стените да предадат града. От стените го замериха с камъни и той се върна, ругаейки и като триеше с кърпа разсеченото си от камък лице.
	Искайки да уплаши рязанците, Бату хан заповяда да бъдат подпалени околните селища. Той лично обиколи в кръг около Рязан, заедно с княз Глеб, когото подробно разпитваше откъде е най-добре да се атакуват стените, къде да бъдат пробити, къде — подкопани. Нямаше да бъде лесно да се влезе в града, защото от всички страни около него се издигаха стръмни и заледени валове.
	„Градът не може да бъде превзет без стълби и пороки!“ — реши Бату хан.
	Монголите започнаха да докарват пленени — полуголи, дрипави и изранени — урусути. Татарите ги биеха с бичовете си и ги караха да правят щурмови стълби. Урусутите попитаха кой ще ги храни? Били гладни, защото два дни не били яли нищо.
	— Конете и другият добитък ни возят, а за храна не питат — отговориха им татарите. — Сами си намират фуража. Можете да ядете корените на растенията или конски тор, но правете стълбите!
	По-упоритите татарите удряха по главите с тояги с железни топки на краищата си. Мрачните и почернели от глад урусути мълчаливо издирваха в изоставените колиби топори и ръчни триони. Откъртваха от къщите греди и дъски и правеха стълби. На другия ден пристигнаха и първите пороки, поставени върху плазове. Срещу главната градска порта издигнаха стенобитна машина, която с грохот започна да мята големи камъни. Докато прекарваха през реката другата машина, тя продъни леда и потъна във водата. Пленените урусути бяха заставени да я измъкнат и те работеха, пропадайки под леда…
	„Аллах е велик! Бату хан е упорит. Ще се случи нещо страшно!“


	Пета глава
	„Чуваш ли как лаят кучетата?“

	Перунов бор бе обгърнат с дрямка от сребристата лунна нощ. Проточилите се покрай края на заспалата вековна гора колиби бяха заринати дълбоко в снежните преспи. От време на време тишината бе прекъсвана от сухо изпращяване на плет или на неподвижно дърво. Бяха притихнали и кучетата, свили се на кълбо и заврели носове в пухкавите си козини.
	В сумрачната светлина смътно се очертаваха засипаните със сняг гърбати купи сено, черните стволове на оголените дървета и високият стълб със снопче смърчови клонки до къщата на старейшината.
	В края на изселническото селище няколко пъти изджавка куче, след което изведнъж залая с тънък протяжен лай. След него се обадиха и другите. Навсякъде из Перунов бор кучетата подеха непрестанен лай. Някъде изтропа дворна портичка, звънко зацвили кон.
	Дремещата в най-крайната колиба Опальонуха скочи от високия одър и предпазливо вдигна капака на прозореца, забулен с рибен мехур. Като се долепи до заскрежената пукнатина в мехура, Опальонуха видя седяща върху плета тъмна фигура на човек с дългопола дреха и странен калпак. Той скочи в двора и се отправи към гумното*.
	[* Гумно — харман. — Б.пр.]
	— Вешнянке, ставай! — разтърси дълбоко спящата девойка Опальонуха. — Чуваш ли как лаят кучетата? Това са те! На двора има лош човек… Затича се към гумното. Плаша се да не ни подпали! Всичките ни мужици заминаха! Как ние, женорята, ще се справим сами?
	Двете жени напъхаха крака в чизмите си, вързаха забрадките на главите си и наметнаха полушубките си. Отново долепиха очи до прозореца. Всичко изглеждаше спокойно на сребристата лунна светлина. Само кучетата продължаваха да се задъхват от неудържим лай и се дърпаха на синджирите си.
	— И аз се плаша, лельо Опальонуха! Какво ли ще става? — шепнешком питаше девойката.
	А жената припряно се препасваше с колан, докато държеше ръкавиците си със зъби, слагаше в една бохча парчета хляб и изваждаше топора изпод скамейката.
	— Мисля си дали не са татарите? Вземи ножа за хляб. И дървената паница. Не забравяй огнивото!…
	Двете жени излязоха тихо от къщата и се притаиха в сянката й. Непознат човек се мотаеше около плевника и изкарваше искри от огнивото си.
	Страшен вик долетя от края на селото. Ехото от дълбините на боровата гора го повтори. Викът се разнесе отново, пълен с ужас и болка, зверски рев на тежко ранена жена.
	Селото бързо се събуждаше. Заскърцаха врати, коне затропаха с копита по дъските. Крещейки и яздейки неоседлан кон, пристигна прегърбен старец, без шуба и без шапка:
	— Горим! Татарите! Спасявайте се!
	Прокрадвайки се, Опальонуха се затича към човека, мотаещ се около сеното.
	На лунната светлина успя да различи неговата дълга до петите синя шуба със странна кройка, белите му ботуши от кучешка кожа и кривата сабя на пояса му. Непознатият се озърна в момента, в който тя вече бе вдигнала топора над него… Точен удар и…
	Убитият падна по лице, а кръвта му се разтече на тъмни петна по белия сняг.
	— Ще избягаме през задните дворове и зеленчуковите градини! — прошепна Опальонуха. — Да тръгваме бързо, дръж се в сенките…
	Не им се удаде да тръгнат. През стобора се прекачваха татари, събрали и затъкнали пешовете на шубите си в поясите си. Двете жени се скриха в купчината натрупани сухи вършини и дърва за огрев.
	Селото пламна едновременно от няколко края. Горяха и двете къщи, издигнати по-настрани, както и гумното с купите сено.
	Огънят започна бързо да се издига на огромни езици, а черният дим на кълба се понесе нагоре.
	Жално мучаха изплашените, изгонени на улицата крави, мятаха се насам-натам коне. Отвсякъде се надигаха отчаяни вопли и женски плач. Жените тичаха, без да знаят какво да спасяват и накъде да бягат, и измъкваха от горящите къщи плачещи деца и торби с хляб.
	Нов, досега нечуван, страшен рев се приближаваше откъм гората:
	— Кху, кху, кху, уррагх!
	Лавината от конници изпълни селото със суматоха, цвилене на коне, хрипливи викове и остра миризма на непознат, страшен народ.
	Кучетата се задъхваха от отчаян лай и вой, преследвайки чуждите конници, които препускаха през селото и удряха силно с кривите си саби всеки, който им се изпречеше на пътя, или ловяха с ласа бягащите жени.
	Татарите нахлуха откъм двата края на селото и подгониха всички, които срещнеха, към празното място пред къщата на старейшината.


	Шеста глава
	В предградието

	Като обиколи градските стени, Бату хан се върна в селището на противоположния бряг на реката. В изоставените от жителите къщи се тълпяха татарски воини. Те бродеха по улиците, влачеха наръчи сено, скубеха сламата от покривите — всичко ставаше за фураж на техните диви и непретенциозни коне. Навсякъде над къщите се виеше дим, защото татарите караха пленените от тях жени да им пекат кътми и постни колачета.
	Бату хан премина през предградието върху вран кон с бели крака и бяло петно начелото. Загорялото му лице бе неподвижно, присвитите му очи гледаха над хората и никой не можеше да забележи по лицето му нито радост, нито грижи. След него, в редица по трима, яздеха преданите му ханове. Те носеха почетните звания хилядници и десетохилядници, но свои отряди нямаха. Задълженията им се състояха в това да участват в обедите на Бату хан, да ядат там за четирима, да изказват остроумия и да разказват за необикновените приключения на славните витязи. Когато оставаше насаме с Бату хан, всеки от тях му разказваше сплетни за другите ханове, както и за събеседниците си по време на обяда. Като примижаваше, Бату хан изслушваше внимателно всеки от тях и от време на време милостиво просъскваше: „Дзе-дзе!“ Искаше да знае всичко, което се случваше около и далече от него, във войските на другите чингисиди и поради това търпеше тези ханове като необходими му негови хора.
	Бауршият посочи на Бату хан една просторна къща в предградието и му предложи да я избере за нощувката си.
	— Кой е живял в тази дървена юрта?
	— Урусутският шаман. Наричат го „поп“.
	Бату хан махна сърдито с ръка.
	Намеси се неговият велик съветник Субетей-багатур. Като се приближи на светлокафявия си кон, той каза с пресипнал глас:
	— Нима подобава джихангирът да живее в юртата на шаман, при това урусутски? А какъв е този дом? — посочи с бича си сглобена от греди постройка с островръх висок покрив и позлатен кръст върху него.
	— Това е дом на урусутския бог.
	— Подобава джихангирът да живее там, където обитават боговете — строго каза Субетей-багатур.
	Бату хан изгледа накриво свелия очи баурши и хановете, които разгорещено се съгласяваха с великия съветник, и поведе коня си към църквата.
	Бауршият се втурна към черковната порта. В притвора* около входа седяха четирима монголски воини.
	[* Притвор — преддверие на църква. — Б.пр.]
	— Тук е забранено! — каза единият от тях.
	Бауршият започна да спори с монголите.
	— Кой ви постави тук? — попита приближилият се Субетей.
	— Стотникът на Гуюк хан, Мунке-Сал.
	— Отиди при своя стотник и му кажи да избира за своя хан по-подходящи юрти! Махай се! По-живо!
	Четиримата монголи се спогледаха, подсвирнаха през зъби и, като повдигнаха пешовете на дългите си шуби, тръгнаха през дълбокия сняг към конете си, привързани към черковната ограда. Единият се обърна и каза на Субетей:
	— Нима няма да се застъпиш за нас, когато Гуюк хан започне да ни бие по бузите с кокалената си лопатка?
	— Кой ти е отрязал ухото? — попита го Арапша. — Внимавай да не ти отрежа и другото!
	Оголил зъби, монголът приклекна, изтегляйки меча си, след което го мушна обратно в ножницата и бързо се метна на коня си.
	— И теб ще те сполети същото! — извика той и препусна.
	Арапша го проследи със злобен поглед:
	— Гуюк хан отново праща убийци при джихангира!
	Нукерите доведоха един старец, открит в съседната къщичка за пазача. Бе с калпак от кучешка кожа, платнени гащи, риза и ликови цървули. Целият бе посинял и трепереше от студ, но не показваше да го е страх. Отключи с ключ големия катинар на вратата. Бауршият влезе пръв и, като скръсти ръце на корема си, застана до вратата. Бату хан скочи от коня си и, като разтриваше изтръпналите си крака, влезе в църквата. Татарите не я бяха докоснали. През тесните прозорци, покрити с мехури, проникваше мъждива светлина. Олтарът с резбовани дървени врати проблясваше в дъното. Пред някои от иконите премигваха пламъчетата на кандилата, осветявайки тъмните навъсени ликове на светците.
	Бату хан влезе в олтара и заобиколи около престола. На масичката в ъгъла намери пет кръгли бели просфори*. Заповяда на следващия го баурши да опита дали тези хлебчета не са отровни? Бауршият отхапа, подъвка и каза:
	[* Просфора — малък пшеничен хляб, употребяван при литургия като приношение на безкръвна жертва. — Б.пр.]
	— Авва! Да пази и тебе, и мене от нещастие „ханът Небе“! Хлябът е вкусен!
	Бату хан се върна в средата на църквата и се отпусна върху конски чул. Хановете се настаниха в полукръг около него.
	— Запалете огън тук, подът е каменен, — каза Бату хан, — и ми направете чай*.
	[* През 13 век монголската аристокрация вече е познавала употребата на чая. Получавали са го от Китай срещу кожи, вълна, добитък и др. (вж. китайските летописи от 13 век). — Б.а.]
	Бауршият се защура и, като поговори с преводача и пленения старец, раболепно доложи на хана:
	— Тук не трябва да се пали огън, защото това ще разгневи урусутския бог и домът му ще пламне.
	Субетей-багатур нареди неговите военни помощници — юртджите — да бъдат настанени в дома на урусутския шаман. Дървената къща се състоеше от пруст и две одаи с обща стена. Достъп до голямата, иззидана от камъни и глина, квадратна печка имаше и от двете стаи.
	В първата се разположиха четиримата монголски юртджи и двамата мюсюлмански писари-уйгури. Втората стая Субетей запази за себе си. Видя рязанския княз — изменника Глеб, да седи заедно с юртджите и го попита:
	— Какво означава „елдени* блини**“?
	[* Елда — едногодишно азиатско фуражно растение от семейство лападови. — Б.пр.]
	[** Блин — тиганица, кътма. — Б.пр.]
	— Трудно е да се обясни, трябва да се опита. Вземи си баба* и тя всеки ден ще ти пече, а ти ще се радваш.
	[* Баба — жена, съпруга. — Б.пр.]
	— А какво е „баба“?
	— Навън един монголски воин предлага за продан две баби. Купи ги!
	— Колко иска?
	— Сега ще ги доведа.
	Глеб излезе навън и се върна със стар монгол, който изблъска в стаята две съпротивляващи се жени. Още с влизането си едната, висока и едра, със син сукман, потърси с очи и три пъти се прекръсти към ъгъла, в който бяха останали остъклените рамки на съдраните икони. Скръсти ръце под пищната си гръд и втренчи поглед в Субетей-багатур, който седеше върху конски потник на пода до скамейката. До нея плътно се притискаше девойка с руса коса и изплашени очи, облечена в съдрана полушубка от щавени кожи, изпод която се виждаха фустите на червен сукман.
	— Ето ти две отбрани бабки — каза на татарски княз Глеб. — Възрастната е опитна готвачка, а тази е градинско цветенце, сладко бонбонче.
	Субетей огледа жените с бегъл поглед и се обърна на друга страна.
	— Паднете на колене! — каза им княз Глеб. — Това е голям хан. От днес ще сте негови ясирки.
	— Голям, ама не е главатарят! — отвърна му жената. — И защо да падаме на колене? Подът е мръсен, виж как са го нацапали извергите!
	— Поклони се, казвам ти, на своя стопанин!
	— Моят стопанин има вече десет години как умря. Е, какво пък, хайде, Вешнянке, да се поклоним!
	Като се наведоха ниско, те докоснаха с пръсти пода.
	Субетей се втренчи в жените и окото му се присви. Изгледа накриво приседналия на дъбовата скамейка княз Глеб, надигна се и, като постави потника върху пейката, се настани върху нея, кръстосвайки крака под себе си.
	— Как се казват? — попита той Глеб, който преведе въпроса му.
	— Наричат ме Опальонуха, а това е Вешнянка.
	— Дъщеря ли ти е?
	— Не, съседско сираче. Грижа се за него.
	— Защо те наричат така? — продължаваше да пита Субетей.
	— Мъжът ми го изгориха на клада.
	— Кой? Моите татари ли?
	— Къде ти! Наши крадци — новгородските разбойници. Оттогава станах Опальонуха, а тя е Вешнянка, защото през пролетта се е родила и е румена като самата пролет*.
	[* Тъй като на руски „пролет“ е „весна“. — Б.пр.]
	— Трудни са урусутските имена, не можеш ги запомни! — каза Субетей. — Ще работите ли за мен или да извикам други?
	— Цял живот съм работила за някого. Такава е нашата женска участ!
	— Нека ми изпекат и блини, и ръжени колачета, и самун.
	— Стига да има житен квас и брашно, всичко ще изпечем.
	— Старият Саклаб ще ви достави всичко — намеси се княз Глеб. — Той със сигурност не е забравил да говори на руски.
	Двете жени живо се обърнаха към стария слуга на Субетей, стоящ до вратата:
	— Наш, рязански ли си? Ясир ли си?
	— Четирийсет години как се мъча в плен. Кракът ми се срасна с веригата. И с вас ще стане същото — щом ти надянат примката, до смъртта си не можеш се измъкна… — въздъхна тежко старецът. — Ето ви брашно, а ето ви и квас*…
	[* В онези времена не е имало мая и са пекли хляба с квас. — Б.а.]
	И той придърпа към печката един чувал и глинено шише. Желязната верига на крака му издрънча.
	— Свети боже! — възкликна Опальонуха, като плесна с ръце. — И ти четирийсет години влачиш това желязо на крака си?! — след което размаха пръст на невъзмутимо наблюдаващия я Субетей.
	— Добре, ще поговорим после… Сега ще домъкна дърва — каза старецът.
	— Е, Вешнянке, войната си е война, а тестото трябва да се замеси!
	Опальонуха въздъхна и се отправи към печката, но я спря монголът, опънал ремъка, надянат на врата й. Тя се спря и погледна към Субетей, който се обърна към монгола:
	— Откъде се сдоби с тези жени?
	— Бях в стотнята, която изпрати да обиколи около града. Яздехме през гората и там бягаха хора, имаше много жени. Някои съсякохме, други подгонихме обратно към нашия лагер.
	— Тъй!
	— Тези двете хванах лично и ги довлякох на ласото си.
	— Тъй!
	— Искам да ги продам.
	— Тъй!
	— Ботушите са ми много стари и скъсани. Краката ми мръзнат…
	— Тъй!
	— Не видях урусутите да носят кожени ботуши, те ходят с цървули от липова кора.
	— Тъй!
	— Искам да обменя тези две жени срещу чифт нови ботуши.
	— Значи искаш да сваля ботушите си и да ти ги дам на теб? Искаш да ограбиш началника си? Знаеш ли какво ще ти се случи сега за това?
	Старият монгол с кичури бели косми по брадичката си го гледаше с изплашени очи и зяпнала уста:
	— Не съм искал това, велики хане! Приеми тези жени като дар от мен! Нека те пази вечното синьо небе!
	Монголът отвърза ремъка и, отстъпвайки назад, излезе от къщата.


	Седма глава
	„Ние дори и добитъка жалим“

	Към преддверието на къщата, в която бе отседнал Субетей-багатур, бе привързан неговият светлокафяв жребец. Пред него бе сложен куп сено и слама.
	Бату хан извика стария пълководец при себе си. Субетей излезе и един нукер му доведе коня. „Неудобно е хан да върви пеша и да докосва с крак земята“. Яздейки, Субетей пресече улицата. Срещу него тичаше тълпа нукери. Всички крещяха и се блъскаха, като се опитваха да се приближат до монгол със заскрежен малахай, яхнал напръскан със сняг кон. Той държеше за юздата друг кон, върху чието седло напряко бе привързан човек, който бе в безсъзнание. Лицето му, побеляло от студа, изглеждаше мъртво.
	Изведнъж Субетей изрева като обезумял. Пришпори коня си, вряза се в тълпата, скочи от седлото и се затича към замръзналия.
	— Ела на себе си, Урянх-Кадан! Отвори очи! Чуваш ли ме?! — крещеше Субетей и, прилепил лице към дрехата на замръзналия, държеше и опипваше неподвижното му лице.
	— Това е синът на Субетей-багатур — забуча тълпата.
	— Видно е, че е обичал сина си, Урянх-Кадан! Макар и млад, отчаян храбрец беше.
	— Къде да го карам? — питаше монголът на коня. — Не е ли най-добре да го поставим направо върху огъня и да го изгорим? Все едно няма да оживее.
	Субетей изтръгна юздата от ръката на ездача и лично поведе коня обратно през дървената порта към преддверието на къщата. Викаше, хлипайки:
	— Урянх-Кадан, не трябва да умираш! Ще духам в ноздрите ти, така че моят дух да премине в твоето тяло. Ще изтръгна сърцето си и ще го положа в твоята гръд вместо замръзналото твое. По-добре аз, старият, да умра, а ти, младият, отново да блестиш с победи… Не бързай да напускаш този свят!…
	Привлечена от шума и виковете му, в преддверието излезе Опальонуха. Начумерила вежди, тя гледаше крещящия Субетей-багатур и разбра: „Косоокият жалее сина си!“
	Изтича бързо по стълбите и с твърда ръка откъсна Субетей от сина му. С уверени и спокойни движения развърза и свали тялото на Урянх-Кадан, метна го на рамо и, като го придържаше внимателно, се изкачи по стъпалата, влезе в пруста, където положи замръзналия върху слама.
	Там се оказа и княз Глеб. Застанала на колене, Опальонуха разкопчаваше замръзналите дрехи и нареждаше:
	— Живо е още покойничето! Не за пръв път ми е вкочанясали да съживявам чрез разтривки. Дайте ми вълнен парцал, кече, зехтин и купа със сняг. Не трябва, косооки, да го влачиш в къщата, защото месото му ще опада на парцали.
	Поразен от властните движения на Опальонуха, Субетей клечеше до неподвижното тяло и наблюдаваше случващото се с пръст в уста.
	Опальонуха смъкна направените от чортова кожа гутули* на Урянх-Кадан и започна бързо и умело да разтрива побелелите му стъпала със сняг и кече. Схванали какво прави тя, двама монголи започнаха да разтриват китките на ръцете му. Опальонуха преминаваше от една част на тялото му към друга, като най-накрая ловко и внимателно се зае с лицето му.
	[* Гутули — монголски ботуши без токове, подплатени отвътре с плъст. — Б.а.]
	— Ето, чадо мое, разтрий го с гъша масчица! — като гледаше накриво Субетей, каза свещеникът, който бе стопанин на къщата, и й подаде дървена паница. — И му влей в устата винце!
	Дълго се труди Опальонуха. В пруста стана топло и душно от натрупалите се нукери. Най-сетне очите се отвориха, погледът, далечен и неясен, се плъзна по събралите се, спря се върху изкривеното лице на Субетей-багатур и се изпълни със съзнание.
	— Татко! Слушай… — прошепнаха устните. — Урусутите са диви вълци… Трябва да бъдат избити… Няма да се предадат!…
	— Какво толкова си видял, сине мой, Урянх-Кадане? Какво ти се е случило? Кой ти е сторил зло? Жив ще го насека на малки парченца.
	— Бях в плен!
	Урянх-Кадан отново изпадна в несвяст.
	Субетей започна да го разтърсва.
	— Не пречи! — строго отстрани Опальонуха Субетей. — Не го пипай!
	— Чуй ме ти, урусутке! — плахо помоли Субетей. — Спаси живота на моя син, славния багатур Урянх-Кадан! Ще ти дам свободата и такава награда, каквато и насън не си виждала.
	— Ще се постарая и без награда. Ние дори и болния добитък жалим. А той, макар и изедник, все пак е човешка душа…
	Субетей излезе на двора, приближи се към светлокафявия си кон, зашепна му в ухото, задуха му в ноздрите и се заслуша какво ще му каже, какъв знак ще му даде мъдрият кон.
	— Посъветвай ме, верни ми другарю, главата ли да й отсека или в брокатена шуба да я облека? Да я взема ли със себе си по-нататък в похода или да я съблека и да я прогоня в гората? Каква урусутка! Багатур, а не жена! Такава още не бях виждал…
	Сякаш съгласявайки се, конят клатеше глава и подръпваше с меките си устни ръкава на стопанина си.


	Осма глава
	Тревожни нощи



	Врагът не знае замислите на своя враг.
	Източна поговорка



	Савелий прекара тревожно нощта. Вглеждаше се в далечината през бойниците и се вслушваше в шума на разбунения град. Обичайната нощна тишина около Рязан бе изчезнала. Хиляди огньове горяха долу под стените и из равнината зад реката, сякаш щедра ръка бе разхвърляла наоколо разпалени въглени. Всъщност татарите през цялата нощ поддържаха огньовете, като безжалостно рушаха за тази цел къщи, плевни и стобори. На хоризонта в далечината пламтяха огромни пожари и пурпурните им отблясъци трептяха върху ниските облаци.
	Приближиха се ратници и неспокойно се загледаха в далечината.
	— Там гори Пронск!
	— Ама че го рече! До него са петдесетина версти, не по-малко.
	— Тогава кое е това?
	— Нима наистина е Пронск…
	— Виж, Соболевка са подпалили!
	— Братлета, братлета, Ухорское палят…
	— Къде?
	— Ей там, след гората…
	— А не е ли Переволоки*?
	[* Соболевка, Ухорское, Переволоки — селища в Рязанското княжество. — Б.пр.]
	— Не, засега не са го пипнали…
	— Та какво е това, братлета?!… Изверги проклети!…
	— Ето и там гори! Ей там — далече!…
	— Това е Ярустово…
	— Как така Ярустово? — застена Савелий. — Та нали Ярустово е на трийсетина версти от Рязан!
	И си помисли за своите, които бе посъветвал в случай на беда да бягат при рибаря Пахом в Ярустово.
	— Защо им е да чакат, докато превземат Рязан? Колко са за тях, окаяните, трийсетина версти?! Виж ги колко са! Как само са се разпръснали наоколо. Палят и грабят селищата…
	Заревото откъм Ярустово бе особено силно. Яркият жълт пламък се издигаше високо и облизваше облаците.
	— Глупаци! — каза млад ратник. — Тези татари палят купите сено на главите си.
	— Това, което казваш, не е така! — възрази му Савелий. — За татарите сеното е по-скъпо от хляба. Конете им без сено са наникъде… Къде ще се дянат тогава тези негодници? Нашите сами палят сеното. Ще горим купите и копите, за да морим татарите.
	— Точно така! Няма живот за тях тук!… Ние няма да се покорим!
	Нощта премина в тревоги, а стражите не мигнаха.
	На сутринта оттатък реката пропяха петли. В Рязан откликнаха други. Покритите със скреж воини се взираха в угасващото зарево. Татарските огньове продължаваха да мигат с хилядите си пламъци.
	Слънцето се издигна над сините очертания на далечните гори. Пробягващите по снежната равнина розови лъчи осветяваха татарските отряди, които на черни потоци се насочваха към града.
	Коне и хора теглеха шейни с греди, колове и дъски. Рязанците се тълпяха с любопитство и вълнение и гадаеха какво ще правят татарите. Започнаха да пристигат групи от пленници. Около тях се навъртаха татари и размахваха бичовете си, подгонвайки изоставащите. От стените ясно се виждаше, че мнозина от татарите са надянали руски селски полушубки и армяци, а пленниците вървят разсъблечени, изпокъсани, мнозина — само по едни гащи и риза. Някои падаха и татарите се нахвърляха върху тях и ги биеха, докато не станат отново или не затихнат завинаги.
	Долу, около града пленниците започнаха да издигат дървен стобор, подреждайки откъртените от къщите греди и дъски.
	— Гледай, сякаш овни ограждат!… — говореха на стената.
	— И кожата ни ще одерат, като на овни…
	— Ще видим кой кого! Нека само се наврат тук, мръсниците!…
	Към портата се приближиха няколко конници. Сред тях бе и княз Глеб, който крещеше и се кълнеше, че никаква вреда за никого в Рязан няма да има:
	— Отворете портата и излезте навън! Само имуществото си оставате вкъщи! Свободно ще си тръгнете, накъдето искате, татарите с пръст няма да ви пипнат.
	— Това е Глеб Владимирович — завълнуваха се на стената. — Братоубиецът окаян! Роднините си с измама е избил. Каин проклет!… Ненапразно те анатемосват!
	— Братята си изби, сега родината си продаваш… Трепетликов кол в гърба за теб!
	От стената се посипаха стрели. Точно премерен камък рани Глеб. Той набързо обърна коня си и препусна обратно.
	На разсъмване камъкометателната машина се приближи до градската порта. Криейки се зад големи дървени щитове, татарите започнаха обстрела. Издърпваха гредата и слагаха в желязната чаша на края й голям камък. Наблизо, зад развалините на една къща, се криеха в засада татарски конници, чакащи дали някои смелчаци няма да излязат през портата.
	Войводата Кофа много строго заповяда:
	— Пазете силите си! Отблъсквайте неверниците! Но не излизайте през портата, защото там са ни подготвили хитра уловка!


	Девета глава
	„Чий бог е по-силен?“

	Вечерта преди щурма Бату хан прекарваше пак в същата църква. Юртджите пишеха последните заповеди до отрядите. Най-строги наказания очакваха този, който не нахлуе в града, а отстъпи назад.
	Субетей-багатур седеше до Бату хан мрачен и неразговорлив. На зададените му въпроси кимаше с глава или вдигаше отрицателно пръст. Най-накрая каза:
	— Днес ти, Ослепителни, издаде заповед за настъпление. Изстреляната стрела не може да бъде върната. Заповядай утре да бъдат направени от глина хиляди дзаголми*, за да се вари на тях месото за пира, с който да се отпразнува победата. Но тази нощ трябва да се спи и да се подготвя за бой.
	[* Дзаголма — източна кръгла землена печка. — Б.а.]
	Седящите около Бату хан ханове се съгласиха и произнесоха обичайното пожелание:
	— Да не ни липсват кървава война и пирове, пълни с мазнина и масло!
	Бату хан се запритеснява:
	— Бях заповядал да доведат учителя ми, мирзата* Хаджи Рахим.
	[* Мирза — а) Персийска почетна титла, поставяна след името на членове от царстващ род; б) Титла пред името за означаване на ученост. — Б.пр.]
	— Той е тук, около шатрата ти. Пази чуждоземните мюсюлмани.
	— Това не е негова работа. Повиках го, ето защо е длъжен да е тук.
	— Не ще да дойде, Ослепителни!
	Бату хан стана и бързо излезе от църквата. Около притвора, притискайки се един в друг, седеше група хора с големи бели тюрбани и шарени ватени халати, обточени с кожа. Едни нареждаха, други повтаряха молитви. До тях стоеше Хаджи Рахим с вдигната ръка, в която на ярката лунна светлина блестеше златна пайцза.
	Група монголски воини стоеше на няколко крачки разстояние с вдигнати над главите мечове. При всяко тяхно движение мюсюлманите се развикваха, а Хаджи Рахим издигаше още по-високо златната пластинка.
	Бату хан каза няколко думи на стоящия до него преводач. Дебнещите монголи се отдръпнаха. Опитаха се да избягат, но от тъмнината с извадени мечове изскочиха „непобедимите“ и ги спряха.
	Преводачът се обърна към монголите:
	— Изяли бащите си жълти глупаци! Скитащи глупави кучета! Какво правите тук, около прага на джихангира? Пожалете добрия си живот, тънък колкото нишка!
	Монголите загълчаха, като се прекъсваха взаимно:
	— Ние хванахме плячката, тя е наша… Отнемат ни я. Това са търгаши… Ще ги съсечем и ще им вземем златото и среброто. Те бяха заедно с урусутите! А този дългобрад мюсюлмански магьосник вдигна над тях златна пайцза на Свещения воин. Докато държи пайцзата, няма да ги пипнем. Когато отпусне ръка, ще заколим търгашите и ще си разделим плячката…
	Бату хан тропна с крак:
	— Сега ще чуете решението ми. А вие, мюсюлмани, отговаряйте! Къде е вашата родина? Как се казвате? Кому сте потребни? Казвайте бързо!
	Стоящите на колене търговци се поклониха до земята. Един от тях, благовиден и с дълга черна брада, се изправи и каза:
	— Ние сме от различни страни, но сме от една вяра — синове сме на Мохамед*. Търговци сме и сме дошли да търгуваме с твоята войска. Нашето злато и сребро ще послужат за обща полза, защото купуваме от воините продаваните от тях вещи и им продаваме сушено грозде, шамфъстък, джинджифил, вино, хляб и всичко, което е нужно на великолепните ти храбреци.
	[* Мохамед (около 570–632) — религиозен проповедник, основоположник на исляма и автор на Корана. Обявява се за пророк на Аллах и за негов пратеник на Земята. — Б.пр.]
	Бату хан посочи Хаджи Рахим:
	— Познавате ли този човек отпреди?
	— Не, видяхме го за пръв път в мига, когато вдигна над нас златната пластинка.
	— Обещахте ли му награда?
	— Обещахме и отново ще обещаем награда за спасяването ни. Но той ни каза, че дервишите и имущество нямат, а златото презират.
	Хаджи Рахим го прекъсна:
	— Така е, презират златото, с изключение на златната пластинка с името ти.
	Бату хан заговори разгорещено и рязко:
	— Чуйте ме, търговци! Бату хан преминава през различни страни и покорява народите. Който не ми се покорява, среща смъртта си. Който внася безредие, както вие, — посочи монголите той, — моите „непобедими“ му чупят гръбнака…
	Монголите се проснаха в снега и завиха:
	— Прости ни, велики джихангире!
	— Вие, търговци, ще отидете при Субетей-багатур. Той ще провери кои от вас наистина са такива. Всеки търговец ще получи пайцза, ще язди с войската ми и свободно ще търгува. На този, който се окаже лъжец, ще му разбият тила и ще го хвърлят на кучетата. А вие, скитници и бродяги, отделили се от отряда си, от чий тумен сте?
	— От тумена на великия хаган Гуюк хан.
	— Така си и знаех. Вие не цените това, че сте част от войските на бъдещия хаган, и позорите името на Гуюк хан. Субетей-багатуре, провери от кои отряди са тези скитници, отрежи на всеки от тях дясното ухо и ги отпрати с охрана обратно в лагера на Гуюк хан!
	Монголите отново надигнаха вой, молейки за милост. Без повече да им обръща внимание, Бату хан хвана Хаджи Рахим за ръкава и го поведе след себе си.

	Пред широко разтворените царски двери в църквата бяха постлани килими и шуби. Върху тях, подвил крака, седеше Бату хан и разсеяно кимаше с глава, слушайки какво му разказва седящият до него Хаджи Рахим. Дервишът бе с руска кожена полушубка и кожени ботуши, подарък от Бату хан.
	Придържайки с ръка сребърния кръст на гърдите си, из църквата тихо сновеше свещеник в расо и, като се кръстеше, прилепваше восъчни свещи пред всяка икона. Правеше го по заповед на монголския владетел, който му бе заявил посредством преводача си: „Искам да изразя почит към всеки урусутски бог. Не искам никой от урусутските богове да ми се сърди и да ми вреди“.
	Свещеникът гледаше накриво към Бату хан, който продължаваше безмълвно да седи. Хаджи Рахим му говореше:
	— Отново те моля да ме пуснеш. Не искам да се къпя в това море от кръв. Защо изтребваш толкова много народи, които искат да живеят мирно и свободно?…
	— Тогава да защитят с меч свободата си! Монголите са по-силни от всички. Целият свят е длъжен да се покори на потомците на моя дядо — Свещения воин.
	— Защо съм ти аз? Пусни ме!
	— Няма, защото ще вървиш след мен. Наоколо си чувам само ласкателства. Истината ми казвате само Субетей-багатур, Йълдъз-Хатун и ти… Желанието ми е да имам винаги човек, който да казва истината. Разбира се, ти си длъжен да казваш истината, само когато сме двамата с теб. Ако започнеш да ме осъждаш пред другите, ще заповядам да ти счупят и на теб гръбнака, за да се страхуват другите от мен…
	— Който казва истината, не умира от болестите си.
	Бату хан се обърна към свещеника, сновящ с внимателни крачки из църквата:
	— Защо мирише така хубаво?
	— Кадих пред свещените икони.
	— Какво е „кадих“? Покажи ми!
	Свещеникът добави тамян върху въглените на кандилото и започна да кади пред една икона. Бату хан засумтя:
	— Дзе-дзе! Това е хубаво! Махай към мен!
	Свещеникът изплашено се прекръсти:
	— Прости прегрешението ми, Господи!… — и започна да размахва кандилото пред Бату хан.
	— Кои богове са по-силни? — продължи Бату хан. — Урусутските или монголските?
	— Бог е един.
	— Не е вярно. Само колко богове са увесени по стените при вас? Боговете са много — и добрите, и лошите. А най-могъщият бог е нашият бог Сулде, богът на войната. Той ще ни даде победата и всички ще се покорят пред нашия меч. Тогава монголите ще управляват целия свят!…


	Десета глава
	Последните дни на Рязан



	… Имаше град Рязан и земя Рязанска
	имаше, и изчезна богатството им, и
	си отиде славата им, и не можеха да
	се видят в нея никакви нейни блага
	— само дим и пепел. Нямаше в града
	нито пеене, нито звън, вместо радост
	— плач непрестанен.
	Повест за разораването на Рязан от Батий, 13 век



	Още от сутринта татарите си приближиха до рязанските стени, влачейки след себе си стълби, които бяха най-различни: и свързани от няколко дялани дъски, и сковани от борови дялани дъски с напречни греди, а имаше и направени набързо от дълги греди със засечки от двете страни.
	Под градските стени се разнасяха виковете на татарите, воплите на избиваните пленници, чукането на топорите и меланхоличният писък на свирките, с които татарските воини се окуражаваха преди щурма.
	Стълбите започнаха да се издигат на стените едновременно от всички страни, като предоставяха известна опора за нападателите.
	Първи се закатериха руските пленници, бодени отзад с копия. Полуголи, с раздрани кълчищни ризи и посинели от студ, те с мъка се катереха по стълбите и викаха, умолявайки защитниците на Рязан да не ги убиват:
	— Пощадете ни, братя! Дайте ни да се прехвърлим през стобора. Заедно с вас ще се обърнем срещу татарите… Не по своя воля идваме, отзад ни секат…
	Отгоре им отвръщаха:
	— Обръщайте се назад, страхливци! Подвити опашки! Изтръгнете мечовете от татарите, бийте ги и чупете стълбите!
	Не искайки да се бият със своите братя рязанци, някои от пленниците, като стигаха до средата на стълбите, се хвърляха надолу и се изтъркулваха по замръзналата ледена корица. Долу в ниското те се счепкваха с татарите и падаха съсечени.
	Навсякъде кипеше отчаян бой.
	Въоръжен с топор с дълъг сап, Савелий чакаше на стената, готов да събори всеки, който се изкачи по стълбата. Едновременно пред него се опряха краищата на три стълби. По тях бързо, един след друг, се закатериха хора. Какви бяха те — руснаци или татари? Полуголи, дрипави, със сопи в ръце, те се катереха с отчаянието на ужаса и крещяха.
	Савелий извика:
	— Наш ли си или не?… Прекръсти се!
	Първият не отговори, а виеше с див глас, като държеше над главата си сопа и се опита да удари с нея Савелий. Но сопата отлетя и той се затъркаля надолу по ската.
	Следващият крещеше:
	— Дикорос! Свате! Не ме удряй… Аз съм Ваула! След мен е Звяга…
	Топорът на Савелий замря във въздуха. Мужиците тежко се прехвърлиха през дъбовата стена. След тях с крив блестящ меч в ръка бързо се катереше млад татарин, който полетя надолу с разсечена глава. Савелий удряше яростно, силно и толкова уверено, както бе свикнал да сече старите вековни ели в гората.
	Звяга и Ваула застанаха до него. С пръти изблъскваха всеки, който се покатереше по стълбата. Там, на стената отчаяно се защитаваха и останалите рязански ратници, отбивайки пристъпа.
	Жените също помагаха, като изливаха ведра с кипяща вода върху щурмуващите или хвърляха камъни и ледени буци по всеки, който се опитваше да се изкачи по стълбите.
	Към пладне щурмът бе отбит. Татарите стихнаха и се оттеглиха. Долу, под стените се движеха, пълзяха и отчаяно викаха ранените. Татарите се разхождаха между тях, като извличаха своите и доубиваха руснаците.
	Щурмът се повтаряше и денем, и нощем в продължение на пет денонощия. Рязанците упорито стояха на местата си. Но редиците им оредяваха и нямаше кой да замени падналите. На мястото на мъжете, убити със стрели или разкъсани от тежащите по един пуд* камъни, заставаха жени. А татарите изпращаха в атака все нови и свежи отряди. Те се катереха упорито, надявайки се на скорошна плячка — който нахлуеше пръв, щеше да граби всичко, което поиска.
	[* Пуд — стара руска мярка за тегло, равна на 16,38 кг. — Б.пр.]
	Савелий, Звяга и Ваула си помагаха взаимно, като се редуваха. По време на кратките затишия лягаха направо там, на стената и мигновено заспиваха, подложили ръце под главите си.
	След камъкометателната машина към портата пропълзяха два тарана — големи греди с железни накрайници, провесени на яки подставки. Като се криеха зад кожени щитове, работещите с тараните монголи и пленници залюляваха гредата, удряйки я със страшна сила в градската порта. Дъбовите дъски трещяха, отлитаха трески. От стените изливаха вряла вода и гореща смола, мятаха стрели и камъни.
	А татарите упорито и безспир удряха и удряха и най-накрая разцепиха портата.
	С тържествуващи крясъци те се втурнаха през портата и се натъкнаха на дебелата каменна стена, преграждаща плътно входа. Тя бе издигната през дните на щурма от рязанските жени, подпомагани от децата.
	Татарите не прекратиха натиска и, като добавиха още стълби, отново изпращаха отчаяни воини, опитващи се да сломят упоритостта на рязанците.
	Защитниците на града виждаха, че силите им намаляват, и разбираха, че краят е близо. На двайсети декември вдовицата на рязанския княз, Агрипина, младите й снахи и най-близките боляри се събраха в катедралата, като решиха там да посрещнат неминуемата гибел. Бяха обкръжени от множество рязански жени. Епископът и свещениците пееха молитви и обещаваха райско блаженство на всеки, който приемеше мъченическата кончина.
	Слепият звънар продължаваше неуморно да бие голямата камбана за тревога. Звънът й сякаш говореше, че борбата продължава, че никой не се предава и че руските хора ще положат кости за родната земя на дедите си.
	На шестия ден от обсадата, 21 декември, татарите отново тръгнаха по стълбите, като носеха горящи факли. Непрестанни потоци от татари пълзяха едновременно от всички страни. Едни се биеха с кривите си саби, други поваляха защитниците със стрели.
	Най-накрая татарите започнаха да надделяват. Див, радостен вой се носеше от всичките краища на града. Татарите вече тичаха по улиците, нахлуваха в домовете и съсичаха всички — и стари, и млади — без да щадят никого.
	Разбиха черковните порти, втурнаха се в храма, съсякоха жените и свещениците и подпалиха сградата. Хвърляха в огъня малки деца, изтръгвайки ги от ръцете на майките им, които още там, пред очите на всички, насилваха, след което им разпорваха коремите.
	Привечер в Рязан не бяха останали живи. Един съвременник пише:

	„Нямаше кой да стене и плаче, нямаше кой да скърби за загиналите, родители до децата си, деца до родителите си, брат до брата — всички заедно лежаха мъртви…“

	Поглеждайки през този ден от стената, Савелий се ужаси — към него пълзяха осем стълби, а долу се чернееше тълпа от татари, готови да тръгнат в атака. Савелий мяташе големи буци земя, събаряше катерещите се, на стълбите се издигаха нови и отдясно, и отляво. Татарите се прехвърлиха през стената. Не закачиха Савелий — не им бе до него. Опитвайки се да се изпреварят един другиго, те се втурнаха към вътрешното укрепление, където бяха княжеските палати, хранилищата, складовете и оборите за добитъка.
	Савелий попадна във вълната бягащи рязанци, които, отблъсквайки татарите, се блъскаха към издатината на стената, надвиснала над реката. Рязанците се прекачваха през стената, плъзгаха се по заледения й покрив и падаха в реката на онова място, където ледът бе пробит. Който имаше сили, преплуваше реката и бягаше през полето по посока на гората.
	Татарите бързаха по-скоро да започнат да грабят и не преследваха бягащите: „Далече няма да отидат, все едно, наши ще са“.
	Сред малцината спасили се бе и Савелий. Въпреки ледената вода, той преплува Ока. С мокри дрехи и топор в пояса си, той изпълзя на противоположния бряг и се спря. За последен път се обърна към Рязан.
	Сред вихър от пламъци и дим се очертаваше камбанарията на горящата църква. Савелий ясно чуваше звучащия по-силно от воя и виковете на победителите равномерен и самотен звън на камбаната за тревога, която слепият звънар продължаваше да бие.
	Така, до последния си дъх, докато не го довърши един разярен татарин, биеше камбаната старият сляп звънар, призовавайки руските люде в защита на родината.


	Единайсета глава
	Прощаване със загиналите

	Щурмът свърши. Пожарът гаснеше. Засипаният със сняг през нощта Рязан, целият в овъглени развалини, лежеше като страшно обезобразен покойник под брокатен сребрист покров.
	Бату хан пожела да премине през покорения от него престолен град. Куриери препуснаха до най-близките отряди на „непобедимите“ със заповед след един ден при изгрев-слънце да са строени срещу портите на Рязан.
	Татарските отряди се разтегнаха в крива вълнуваща се линия по брега на замръзналата Ока. Стотните се строиха в десет реда. Пред всяка полустотня с копие, увенчано с пъстро парче плат, бе застанал на кон юначен багатур. Стотнята се оглавяваше от пълновластен джагун*. Зад него неподвижно бяха замрели барабанчикът с два котела с опъната кожа върху всеки, тръбачът с рог, висящ на презрамка през рамото му и щитобоецът с кръгъл меден гонг**.
	[* Джагун — стотник. — Б.а.]
	[** Гонг — меден щит за подаване на сигнал за спешен сбор или отстъпление. — Б.а.]
	Стотните забележимо бяха оредели. В много от десетките не достигаха къде по един, къде по трима конници. Сред останалите имаше доста превързани със следи от руските мечове и стрели.
	Трупове се търкаляха покрай реката, по скатовете на градските валове и на пътя. Голи човешки тела, вече напокрити със сняг, лежаха в най-непривични пози: едни — свити, други — с разперени ръце и крака, някои — паднали надолу с главата в някоя яма. От дълбокия сняг стърчаха събути крака, върху които бяха накацали кресливи гарги.
	Хилядната на „непобедимите“ отдавна се бе строила край реката. Конете им, застояли се дълго време на едно място, опъваха юздите си. В далечината изсвири боен рог. Други рогове повториха сигнала. Джагунът на първата стотна преведе:
	— Слушай и се подчинявай!
	— Слушай и се подчинявай! — повториха след него стотниците и десетниците.
	Воините се изправиха и опънаха юздите. Хилядната замръзна в напрегнато очакване.
	Откъм оцелялата от пожара църква в предградието се приближи група конници. Най-отпред яздеха трима, средният, от които държеше бяло петоъгълно знаме с девет широки развяващи се ленти. Под златния връх на копието висеше рижата конска опашка на жребеца на Чингис хан. Върху знамето бе избродиран със златни конци сокол, държащ гарван в ноктите си.
	След тях яздеше друг конник, който носеше набитата върху копие глава на рязанския войвода Вадим Данилич Кофа. Очите й бяха затворени, лицето — строго и спокойно, а вятърът развяваше дългата му бяла брада и сребърните къдрици.
	След него двама бързоходци с бели кафтани, бели ботуши от чортова кожа и високи бели шамански калпаци водеха за юздата ослепителен с красотата си бял жребец с черни горящи очи, който извиваше шия, тропаше с бързите си крака с черни копита и танцуваше, опитвайки се да се измъкне. Покрит с малинов бархатен чул със златни шевици, конят, като украсена играчка, блестеше на лъчите на сутрешното слънце.
	Монголите гледаха с почит белия кон, защото вярваха, че върху него язди невидимият бог на войната Сулде, обичащ монголите и дал им нова победа.
	— Бату хан е своеволен — шепнеха монголите. — Днес посвещава белия кон на бог Сулде, а, стига да поиска, утре сам ще го яхне. Днес е с врания кон на урусутите, а утре ще се покатери върху тъмнокафява мечка…
	Бату хан яздеше висок вран жребец с бели до коленете крака и бял белег на челото. Джихангирът бе със сребриста, преливаща на слънчевите лъчи ризница, и със златен шлем с дълги бели пера. Конят му бе със сребърна със златни токи сбруя и извезана със злато хаша — всичко това, беше изработено от руските майстори. Конят бе украсен така, както обикновено яздеха руските князе.
	Хановете яздеха нагиздените си жребци след джихангира. Сред тях на светлокафявия си късокрак раванлия, с най-обикновена ремъчна сбруя изпъкваше страховитият дебел и прегърбен Субетей-багатур.
	Бату хан премина пред строената си войска. Татарите и монголите крещяха: „Уррагх!“ Кипчаците ги подкрепяха с: „Яшасин*!“.
	[* „Яшасин!“ — „Да живее!“ — Б.а.]
	Джихангирът се обърна обратно и стотнята на „непобедимите“ излезе от строя и го последва. Заедно със свитата си Бату хан премина през реката, където върху ледените блокове чернееха големи изровени от водата дупки и човешки трупове.
	Градските порти вече бяха разчистени. Край стените работеха пленници, охранявани от монголски воини, подпрели на рамо блестящите си криви мечове.
	Градът бе разрушен напълно. Дървените къщи бяха изгорели. Падналите овъглени греди все още димяха. Миришеше на изгорено месо. От тлеещите пожарища се стичаха кални ручейчета.
	Бату хан се приближи до развалините на катедралата и се изкачи върху каменното възвишение, около което преди се събираше народът. Там все още бе почернялата от дима камбана. Напречните греди, на които бе висяла, бяха изгорели и камбаната „вечник“ лежеше килната настрани върху снега.
	Мрачно зрелище се разкри пред очите на монголския владетел. В средата на площада бяха положени греди, дъски, врати, прозоречни рамки, колелета, шейни, стръки* и обгорени останки от рязанските къщи. Върху тази камара в плътни прави редици лежаха мъртвите воини на Бату хан — монголи, татари, кипчаци — всички, които бяха паднали при щурма на Рязан.
	[* Стръка — приспособление, чрез което конят (или друго добиче) се впряга в каруца, състоящо се от две успоредни греди с хамут накрая. — Б.пр.]
	Колко бяха? Кой ще ти ги брои! Кой щеше да узнае откъде са родом? Кой щеше да каже какво ще се случи с юртите, от които по цели дни роднински очи се взираха на запад, очаквайки завръщането на сина, бащата, брата, обещали да се върнат с коне и камили, натоварени с богата плячка?…
	Безмълвни, със страховити рани и с изкривени от страдание застинали лица, те лежаха по гръб с отворени очи, втренчени в чуждото студено небе.
	Шумните спътници на джихангира стихнаха при вида на доскорошните си другари. Те бяха отишли завинаги в онзи незнаен небесен свят зад облаците, където призрачните сенки на умрелите воини се събират в отряди на Свещения воин. Така поне ги учеха шаманите…
	Мъртвите воини бяха с обичайните си дрехи. Никой не се осмеляваше да свали от някой покойник синия му чапан или неговия извезан с шарки елек, защото воинът трябваше да се яви при сянката на Чингис хан в опрятен вид. Върху гърдите на мнозина от воините бяха поставени медни или дървени чашки, пълни със зърно или парчета месо. По-видните багатури заминаваха за царството на приказките и песните заедно с кривите си мечове, привързани към изстиналите им китки.
	В настъпилата тишина прозвуча протяжен жален стон, който се разнесе откъм средата на купчината вкочанили се тела. Стонът се повтори и ясно се чуха думите:
	— Боли… Вода!…
	Монголите се завълнуваха:
	— Не трябва да се разваля свещеният огън!…
	Бату хан стоеше неподвижен и само процеди през зъби:
	— Започвайте по-бързо!
	Един от приближените му ханове каза напевно:
	— Щастлив е този, който заедно с багатурите, паднали за величието на монголския улус, ще отлети, подхванат от дима на свещения огън! Той ще отиде зад облаците в диамантения дворец на бог Сулде!
	Загърмяха барабани, зазвучаха рогове. Като издаваха пронизителни вопли, танцуваха и дрънкаха с дайретата си, трийсет шамани с бели дрехи и мечи кожи върху плещите тръгнаха да обикалят огромния огън. Някои монголи, които бяха загубили близките си, слязоха от конете си и последваха шаманите, вдигнали копринени везани кърпички в десните си ръце.
	Китайски майстори подпалиха натопени в горяща течност кълчища в осем различни краища на кладата. Черен дим се изви над нея и бързо пробяга по сухите греди и дъски. Обхващайки лежащите тела и издигайки се като жълти езици към небето, огънят се разгоря.
	Ставаше все по-горещо. Монголите се отдръпнаха от огъня, но никой не посмя да се отдалечи, докато неподвижният и мълчалив джихангир се прощаваше със своите нукери. Той не се отдалечаваше, очаквайки верните му слуги да му изпратят прощален поздрав.
	Пламъците облизаха труповете. Намаслените им дрехи избухваха в жълти езици. Горещината караше труповете да мърдат, да се гърчат, да движат ръце. Голям и могъщ мъртъв монголски стотник се надигна и, сякаш прощавайки се, завъртя глава и огледа своите, стоящи наоколо, бойни другари.
	Като прикриваха очи с длани, воините се вглеждаха внимателно в огнените езици и в кълбата сив дим. Струваше им се, че пурпурните езици на пламъците се превръщат в призрачни препускащи ездачи на късокраки монголски коне, които сред снопове ярки искри се издигат нагоре, отлетявайки в задоблачния свят, в свещеното ханство на войнстващия управник Чингис хан…
	Горещината стана нетърпима. Горещ вихър са изви по площада. Към небето полетяха нажежени главни и парчета от дъски.
	Като се прикри с ръкава си, Бату хан извика:
	— Бай-аралла, баатр дзориггей!*
	[* Бай-аралла, баатр дзориггей! — Благодаря ви, доблестни багатури! — Б.а.]
	Плесна с бича коня си и, измъквайки се от дима, препусна от площада надолу към реката. Като дрънкаха с оръжието си, нарушиха редиците и се блъскаха помежду си, монголските конници се понесоха след него с прощални викове:
	— Байартай! Байартай!*
	[* Байартай! — Довиждане! — Б.а.]
	Подпаленият от поменния огън Рязан пламна повторно. Цяло денонощие се виждаха избухванията на огъня и се разнасяше задушливата миризма на печено месо.
	Войската бе оставена да почива три дни. Воините колеха докарания добитък. Хановете ядяха варено конско и пиеха вино, намерено в избите на рязанския княз. Обикновените нукери пиеха чай, сварен с кравешка мас и брашно, и си говореха шепнешком:
	— Хей, ой-о! Ако при щурма на всеки град ще загиват по толкова воини, то едва ли много багатури ще се върнат в родината си?… Слушай, да мислим за утре! Днес ще се веселим, пием и наядем!…


	Шеста част
	Черен облак над руската земя



	Дойде лоша вест… объркваща хората.
	Летопис



	Първа глава
	„Скърца!“

	През дългата зимна нощ върху каменната стена на престолния град Владимир-Суздалски седеше страж. Бе със сиво-кафяв армяк, навлечен върху овча полушубка. Удряйки крак о крак, стражът ходеше напред-назад от едната бойница до другата и новите му ликови цървули поскърцваха върху поскърцващия сняг. Чак до ушите си бе нахлупил своята шапка от кучешка кожа с наушници. Острата му брада бе посребрена от скреж, а погледът му зорко шареше настрани и в далечината, където засипаните със сняг гори дремеха под небесносинята светлина на нащърбената луна.
	Стражът Шибалка* наблюдаваше пътя на юг, по посока на Рязан. Там, казваха, имаше сеч. Какви ли вести щяха да долетят оттам? Че рязанците са отблъснали безбожните татари, напиращи от Дивото поле, или че враговете са заобиколили града отстрани и сега препускат по снежните поля и през суздалските селища направо към Владимир?
	[* Шибалка — тънка жилава пръчка. — Б.пр.]
	Шибалка бе стар, но, както и преди, неговата твърда и мазолеста ръка стискаше здраво копието. Както и преди, Шибалка бе готов да тръгне да се бие там, където се усеща опасност за родната земя. Много бе преживял старият воин и сега го обхващаха тежки мисли, подобно на бавно пълзящи по небето сиви облаци.
	Градът мирно спеше. В мразовития неподвижен въздух не се чуваше нито звук, нито шум.
	Тънички, сякаш детски гласчета, се чуха отдолу под стената. Шибалка се ослуша. Гласовете приближаваха. Измъкнали се иззад ъгъла, три сенки пълзяха по стената. Като се притискаха едно о друго, три момчета с дълги шубички бързо ситнеха с цървулките си.
	— Кой идва? Ще те съсека! — с дрезгав глас каза Шибалка и тропна с копието си.
	— Дядо Шибалка, не се сърди! Това съм аз, Булатка*! — отвърна един глас. — С мен са съседските Поспелка** и Незамайка***!
	[* Булатка — сабя дамаскиня. — Б.пр.]
	[** Поспелка — готованко; поспаланко. — Б.пр.]
	[*** Незамайка — от израза „Не замай!“ — не пипай, остави го на мира. — Б.пр.]
	— Виждам, че си ти, дяволче! Защо не спите? Защо бродите нощем по стената? Ако разбере князът, ще се разсърди!
	— Ние, дядо, само да видим какво скърца?
	— Какво?
	— Ами той, Незамайка казва, че земята стене. А аз си мисля дали това не са татарите, които пълзят към нас? Ако те дойдат, ние също искаме да се бием с тях, вижда се, че вече не сме малки! Ето затова и притичахме — за да разберем какво е това скърцане?
	— Виж го ти какво е измислил! Какво ти тук скърцане? — каза Шибалка.
	— А ти си свали калпака, че с него не чуваш нищо.
	Шибалка свали кожената си шапка с наушници и наостри уши.
	В тишината на лунната светла нощ ясно се чуваше непресекващо скърцане и звуци, приличащи на приглушени гласове и тих плач.
	Шибалка напрегнато се взираше в далечината, опитвайки се да разбере какъв е този стон, каква е тази мъка, която се носи от дълбините на снежните полета.
	— Виж там, дядо!
	Шибалка махна с ръка:
	— Ех вие, малки дечица! Та това е Зимата, която броди из полетата, облечена в меча кожа, тропа по покривите и буди женорята през нощта, за да палят печките. След Зимата се влачат снежните бури и си търсят работа — да засипят със сняг някой керван или да замразят закъснял пътник… А Зимата върви през гората и сипе скреж от ръкава си, върви по реката и сковава водата под следите си с лед, дебел пет лакътя*… Ето откъде са скърцането и пращенето — снежната буря вие с женски глас!…
	[* Лакът — стара мярка за дължина, равна на 65 см. — Б.пр.]
	Но момчетата не се успокояваха, а продължаваха да се вглеждат и, като сочеха към далечината, казваха:
	— Ето там, дядо, край реката!…
	Луната изплува иззад облаците и на нейната блещукаща сребриста светлина ясно се виждаха коне, шейни, крачещи хора, движещи се по отъпкания край реката път. Непрестанното протяжно скърцане на плазовете и жалните тихи плачове и хлипания нарушаваха тържествената тишина на мразовитата нощ. Хората и конете потъваха в сивкавата мъгла, а след тях се появяваха нови кервани от шейни, които също така, като сенки и почти безшумно, с леко поскърцване отиваха напред.
	— Кой се движи там? — попита едно от момчетата.
	— Това са бежанци… спасяват се в гората. Както изглежда, татарите са близо…
	— Дядо, а какви са тези татари? Ти виждал ли си ги?
	— Не съм ги виждал, но съм чувал, че са диви хора, които не мислят по човешки, живеят с добитъка си в Дивото поле и със злобата си надделяват над всички.
	— И над нас ли ще надделеят? Ще дойдат ли тук?
	— Може и да дойдат, а може вече рязанците да са ги съсекли и отблъснали. С пастирите трябва да се биеш като с мечка — ако побегнеш от нея, тя ще те догони и изподере, а ако тръгнеш срещу нея с вилообразното копие, ще я повалиш и ще имаш меча кожа.
	— Виж, бежанците идват насам! А след тях вървят воини на коне. Да не са татарите?
	Върволицата от шейни се насочваше към портата в крепостната стена, следвана от група конници. Лунни проблясъци избухваха върху техните къси копия, островръхи шлемове и пластинките на бронираните им нагръдници.
	Шибалка хвана дървения чук и започна да блъска по висящото между бойниците чугунено клепало, вдигайки тревога и викайки стражата.
	Натоварените шейни и двайсетина конници се приближиха до залостените крепостни порти, наречени „Златните“.
	Отдолу отчетливо се чуваха разговорите на пристигналите. Неколцина от конниците скочиха от конете си и затропаха по портата.
	Върху стената дотичаха воини и, като закопчаваше мечешката си шуба, бавно се изкачи важен стотник.
	— Кои сте вие? — извика той от стената.
	— Княз Роман Ингваревич с важни вести от Рязан.
	— А коларите какви са?
	— Пуснете ни в града. Ние сме пострадали от безбожните татари. Бежанци сме. Търсим спокойно място.
	— Какво ти при нас спокойно място! Очакваме врага всеки ден! Ще пуснем княза и дружинниците му, а вие продължавайте към следващите селища, където и ще си починете…
	От някои от шейните се разнесоха викове и плач. Тълпата от воини на стената се увеличи. Част от тях се спуснаха при портата. Тежките дъбови крила се разтвориха, пропуснаха конниците и отново се затвориха.
	Като високо проклинаха владимирците и техния княз Георгий Всеволодович, бежанците продължиха нататък, за да търсят покрив и убежище.


	Втора глава
	Дланта на княза е щедра и стисната

	Суздалският княз Георгий Всеволодович бе висок, широкоплещест и снажен. Широка и гъста прошарена черна брада красеше мощните му гърди. Погледът на тъмните му строги очи изпод черните му вежди пронизваше изцяло и предизвикваше вълнение. Когато князът стоеше върху шемаханския килим в катедралата, разкрачил краката си, обути с шарени сахтиянови ботуши със сребърни шпори, и пъхнал лявата си ръка в златния си пояс, докато с дясната се кръстеше, докосвайки с пръсти своето бяло открито чело, златните копчета върху корема си и широките си рамене, молещите се дивяха на величествените му движения и се любуваха как сериозно оправя къдравата си полупрошарена тъмна коса и я отмята назад.
	Сред народа се говореше, че „той е сериозен и стиснат стопанин, не гледа през пръсти и не прощава нищо никому“. Когато тръгваше из княжеството, никой не можеше да се отърве от дан и даването на подаръци, защото умееше да изстиска от всеки поне фандак вълна.
	Смяташе се за по-умен и съобразителен от всички, обичаше да поучава всеки и не търпеше опоненти:
	— Още си много млад, за да ми противоречиш! Ако бе поседял на моето столче*, много би научил и много би разбрал! Самият Бог е наредил аз да князувам и да съдя хората.
	[* Столче — кресло. — Б.а.]
	Когато дойдоха първите вести за нападението срещу Българското ханство от страна на неизвестния народ на татарите и мунгалите, а и после, когато тълпи български бежанци започнаха да пристигат заедно с жените и децата си в Суздалското княжество*, княз Георгий Всеволодович само се изсмя:
	[* Владимиро-Суздалско княжество — най-голямата древна руска държава, която възниква през 12–13 век в Североизточна Русия, в междуречието на реките Ока и Волга. През 10–12 век е в състава на Киевска Русия. Обособява се окончателно при великия княз Юрий Долгоруки (1125–1157). През 1212 г. се разпокъсва на по-малки княжества, като властта на великия княз се засилва отново при Юрий (Георгий) Всеволодович (1218–1238). През 1238 г. е опустошено от монголите. — Б.пр.]
	— Какво пък! На българите им е зле, от което на мен ми става по-добре. Добре дошли, добре сте ни заварили, скъпи гости, майстори кожари и сарачи! За всички ви ще се намери място. На мен такива майстори ми трябват. Ще ги заселя в различните градове, нека да сковават каци за щавене на кожи, нека да киснат и мачкат кожите си, нека да шият ботуши. Само след година всичките ми боляри и старши дружинници ще ходят не с шумолящи цървули, а с кожени ботуши.
	И князът засели българските кожари в Кинешма* и в другите градове на княжеството, където те започнаха да обработват различни кожи — бичи, конски, кози и свински — и да шият от тях ботуши, дамски чехли и чизми.
	[* Кинешма — градът се споменава за пръв път през 1429 година, когато е разграбен и изгорен от татарите. — Б.пр.]
	Пристигнаха нови вести, че татарите са се появили в Дивото поле, близо до рязанските граници. Князът се намръщи, но не се разтревожи особено:
	— Рязанците постоянно вирят нос и княза си наричат „цар“. Ние, суздалците, рязанците сме ги побеждавали и градът им сме изгаряли, рязанските князе и боляри сме съсичали, а рязанските мужици из далечните ни селища сме заселвали. Изглеждало е, че Рязан никога вече няма да може да се възстанови, а то виж — отново се е заселил и расте Рязан, че и повече отпреди, като трева и лобода* върху пожарище…
	[* Лобода — едногодишни тревисти растения или полухрасти от семейство лободови. — Б.пр.]
	Когато рязанците препратиха към Владимир пристигналите при тях татарски пратеници — двамата съгледвачи и магьосницата — княз Георгий Всеволодович ги прие пищно, показа им богатството и могъществото си, като самият той с брокатен кафтан седеше в позлатено кресло, а болярите и болярките му бяха с брокатени и кадифени дрехи. С пратениците говореше властно, без да подсладява речта си, и ги изпрати обратно, надарявайки ги с по-малко, отколкото би могъл.
	Рязанците изпратиха при него молители, като, изоставяйки гордостта си, плачливо молеха за помощ:
	— Изпрати полковете си! Поведи ги лично, началствай над рязанската рат! Трябва да се съюзим, за да стане руската сила страшна. Половецките разузнавачи донасят, че татарската войска е толкова многобройна, колкото досега не е имало такава. Трябва всеки, който може, да хване топора и да се изправи срещу враговете, защото иначе те ще превърнат руските земи в прах и пепел.
	— Виж ги ти как са се изплашили, че и какво са измислили! — отвърна им княз Георгий Всеволодович, като отказа лично да тръгне, а от полковете си дори един ратник да даде: — Вие, рязанците, по-рано да бяхте помислили с Владимир и Суздал в мир да живеете и дрязги с нас да не захващате! А ако ли пък при мен се домъкнат татарите и мунгалите, аз и сам ще се справя с тях.
	Тръгнаха си рязанците с празни ръце. И се наложи рязанският, пронският, муромският и зарайският полк сами да излязат в Дивото поле, за да задържат татарския набег.
	Болярите започнаха предпазливо да подпитват княза какво възнамерява да прави, ако татарите се приближат до стените на престолния град Владимир? Въртейки страшно очи, Георгий Всеволодович им каза:
	— От тях не ме е страх! Добре познавам навиците на храбрите пастири — ще дойдат, ще се повъртят, ще потършуват из селищата и ще поискат да им се плаща дан. Тогава задачата ни ще се състои в това да съблазним пратениците им, да ги нагостим до пресищане с лакерда* и пироги, да ги напоим с отлежала медовина и да изпроводим по тях като дарове хиляда чифта червени ботуши, стотина кадифени и самурени шуби и като добавка подаръци за ханските жени, а именно всичко, с което сме се запасили в сандъците и килерите ни. Ако татарите поискат и още нещо, например коне — врани, рижи, петнисти и други — и тях ще им дадем. Няма да обеднеем от това, я. А градските ми стени са здрави и портите — яки. Степните хора и с кон не могат ги прескочат, и с чело да ги пробият.
	[* Лакерда — едра морска риба със слаборазвити кости; вид едър паламуд (турук). — Б.пр.]
	Все пак княз Георгий Всеволодович предприе някои мерки. Отпрати най-добрите си коне в далечните северни градове, пренесе намиращите се зад реката складове със зърно и сено в рамките на града и усили дружината си, като описа всичките ловци в града и ги призова да постъпят в дружината му. Назначи Еремей Глебович* за войвода и написа писма до новгородския, ростовския, белоозерския и останалите князе да бъдат готови и при първо повикване да бързат към Владимир, за да отблъснат враговете от руските земи.
	[* Еремей (Йеремия) Глебович (?-1238) — владимирски войвода, поддържал по-големия брат Константин I Всеволодович в борбата му за престола срещу Георгий (Юрий) II Всеволодович. След смъртта на Константин I, Георгий II забравя старата вражда и Еремей Глебович води при него походите срещу камските прабългари (1220 — успешен) и мордвите (1228), а през 1237 г. участва в сраженията срещу татаро-монголите, като загива в битката при Коломна (1238). — Б.пр.]
	Обясняваше на всички, че няма от какво да се страхуват, че той за всичко е помислил, всичко е предвидил, всичко е предугадил, и че татарските пастири ще се блъскат три години в крепостните стени, след което все пак ще си отидат.


	Трета глава
	Наблизо

	Бе двайсет и третият ден от десетия месец студен*. След като привечер вечеря със задушена гъска с кисело зеле и похапна още две ябълки от туршията, княз Георгий Всеволодович полегна на миндера върху печката, покрит с овнешки кожи.
	[* До 15 век декември или, съгласно древноруското му наименование, студен е бил смятан за десетия месец от годината, която е започвала на 1 март. — Б.а.]
	Посред нощ внимателно бе разбуден от стар дружинник, който го разтърсваше за рамото. Сгрян от силно разпалената печка, князът с мъка отвори очи. Бе му се присънил владимирският архиепископ, строгият владика Митрофан*, облечен като за служба, който сякаш го заплашваше с пръст от амвона и го уговаряше: „Ставай, княже, събуди се! Слънчевият кръговрат измина, слънцето го обърна на лято и в бърлогата си мечката се обърна от една страна на друга…“
	[* Митрофан (?-1238) — владимирски и суздалски епископ (1227–1238). — Б.пр.]
	— Добре, и аз ще се обърна! — обръщайки се, мърмореше князът, но яката ръка на дружинника го стискаше здраво за рамото.
	— Ставай, княже, събуди се! — говореше старият и предан воин. — Лоши вести донесоха вестоносци от Рязан.
	— Какви вестоносци? Какви вести? — попита князът, като с мъка се съвземаше.
	— Княз Роман Ингваревич пристигна от Рязан. Пуснахме го в града.
	— Какво разправя?
	— Лично на теб иска да го каже.
	— Пристигнал от Рязан ли? Какво е станало там? — бъбреше князът, докато си нахлузваше ботушите.
	— Няма вече Рязан!…
	— Да не си полудял? Къде е княз Роман?
	— Тук, в стаята на охраната.
	Дружинникът му подаде охабена* от катеричи кожи.
	[* Охабен-горна широка болярска дреха с четириъгълна кожена яка и прорез за ръцете. — Б.пр.]
	Силните ръце на княз Георгий трепереха и дълго време не уцелваха ръкавите.
	Стигна бързо до стаята на охраната, където обикновено провеждаше разговорите си с болярите. Там вече имаше неколцина от най-приближените му съветници.
	Слабата светлина на кандилата пред старите потъмнели икони осветяваше дървените стени, тук-там покрити със сукно и килими. Пред безмълвните боляри стояха княжеските синова — Владимир* и Всеволод**, пристигнали на съвет спешно посред нощ.
	[* Владимир Георгиевич (1215–1238) — московски княз (?-1238). Взет в плен при отбраната на Москва през 1238 година. Убит от татарите преди щурма срещу град Владимир (1238) с цел сплашване на защитниците. — Б.пр.]
	[** Всеволод (1213–1238) — новгородски княз (1222–1225). Убит при опит да води преговори с Бату хан по време на щурма на татаро-монголите срещу Владимир през февруари 1238 г. — Б.пр.]
	Войводите Жирослав Михайлович*, Еремей Глебович и Пьотър Ослядукович стояха спокойно. Тях нищо не можеше да ги удиви, защото през дългия си военен живот бяха видели почти всичко.
	[* Жирослав Михайлович — едно от двете имена на великокняжески войводи, запазени в летописите за битката при р. Сит (1238). — Б.пр.]
	На покритата с килим скамейка зад масата, положил къдравата си глава върху ръцете си, седеше пристигналият от Рязан княз Роман, който спеше здраво, уморен от безсънието по пътя и препускането с постоянно сменяни коне.
	Влезлият княз Георгий Всеволодович заговори високо с властен тон:
	— Какво ми носиш от Рязан? Какво са направили с него татарите? Здраво ли се биха рязанците или си плюха на петите и отстъпиха родния си град?
	Княз Роман Ингваревич не го чу и продължи да седи неподвижно. В нощната тишина се чуваше подрънкването на слюденото прозорче и равното дишане на спящия.
	— Попитах как се биха рязанците? Сигурно вече са предали града?
	Княз Роман се събуди и чу последните думи. Скочи и, едва сдържайки гнева си и присвивайки се за скок срещу княз Георгий, му изкрещя с прегракнал глас:
	— Нямаш право така да говориш и нямаш право да ни питаш! Отвърна се ти от нас в тежък час, като не дойде, а и помощ не изпрати… Няма го вече Рязан! Изгориха го мунгалите и върху горящите развалини на града паднаха всички рязанци! Но никой не отстъпи и не предадохме нашия град. Само през труповете ни нахлуха в града окаяните мунгали!
	— А княз Юрий Ингваревич?
	— Убит е в Дивото поле…
	— А пронският княз, муромският княз, Василий Красний, Глеб Михайлович Коломенски*?
	[* Глеб Михайлович (?-1236/1237) — рязански и коломенски княз (ок. 1225-1236/1237). — Б.пр.]
	— Всички загинаха, отбранявайки се!… Всички се оглеждаха дали не идват на помощ суздалците, ростовците, новгородците? Къде ти?! Залостили сте вратите си, покатерили сте се върху печките и, търкаляйки се ту на едната, ту на другата страна, само се почесвате и въшките си пощите.
	— Не смей да говориш такива неща! — разкрещя се владимирският княз.
	— Къде бяхте вие, суздалците, сланинести дъждосвирци* такива? Какво правихте, докато седяхте в блатото?
	[* Сланинести дъждосвирци — ироничен прякор, утвърдил се за суздалците. — Б.а.]
	— Много дързък си дошъл! — прохриптя княз Георгий.
	— А ти не хули рязанците! Лежат те, изстинали, по заснежените полета и няма кой шепа пръст от родната земя да хвърли върху тях… Главата ти ще счупя, ако чуя само и една подигравка!…
	Княз Роман грабна лежащия до него меч, но болярите и двамата княжески синове се хвърлиха напред и увиснаха на ръцете на спорещите. Като се опитваше да се освободи, княз Георгий крещеше и се дърпаше към меча, висящ на стената:
	— Няма той да ме учи! Ще го съсека! Беден и безроден, дошъл помощ да проси, а грачи като гарван, кацнал в болярски палат…
	— Татко, не трябва така да се говори с госта! — опитваха се да успокоят княз Георгий синовете му.
	Изведнъж силен нисък глас надвика шума. Чуха се протяжни, напевно произнасяни думи:
	— Мир, тишина и благодат на този дом!
	Всички се огледаха. На вратата бе застанал висок и слаб монах с черна до петите дреха и черна калимявка.
	Дългата черна прошарена брада, големият орлов нос и хлътналите под гъстите му вежди тъмни очи правеха лицето на монаха да изглежда мрачно и неприветливо. В дясната си ръка държеше меден кръст, а в лявата — дълга сопа.
	— Виждам разпра и чувам спор в извисения княжески дом. Не е време за свади, кавги и караници! Идвам оттам, където небето е покрито с дим, където горят градове и откъдето към нас приближава нечестив и страшен народ, който носи смърт и гибел на света…
	— Кой си ти? Откъде идваш? Какво искаш? — попита го княз Георгий Всеволодович.
	— Аз съм рабът божи, странникът Теофил Неврюй, родом от Новгород. Идвам от светите земи, от град Йерусалим*, където се поклоних на Гроба Господен и на животворния Кръст. В Дивото поле попаднах в лапите на немилостивите татари, но посредством Божие чудо се спасих от неволята и дойдох тук, в славния град Владимир. Дойдох, за да ви помоля да се покаете, докато не е станало късно! Мунгалският народ приближава с хамили**, с пороки върху колелета и като невиждана сбирщина. Няма стени, които те да не могат да пробият, няма градове, които да не могат да превземат и изгарят… Мунгалите и татарите са многобройни като прузи*** и са изпратени от Всесилния творец като наказание за греховете на хората. Скоро всички ще загинем, както обре****, и дори и в паметта човешка няма да остане и помен за това, че някога е имало свещена Рус!
	[* Йерусалим (Ерусалим) — столица на Израел. — Б.пр. (Столица на Израел в древността. — Б.ф.к.).]
	[** Хамила — камила (диалектно). — Б.пр.]
	[*** Прузи — прелетни скакалци. — Б.а.]
	[**** Обре — авари, древно племе, населяващо черноморските степи, унищожено от войнствените си съседи. — Б.а.]
	— Престани да пророкуваш страхотии! — възкликна старият войвода Жирослав.
	— Ще обраснат нивите ни с кускута*, репей и бурени. На този свят му остават само три месеца и три дни. И, когато всички легнем убити, ще протръбят архангелски тръби, мълнии ще поразят татарските орди, мъртвите ще възкръснат и ще дойде последният страшен съд. Покайте се!…
	[* Кускута — плевел по земеделските култури; кукувича прежда. — Б.пр.]
	Монахът се прекръсти три пъти и целуна своя меден кръст.
	— Кълна се над този животворящ кръст, че всичко казано от мен е самата свята истина. Тази тайна ми бе разкрита от непорочните отци-отшелници в Атонската гора*…
	[* Атон (Света гора) — полуостров в Европа, в Гърция. На Атон има православна „монашеска република“ с 20 укрепени действащи мъжки манастира. — Б.пр.]
	Княз Георгий Всеволодович се прекръсти, допря устни до медния кръст и каза на монаха:
	— Отче Теофиле! Ние беседваме по гранични въпроси и сега не ни е до теб. А и вече е късно. Ти какво бродиш така по нощите? Кой те пусна тук? Отиди в плевнята, оттам моите дружинници ще те заведат в топла истопка*! А утре ще изпратя за теб.
	[* Истопка, истопа — отопляема къща. — Б.а.]
	— Сполай* на този дом! — каза монахът и важно излезе.
	[* Сполай — хвала, слава. — Б.а.]
	Гневът бе напуснал княза Георгий Всеволодович и той заговори със своя обичаен самоуверен и властен тон:
	— Аз съм виновен, че казах дума неудачна и разговора започнах не по ученому. Вечна памет на положилите главите си за светоруската земя! Ние ще вдигнем светлия меч, изпуснат от мъртвите им ръце, и ще продължим битката. Ще изгоним от нашето княжество татарските крадци-грабители и ще изтребим злобното им племе. Ще разделя полковете си и с единия ти, моят най-голям син, княже Всеволод, ще тръгнеш към Коломна, а с другия полк по-малкият ми син Владимир ще тръгне към Москва. Ще му дам да му помага войводата Филип Нянка*. Бързайте, колкото се може повече, защото татарите могат да налетят, преди да стигнете… А тук, във Владимир, по време на моето отсъствие ще остане войводата Пьотър Ослядукович…
	[* Нянка — бавачка, гледачка. — Б.пр.]
	Всички мълчаха, поразени от желанието на княза в това тревожно време да напусне Владимир. Княжеският син Всеволод му каза:
	— Татко, ние ще изпълним волята ти и няма да отстъпим родната земя. Ще се бием, докато имаме сили за това.
	Княз Георгий Всеволодович стана, обърна се към стената с иконите и, като се кръстеше тържествено, започна да се моли:
	— Боже Всесилни, Боже милостиви, помогни ми да събера светоруската войска и да вложа мъжество в душите на руските хора! Помогни ми да ги вдигна като единна могъща стена срещу нечестивите татари! Помогни ми да прогоня злото племе обратно в дивото поле!…
	И като се обърна към синовете си, князът ги прегърна и ги благослови. След което направи знак на войводите да се приближат. Говореше тихо, за да не го чуят жените в съседната соба:
	— Заедно с племенниците си тръгвам към Волга — в Ярославъл*, Кострома**, Углич***. Ще намеря закътано поле сред гъстите гори, където ще издигна боен стан. Там ще събера нова могъща и непобедима рат. Князете, и близките, и далечните, от Белоозерово, псковците****, и смоленците*****, и новгородците — всички ще изпратят при мен силни дружини и обикновени воини. Докато татарите обсаждат суздалските градове и разполагат тук своята рат, аз ще събера в един сноп свежа могъща войска и ще се нахвърля върху тях. Те вече са се разпръснали на отделни отряди и безгрижно бродят из земите ни. Ще ги нападам ненадейно, докато не са се събрали отново в една сила. Ще ги разгромявам част по част. Ще извърша това, което не се удаде на самохвалците рязанци, ще надделея над татарския цар Батий!
	[* Ярославъл — град в европейската част на Русия, на р. Волга. — Б.пр.]
	[** Кострома — според преданието градът е основан през 1152 г. — Б.пр.]
	[*** Углич — разположен на река Волга, градът е известен от 937 г. — Б.пр.]
	[**** Псков — град в европейската част на Русия, на р. Великая. — Б.пр.]
	[***** Смоленск — град в европейската част на Русия, на р. Днепър. — Б.пр.]
	— Да даде Бог! Сполайти! — възкликнаха всички.
	Воеводите искаха да разпитат княза за военните приготовления в град Владимир, но той отказа да им отговаря:
	— Сега вие сами се разпореждайте! Вие сте главатарите, вие сте началниците. А сега доведете при мен този черен монах! Ще го разпитам за всичко, което е видял при татарите.
	По-малкият син на княза, Владимир, още без мустаци и розов като девойка, изтича от помещението, за да търси монаха. Мълчащият през цялото това време Роман Ингваревич Рязански каза:
	— Не ми харесва този черен монах. И лицето му ми е дяволски познато. Откъде ли ни се натресе? По какъв начин е стигнал дотук?
	Владимир се върна с един слуга, който се поклони ниско пред великия княз:
	— Прости ни, княже Георгий Всеволодович! Само Бог знае с какви хитрости този стар монах се вмъкна в твоя дом. Кълнеше се, че е пристигнал тук с рязанския княз. Само че, като минаваше през тясната врата на плевника, се закачи за горния праг и калимявката му падна! А косите му — подстригани. Кой стар монах може да се подстригва? Тогава той започна да ругае. Не успях да се огледам, а него вече го нямаше! Сякаш през стената премина! Все едно че бе върколак или таласъм! Чух го как върви и шепне нечестиво заклинание: „Них-них, запалам, бада кумара!“ И още, май че, черна немощ изпрати срещу мен, а самият той се превърна в рижав плъх и избяга!


	Четвърта глава
	„Бързайте в защита на Родината!“

	Прощавайки се с баща си, княз Георгий Всеволодович, по-малкият му син Владимир целуна ръката му, украсена с голям златен пръстен на показалеца.
	— Колко дружинници мога да взема със себе си, татко?
	— Моите дружинници ще са необходими тук, за да защитавам моя преславен град. Премислих. Вместо войска, ще ти дам войводата Филип Нянка. Той е по-ценен, от каквато и да е дружина. Той ще опълчи* гражданите, ще призове селяните и набързо ще събере цяла рат. Под опитния му поглед ще отблъснеш всички врагове и неприятели. Бий се здраво и не се бой! Добре познавам тези пастири — ще се поотъркат в стените, ще се повъртят наоколо и ще се оттеглят в дивите си степи.
	[* Опълча — да събера полк, да организирам военен отряд. — Б.а.]
	— Но нали Рязан падна, татко? Стените му не са го спасили.
	— Рязан ли? Ама че го рече! Какви стени има Рязан? Котка ще ги прескочи! А самите рязанци какво са? Нима са воини? Късокраки, широки, като пънове. Виж, суздалците и владимирците сме друго нещо — силно развита гръд, цял сажен* високи, красавец до красавец. Винаги сме били и ще бием рязанците. Внимавай, сине, да не дадеш Москва!
	[* Сажен — стара руска мярка за дължина, равна на три аршина, на седем фута, на 84 дюйма, или на 2,1356 м. — Б.пр.]
	— Все пак, татко, дай ми малко ратници. Нали на брат ми Всеволод даде шест стотни?
	— Та нали Всеволод отива в Коломна?! Тя е по-важна от Москва, защото е прагът ни към Дивото поле. А Москва сама по себе си е кръстопът на четири рекички. Извини ме, но татарите няма и да погледнат към Москва. Впрочем избери си десет дружинници, които да те охраняват. Ще ги пращаш при мен с вести какво става при теб. Е, Господ Бог да те пази в ратните боеве! Като се върнеш със слава, богато ще те възнаградя.
	— Дай ми тогава Рязан за мое княжество!
	— Ще ти го дам. Отдавна искам да придобия цялата рязанска земя…
	Великият княз Георгий Всеволодович замина на разсъмване с двамата си племенници и една стотня конни дружинници. Висока и едра, облечена със самурена шуба, княгиня Агафя Ростиславовна* изпрати мъжа си до последното стъпало на покритото с дърворезба преддверие. Като бе вдигнала всичките си готвачки през нощта, тя бе наредила да изпекат за из път за него пироги и да ги сложат в покритата пътна шейна. Плачеше тихо, стараейки се да сдържа напиращите си сълзи, и прощавайки се, се кланяше до кръста. Вярваше на обещанието на княза, че скоро ще се върне.
	[* Агафя Ростиславовна (?-1238) — втора съпруга на княз Георгий Всеволодович от 1211 г., дъщеря на черниговския княз Всеволод Святославович Чьормний. — Б.пр.]
	Като се загърна в меча шуба, князът се настани удобно в откритата, плетена от лози, шейна. Три коня, впрегнати един след друг, затеглиха скърцащата шейна. Първият от тях бе язден от стария слуга на княза — изкусен аргун*. Докато излизаше от портата, князът вдигна високо бобровата яка на шубата си, за да не го познаят срещащите го.
	[* Аргун — древно наименование, прозвище за строителен дърводелец. И до днес владимирските строителни дърводелци се наритат „аргуни“. — Б.а.]
	Тесните криви улички на града бяха още тъмни. Тук-там през мехурите, опънати върху малките прозорчета на дървените къщи, прозираше мъждива червена светлина, указвайки, че там е започнала всекидневната работа — палене на печката, месене на тесто, изваждане с фурнаджийски лопати на самуни хляб и пироги.
	Княжеският керван от дванайсет шейни и една стотня конници се спря при градската порта. Стражът Шибалка питаше кой пътува, а князът бе наредил на дружинниците и слугите си да не казват никому кои са. Шибалка надникна в шейната му и позна пронизващите черни очи. Свали калпака си с поклон и се разбърза да отвори тежките дъбови порти.
	След конниците през портата се провря и висок брадат монах с дълга сопа в ръка.
	— Ама че са се разшавали чернодрешковците! — промърмори Шибалка. — Като черна котка пресече пътя на великия княз калугерът. Такава среща не предвещава нищо добро!…
	Младият княз Владимир и войводата Филип Нянка препуснаха незабавно, за да пристигнат по-бързо в Москва. Съпровождаха ги десет дружинници на коне. Всеки един от тях водеше заводен* кон. Следваха ги десет шейни, натоварени с ризници и други оръжия и със запаси от храна за ратниците и ечемик за конете.
	[* Заводен — резервен. — Б.а.]
	Отначало яздеха покрай река Клязма*, след което тръгнаха напряко по зимните пътища, за да избегнат речните извивки и завои. Във всяко от забутаните горски селца бяха посрещани тревожно. Цялата Северна Рус се вълнуваше. Мужиците остреха своите топори и вилообразни копия и се питаха къде се събира ратният народ. По никой не знаеше нищо и нямаше кой да събере в едно цялата руска сила.
	[* Клязма — главен приток на р. Ока, на който се намира град Владимир. — Б.пр.]
	Княз Владимир спря в едно горско селище, за да се нахранят конете. Седна на външен пезул* край една колиба. От гората излезе висок мъж с голямо вилообразно копие в ръка и лък на рамо. На плещите си бе метнал дива коза и вървеше с равномерни, уверени крачки. Ловецът спря пред Владимир и свали кожения си калпак. Върху раменете му се разпиля бяла коса, пожълтяла по краищата. Издърпа иззад яката си бяла брада, която се разстла върху гърдите му.
	[* Пезул — издадено място край стена или до огнище. — Б.пр.]
	Като разбра, че пред него стои синът на владимирския княз, старецът стовари козия труп в краката на младия княз:
	— Яж, княжески сине, и да ти е вкусно! Хапни по икиндия* с твоите ратници! Чух от един скитащ монах, че върху Рус се е стоварила безбройна сила. И ето че не издържах и излязох от животинското си леговище. Вече много години как живея в блатата с мечките и лосовете, като бортнича** — демек дивите пчелички ме хранят!… Сега съм тръгнал да свикам на война синовете и внуците си, а те у мен са двайсет и седем юначаги. Всички заедно ще тръгнем да отблъснем злите врагове. По чифт коне за всеки от тях да отнемем! Къде трябва да се събираме?
	[* Икиндия — времето преди залез-слънце; надвечер. — Б.пр.]
	[** Бортнича — събирач на див пчелен мед, който дивите пчели трупат в „борти“, хралупи в стари дървета. При липсата на захар в онази епоха търговията с мед е играла важна роля и на вътрешния пазар и при износ зад граница. — Б.а.]
	— Върви в най-близкия град — във Владимир.
	— При татко ти, при княза Георгий Всеволодович, ли? Не, при него няма да ида! Не му е лека ръката, а и късмет няма. Преди около двайсетина години татко ти със суздалската войска бе край река Гза*, а след това и край Липица. Оттам той се премести на Авдова гора** и залудо затри там цялата си войска. Десет хиляди суздалски мужици паднаха тогава. А какви юнаци бяха само! А кой ни сечеше? Наши земляци — новгородските, смоленските, ростовските. А за какво се сякохме, можеш ли ми каза? Не, няма откъде да знаеш!…
	[* Гза, Липица — реки край град Юриев, където през 1216 г. се състояла битка между двамата братя: Георгий (Юрий) Всеволодович и Константин Всеволодович за владимирския престол, спечелена от втория. — Б.пр.]
	[** Авдова гора — най-високото място в северните покрайнини на град Юриев. — Б.пр.]
	— Знам. Искали са да отнемат княжеството на баща ми, княза Георгий Всеволодович.
	— Не можаха князете да се споразумеят кой да седне на престола във Владимир — княз Георгий Всеволодович или родния му брат Константин Ростовски*? Брат срещу брата с нож се изправи. Каин искаше да заколи Авел. Накараха братята простите мужици за тях да се бият. А на нас ни бе все едно кой брат ще седи на гърба ни — Константин или Георгий. Князете не пожалиха там мужиците и се затъркаляха глупавите селяшки глави! За татарите тогава не бяхме и чували, а братята се клаха по-лошо и от тях. Сега княз Георгий Всеволодович, твоят татко, сигурно се почесва и охка как може да намери от магьосниците жива и мъртва водица, за да вдигне срещу татарите тези десет хиляди покойници? Ех, княжески сине Владимире, в това се състои и бедата, че с никакви заклинания и с никакви молитви не можеш да вдигнеш покойниците! А който от старците е останал жив като мен, и който при Липица се е бил и помни какво направиха с нас князете, той след княз Георгий няма да тръгне!
	[* Константин Всеволодович (1186–1218) — Ростовски и Велик Владимирски княз. През 1205 г. баща му, Всеволод III Юриевич, го „поставя“ за княз на Новгород, а през 1207 г. му „дава“ Ростов с още пет други градове. През 1211 г. Всеволод иска да раздели земите си, като даде на Константин Владимир, а на Юрий (Георгий) — Ростов. Но Константин иска да задържи Ростов и това довежда до битката при Липица. — Б.пр.]
	— Какви апашки* речи ми държиш ти? — разсърди се младият княз Владимир. — Как се казваш? Че аз за тези думи ще те съсека на място!
	[* Апашки — по-рано е означавало „разбойнически“. — Б.а.]
	— Е, ще има още един покойник в повече, а татарите, така или иначе, ще дойдат. И ние, мужиците, ще се бием с тях и ще ги гоним от нашите земи, независимо дали е угодно това на князете или не. А как ще се бие с тях княз Георгий Всеволодович, ще видим! Аз, заедно със синовете и внуците си, своя група ще си направя и други сподвижници* ще призова. Ще ловим татари и върху вилообразните си копия ще ги нанизваме… А ти, княжески сине Владимире, не се сърди на стареца и хапни със здраве моето козешко, а в боя не показвай опашката на коня си на татарите…
	[* Сподвижници — по онова време така са се наричали свободните, не княжеските, отряди, които са били нещо като партизански. — Б.а.]
	Старецът свали калпака си, поклони се ниско на княз Владимир и, като тръсна побелелите си къдрици, продължи по пътя си, висок и гордо изправен. От храстите излязоха няколко мужици с вилообразни копия и лъкове, които бяха също високи, стройни и с овчи кожи, и закрачиха в крак и стъпка в стъпка след своя родоначалник.


	Пета глава
	„Тръгваме към Мушкаф!“

	Субетей-багатур каза на Бату хан:
	— Изслушай, джихангире, верния си слуга! Важната работа е пред нас. Ще видиш ключа за вратата на света! Трябва незабавно да тръгнем към град Машфа* и да го превземем, преди това да направят другите ханове. Там са складовете за стоките, докарани от други страни. Там живеят чуждестранните търговци. Там ще заграбим големи богатства, чуждестранно злато и сребро, гръцко червено вино и германско сукно.
	[* Машфа или Мушкаф — така в древните източни летописи е наричана Москва. — Б.а.]
	С полупритворени очи Бату хан му отвърна с уморен глас:
	— Сега съм зает с по-важна работа. Това можем да го направим и утре.
	Субетей засумтя, наведе се към ухото на Бату хан с висяща на него тежка златна обица и едва чуто и злобно прошепна:
	— Един пропуснат ден, един пропуснат час по време на война е изгубена победа и пропаднал деветдесет и деветгодишен труд. Напразно губиш важен ден. Изгони, прати при червените мангуси тези плачльовци и тунеядци. Прогони ги, или аз ще го направя! Ей сега ще изпратя моята хилядна „бесни“ и ще разхвърлям всички оттук.
	Брадичката на Бату хан затрепери от гняв. Очите му се отвориха и се взряха от упор в лицето на Субетей. Видя примижалото му око, набразденото от белези, от рождението му немито лице с кичурчета твърди косми, изкривените набръчкани устни, покрити с пяна. Ярост бе започнала да обхваща Субетей.
	Бату хан се страхуваше от гневните изблици на своя възпитател и затова се укроти. Премести поглед върху молителите монголи, застанали на четири крака и навели до земята глави. Върволицата от тях се проточваше през цялата селска църква и излизаше през вратата в заснежения двор. Опитвайки се да скрие безпокойството си, Бату хан каза:
	— Ненапразно ме наричат „добрия“, „милостивия хан“, иначе казано Саин хан! Всеки, който ми е предан, има достъп до мен и може да ми каже в лицето жалбата си…
	Субетей облиза бързо устните си с дългия си език. Бату хан го изгледа още веднъж накриво:
	— Ще окажа милост на още двама молители, след което ще поговорим с теб.
	Седеше подгънал крака върху църковния трон. Старец с раиран кипчакски халат се приближи на колене към него през отворените врати на иконостаса. Бату хан спря равнодушния си поглед върху него и отново полупритвори очи.
	— От какво се оплакваш?
	— Казвам се Назар-Кяризек. Още от самия Сигнак съпровождам непобедимата ти войска… Служа ти с трепет и почит…
	— Какво по-точно ти, немощният старец, правиш за мен?
	— Пазя и храня петела за събуждане на най-храбрия от богатирите, Субетей-багатур…
	Бату хан обичаше да слуша жалби срещу своя свиреп възпитател, затова прошепна: „Дзе-дзе!“
	— И от какво се оплакваш? Нима Субетей-багатур те е обидил?
	— Не, най-велики! Но ме наказа Аллах — да се слави името му! Заедно с мен на поход тръгнаха и четиримата ми синове — всичките до един смели джигити, кой от кой по-добър.
	— За това заслужаваш почит, а те — похвала!
	— Още в първата битка с урусутите падна най-големият ми син, храбрият Демир — Аллах да успокои душата му в градините си! — и, като прикри очи с ръкава си, старецът изхлипа.
	— Гордей се, че синът ти е умрял в битка! С какво да те наградя?
	Като изтри носа си с длан, Назар-Кяризек прошепна:
	— Аз съм твоя жертва! Милостивите ти думи са най-добрата награда за мен!
	Субетей просъска:
	— Познавам този старец. Старае се с всички сили и може да му бъде възложена полезна за нас задача. Застани настрана, старче, и чакай!
	Следващият молител бе с арабски дрехи: раиран вълнен плат и мюсюлмански бял тюрбан. Кафтанът му бе разкъсан и висеше на парцали. Търговецът допълзя на колене пред престола и занарежда с хрипливи стонове, като се удряше с юмруци в гърдите.
	— Какво иска? Не разбирам думите му?
	Преводачът обясни:
	— Той е бухарски търговец. Старши е на дванайсет други търговци, които съпровождат блестящата ти войска и изкупуват от воините дрехите и вещите, заграбени по време на битките. Бухарският търговец се жалва, че са го обидили твоите воини, набили са го и са му отнели всичкото имущество.
	Бату хан се оживи. Лицето му се изкриви от хищна усмивка и той каза, удряйки се с длан по коляното:
	— Търговците са ми полезни, защото докарват потребни стоки! Те са необходими и на воините ми, които не могат да влачат със себе си по света всичките богатства, заграбени през дълготрайната война. Който обиди преданите ми търговци, той ще срещне смъртта си. Можеш ли да посочиш жълтите кучета, които са те ограбили?
	— Воините ти са безброй, колкото са и прелетните птици през пролетта. Но, ако срещна оскърбителите си, ще ги позная.
	Субетей се намеси:
	— Позволи ми да изкажа скромен съвет! Назначи стареца, който пази петела за събуждане, за защитник и преводач на чуждестранните търговци. Той е хитър и ще съумее да ги опази, а и себе си няма да забрави.
	— Така да бъде! — каза Бату хан и спусна крака.
	Нукерите му помогнаха да слезе от престола. Бату хан тръгна през църквата към изхода й. Молителите застенаха и от всички страни се разнесоха вопли:
	— Изслушай ни, велики и доблестни, Саин хане!
	Субетей засъска:
	— Казвах ти да пратиш при червените мангуси всичките тези молители! Работата ти е да воюваш, а не да съдиш. Нукери, изгонете всички оттук и очистете юртата от тях!
	Татарските тумени вървяха напред като самостоятелни отряди. Бяха се разпръснали в широчина, за да не си пречат взаимно при ограбването на градове и села. Като при ловна хайка, монголите се стараеха да стегнат в обръч руските земи и да подгонят населението им към средата му, където да избият всички, освен изкусните майстори, необходими за обработка на кожи, изработване на оръжие и шиене на дрехи.
	Монголските и кипчакските воини изброждаха всяка паланка и всяко градче, като претършуваха всеки дом в тях и ругаеха:
	— Къде ни доведе Бату хан?! Съблазняваше ни с това, че урусутите ходят със самурени шапки и боброви шуби и че всички ние ще се преоблечем като важни нойони и богати търговци, а не видяхме нито един урусут с кожени ботуши. Всички те ходят със закърпени, домашнотъкани шаяци и стари овчи шуби, а на краката си имат ликови цървули. Не си струваше да идваме тук! Конете ни се разболяват от старата слама от покривите и от ръженото зърно. Не намират трева под дълбокия сняг. Скоро ще останем без тях, а заграбените урусутски коне не стават за набези. Не знаем какво да возим в шейните — само едни кравешки трупове и нито една шуба от лисичи кожи! Тези хитреци са изпокрили всичко в своите вековни гори, където пътеките са затрупани със сняг по-високо от кръста и където смъртта дебне конника иззад всяка ела…
	Поради нищожната плячка, монголските воини все повече се озлобяваха и изливаха гнева си върху заловените пленници. Разсъбличаха ги напълно. Дори и тези, които бяха облечени с дрипи, и те бяха ограбвани. Зарязаните на произвола на съдбата ранени и пленени замръзваха на лютия мраз.
	Отрядите на Бату хан и Субетей-багатур тръгнаха с ускорени преходи по лъкатушещото течение на Ока. Бързаха първи да стигнат до малкото градче Мушкаф, където, според слуховете, се намираха складовете с чуждестранни стоки.
	Едноокият пълководец държеше при себе си няколко български търговци. По време на спиранията той ги разпитваше как стигат дотам и по какви пътища? Какви стоки карат от чужбина и какво купуват от дивите и неподатливи урусути? Що за град е Мушкаф? Къде в него живеят търговците и къде са им складовете? Къде крият златото си? Изгодно ли е да се търгува? Къде търговците са се научили да го правят?
	Жените на Бату хан, неговите „седем звезди“, пътуваха след главния отряд, защото такава бе волята на Ослепителния. Джихангирът не им позволи да останат в непристъпния топъл манастир, където бе устроил склад за заграбената плячка. „Моите «звезди» ще са навсякъде с мен, накъдето и да тръгна!“ — каза Бату хан. И те, заедно с прислужничките си, пътуваха в прости, плетени от лози кошове, поставени върху плазове. Само най-старшата му съпруга — монголка притежаваше изящна червена покрита шейна, изрисувана с приказни цветя и позлатени кръстове, с която някога се бе разхождал из епархията си рязанският епископ. Виждайки червената шейна с кръстовете, срещнатите урусути по навик се кръстеха и падаха на колене.
	На един от речните завои Бату хан задържа врания си жребец и пропусна движещите се покрай него отряди. След него се строи охраняващата го стотня.
	Мнозина от минаващите покрай него конници водеха за юздите още един-два коня, натоварени с чували със зърно и кожени баксони* с разнообразно имущество.
	[* Баксони — кожени дисаги. — Б.а.]
	След челния отряд се приближи върволица от шейни, в които се возеха седемте жени на Бату хан и прислугата им. Бату хан извика един нукер при себе си и му прошепна нещо.
	Червената покрита шейна на първата му жена бе теглена от три бели коня. На първия седеше коняр с копие в ръка. Следваха пет шейни с разнообразен товар, покрити с мечи кожи. Покритата шейна спря. Дебелата жена на джихангира, облечена с широка лилава дреха, с мъка се провря през вратичката. По монголски обичай тя се отпусна на едно коляно в дълбокия сняг и зачака.
	Бату хан остана неподвижен. Нукерът се приближи към първата му съпруга и й каза:
	— Джихангирът нареди да влезеш в шейната, защото следва бързо препускане.
	Приближи се втората жена, загърната в самсарена шуба, обточена с брокат. Три дребни кончета, впрегнати последователно, теглеха шейната й. И трите, жълти като восък, бяха с бели гриви. Предният бе язден от млад коняр с брокатена, потъмняла от дъжда и времето дреха.
	Шейната се движеше бавно, тъй като зад нея се мъкнеше завързана рижа крава. След кравата тичаше пленен млад урусут в дрипи, привързани с ликови върви. От време на време кравата подтичваше, доколкото можеше, в тръс, налагана с дълъг прът от пленника. След кравата следваха три шейни, натоварени с багаж. В последната от шейните седяха три урусутски пленнички.
	Така претоварени бяха и шейните на останалите жени. Конете на всяка бяха с различен цвят — на една от тях — врани, на останалите — рижи, дорести, на червени петна. След шейната на шестата съпруга, дъщерята на кипчакския хан Баяндер, вървяха два яздитни коня, загърнати с чулове и водени за юздите от кипчакски конник. Последната шейна, запретната с три коня, на черни петна като барсове, бе празна.
	Всички шейни спряха, жените слязоха от тях и, прегънали колене, чакаха милостта на джихангира.
	— Къде е Йълдъз-Хатун? — попита Бату хан.
	Нукерът препусна до кочияша, яхнал кон с окраска на барс, и стремглаво се върна обратно, като вдигна снежен прах след себе си:
	— Яхнали яздитни коне, Йълдъз-Хатун и прислужничката й са тръгнали напред към разузнавателния отряд.
	Като извика стотника Кундуй, Бату хан му изръмжа рязко и злобно:
	— Кажи на всичките хатуни незабавно да потеглят към лагера ми край Рязан. Нека почиват там и да не се отделят настрани, защото навсякъде бродят шайки от урусутски деренчи*. А нас ни чака битка, в която жените биха могли да загинат.
	[* Деренчи — разбойници. — Б.а.]
	И препусна напред по пътя. След него се втурна охранителната стотня.
	Жените започнаха да плачат и да викат:
	— Дуругей*! Защо с джихангира продължава само „черната работеща“ жена? Нека Йълдъз-Хатун също се върне назад! Ние ще вървим след джихангира навсякъде, дори и до края на света…
	[* Дуругей! — Не искам! — Б.а.]
	Съгласно указание на Кундуй, който стриктно изпълняваше заповедта на Бату хан, нукерите качиха жените насила в шейните и ги обърнаха по посока на Рязан.
	Половин стотня нукери охраняваше кервана. Жените отначало ридаеха, но после започнаха да се местят една при друга, да си шепнат и да се смеят. Разказваха си какви разкошни накити е заграбил джихангирът в Рязан, Переяславъл, Ижеславъл и другите градове.
	— Колко жалко, че не ни се удаде да попаднем в Мушкаф, където има много чуждестранни стоки! Но джихангирът е щедър и няма да ни обиди!…


	Шеста глава
	Бату хан е пред Москва

	Бату хан бързаше да стигне пръв в Мушкаф.
	— Това е нов град — разказваха българските търговци. — В него понякога спират търговци от различни страни, пътуващи към богатия Улдемир и Болгар*.
	[* Болгар Велики — столица на Волжко-Камска България, на мястото на днешното село Болгари в Татария. През 10 век е занаятчийски и търговски център, в който се секат монети. През 1263 година е завладян от татаро-монголите. През 13 век е един от центровете на Златната орда. През 1361 година е разрушен. От 15 век напълно запустява. — Б.пр.]
	Джихангирът реши, че не трябва да допуска останалите чингисиди в Мушкаф, защото без полза и изгода ще разрушат градчета, а то можеше да му потрябва. Бату хан си имаше свои мечти и свои планове и неведнъж бе говорил за тях с мълчаливия Субетей-багатур, който мрачно и кратко отговаряше: „Добре! Ще пристигнем — ще видим!“
	На сутринта челната хилядна, с която се придвижваше Бату хан, стигна до бряг, обрасъл със стара борова гора. Заспалата под леда река се виеше в ниското.
	Върху хълма на другия бряг се виждаше малко дървено градче, оградено със сковани от греди стени. Без ред се трупаха къщи, шарени кули, хамбари, малки църквички. Засипаното от снега градче бе обвито от сив дим, кълбящ се над дървените му покриви.
	Макар че великият княз вече бе изпратил в Москва своя по-малък син Владимир, там, изглежда, още не очакваха толкова скорошно приближаване на врага. Към града се точеха кервани, хора се движеха към реката и обратно. Женорята носеха кобилици с дървени ведра. Шейна с бъчва отгоре бе спряла до една дупка в леда на реката и по нея един мъж гребеше вода с черпак. Застанали върху дъските до други дупки в леда, няколко жени удряха с бухалки накиснати гащи.
	Черни малки дървени бараки, от които струеше гъста пара, бяха наредени покрай брега на реката. От тях изскачаха голи хора, притичваха до дупките в леда, гмуркаха се с главата напред и стремглаво се връщаха обратно.
	Бату хан посочи черните бараки:
	— Какво правят тези безумци?
	— Тези къщички се наричат „сапунки“ — обясни му преводачът. — В тях хората се удрят с брезови метлички, къпят се с гореща вода и квас, след което се гмуркат в дупките в леда на реката. Много е полезно и затова урусутите са толкова силни.
	Бату хан важно отбеляза:
	— Който измива калта от себе си, той измива щастието си. Не са ли монголите щастливи в боя, защото никога не се обливат с вода и не се мият?
	След което се заинтересува от големите лодки, обърнати с дъната нагоре и лежащи успоредно на брега. Други ладии бяха замръзнали в леда. Около тях шетаха хора и димяха огньове.
	— Там живеят търговците и техните слуги — каза му преводачът. — С тези лодки търговците плават до Болгар и при латиняните* през Смоленск. Поради ранно падналите студове тези търговци са заседнали в Мушкаф.
	[* Латиняни — така по онези времена в Рус обикновено са наричали чуждоземните, изповядващи „латинската“ католическа религия. — Б.а.]
	— Искам да видя чуждестранните търговци. Ще говоря с тях! — каза Бату хан. — Не трябва да бъдат съсипани, а хванати и доведени при мен.
	И спря врания си кон до висок вековен бор. Наблизо в снега се бе заровила малка, полегнала на една страна, къщичка. В нея със сигурност имаше хора, защото през прозорчето над вратата й излизаше дим. Двама нукери започнаха да блъскат грубо скованата врата. От къщичката се разнесоха кашлица и сърдит възглас:
	— Какво искаш, дявол да те вземе?! Не чупи къщата! Ще се преобърне.
	Монголите продължаваха да блъскат вратата.
	— Че почакайте малко, окаяни! Само да си навия партенките. Оставете ме да се обуя!
	Малката вратичка се отвори. Навеждайки се, от нея излезе слаб човек със сив армяк. Сбръчканото му лице бе обрасло с бели кичури, щръкнали като пера настрани. Зачервените му очи сълзяха. Като вдигна ръка към побелелите си вежди, той се взря в обезпокоилите го нукери. Те го хванаха под мишниците и го завлякоха пред Бату хан. Старецът бе висок и сух. Животът в ниската къщичка го бе приучил да ходи прегърбен и той приличаше на кладенчово геранило*, което ту се навежда, ту се изправя.
	[* Геранило — кобилица на геран, на единия край, на която е провесена кофа. — Б.пр.]
	— Кой си ти? — попита го Бату хан.
	— Аз съм тукашният гробокопач.
	— Как се казваш?
	— Наричат ме Неупокой*, а по християнски — Никита, за който е казано, че „бесовете не го искат“.
	[* Неупокой — Неумиращият. — Б.пр.]
	— Какво означава това?
	— Кое?! А-а, свети Никита* ми е покровител, а бесовете се боят и бягат от него.
	[* Свети Никита Изповедник (?-824) — християнски великомъченик, водил праведен живот по времето на византийския император Лъв V Арменец (813–820), който прави опит за възстановяване на иконоборството. След смъртта на светията мощите му придобиват целителна сила. — Б.пр.]
	— Точно такъв човек ми е нужен! — каза му Бату хан.
	— Че за какъв дявол съм ти? Стар съм и съм болен.
	— Какво правиш тук?
	— Измолвам прошка за греховете си и, ако някой ме помоли, изгонвам бесовете от него.
	— Какви са тези „бесове“?
	— Такива едни смрадливи гадини с рога и опашки, които понякога придобиват човешки лик. А когато напакостят на човек, така се радват…
	— Знам ги! — каза Бату хан. — У нас те се наричат червени мангуси. И у нас приличат на хора и ми причиняват много злини. Ти си полезен човек. Поискай, каквото пожелаеш, от мен!
	— Не зная как да те величая, но ми позволи с моята крантичка да яздя по хубавите села около Москва и да погребвам покойниците! А, който е захвърлен и без сродници, на него, нещастния, очите му да затварям. Само ми дай някакво писъмце, за да не ме съсекат твоите негодници!
	Бату хан кимна с глава:
	— Юртджи, надени на врата му дървена пайцза! Тя ще го пази от нашите мечове.
	И, като помълча, отново се обърна към гробокопача Неупокой:
	— А можеш ли да прогонваш болести?
	— Мога, велики мунгалски хане. Има такива заклинания и отвари от сушени треви, които прогонват и болестите, и мъката. Като че нищо не е било…
	Но Бату хан вече не слушаше Неупокой.
	Гъст черен дим се издигна към небето в далечината зад градчето Мушкаф. Едновременно бяха пламнали три села. Трепкащи и червени огнени езици избухнаха в облаци от дим. Старите къщи горяха със сух висок пламък, пръскайки пламтящи главни, които падаха върху съседните къщи и пожарът се разгаряше все по-силно. По реката и в градчето се разтичаха хора. Като захвърли черпака и зашиба коня, водарят отпраши към градските порти. Като награбиха гащите, женорята се разпръснаха на всички страни.
	— Шейбан!… Хан Шейбан е пристигнал! — заговориха монголите. — Шейбан се нахвърлил на Мушкаф от другата му страна, и то — преди нас.
	— Откъде пък изникна Шейбан? — попита Бату хан.
	— Шейбан хан подпалва града — каза му Субетей. — Пристигнал е по леда през реките Жиздра*и Угра**, бързайки да ни изпревари. Няма да позволи на жителите да се скрият в гората. Заповядай градът да се обкръжи и от тази страна и да се ловят търговците и занаятчиите! Скоро младият княз Улдемир*** ще дойде при теб с поклони и молби.
	[* Жиздра — река в Калужка област на Русия, ляв приток на Ока. — Б.пр.]
	[** Угра — река в Смоленска и Калужка област на Русия, ляв приток на Ока в басейна на Волга. — Б.пр.]
	[*** Улдемир — Владимир (монголски). — Б.пр.]
	— Ще остана тук на хълма — каза Бату хан, слизайки от коня си. — Нека издигнат юртата ми.
	Субетей-багатур му възрази:
	— Наблизо в долината, където не духа вятър, има селище. Там ти, джихангире, можеш да си избереш топъл и чист дом.
	— Не искам, а и с теб сме свикнали да спим край походните огньове.
	— Така е, — каза Субетей, — но защо при този лют мраз да се опушваме от дима им? Мушкаф не може да бъде превзет с голи ръце. В него има хитър стар войвода, с който ще ни се наложи да си имаме работа доста дни.
	— Нека, но Мушкаф ще е мой!
	Бату хан и брат му Шейбан хан обсаждаха Москва пет дни. Жителите му се скриха зад дървените стени и се биеха отчаяно, събаряйки татарите, катерещи се по издигнатите стълби. Войводата Филип Нянка и княз Владимир ръководеха защитата, сменяха уморените бойци и изпращаха помощ на особено опасните места.
	На петия ден пристигнаха метателните машини. Към града полетяха дълги стрели с пламтящи кълчища, намокрени с горяща течност. Дървените къщи веднага пламнаха на няколко места. Жителите на града не успяваха вече да ги гасят.
	Бату хан седеше между два димящи огъня на брега, върху килим, прехвърлен през паднал боров ствол. До него бе Субетей-багатур. Двамата равнодушно гледаха горящия град. Какво бе за тях подпаленият Мушкаф?! Един град повече или по-малко — не е ли все едно? Много години те бяха разорявали Китай, Хорезъм и други страни, като подпалваха и разрушаваха градовете им…
	Към джихангира се приближиха нукери, гонещи пленници пред себе си. Разсъблечени, без шалвари, посинели от студа, те все пак се опитваха да запазят горд вид, макар че бяха вързани с върви.
	Сред тях изпъкваше добре облечен пленник, когото очевидно не бе докоснала татарска ръка. Бе с широк малинов кожен елек, обточен със самурени кожи. Ръкавите на копринения му кафтан, вълнените му раирани дълги чорапи, обувките му с метални токи, кадифената му шапка с широка периферия и пищно перо — всичко това издаваше чуждоземния произход на пленника.
	Освен от нукерите пленниците бяха съпровождани и от факиха Хаджи Рахим и стареца Назар-Кяризек. Приближиха до Бату хан и спряха.
	Сухият, с набраздено от бръчки лице, козя брадичка и шарещи очи, Назар-Кяризек излезе напред, като се стараеше да си придаде особена важност. В едната си ръка държеше края на въжето, с което бяха вързани пленниците, а в другата — извадена крива сабя. Назар свали малахая си и се отпусна на коляно пред владетеля на монголската войска. Изящно облеченият пленник също свали шапката си.
	— Паднете на колене! — извика Назар-Кяризек.
	Пленниците се отпуснаха в снега.
	— Кои са тези хора? — попита Бату хан.
	— Ти пожела да видиш чуждоземните търговци. Ето ги пред теб. Те притежават големи ладии и складове със стоки. Аз и факихът Хаджи Рахим с голяма мъка и опасност за живота ни успяхме да ги освободим от ласата и да ги доведем тук. Ето този красиво облечен търговец е техният старейшина. Той също бе обран до голо и синините по лицето му показват, че отблизо се е запознал с могъщата татарска сила. Но все пак, Ослепителни, стремейки се да те почете, той измъкна от едно скривалище скритите там свои празнични дрехи, за да се представи в достоен вид пред сияещото ти лице.
	— Нека разкаже — каза Бату хан — кой е, как се казва, от коя страна и от кой град е пристигнал? И по каква работа е в Мушкаф?
	Старейшината на търговците се надигна и, като постави напред единия си крак, се поклони ниско пред Бату хан, замахвайки със своята широкопола шапка с перо пред себе си, сякаш искаше да измете снега. Търговецът заговори на руски, явно добре и отдавна знаейки този език, а преводачът превеждаше думите му:
	— Аз, както и моите двама почтени другари сме родом от Любек*, богат град във Вендската област** на германската земя. Останалите са от други градове: Дитмар е от Берген***, Рудолф от Дортмунд****, Рейнолд от Зоест*****, а Карол от Медебах******. Всички ние принадлежим към търговците „рузарии“, защото, както и бащите, отдавна, вече десетки години, търгуваме с руснаците. Тук, в този град, имаме складове със стоки и няколко големи лодки, с които плаваме през лятото по руските реки. В родината ни ни наричат още „ханзейци“*******. Така се наричат тези търговци, които с кораби, без да се страхуват от опасностите, търгуват с далечни страни. Главният град, чрез който търгуваме с руснаците, е достопочтеният град Смоленск. От него ние се отправяме надолу, по река Днепър********, към Киев********* и по-нататък на изток. Някои наши ханзейци пътуват за стоки и до далечния, но славен град Новгород и в още по-далечния и богат град Болгар на река Кама.
	[* Любек — град в Германия, на река Траве и канала Траве-Елба, на 15 километра от Балтийско море. — Б.пр.]
	[** Вендска област — областите Горна и Долна Лужица в Германия, където е живяло западното славянско племе лужичани, наричани още венди. — Б.пр.]
	[*** Берген — град в Норвегия, край Северно море (Бюфиорд). — Б.пр.]
	[**** Дортмунд — град в западната част на Германия, на река Емшер и канала Дортмунд-Емс, в Рурския промишлен район. — Б.пр.]
	[***** Зоест — град в провинция Северен Рейн-Вестфалия в Германия на 50 километра източно от Дортмунд. — Б.пр.]
	[****** Медебах — град в провинция Северен Рейн-Вестфалия, в Германия. — Б.пр.]
	[******* Ханза или Ханзе — древна готска дума, означаваща сдружение на германските търговци, търгуващи зад граница. По-късно, през 16–17 век обединението на отделните ханзейски сдружения от различни градове образува могъщ съюз, имащ свой търговски и военен флот и задгранични кантори в пристанищата от Гибралтар до Новгород. По времето на Бату ханзейските търговци (все още необединени в един съюз) са стигали до Владимир и до Болгар и са извършвали оживена търговия по Западна Двина, Днепър и Дунав. Нашествието на татарите прекъсва южното направление на търговията на Запада с Изтока през Киев и усилва северното направление, като става причина за създаването на гореспоменатия Ханзейски съюз, и особено на тяхната „Кантора на Свети Петър“ в Новгород. — Б.а.]
	[******** Днепър — река в европейската част Русия, Беларус и Украйна. — Б.пр.]
	[********* Киев — столица на Украйна, на река Днепър. Основан е през 5 век като център на племето поляни. — Б.пр.]
	— С какви стоки търгувате? — попита го Бату хан.
	— От българите и арабите купуваме източни стоки: джинджифил*, пипер, карамфил**, стафиди, сушени плодове. От руснаците пък купуваме восък, мед, обработени нещавени кожи, вълна, четина, смола, катран, дивечови кожи, мас, прежда.
	[* Джинджифил — южно растение, чиито ароматни корени се употребяват за подправка на салеп и за лекарства. — Б.пр.]
	[** Карамфил — изсушени пъпки от тропичното дърво Caryophyllis aromaticus, употребявани за подправка. — Б.пр.]
	— А какво продавате?
	— Търгуваме с прославените и качествени германско сукно и белоснежно домашно ленено платно. Докарваме също оръжие и желязо, отлично вино от рейнските* лозя, изкусни изделия от благородни метали, злато и сребро. Продаваме медни предмети, калаени чинии и чаши, имаме също така олово, бои и синка**.
	[* Рейн — река и област (Рейн-Вестфалия) в Германия. — Б.пр.]
	[** Синка — вид прах за пране. — Б.пр.]
	— Можете ли да ми покажете вашите стоки?
	Търговецът отново ниско се поклони:
	— За нас би било голяма чест да представим пред Ваше ханско величество всичко, с което търгуваме. За съжаление обаче се случи малка неприятност, едно нищожно недоразумение, което лесно може да бъде поправено при благосклонна милост от страна на Ваше величество.
	— Какво се е случило? — попита го Бату хан, опитвайки се да запази величествено равнодушие, макар че в очите му се замяркаха весели искри.
	— Складът ни бе посетен от гости — твоите почтени и храбри воини. Всеки от тях взе каквото му хареса. Воините бяха много, а стоките — недостатъчно. Всеки воин си отряза по парче сукно или домашно ленено платно и пийна вино. Тъй като почтените гости бяха твърде много, ние не можахме да запазим нищо, което да поднесем на Ваше величество като израз на предаността ни към Вас.
	— Заповядай да ги съсекат! — тихо прошепна Субетей-багатур. — Всички те са хитри съгледвачи.
	— Няма! Аз ще ги наградя и възвелича — отвърна му невъзмутимо Бату хан.
	— Това е опасно!…
	— Млък! Така трябва! — отговори Бату хан и отново се обърна към търговците. — Значи се оплаквате от моите воини?
	— Ни най-малко! — отвърна му спокойно старейшината. — Съжалявам само, че сме недостатъчно богати собственици. Все пак ми се удаде да запазя за Ваше величество този скромен подарък.
	И търговецът измъкна от пазвата си голяма сребърна чаша с изящна изработка и фигуративна украса.
	По лицето на Бату хан се разля усмивка и той изгледа накриво Субетей-багатур. Приемайки чашата, той започна да я разглежда, като повдигна капачето й и надникна в нея:
	— Защо тук има само половин птица? И какво означава този ключ?
	— Това е гербът на нашето ханзейско сдружение в Любек — половината от германски черен орел и от другата страна — ключът на свети Петър, покровителят на търговците. Той, както е известно, е пазител на ключа от вратите на райската градина на Господ, където след смъртта си отлитат праведниците.
	— Дзе-дзе! — засмя се Бату хан. — Вие ли, търговците, сте праведници? Скоро ще изрязвате на чашите и на монетите си: „Бату хан, джихангир и Покорител на света“. Ще мина през земите ви и ще превзема с пристъп вашия град Любек.
	Ограбените ханзейски търговци възкликнаха:
	— Докогато превземеш град Любек, ни стопли и ни върни топлите дрехи!
	— Ще ви помилвам и ще получите като дар от мен татарски шуби. Смели търговци, вие ми харесвате. На мен ми трябват такива хора. Вече няма да има българска, урусутска, германска или други държава, а ще е само една — велика монголска… И вие, търговците, ще пътувате свободно из цялата ми държава и ще търгувате с необходимите ми стоки. Скоро ще си върнете богатството, ще покриете загубите си и ще станете най-щастливите чуждестранни търговци. Имате ли още молби към мен?
	— Опасяваме се за лодките си. Твоите почтени воини започнаха да ги секат и да ги горят в огньовете си. Нареди на воините си да престанат да унищожават този полезен град, нашите складове и лодки!
	Бату хан се намръщи и стисна пестници:
	— Говорете за това, което ви касае — за кожи, восък и сукно — но не се занимавайте с моите воини! Когато стрелата е изстреляна, не може да бъде вече спряна. Когато е дадена заповед да бъде превзет градът, волята ми е окончателна. Воините ми знаят, че съгласно законите на „Яса“, три дни могат да грабят и палят града и никой няма да посмее да спре радостта и веселието им. След три дни ще прекърша гръбнака на всеки, който остане в опразнения град. Стига молби! Разрешаваме ви да си вървите!
	Търговците се спогледаха взаимно страхливо, като не знаеха какво да правят. Пред тях се появи старият Назар-Кяризек и ги подкани с пръст:
	— Да вървим! Трябва да измъкнем от бауршия обещаните шуби.
	— Какъв умен и приятен човек е този търговец! — като се обърна към Субетей, каза Бату хан.
	— И поради това е особено опасен — отвърна му мрачно онзи.
	Град Мушкаф продължаваше да гори. Дървените постройки бързо се превръщаха в горящи огньове. В тъмните облаци от дим по небето като бели точки се мятаха насам-натам гълъби. С прегракнал грак прелитаха ята гарги и гарвани. Стенобитните машини пробиваха широки проходи в стените, през които се втурваха, блъскайки се, татарските конници.
	— Така повелява Яса! Уррагх, кху-кху!… — крещяха монголите, съсичаха срещнатите и сваляха от тях шубите и шапките им. Промъквайки се по тесните улици на града, те се вмъкваха в дворовете и къщите. Около горящите сгради бе задимено и горещо. Награбили плячка, татарите бързаха да напуснат града. Някои гонеха пред себе си жени или караха на седлата си плачещи деца. Други влачеха с ласата си пленници с вързани ръце.
	Два дни градът и околните селища бяха във властта на татарите. Те препускаха във всички посоки, ровеха из развалините и съсичаха пленниците, от които нямаха повече нужда.
	На третия ден татарите започнаха да се събират на отряди. Навсякъде се трупаха клади, върху които монголите полагаха един до друг убитите си воини. Скоро кладите задимяха около развалините на Москва. Татарите седяха в кръг, ядяха конско, пееха, поклащайки се, тъжни песни и крещяха „Байартай!“, прощавайки се с падналите си другари.
	На сутринта на следващия ден татарите си отидоха така бързо, както се и бяха появили. Не се виждаше вече нито един човек. Тогава хилавият Неупокой премина осеяната с трупове река, заедно със своята кльощава рошава крантичка. Шейната му поскърцваше и сякаш охкаше, удряйки се в лежащите навсякъде, замръзнали и твърди като камък тела…
	Неупокой се спираше и се опитваше да отдръпне труповете от пътя. Невинаги обаче това му се удаваше.
	— Земята здраво държи покойниците. Не иска да ги дава! — мърмореше си той и бавно продължаваше нататък.
	Скоро към него се присъединиха още двамина — старец и юноша, изпълзели от мазетата. Старецът бе изгубил децата си, а, като непрестанно търкаше лицето си с ръкав, юношата търсеше тялото на любимата си девойка.
	— Какво си заподсмърчал? — питаше го Неупокой. — Откъде знаеш, че са съсекли твоята Любаша? Видя ли го с очите си? Сигурно някой татарски хан я е взел за жена.
	— Сърцето ми го чувства! — хленчеше момъкът.
	— Чувствало го, представи си! По-добре помагай! Виждаш ли колко покойници има? Всичките трябва да бъдат погребани, за да не скитат душите им по нощите.
	Започнаха да откарват труповете върху леда, нареждаха ги един до друг и претърсваха дрипите им, търсейки парчета хляб. Сред тях се оказаха и няколко татари. Неупокой се кръстеше и нареждаше:
	— Не се сърдете сега! Щом реката се размрази, всички ви ще отнесе в Синьото море. Много ми е мъчно за вас, но как да ви изкопая гробове на всичките?!


	Седма глава
	Хан Кюлкан е пред Коломна

	Още преди разорението на Москва монголите бяха обсадили крепостта Коломна. Старите дървени стени изглеждаха като сигурна защита за града. Портите с ръждиви железни щитове и плочки, бяха залостени с напречни греди. Жителите на града се качваха на стените и злобно наблюдаваха как наоколо се разхождат групи от досега невиждани конници. Техните дребни и яки коне ту се впускаха в бяг, с лекота прескачайки могилите и храстите, ту се спираха, въртяха се на място и отново препускаха в друга посока.
	От време на време железните порти се отваряха със силно скърцане и от града в полето излизаха стотни от руски конници. Те се хвърляха към мотаещите се пред стените монголски смелчаци и ги преследваха, за да хванат пленници, както бе заповядал войводата им. Но монголите не допускаха никого от тях близо до себе си и не смятаха за срамно да бягат с всички сили. Помнейки заповедта на войводата си, руските конници не смееха да се отдалечават твърде много от градските стени.
	Няколко отчаяно смели татари се приближиха до самите порти, като стреляха с лъковете си по защитниците на Коломна, наблюдаващи ги отгоре, от стените. Монголските стрели бяха дълги и с железни закалени върхове. Татарите стреляха, почти без да пропускат, и стрелите им пронизваха цялата гръд.
	Като пъшкаше и ругаеше, един стар воин издърпа стрелата от кървящата си рана. Всички с любопитство разглеждаха невижданата досега стрела. Към нея бе прикачена глинена свирчица, издаваща при полет плашещ писък.
	Група татарски конници, яхнали леки и бързи коне, се приближиха до градските порти, като дразнеха и предизвикваха на бой защитниците. Коломенските храбреци молеха за битка с татарите войводата си, но старият и опитен воин ги възпираше:
	— Още не е дошъл часът за това. Не вярвайте на хитрия татарин, защото само ви лъже!
	Защитата на Коломна бе ръководена от прославилия се във войната с половците Еремей Глебович. На войводата помагаха синът на великия княз, Всеволод Георгиевич, и спасилият се от Рязан княз Роман Ингваревич. И двамата ръководеха полкове: княз Всеволод — суздалския, а Роман — събран от ратници, избягали от Рязан.
	Отначало изглеждаше, че татарите не са кой знае колко много. Макар че обграждаха града с обръча на отрядите си, все пак не бяха повече от коломенските защитници. Младите князе Всеволод и Роман напираха да се сблъскат с татарите, за да ги разбият и покрити с бойна слава, да продължат нататък срещу татарските пълчища.
	Войводата заповяда на десет стотни да се приготвят, за да могат на разсъмване да излязат едновременно през всичките порти на града. Идеята му бе да бъде извършен набег срещу татарския лагер.
	— Заловете татарски пленници! Трябва да научим от тях колко голяма е войската на татарите, кой от хановете е пред Коломна и къде са другите ханове, те също ли ще дойдат тук или ще поведат отрядите си срещу други градове? Без пленници да не се връщате!
	Главен началник на войската, обсаждаща Коломна, бе младият хан Кюлкан, най-малкият син на великия Чингис хан. Той водеше тумен от десет хиляди монголо-татарски конници, а освен това разполагаше и с петте хиляди кипчаци на хан Баяндер и смесен тумен от воини от различни татарски племена. Но тези отряди не се явиха пред Коломна, а се разпръснаха по суздалската земя, занимавайки се с ограбване на бягащото в горите население. В продължение на един месец те опожариха и направиха на пух и прах четиринайсет градчета.
	Хан Кюлкан приближи Коломна през един суров зимен ден и заповяда походните юрти да бъдат издигнати на срещуположния бряг на реката, в края на боровата гора. Оттам съвсем ясно се виждаха назъбените дървени стени на Коломна, нейните залостените железни врати и въоръжените хора между бойниците. Безлюдната равнина на замръзналата река, където над ледените блокове на ята прелитаха черни гарвани, бе добро поле за придвижване на войските и за предстояща битка.
	Високият и силен Кюлкан, със същото богатирско телосложение като на баща му Чингис хан, стоеше до юртата си и алчно се взираше в крепостта, разгромът, на която щеше да му донесе първата бойна слава. Лицето на Кюлкан бе неподвижно, но в душата му кипяха страсти, стремеж към богатирски подвизи и в същото време — недоволство от себе си.
	„Вече съм на деветнайсет години, — мислеше си той, — а още нищо не съм постигнал! Наистина на моите години баща ми също не е бил постигнал нищо. По това време е бил само беден син на обикновен десетник, чиито гладни нукери са се разбягали. Бил е роб и е бил в плен с тежка пранга на шията си, и е блъскал с чука по наковалнята, принуждаван от ударите на жестокия му господар — ковача. А аз съм могъщият хан Кюлкан! Син съм на Повелителя на всички народи по света, имам прекрасни коне и под моя власт е двайсет и петхилядна войска. Само с едно движение на ръката си мога да я изпратя, накъдето поискам. Аз, хан Кюлкан, ще довърша това, което не можа да изпълни баща ми, а именно, ще покоря света до Последното море. Пречат ми обаче съперниците ми! Най-напред — Гуюк хан. С него трябва да съм приятел до победата ми. Най-силен обаче е Бату хан. Защо точно него го избраха за джихангир? При първия неуспех Бату хан трябва да бъде екзекутиран, обвинен в неспособност. А след това да се отстрани и Гуюк хан. Но най-важното е тук, под Коломна, да се прославя с геройство, смелост и щедрост към нукерите, за да говорят те край огньовете колко много обичат Кюлкан хан. След това ще ми помогнат да стана велик хаган…“
	В отряда на хан Кюлкан бе и хан Баяндер с пет хиляди кипчаци. Като правоверни мюсюлмани, кипчаците издигаха отделни лагери, без да се смесват с монголо-татарските отряди. С тях имаше и сеиди* със зелени чалми, препасани с платнени зелени пояси. Те наставляваха кипчаците в истинската мюсюлманска вяра, поучаваха ги как да се държат в боя и им говореха колко е радостно да умреш за вярата, като при всичко това по устата им избиваше пяна. Речите им завършваха с призива:
	[* Сеид — духовно лице, смятащо се за потомък на пророка Мохамед. — Б.а.]
	— Избивайте друговерците! Който падне в бой за вярата, той ще попадне в райските градини, където ще изпитва непомрачими щастие и блаженство.
	Сред мюсюлманските воини имаше подразделения по верска идентичност: сунити* и шиити**. Към сунитското направление се придържаха кипчаците, а към шиитското — тези воини от иранците, които говореха на персийски. Сунитите и шиите никога не сядаха едни до други при лагеруване и ядяха от различни котли. Имамите — проповедниците на шиитите — разказваха край огньовете за пришествието на „Очаквания“ или „Господаря на времето“, имама Махди***, изчезнал отдавна, но не и умрял.
	[* Сунит — обрязан мохамеданин. — Б.пр.]
	[** Шиити — последовател на направлението в исляма, което признава само Корана и наследниците на Мохамедовия син Али, като отхвърля сунета (обрязването). — Б.пр.]
	[*** Махди — роден е през 255 г. (256) по мюсюлманското летоброене „хиджра“, започващо от 16 юли 622 г., когато Мохамед бяга от Мека в Медина. Предвестник на свършека на света, последен наследник на пророка Мохамед, един вид Месия в мюсюлманството. — Б.пр.]
	— Когато злото и насилието достигнат краен предел в света, изчезналият имам Махди ще се появи отново и тогава в света ще се установи справедливост, няма да има нито бедни, нито богати и всички ще бъдат равни помежду си и щастливи.
	Шиитските воини обичаха да слушат такива разкази. Правеха място около своя котел на сеида и го разпитваха дали Махди не се е скрил при чуждоземците и как може да бъде намерен кладенецът, в който се е изляло млякото от зърната на гърдите на света Мириам*, приело там вида на отразена във водата месечина.
	[* Света Мириам — аналог на Дева Мария в мюсюлманството. — Б.пр.]
	— Непременно ще тръгнем право към този кладенец — уверено заявяваше сеидът, като хващаше с три пръста каша и с величествен жест я изпращаше в устата си. — Вярвайте ми, че очите на този, който надникне в кладенеца и забележи там млечния полумесец на Мириам, никога няма да видят адския огън…
	Кипчакските воини обичаха да слушат билините за подвизите на богатирите или смешните разкази за приключенията на плешивия атлет Кечел*. Но най-много обичаха да се присмиват на стотника Тюляб-Бирген, спомняйки си как завързаният урусутски пленник бе откраднал красивия му кон.
	[* Кечел Пехливан — персонаж от иранския народен епос. — Б.пр.]
	Пред Коломна се заговори, че сред излизащите през портите урусутски конници мнозина са видели храбреца, яхнал дорестия кон на Тюляб-Бирген. Всеки му даваше съвет как да си върне бегача.
	Тюляб-Бирген обръщаше гръб, скърцаше със зъби и бе готов да съсече шегобийците:
	— Такъв кон, какъвто бе моят дорест, не може да се намери в цялата ни войска. С него догонвах всеки. С кой кон да го догоня сега? С някоя от тези кранти, които сте свикнали да яздите ли?
	Моллата Абду-Расули започна да обяснява със загрижен тон:
	— За това отново, както винаги, може да помогне само жена.
	— Как? Защо? — възкликнаха кипчаците.
	— Такъв кон, какъвто ти трябва, може да ти даде само хан Кюлкан. Само той има бързи като вятър коне. Но той е щедър само на гуляи, а конете си пази най-алчно. Хвани някоя черновежда и румена урусутска красавица и я заведи при хан Кюлкан. Подари му пленничката, а той ще ти подари бегач.
	— Дори и да не ми го подари, а само да ми го даде, за да хвана моя дорест кон! — простена Тюляб-Бирген.
	— Внимавай, урусутът да не ти отнеме и новия ти кон. Машалла… Машалла*! — добави моллата.
	[* Машалла! — Да не дава Бог! — Б.а. (Израз на възхвала, одобрение, радост… Буквално — Каквото/както бог е пожелал). — Б.ф.к.]
	И стотникът Тюляб-Бирген се отправи да иска помощ от хан Кюлкан. След дълги увещания двамата затрупани със сняг стражи пропуснаха стотника в юртата. Върху килим от барсови кожи, постлан зад огъня от борови клонки, седеше най-светлият син на Свещения управител. Вляво от хана, плътно притиснати един до друг, седяха шестима хилядници. Всеки от присъстващите държеше кръгла дървена чаша в ръка. Слугата монгол, без ботуши и по плъстени чорапи, стоеше върху килима до провесения на кука мях и доливаше с черпак силна арза в дървените чаши. Тюляб-Бирген скромно изчакваше, свалил кожения си калпак и провесил пояс през врата си в знак, че изцяло се предава на волята на вечното синьо небе. Желаейки да изтъкне величието си, Кюлкан продължаваше разговора си. Най-накрая забеляза безмълвния молител:
	— От какво се оплакваш и за какво молиш, храбри и славни Тюляб-Бирген? Заповядай при нас.
	— Аз съм твоя жертва! Само ти можеш да ме спасиш. Ако не ми помогнеш, ще се хвърля в бой и ще се отдам на мечовете на урусутите. Ако не мога сам да си прокарам пътя на доблестта, по-добре да умра.
	— Защо е тази мъка? — каза старият темник Бурундай, прославеният и опитен пълководец на Чингис хан. — Ти си още млад, но в разказите край нашите огньове вече си известен като отчаян фехтовчик и смел разузнавач. Продължавай по същия път! Придобивай нова слава.
	— Всичко това беше. А сега всеки, с все още жълто по устата си хлапак, само като ме види, се хили, макар че самият той не може да вдигне правилно меча и с един замах да отсече главата на врага си.
	— За какво молиш? — попита го хан Кюлкан.
	— Моля… за искра жалост! Заедно с урусутските конници всеки ден от крепостта Коломна излиза млад урус, яздещ откраднатия от мен дорест кон. Сърцето ми не може да го понесе…
	— Нима един воин може да допусне някой от враговете му да язди неговия кон? Хвани нахалника и го съсечи!
	— Ти четеш като по книга тайните мисли на твоите верни слуги и знаеш за какво искам да помоля.
	— Разбрах всичко! Дай чаша с арза на верния Тюляб-Бирген! Ще устроя ловна хайка за този дързък урусут… Трябва да бъдат хванати живи и конят, и ездачът му. Давам ти четирийсет ездачи на най-добрите ми коне. Ще разположиш покрай реката по четири човека на всеки триста крачки. Щом само урусутът излезе през портата, стотня от мои конници ще се вреже в тълпата урусути, ще я разцепи и ще прогони младото кутре настрани. Ловците ще подгонят момченцето, готвейки ласата си. През цялото време ще се присъединява по една нова четворка конници на свежи коне. И най-добрият кон не би издържал такова препускане. Така ще хванем с ласа уморения кон.
	— Ти си велик и щедър!
	— После лично ще разпитвам хлапето, а ти, Тюляб-Бирген, ще допираш до гърба му нажежени въглени, за да говори истината. За този весел лов ще ти дам най-добрия си кон.
	— Твоя жертва съм за цял живот!


	Осма глава
	Ловната хайка



	… Той бе досетлив и
	извади натегнатия си лък,
	а от колчана извади калена стрела.
	И опъна лъка зад ухото си…
	И запя тетивата на силно опънатия лък.
	Улучи стрелата юнака право в сърцето.
	Из древна руска песен



	Торопка пристигна в Коломна в състава на рязанския отряд на княз Роман Ингваревич. Остана като разсилен* при княза, оценил юношата за точността и бързината му.
	[* Разсилен — куриер. — Б.пр.]
	— Каквото и да възложиш на Торопка, — говореше княз Роман, — той ще го изпълни, дори и ако му се наложи да се спусне в пламтящия пъкъл, че и ще хване там някое заплеснало се дяволче.
	Любим другар на Торопка бе станал стройният дорест жребец, измъкнал го от татарския плен. Торопка и трепереше над него, и се грижеше за него, и го хранеше с хляб от ръката си, и, често сам гладувайки, даваше на коня последната си коричка. Доставянето на хляб и сено в Коломна ставаше все по-трудно и конят започна да отслабва. Жителите на града пазеха и криеха хляба си, защото не знаеха колко време ще продължи обсадата. А в града се бе струпал много народ, след като бяха пристигнали бежанци от околните селища. Вече бяха започнали да ядат конско.
	За да спаси любимеца си, Торопка се натоварваше с най-опасните задачи и с най-трудните поръчения, само и само да излиза от града. Седлото и сбруята на коня му бяха винаги изправни, а кожените му дисаги — пълни с ечемик за по пътя и здраво привързани с ремък, за да не паднат при препускане.
	Започна да се упражнява в стрелба с лък, намерен върху един убит монгол. Осигуряването на стрели бе лесно, защото всеки ден такива летяха към крепостта откъм монголския лагер, като събаряха воините от стените.
	Торопка прикрепи към стената чувал със стърготини и стреляше по него, яхнал коня си. Отначало това му се струваше невъзможно, защото направеният от черни рога на планински козел монголски лък бе много натегнат. Торопка успяваше да го опъне само до средата на стрелата, която летеше бавно и скоро падаше на земята. Монголите не опъваха лъка, а държаха тетивата до брадичката си и рязко изпъваха в цялата й дължина лявата си ръка. Докосвайки с тетивата дясното си ухо, те пускаха стрелата, която политаше със свистене, готова да пробие, която и да е цел. Постепенно Торопка придоби подобна сръчност.
	Веднъж княз Роман извика Торопка и му даде сгънато писмо, загърнато в червена кърпа:
	— Ненапразно си наречен Торопка-расторопка*. Княз Всеволод ти поръчва важно дело. Утре изненадващо ще ударим татарите. Ще бъде здрава сеч. Татарите няма да забележат, ако по време на схватката препуснеш през реката по посока на боровата гора. Опитай по ловните пътеки през нея да отидеш на север! С това писмо княз Всеволод известява баща си, великия княз Георгий Всеволодович, колко е трудно да се защити градът и го моли за помощ. Татарището масово настъпва към Коломна и скоро ще ни смаже. Дръж пътя през Киржач**, Ростов и Углич. Татарите още не са стигнали дотам и преминаването е свободно. Ние ще издържим месец-два, но ако през това време великият княз не побърза, всички до един ще паднем тук и няма да има спасение за нас. Ти си нашата надежда. Трябва да успееш да намериш великия княз и да се върнеш с дружината му, за да ни отървеш…
	[* Расторопка — пъргавелко. — Б.пр.]
	[** Киржач — река, ляв приток на р. Клязма. Едноименното селище е основано по-късно от описваното време — през 14 век. — Б.пр.]
	Преди разсъмване на определения ден, още по-тъмно, въоръжени конници изпълниха тясната улица, водеща към градските порти.
	Заедно с още трима княжески отроци, Торопка се намираше до самата порта. Отроците имаха подобни на неговата задачи — възползвайки се от тъмнината, да пробият през татарските постове и да отнесат писма в три различни града.
	Още през нощта се бе извила снежна буря. Вятърът смъкваше снега от покривите и засипваше конниците. Малцина носеха ризници, повечето бяха с кожени шуби, с пришити на гърдите и раменете железни и костни пластинки.
	— Е, какво още да чакаме?! — зашумяха пресипнали гласове. — Ей, стража, отваряй!
	С дрънчене и скърцане заскрибуцаха ръждивите панти на портата и двете й дъбови крила разкриха пътя към зловещата тъмна пустота. Там се бе притаила смъртта. Там чакаха хиляди скосени очи и наточени криви мечове.
	Дорестият кон на Торопка сам тръгна след другите конници. Заобиколен от телохранители, начело на отряда яздеше княз Роман Ингваревич. Отрядът знаеше задачата си, а именно да налети върху спящия посред гората от другата страна на реката татарски лагер.
	Отрядът премина в тръс и конниците се заприготвяха, държейки се близо един до друг. Върху белия сняг се очертаха техните черни фигури. Покритото с ниска облачност небе започваше да светлее на изток.
	Като стигна до средата на реката, Торопка зави настрани и започна да ускорява препускането на коня си. Изведнъж съвсем близо до него силно закрещя тънък глас:
	— Кху-кху, кху-кху, монголи!…
	По леда зачаткаха копита. Отпред се придвижваха конници, които си повикваха помежду си на непознат език.
	Торопка рязко зави настрани, но сред ледените блокове пред него отново изникнаха човешки и конски сенки. Торопка се хвърли назад, като смътно забеляза отъпканата пътечка и препусна по нея, опасявайки се, че дорестият му кон може да се сгромоляса върху хлъзгавия лед.
	Отстрани налетяха трима монголи. Край ухото му изсвистя стрела. Дорестият кон препускаше, прескачайки преспите и ледените блокове. С яростни викове татарите го преследваха известно време, но после изостанаха. Торопка дръпна юздата. Спря. Ослуша се. Пред него отново се чуваха глухи гласове и тропот на коне. Торопка пак се хвърли настрани и налетя на монголи, държащи коне за юздите. Чуха се радостни викове:
	— Тюляб-Бирген, твоят дорест кон сам препуска към теб! Дръж го!
	Монголите се метнаха на конете си и се понесоха след Торопка. Яздеха отлични коне, с лекота преследваха дорестия и скоро един от тях започна да го настига. Дорестият жребец се носеше с последни сили. Торопка остави коня да избира пътя. Като се обърна назад, той опъна лъка си и изстреля една стрела, целейки се в главата на преследващия го. Конникът вдигна ръце и падна от коня си. Препускащите след него монголи завиха диво:
	— Мъка! Мъка! Хан Кюлкан! Убиха хан Кюлкан!
	Дорестият кон вече се отдалечаваше от потерята. Монголите изостанаха.
	Торопка сви по една странична замръзнала рекичка с равна, отъпкана пътека сред гъстите крайбрежни храсталаци. Мястото му бе познато. Тази рекичка се виеше безкрай, започвайки от онези мочурливи блата, край които бе родното му село Перунов бор. Дишайки тежко, конят му премина на ходом и спря. Наоколо тихо дремеха засипаните със сняг стари ели. Небето светлееше. Вятърът шумолеше в неопадалите сухи листа на самотно издигащите се дъбчета.
	Като сдържаше коня, Торопка тръгна по една ловна пътека, внимателно вслушвайки се във всеки горски шум.
	„Защо тръгнах към Перунов бор? — помисли си той. — Какво ме привлече насам и ме накара да изоставя пътя на север? Не са ли сивите очи на Вешнянка? Не, просто монголите ме прогониха от пътя, а и селото ми не е далеч. Как да не се отбия? Може пък да е останал някой жив, който да ми разкаже какво се случва по нашите места?“
	Към пладне стигна до затънтени и опасни места. Блатото бе покрито с лед. Само мочурливите „прозорци“ се чернееха и изпускаха странни извиващи се облачета. Торопка предпазливо яздеше по козите пътечки, знаейки, че дори една погрешна стъпка може да отпрати коня в бездънен „прозорец“, от който няма спасение.
	Най-сетне в една просека между дърветата се показаха познатите му вековни дъбове, растящи недалеч от Перунов бор. Като към стари приятели се приближи Торопка до грамадните дървета. Откри под тях търкалящия се по земята голям дървен идол, пред който се бяха молели прадедите му. Съвсем скоро някой бе измел снега от него и метлата лежеше редом. Изпъкналите очи на идола гледаха към небето и лицето му сякаш се жалваше: „Защо ме събориха?“
	По снега наоколо се виждаха пресни следи. Изглежда, съвсем скоро оттук бяха избягали жени и деца. Торопка подкара по-смело коня си и се изкачи върху една могила.
	Половината от къщичките бяха изгорели. Само крайните бяха оцелели. Кой ги бе подпалил? Кому е било нужно да изхвърли на снега бедните горяни?
	Къщата на Савелий Дикорос я нямаше. На мястото й се издигаха само опушената тумбеста глинена печка и високият стълб с привързаната на върха му метла. Около тях, полузасипани от снега, стърчаха овъглени греди.
	Рунтав пъстър пес се нахвърли с лай срещу него. Някъде се задъхаха с ответен лай и други кучета. Нима това бе Шаро? Още ли бе жив? Шаро позна своя млад стопанин и започна да скача и да се хвърля към седлото.
	Торопка се приближи до опушената къща, в която някога живееше Звяга. През една пролука в прозорчето прозираше тънък сноп светлина. Торопка се приближи до прозоречния капак:
	— Ей, има ли живи хора? Отворете! Свои са дошли, посрещнете ги!
	Чу се шепот на тънки детски гласчета:
	— Не отваряй, мамо! Ами ако не е добър човек? Попитай първо кой е?
	От прозорчето прозвуча глас:
	— Та чий си ти? Откъде си?
	— Ей, че не ще да ме познае? Торопка съм, на Савелий Дикорос синът! Отваряйте по-скоро, че нямам много време! Трябва да продължа нататък.
	Издрънка резе и вратата се отвори. Гушейки се в изподрана шуба, високата суха жена на Звяга хвана юздата на коня му и го отведе под навеса.
	— Сено ще се намери ли?
	— Има малко, скъпи. Ей сега ще донеса. За какво да го пазя, като злодеите и коня, и кравичката ни заклаха?! Влез вкъщи!
	Димящата борина гореше с неравномерен огън, като изтрещяваше и избухваше с червеникав пламък. Жената на Звяга и три светлокоси деца седяха около Торопка. Гледаха го със зяпнали уста и докосваха с пръсти ризницата, островръхия шлем и високите му червени ботуши…
	— И при нас дойдоха, сякаш от небето паднаха, окаяните! — разказваше му изнемощялата жена. — Награбиха зърното ни, подпалиха копите сено и къщите и отведоха със себе си женорята, девойките и много от децата. Тези трите от моите се скрили под купа дърва и татарите не ги намерили, а другите три отведоха… Никога повече няма да ги видя. Отведоха Опальонуха и твоята… — изхлипа, — твоята Вешнянка също отведоха. Помоли се за тях! Нима някой се е върнал от татарски плен? А къде е моят Звяга? Едни казват, че май са го видели на рязанските стени, други — че е избягал и се крие в гората. Ако е така, скоро ще си дойде вкъщи… Хапни, скъпи, поне хлебче! Ние сега хляба го печем, смесен наполовина с борова кора. Накълцаш кора и с брашно от полска трева я смесиш. Брашното трябва да се пести, че иначе няма да изкараме до пролетта… Понякога хванеш с мрежичка риба в езерото. А се топлим с гореща вода с брезова чага*. Забъркаш в котлето вода с брашно, сготвиш рядка каша и дечицата сърбат…
	[* Чага — дървесни израстъци по брезата. — Б.а.]
	— А какво си чула за другите мужици?
	— Всички, които в гората са се укрили, всички се опълчват в отряди, ловят изостанали татари, яхват конете им. Татарите, казват, са твърде много. Такава сила са, че и в приказка не можеш я изказа. Но и нашите мужици се бият като вълци, за нищо не се предават. Мисля си, че татарите ще постоят тук и все някога ще си отидат, а ние тогава отново ще се устроим…
	Като си отдъхна, Торопка продължи пътя си. Пред него, вирнал високо опашка, важно тичаше Шаро. Така караше другите кучета да му завиждат, че ето на — вече няма да се разделя със стопанина си и също ще воюва.


	Девета глава
	Гневът на Бату хан

	Изпратените един след друг куриери пристигнаха при Бату хан с известието за гибелта на хан Кюлкан, най-малкият син на Свещения управител Чингис хан.
	Джихангирът не желаеше да види никого. Куриерите твърдяха, че не могат да чакат дори колкото „едно нахранване на кон“, защото трябва веднага да препуснат обратно с отговора на джихангира.
	— Ние нямаме пълководец! Войската не знае какво да прави! — крещяха те.
	Дежурните тургауди ги отблъсваха грубо:
	— Не може! Чакайте!
	Куриерите се обръщаха шепнешком към минаващите край тях нукери:
	— С какво е зает джихангирът?
	— С важни дела — прави магии заедно с урусутските магьосници, за да узнае пътя за по-нататъшните победи.
	Куриерите привързваха юздите на конете си към поясите си и чакаха, седнали на пети до юртата. Пристигаха нови куриери и сядаха до тях.
	Минаващият покрай тях началник на охраната, стотникът Арапша, им обърна внимание. Висок, слаб, с намръщен поглед, той се спря пред тях, сякаш опитвайки се да ги прецени и да запомни всеки от тях.
	— Отличихте се, а?! — каза им Арапша. — Лошо ви се пише сега!
	— Какво сме виновни ние?! Ние предано изпълняваме заповедите и донесохме на джихангира донесение от темника Бурундай.
	— Донесохте тъжна вест, за която сте виновни само вие и никой друг. Знаете ли какво ви чака?
	Куриерите скочиха, като някои от тях понечиха да яхнат конете си.
	— Слушай и се подчинявай! — извика Арапша. — Нукери, не пускайте никого от тези „тъжни вестоносци“! Дръжте им конете! А вие чакайте, защото скоро с вас ще си поговори самият джихангир.
	И Арапша влезе в юртата, където намръщен седеше Бату хан, кръстосал крака, навел глава и съсредоточено взрян във върховете на допрените си един в друг пръсти.
	До него на пети седеше Субетей-багатур, който погледна към влезлия и спрял до входа Арапша. На тихия въпрос на последния: „Мога ли да остана?“, той отвърна с кимване на глава.
	— Той и Гуюк хан бяха най-злите ми врагове — каза Бату хан. — Какво да правя, ако не се радвам? Не мога да утешавам никого. Радвам се, защото злото змийче вече го няма!
	— Бату хан може и да се радва, но джихангирът е длъжен да тъгува! — тихо, но твърдо му възрази Субетей.
	— Кюлкан желаеше смъртта ми, Кюлкан гръмко заявяваше, че аз съм жена с брада. Само ти ми попречи тогава да му разпоря гърдите и да изтръгна отровното му сърце. Мнозина от враговете ми все още са живи. Най-големият е Гуюк хан и аз ще се отърва от него.
	— Защо ми напомняш за всичко това? Нима аз, твоят верен слуга, не бдя над теб и денем, и нощем?
	— Арапша на три пъти ме спасява от изпратените срещу мен черни кучета, наемните убийци…
	— По-тихо!… — започна сърдито да сумти Субетей. — Никой във войската ти не трябва да знае за това. Не казваше ли ти, самият, че пълководецът трябва да бъда потаен… Ако започнеш да се радваш, всички биха си казали: „Бату хан е същият, като всички останали!“ А ти, като внезапен гръм от ясно небе, порази всички зяпльовци, присмехулници и гуюкски блюдолизци около теб! Укажи целта, накъде да се върви и какво да се прави! Остани необикновен, непредсказуем, непонятен…
	Бату хан се съвзе и скочи:
	— Къде са тези „тъжни вестоносци“? Вече знам какво трябва да се прави.
	Арапша му отвърна:
	— Тук са, до юртата, и чакат заповедите ти.
	С меч в ръка Бату хан излезе от юртата си и огледа седящите куриери, които паднаха на колене пред него.
	Започна да говори тихо, през зъби. Постепенно гласът му се извисяваше. Накрая вече изкрещяваше думите:
	— Беше ви поверено голямо щастие, парче от слънцето — синът на Свещения управител. А как го опазихте?
	— Той каза, че иска лично да се бие — ломотеха куриерите.
	— И вие се зарадвахте? Нима е работа на пълководеца да сече с меча си в челния отряд? Нима Свещеният управител, великият Чингис хан, постъпваше така? Той бе истински пълководец. Стоеше зад войската си и с девет свои думи придвижваше десетки и стотици хиляди конници. Така печелеше победите, потресли света…
	— Ние знаем това… Ние помним това…
	— А какво направихте с хан Кюлкан? Зарадвахте се, че хан Кюлкан е станал обикновен нукер и препуска напред в битката с урусутите, и никой не го спря, не го отведе назад, не го закри с тялото си. Вие сте предатели и за вас няма пощада…
	Куриерите се проснаха на земята с лица в снега.
	— Препускайте обратно! Кажете на войската, че джихангирът заповядва вината да бъде загладена и крепостта Коломна да бъде превзета до идването ми… Ако като дойда вие все още препускате около града, ще заповядам да ви изпотрепят като боклук от великата войска, създадена от Чингис хан. Махайте се оттук, жълтоухи кучета, ръфащи трупа на своя баща! Защо още лежите?
	И, хриптейки, Бату замахна с меча си.
	Куриерите се хвърлиха към конете си и ги яхнаха. След няколко мига нито един от тях не бе останал наоколо.
	— Чу ли, Субетей-багатур?
	— Да, Ослепителни. В думите ти познах гласа на дядо ти.
	— Ще им дам да разберат аз на урусутите какво значи да убиеш сина на най-великия от хората — Чингис хан!… ще залея с кръв цялата урусутска земя… ще избия всичко живо и всички живи до последното куче и последното дете. Като страшен пожар ще премине монголското войнство и ще превърне урусутската земя в безмълвно гробище, където ще се чуват само крясъците на гарваните и воят на вълците. Доведете ми веднага коня!…
	Очите на Бату хан се окръглиха и по устата му изби пяна. Тропаше с крак и, вбесен, крещеше:
	— Коня ми! По-бързо, коня ми!
	Зазвъняха медните гонгове, свикващи нукерите. Дрезгаво зареваха роговете, известяващи началото на похода. Само Субетей-багатур и Арапша оставаха спокойни и неподвижни.
	— Позволи ми, Ослепителни, да ти напомня, — тихо каза Субетей, — че отпрати куриерите, без да назначиш приемник на загиналия хан.
	— Засега ще командва, според обичая, старшият темник Бурундай. Той е опитен воин, а след ден аз лично ще бъда там и ще им покажа как трябва да се превзема с пристъп една крепост!…
	След един ден челните отряди на Бату хан и на Субетей-багатур бяха пред Коломна. Боят бе в разгара си. Като непрекъсната лавина монголите се опитваха да се покатерят върху стените, откъдето ги отблъскваха защитниците на града. Но силите на руските воини отслабваха, а помощ отникъде не идваше. Татарите нахлуха в града.
	С голямо мъжество се би сред рязанските си дружинници и падна със смъртта на доблестните княз Роман Ингваревич Рязански. Редом с него положи побелялата си глава войводата Еремей Глебович.
	Татарите сечаха без милост всички. Малцината останали живи попаднаха в тежък плен. Върху димящите развалини на Коломна татарите се веселиха и пируваха три дни. На площада в средата на града, където бе опожарената църква „Възкресение“, Бату хан заповяда да бъде издигната голяма дървена клада, върху която положиха тялото на младия хан Кюлкан. Заедно с него монголите изгориха четирийсет от най-красивите коломенски девойки. Двата любими коня на хан Кюлкан, наконтени със златни сбруи, бяха убити и положени в краката му. И девойките, и конете трябваше да го последват в задоблачния свят, където вярно да служат на своя млад загинал господар.
	На същия площад бе издигната и втора клада за падналите монголски воини. Двата огъня пламнаха едновременно. Яхнал врания си кон, Бату хан наблюдаваше мрачно погребалното тържество и от време на време извикваше заедно с другите си воини прощалния поздрав:
	— Байартай, байартай!

	Десета глава
	Диваците заплашват престолния град

	Княгиня Агафя, съпругата на великия владимирски княз, преживяваше тревожни дни. Опитваше се да забрави за надвисналата опасност, прекарваше времето си в грижи за семейството си и за дворцовото стопанство и утешаваше всички, убеждавайки ги да бъдат смели. Младите й снахи, княгините Мария* и Христина**, и мнозина болярски жени ридаеха постоянно, твърдейки, че е дошъл краят на света. Децата бягаха извън стените на княжеския двор.
	[* Мария — съпруга на Мстислав Георгиевич, най-малкият син на великия княз Георгий Всеволодович. — Б.пр.]
	[** Христина — съпруга на княз Владимир Георгиевич. — Б.пр.]
	— Не искаме да ходим на училище! — крещяха те. — Сега и ние трябва да воюваме. Ще помагаме на дружинниците, ще пращаме стрели по татарите и ще ги замерваме с камъни.
	Княгиня Агафя се молеше денем и нощем. Сутрините посещаваше катедралата „Успение Богородично“, където разговаряше с мрачния и начумерен епископ Митрофан.
	— Моли се — казваше й владиката — Всевишният да помогне на войската ни и да прогони безбожните татари. Моли се за твоя мъж, княза Георгий Всеволодович, и за синовете си, та Господ да ги опази от злия враг!
	Княгиня Агафя непоколебимо вярваше на обещанието на мъжа си, че скоро ще се върне с голяма рат и ще освободи руската земя от татарите. Молейки се с горещи сълзи, тя притваряше очи и виждаше мъжа си пред себе си като истински — висок, силен, с уверени изказвания, с твърда ръка… Той познава ратното дело и бързо ще събере полкове, с които да разгони татарите. Яхнал своя верен бял кон, ще влезе през Златните порти на Владимир, където ще бъде посрещнат от княгинята и снахите й. Тя сама ще хване юздата на коня му и ще го поведе към княжеския двор…
	Ненадейно от Коломна пристигна княз Всеволод с малка дружина. Княгиня Агафя веднага свика съвещание на най-приближените си боляри. Присъстваха и войводата Пьотър Ослядукович, някои от хилядниците и двете княжески снахи.
	— По чудо, сякаш архангел ме пазеше, се промъкнах до вас. Татарите са обкръжили град Коломна от всички страни. Войската им е многобройна. Водеше ги млад хан, син на техния най-главен хан Чагониз. Изведнъж на третия ден от татарския стан се разнесе зверски вой и барабанен бой. Пленниците ни казаха, че, изглежда, техният хан Кюлкан е убит от руска стрела. Ето защо виели, оплаквайки се на своя си бог. Благодарение на тази суматоха и преминах. Татарите ще дойдат тук с огромна сила и ще се разлеят по полето както водата при пролетното пълноводие, и тогава за нас няма да има изход… Които от жените могат, нека бягат на север, в Новгород, Кострома, Галич* или край Бялото езеро**. Трябва да се скрием в горите, в пустошта. Във Владимир ще има сеч и едва ли ще устискаме до пристигането на баща ми, княза.
	[* Галич — за пръв път се споменава през 1238 година като Галич Мерски, т.е. намиращ се в земята на угро-финското племе мери, за да се отличава от друг древен град, известен като Галич Волински (столица на Галицко-Волинското княжество). Разположен е на брега на Галицкото езеро (в басейна на река Кострома). През 13 век е център на Галицкото княжество, през 1363 година е присъединен към Московското княжество, а през 1427 година издържа едномесечната обсада на казанските татари. — Б.пр.]
	[** Бяло езеро — езерото, край което е възникнал град Белоозеро (Белозерск). — Б.пр.]
	Княгиня Агафя твърдо заяви:
	— Ние няма да ви напуснем. Заедно ще изпием горчивата чаша!
	Двете й снахи заплакаха и казаха:
	— Никъде няма да тръгнем без вас! Защо да отиваме в студените гори и пустошта? Там, с малки деца, все едно ще загинем! По-добре е да се бием заедно с вас тук, на стените!
	— Това не е женска работа! — отбеляза войводата Пьотър Ослядукович.
	Седящата между снахите млада заварена княжеска дъщеря-сираче, Прокуда*, се намеси:
	[* Прокуда — лудетина. — Б.пр.]
	— А пък аз съм чувала, че татарските жени яздят коне и се бият рамо до рамо с мъжете и братята си.
	— Млъкни, Прокуда! — строго каза княгиня Агафя. — Съвсем си престанала да слушаш. Вместо да си седиш в стаята, на стената ходиш и с простите смерди* разговори водиш!
	[* Смерди — название на селяните, свободни или зависими, членове на териториалната община, които имат собствено стопанство през 9–13 век. — Б.пр.]
	— Все пак ще избягам от вас и ще се добера до задволжските гори при кръстника си. Защо само да седим и да въздишаме? По-добре е да се бием в гората или в полето. Защото, когато поиска, смъртта ще ни намери.
	— Ще те заключа в стаята ти! — разкрещя й се княгиня Агафя.
	— Като дойдат тук татарите, и стаи няма да има, и нас с теб няма да ни има!
	— Що за нахална мома! — простена княгинята. — Ей, бавачке, отведи Прокуда в стаята й!
	— Днес има урок в училище. Позволи ми да отида да се простя с учителя!
	И Прокуда избяга.


	Единайсета глава
	В гръко-руското училище

	В малката каменна пристройка към катедралата се събираха момчета. Отръскваха и измитаха с метличка цървулките си в пруста. Влизаха навътре, сваляха шубичките си и ги захвърляха в ъгъла, след което вземаха един дървен гребен от поличката и сресваха късо подстриганите си коси. Отиваха в средата на стаята, бавно и чинно се кръстеха към иконата с горящото кандило и се приближаваха до учителя, седящ в резбовано дървено кресло, като му казваха високо:
	— Живот и здраве дълги години, Максим Далматович!
	Учителят, мургав, чернобрад и с голям остър нос, поглеждаше строго децата и сухо им отговаряше:
	— Сядайте на масата и отваряйте книжката!
	Момчетата бяха дванайсет. Те чинно сядаха върху скамейките от двете страни на дългата и тясна брезова маса и разтваряха пред себе си ръкописни книги от съшити пергаментови листа, зацапани, омазнени и вече използвани от предишни ученици.
	— Стани! — каза учителят и, като свали кожения си калпак, го окачи на дървен гвоздей на стената до поличката с книги.
	Момчетата станаха. Едно от тях каза молитва.
	— Седнете!
	Децата седнаха. В този момент вратата се отвори и в стаята влетя Прокуда. След нея влезе възрастна бавачка. Свали шубичката на Прокуда, оправи й сукманчето и седна върху едно сандъче в ъгъла.
	Прокуда се поклони до кръста на учителя, изрецитира приветствието и седна до другите ученици, като избута с лакът крайния.
	Учителят прекара тъмната си мургава ръка по черната си брада, изкашля се и започна:
	— Днес трябва да ви кажа едно важно поучително слово. Булатка, гледай към мен, а ти, Верещага*, престани да буташ Чапига**! Гледайте ме в очите!
	[* Верещага — Драка. — Б.пр.]
	[** Чапига — дръжка на плуг. — Б.пр.]
	Учителят силно се закашля.
	— Аз съм калугерът Максим и работата ми е да пиша книги и да уча такива малки деца, като вас, на грамотност. Вие изучихте всички буквички и вече възнамерявах като по стълба да ви издигна в изучаването на часослова*, псалтира и прочие божествени премъдрости.
	[* Часослов, псалтир — богослужебни книги. — Б.пр.]
	Момчетата го слушаха със зяпнали уста, а, подпряла буза с юмруче и свъсила вежди, Прокуда се опитваше да разбере мъгливите за нея думи на учителя.
	— Това училище, наричано „гръко-руско“, е основано от великия княз Константин Всеволодович, доблестен и мъдър господар, велик владимиро-суздалски княз. Той е държал при себе си много учени хора, обичал е книгите и сам е писал. Само гръцките му книги са били повече от хиляда, като често сам си ги е купувал или пък ги е получавал като дар от цариградския патриарх…
	Учителят закри лицето си с ръце, наведе се над масата и замълча. Децата се подбутваха едно друго с лакти и се питаха на ухо: „За какво ни говори всичко това? Какво му става?“
	Учителят свали ръцете си и тръсна глава:
	— Дойде тежко и трудно поносимо време. Над нашия славен град Владимир, в който като кандило в нощта свети това училище, надвисват черни облаци, носещи буря и мълнии и искащи да превърнат всичко във въглени и пепел. И това училище, и това скъпоценно книгохранилище — какво означават те за един народ, див и варварски? Ще грабне татаринът тези скъпоценни книги — паметници на отминалите векове — и ще ги хвърли в огъня, за да си опече конски бут.
	Учителят изтри с ръка очите си и огледа с внимателен и прощален поглед децата:
	— Днес е нашият последен урок. Отсега нататък мястото ви е на стените на града. Ние, възрастните, ще вземем мечове и копия, а вашата задача ще е да помагате на бащите и братята си — да събирате стрели, да носите вода и хляб…
	— Точно това искаме! — възкликнаха момчетата.
	— А сега имам още една, последна молба към вас. Може би татарите ще нахлуят в училището и ще го подпалят. Да свалим книгите от книгохранилището в мазето, да ги сложим в сандъци и да ги затрупаме с камъни. Който от вас оживее, ще си спомни, след като си тръгнат татарите, за това мазе и ще изнесе книгите на Божия свят, а вашите деца и внуци ще се учат по тях. Наш свещен дълг е да скрием тази скъпоценна факла на знанието… Надявайте хламидите* си!
	[* Хламида — у древните гърци — мъжко вълнено наметало със закръглени форми, което закривало плещите и се закопчавало на гърдите или на дясното рамо. — Б.пр.]
	Децата скочиха и започнаха да се обличат, като се радваха на предстоящата интересна работа. Прокуда се приближи до едно от момчетата и го дръпна настрана:
	— Булатка! Никому нита дума за това, което ще ти кажа! Потърси и ми донеси някакви шаяче, гащи, риза и цървулки…
	— Ама аз нямам нищо ново, всичко е съдрано!
	— Именно съдрано ми трябва. Мамичка е замислила да се залости в катедралата и да се подпали, ако дойдат татарите… А аз ще се преоблека като момче и ще избягам в гората. Ще се бия с татарите, докато не ги изгоним…
	— И аз ще дойда с теб, Прокуда! Всичко ще ти донеса! — зарадва се Булатка. — И другите деца ще дойдат с теб!…


	Дванайсета глава
	Скръбни дни за град Владимир

	Татарите се появиха внезапно пред града. От градските врати на разсъмване все още излизаха няколко десетки селски шейни, с които тръгваха граждани, искащи да се спасят в горите, а по пладне град Владимир вече бе отрязан от останалия свят.
	Отначало татарите се приближаваха към града бавно и мирно, съвсем като народа, събиращ се на площада в деня на храмовия празник. С всеки изминал час те ставаха все повече и скоро изпълниха всички околни поля. Навсякъде задимяха огньове, край които се разположиха обозите. Татарите разпрягаха конете си и се държаха така, сякаш нищо не ги заплашва и съвсем не се боят от руската войска.
	След това техни конници, яхнали яки коне, започнаха бързо и вкупом да препускат пред стените на Владимир. Бяха облечени с дългополи, сиво-кафяви като земя шуби и кожени калпаци, прикриващи с отпуснатите си краища лицата и вратовете им, така че се виждаха само кривогледите им очи. Татарите крещяха силно и ругаеха. В тихия мразовит въздух ясно звучаха тяхната странна и непонятна реч и дивите им възгласи.
	Цялото население на Владимир побърза да се качи на стените, за да види воините от невиждания досега народ, за чиито странни обичаи и жестокост се разказваха толкова ужасяващи разкази.
	Княгиня Агафя и снахите й, княгините Мария и Христина, съпроводени от приближените боляри и бавачки, също се качиха на крепостната стена в близост до Златните порти. Там вече бяха войводата и младите князе Всеволод и Мстислав*, които внимателно наблюдаваха придвижването на татарските войски.
	[* Мстислав Георгиевич (1218–1238) — най-малкият син на великия княз Георгий Всеволодович, убит при превземането на Владимир (1238). — Б.пр.]
	Към Златните порти се приближи отряд, в който изпъкваха изящно облечени с раирани и пъстри дрехи ханове. Под тях танцуваха отлични едри коне със скъпа сбруя, обточена със злато. Някои от конниците бяха с ризници, други — с блестящи брони. Хановете бяха съпровождани от стотня воини с дълги тънки копия.
	Преводачът, на външен вид — половецки изменник — се приближи върху петнистия си кон до портите и се обърна към стоящите на стената:
	— Не стреляйте! Слушайте! Великият джихангир, Бату хан, пристигна тук със своята могъща и непобедима войска. Знае ли великият княз и господар Георгий Всеволодович за пристигането на великия хан в земите му? Защо вашият княз все още не се е явил с поклон пред великия хан? Защо той не праща дарове, не полага клетва за вярност и не отваря градските порти? Къде се крие вашият княз? Доведете го тук, за да говорим с него!…
	Стоящите на стените боляри тихо си шепнеха, а войводата въздъхна:
	— О, тежки времена!
	Някои от по-нетърпеливите владимирци изстреляха по някоя и друга стрела. Ранен татарски кон се завъртя на едно място. Татарите тутакси отвърнаха с десетина стрели. На стената някой извика.
	Татарският преводач продължаваше:
	— Не стреляйте! Гледайте тук! Познавате ли кой е пред вас?
	Двама конници влачеха с ласата си висок и слаб юноша. Той не се дърпаше, а залиташе от слабост и краката му се движеха като вдървени. Поддържаше го надянатото на врата му въже. Конниците опъваха краищата на въжето. Така понякога ловците водят опасен див звяр, като опъват въжето в противоположни посоки, не давайки на звяра възможност да се нахвърли върху съпровождачите си.
	От стената се разнесе отчаян вик. Той бе на княгиня Агафя, която позна у пленника сина си, княза Владимир, заминал да отбранява Москва. Като видяха юношата, оставен в жестокия студ по едни платнени гащи и риза и с парцали вместо ботуши на краката му, жените, стоящи до княгинята, гръмко заридаха.
	— Сине мой, Владушка! — стенеше обляната в сълзи княгиня Агафя. — Какво са направили с теб?
	— Не плачи, майчице моя! — отвърна й отдолу княз Владимир. — Не отстъпвайте родния ни град! Избивайте ги и от нищо се не бойте! Те няма да останат дълго по нашите земи и скоро ще си заминат за Дивото поле! Мъчиха ме и ме оскърбяваха, но не можаха да ме сломят. Те нямат власт над нас! Дръжте се здраво! Отблъснете неприятеля!
	Съпровождащите го започнаха да стягат примката на шията му.
	— Достатъчно! — намеси се преводачът. — Замълчи! Чуйте ме, упорити владимирци! Пред вас е неразумният горделивец, младият княз Улдемир. Вижте каква жалка съдба си е избрал. Наказан е за това, че не пожела да се покори пред великия джихангир. Ето какво очаква всеки, който е дързък и упорит. Градовете Рязан, Пронск, Ижеславъл, Мушкаф и деветдесет и девет други са превзети и превърнати в пепел. Непокорните им жители са избити или взети в плен. Княз Улдемир е пред вас и ние го водим на въже като мечка, забавляваща хората. И вие ли искате същото? Предайте ключовете от градските порти и ще ви бъде добре, спокойно и светло под властта на нашия велик Бату хан!…
	— Не го слушайте! — крещеше Владимир. — Отбранявайте се! Татарите не знаят що е милост. Дори и да се предадете, пак ще ви съсекат! Лъжат те, окаяните!
	— Ще умрем, но няма да се предадем! — отговориха му от стената.
	Князете Всеволод и Мстислав, а заедно с тях и цялата тълпа на стената, подхванаха:
	— Ще умрем, но няма да се предадем! Заминавайте си във вашите си степи! Нямате работа по руската земя!
	Татарите тръгнаха обратно. Двамата конници, пазещи Владимир, го събориха на земята и го повлякоха по снега след себе си като мъртъв труп.
	През същия ден татарите издигнаха на могилата срещу Златните порти жълта шатра, а от двете й страни — десетина кръгли като шапки, бели и черни плъстени юрти. Наоколо задимяха огньовете на многобройната стража.
	Жителите на Владимир внимателно наблюдаваха от крепостните стени действията на татарите. Никой не продума за предаване и покорност. Всички знаеха каква участ очаква пленниците и всички бяха чували за уловките на татарите, опитващи се с хитрост да проникнат в града — „само ги пусни, след което няма пощада за жителите“.
	Князете Всеволод и Мстислав искаха да излязат с дружинниците си през градските порти и да влязат в бой с татарите:
	— Ще умрем, но ще умрем на полето на честа!
	Старият войвода Пьотър Ослядукович не им позволи:
	— Ще успеем и да умрем, и много татари преди това да изтребим. Но по-разумно е да се изчака. Нашият господар, великият княз Георгий Всеволодович, не седи със скръстени ръце. Той събира голяма рат и скоро ще се яви на помощ тук, за да спаси земята ни и престолния град.
	Докато татарите се готвеха за пристъп, голям техен отряд се отдели и се отправи към Суздал. Градът се защитава два дни. На третия ден татарите нахлуха в Суздал, разграбиха го, опожариха княжеския дом и Дмитриевския манастир и избиха жителите. От суздалците се спасиха само тези, които предварително бяха избягали в гората. Татарите безмилостно сечаха всички: старците, безпомощните старици, сакатите, слепите и, въпреки че обикновено щадяха църковниците, в Суздал избиха и поповете, и монасите, и монахините. Живи останаха само младите монахинчета, отведени от татарите в плен.
	От разгром се спаси стоящият настрани, сред гъстата гора, Богородичен девически манастир. Бързайки да се върнат в лагера си край Владимир, татарите така и не го намериха.
	На шести февруари* хиляди татари помъкнаха към стените на града странни, направени от греди съоръжения, каквито владимирци не бяха виждали дотогава. Татарите докарваха с шейни големи камъни, блокове замръзнала земя, сухи вършини и греди и струпваха всичко това на купчини, сечаха дървета и дялаха по тях стъпала, по които се готвеха да се покатерят върху крепостните стени.
	[* 1238 г., а по летоброенето от онова време — „през 6746 г. от сътворяването на света“. — Б.а.]
	Набързо оградиха града с гъст плет, за да изловят бягащите граждани.
	Вече нямаше никаква надежда за владимирците. Татарите бяха толкова много, че на един гражданин се падаха по двайсет противници. Със сълзи на очи владимирците се прощаваха помежду си:
	— Утре, в деня на паметта на свети Теодор Стратилат*, снежната виелица ще ни изпее „Вечна им памят!“!
	[* Теодор Стратилат (?-319) — великомъченик. Родом от Евхаит в Мала Азия, той е бил военачалник (стратилат) на римските войски в град Иракли (близо до Черно море). Заради набожността си е убит по заповед на император Лициний (308–324). — Б.пр.]
	На разсъмване на седми февруари татарите се нахвърлиха от всички страни върху града.
	Княгиня Агафя, двете й снахи, приближените им болярки и старшите попове и монаси се скриха в каменната катедрала. Там ги очакваха епископът, владиката Митрофан, висок и слаб, с черна брада и възпалени черни очи. На амвона пред иконостаса, редом с него, стоеше цялото духовенство в черни погребални раса и пееше в хор молитви. С ниския си силен глас епископът призоваваше всички спокойно, смело и с вяра да посрещнат неизбежната мъченическа кончина.
	— Вместо да се съпротивлявате на врага, се покорете на Божията воля и помислете за спасението на душите си! Ще ви подстрижа всички в монаси и, облечени в схима*, ще придобиете ангелски лик, а убити от безбожните татари, ще се възнесете направо при Господ, нашия Всевишен бог, в райските владения… Погледни към нас, Господи, и простри над нас невидимата си ръка! Приеми в мир душите на твоите раби!
	[* Схима — най-висша степен на монашество, при която се изискват големи ограничения и пълно отричане от света, а също така и дрехата, носена от монаси, приели тези ограничения. — Б.пр.]
	Един след друг присъстващите в храма се приближаваха до владиката Митрофан, който отрязваше от всеки кичур коса като знак на покалугеряване, и чертаеше с миро* кръстове на челата им. Посветяваните в схима надяваха на главите си черни качулки** и се хващаха здраво за ръцете един за друг. Всички стояха в гъсти редици и пееха свещени псалми***. А отвън се разнасяха грубите гласове на разярените татари и дивите пронизителни вопли на убиваните жени.
	[* Миро — светено масло, което се употребява при църковни треби. — Б.пр.]
	[** Качулка — островръх черен калпак със зашит бял кръст. — Б.а.]
	[*** Псалм — лирична религиозна песен от еврейски произход за възхвала на бога. — Б.пр.]
	Вече се чуваха тежките удари на гредите в църковните порти и трясъкът на чупещите се дъски, когато, изведнъж, княгиня Агафя се усети, че осиновената й дъщеря Прокуда не се вижда никъде. Започнаха да я викат, бавачките се качиха горе, в галерията и в камбанарията, но никъде не намериха Прокуда.
	— Ще погине без покалугеряване момата, без да се е покаяла! — стенеше княгиня Агафя. — Няма да попадне заедно с мен в райските владения! Ах, нещастната аз! Всичките си роднини наведнъж ще изгубя!


	Тринайсета глава
	Живият огън

	От високия бряг на Клязма Бату хан съсредоточено наблюдаваше щурма срещу град Владимир. Пурпурните отблясъци от пожара преливаха върху златната сбруя на коня му. В червени искри проблясваше златната украса на стоманения му шлем.
	Към главната порта, като вълна след вълна, прииждаха все нови и нови татарски конници. Оставяха конете си долу и се катереха нагоре по стълбовете и обсадните стълби.
	Горе, върху каменната стена, се водеше отчаяна битка. Владимирците упорито се защитаваха. Татарите се вкопчваха в битка с тях и се опитваха да скочат от стената във вътрешността на града. Руски ратници бързаха на смяна на загиналите, но бойците оставаха все по-малко и по-малко, а нови тълпи от татари, като непрекъснат поток и с буйни викове, се изкатерваха на стената.
	Върху нисък светлокафяв кон от лявата страна на Бату хан, като неподвижен идол седеше широкоплещият и набит Субетей-багатур, който мълчаливо гледаше по посока на града, откъдето се чуваха грохот и протяжен вой. Отдясно пък на Бату хан, върху дебелокрак раванлия се свиваше слабият и прегърбен темник Бурундай.
	— Виж, джихангире! — обърна към Бату хан жълтото си голобрадо лице Бурундай. — Воините на хан Гуюк са подпалили града от две страни!
	Лицето на Субетей се изкриви.
	— Воините на Гуюк хан винаги закъсняват! Не те, а самите урусути са подпалили града си…
	— Защо се бавят „непобедимите“? — извика Бурундай.
	— Недей да слушаш Бурундай! — озъби се Субетей-багатур. — Обсадените са храбри и упорити само сутрин. Трябва да се изчака и по пладне насам ще се заклатушкат треперещи старци с брокатени шуби, които ще ти поднесат ключовете от града върху златен поднос… Така е!… Така е било винаги — и в Китай, и в Тангутия, и в Бухара, и в Самарканд! Така ще стане и днес тук!
	Но Бату хан не искаше да чака. Крещеше и бесуваше. Враният му жребец танцуваше и подскачаше на място, и напираше да се понесе напред.
	— Темнико Бурундай, препусни до портата и провери дали не си е легнал да поспи там китайският майстор Ли Тунпо?!
	Бурундай изплющя с бича си и пъстросивият му раванлия се понесе напред като стрела.
	Дългият и тежък таран с желязно чело при портата изскачаше с грохот от дървеното си скеле, поставено върху плазове, и се удряше във вратата. Полуголи пленници залюляваха таран съгласно равномерното броене:
	— Удряй по-силно! Удряй още!
	Монголите биеха пленниците с бичовете си, за да ги принудят да удрят по-силно. Някои от пленниците отказаха да помагат на врага и монголите ги съсякоха на място.
	Отгоре, от бойниците и прозорците на църквичката при Златните порти хвърляха тухли, горящи главни и целеха със стрели монголите. Под ударите на тарана дъбовите крила трещяха и най-накрая се пръснаха. С ликуващ вой татарите се хвърлиха напред, като с натиска си събаряха конете на посрещащите ги защитници.
	Тясната улица бе преградена с греди, каруци, шейни и натрупани стобори. Владимирци посрещаха татарите с удари с топори и тежки криваци. Защитници седяха и по покривите на къщите, като стреляха с натегнати лъкове и запокитваха тежки камъни отгоре… Улиците все повече и повече се задръстваха от трупове, но нищо не можеше да спре нахлулите в града разярени насилници. Те скачаха от конете си, смъкваха дрехите от мъртвите, разграбваха домове и дюкяни и отново скачаха върху седлата, напирайки напред. Техните дребни яки коне се спъваха, катереха се по преградите, прескачаха гредите и падаха заедно с ездачите си. Нукерите упорито разчистваха пътя за идващите след тях Бату хан и неговата свита.
	Джихангирът напредваше бавно. Враният му кон мърдаше уши, пръхтеше и прескачаше все още мърдащите ранени. Стонове, диви вопли и тържествуващи викове се разнасяха от всички страни.
	Бату хан се спря пред каменната катедрала на главния площад, пред която се тълпяха „непобедимите“. При приближаването му воините прекратяваха грабежа и се просваха по лице в снега. Без да ги поглежда, Бату хан запазваше надменното си величие. От време на време хищна усмивка изкривяваше неподвижното му лице. Каза на Субетей-багатур:
	— След Болгар и Рязан, това е третата столица, която превземам!
	Субетей прогъгна:
	— Така е! А към края на великия поход на монголите ще имаш на огърлицата си деветдесет и девет столици!…
	— Къде са обещаните от теб старци с ключовете? — насмешливо го попита приближилият се Бурундай с тънък глас.
	— Още по-зле за тях, ако не дойдат сега! — обърна му гръб Субетей.
	— Още по-зле за тях! — повтори Бату хан. — Няма да слушам молби за милост… Целият град ще бъде изклан! Днес оскърбената сянка на хан Кюлкан ще се напие до насита с урусутска кръв.
	Високата величествена катедрала, изградена от бели камъни, се оказа непревземаема твърдина. Около входната й порта се суетяха татари, опитващи се да разбият с топори тъмните дъбови крила, украсени с изкусна резба. От катедралата се донасяше плавното протяжно пеене на много гласове.
	— Какво пеят там? Къде е преводачът? — попита джихангирът.
	— Тук съм! — отзова се княз Глеб. — Скрилите се в катедралата хора сами си пеят панихидата, за да им е по-лесно да умрат.
	Нукерите довлякоха дълга греда. Люлеейки я на ръце, започнаха равномерно да удрят по катедралните порти и скоро ги разбиха.
	Пеенето се чу по-ясно. В тъмния отвор под входната арка се показаха изкривени от ужас женски лица. С черни качулки с пришити над челата бели кръстове и с черни дрехи и държейки запалени восъчни свещи, жените провлечено пееха: „Със свещен упокой!…“
	На издигнатото място пред катедралата застана епископ Митрофан с черна риза и златна митра* на главата. Бе вдигнал високо с две ръце златен кръст и, благославяйки на четири страни с него, викаше със звучен глас:
	[* Митра — златна корона със скъпоценни камъни, която се носи през време на богослужение от висши духовни лица. — Б.пр.]
	— Покайте се, братя и сестри! Настъпи денят на страшния съд! Не се страхувайте!… Душите на убитите ще почиват в селенията на праведните!… Покайте се!…
	Бледните треперещи жени, застанали в няколко реда в страхотната теснотия, крещяха, широко отваряйки уста:
	— Спаси ни, Господи!… Покайваме се!…
	Други продължаваха меланхолично да припяват: „Със свещен упокой!…“
	Бату хан изтича по стъпалата до каменния притвор, надникна в катедралата и подхвърли на тълпящите се нукери:
	— Уррагх! Смели соколи, пред вас има белоснежни чапли и тлъсти патици! Ловете ги, защото плячката е наша!
	Монголите закрещяха радостно:
	— Уррагх! Кху-кху, монголи!
	Портата бе твърде тясна за тълпите блъскащи се монголи, които желаеха да проникнат в катедралата. Облечените с дълги черни раса монаси ги посрещаха с яростни удари с топори, избивайки напиращите воини. Купчината съсечени тела растеше пред вратата и закриваше достъпа до плячката.
	— С огън! — прошепна на джихангира Субетей-багатур.
	— Запалете огън! — извика Бату хан.
	Нукерите изпотрошиха съседните стобори и запалиха огромен огън в притвора. Високият пламък закри тъмния вход. Огнените езици се втурнаха навътре в катедралата, лижейки яките каменни стени. От горните й прозорци заструиха кълба черен дим. От катедралата продължаваше да се донася, през дима и огъня, протяжното меланхолично пеене, прекъсвано от отчаяните викове на жените.
	Все по-нагоре се издигаше пламъкът и все по-тихо ставаше пеенето. Монголите чакаха, поразени от упорството и непримиримостта на владимирските жени.
	Последните викове затихнаха. Долетя самотен жален плач и прекъсна. Чуваше се само трясъкът на горещите дъски.
	Монголите разхвърляха огъня и нахлуха във вътрешността на катедралата. Измъкваха полубезчувствените жени, влачеха ги на площада, изтръгваха от ръцете им децата и ги хвърляха в пламтящите наоколо къщи. Смъкваха дрехите на жените, нахвърляха се върху тях, насищаха им се, отрязваха им гърдите, разпорваха коремите им и бързаха към конете си. Натоварвайки ги с вързопи с плячка, монголите се отдалечаваха в търсене на нови печалби.
	Бату хан запазваше надменно спокойствие, очаквайки на площада своята част „свещена плячка“*.
	[* Съгласно строгите закони на „Яса“, всеки нукер и обикновен воин след битката е бил длъжен да се приближи до джихангира и, отпускайки се на дясното си коляно, да постави пред Ослепителния най-ценната една пета част от всичко заграбено. Освен това, определена част се е заделяла, за да се изпрати в Монголия на великия хаган. — Б.а.]
	Върху разстлани женски шуби растеше грамада от разноцветни огърлици, сребърни и златни кръстове, гривни, пръстени и други скъпи украшения. Там се хвърляха и брокатени попски ризи, болярски шуби, сребро от иконите, златни свещени чаши. Върху всичко това се мъдреше златната мирта на епископ Митрофан.
	Пак там монголите довлякоха изгубилата съзнание велика княгиня Агафя и я положиха пред копитата на врания кон…
	Бату хан гледаше равнодушно как воините смъкваха от нея копринените й дрехи, бисерните украшения от главата й, червените й чепици със сребърни налчета, като хвърляха всичко в общата купчина.
	— Дзе-дзе! Кой иска урусутската красавица? — попита Бату хан. — Отстъпвам я!
	— Разбира се, че темникът Бурундай! — закрещяха, смеейки се, монголите. — Бурундай обича едри жени!… Виж, Бурундай, каква само гръд, а?! Това розово виме е като на най-расова биволица!…
	Бурундай се приближи до голото безпомощно тяло и дълго го разглежда. Навел глава, пъстросивият му кон пръхтеше и се дърпаше назад. Пъшкайки, Бурундай слезе от него. Като сдържаха нетърпението си, неколцина хилядници се струпаха почтително в полукръг, желаейки да изпробват след Бурундай почетната плячка.
	Княгиня Агафя се свести… Не плачеше и не викаше, а, като се опитваше да прикрие с ръце голото си тяло, цялата настръхна от студ и ужас и с вперен поглед наблюдаваше приближаващата към нея суховата кокалеста фигура…
	Монголите довлякоха пред Бату хан як старец, който бе овързан с ласата им, но упорито се опитваше да се освободи.
	— Заповяда ни да ти показваме смелите вражески багатури, джихангире! — каза приближилият се стотник Арапша. — Този старец бе останал последен в дома на урусутския бог. Биеше се сам срещу всички… Нито димът, нито огънят, нито трите стрели в хълбока му не го повалиха…
	— Берикеля! — каза Бату хан. — Коназ Галиб, разпитай стареца!
	Княз Глеб попита пленника как се казва и отдавна ли служи във войската.
	— Казват ми Шибалка. Трийсет години стоях като страж на градската стена до Златните порти.
	— Прощавам вината ти! — величествено каза Бату хан. — Вземам те при себе си като нукер.
	— Шибалка! — преведе княз Глеб. — Великият татарски цар ти оказва голяма милост. Прощава ти, че поради твоето недомислие си се осмелил да се биеш срещу неговото царско величие. Взема те на служба при себе си. Падни на колене и му се поклони доземи!
	Шибалка свирепо въртеше своите налети с кръв очи и отваряше широко уста, задъхвайки се, защото три стрели стърчаха от хълбока му.
	— Хубаво, ще му служа честно и почтено! Дайте ми моето вилообразно копие и аз ще го забия в дебелия корем на великия татарски цар! И теб, предателю, ще съсека!
	И, като събра последните си сили, старецът заплю с кървава пяна княз Глеб в очите…
	— Жълтоухо куче! — разкрещя му се Бату хан, като удари по лицето с бича си Шибалка, който, без да трепне, продължаваше да стои изправен, въпреки че четирима монголи се увесиха мощно на ръцете му.
	— Ей, нукер! — изхриптя Субетей-багатур.
	Най-близкият нукер скочи от коня си, измъкна от ножницата й кривата си сабя и по диагонал я заби до дръжката в корема на Шибалка.
	На устните на стареца се появи кръв и на тънка струйка потече по бялата му брада.
	— Ще дойде ден, когато земята ни ще е свободна! — извика Шибалка, бавно приседна и падна по лице в снега…
	Така погина славният град Владимир — украшението на североизточна Рус, бързо издигнал се сред останалите градове на руската земя, сякаш на смяна на великия Киев.
	Красяха го забележителни белокаменни храмове. Далече се разнасяше славата на великолепния му княжески дворец, предизвикващ възхищение у всички чуждоземци. Златните му порти, съединени с триумфална арка с крепостните съоръжения, говореха за мощта на града като военна твърдина. Подобно на Киев, на търговския му площад шумяха търговци, пристигнали от всички краища на света. Работата в занаятчийските му квартали не преставаше. Навсякъде високо се ценяха изкусните изделия на владимирските майстори, а още по-широко се разнасяше славата на владимирските майстори-каменари, издигнали в суздалските градове прекрасни храмове, украсени отвън с художествени скулптури.
	Владимир бе богат и славен не само с изобилното си благосъстояние, не само с богатството на своите боляри и търговци, но и с просвещението си, библиотеката си, чудесните стенописи на храмовете си и събраните художествени произведения във великокняжеската хазна.
	И ето че сега, стъпкано от дивите монголски орди, всичко това се превърна на прах и пепел.


	Седма част
	Евпатий Неистовия




	Каква гробовна тишина навсякъде!
	Каква унила пустота наоколо!
	Всички, които бяха живели тук,
	благославяйки съдбата,
	лежаха върху камъните и спяха
	мъртвешки сън.
	В. Юго* Източни песни
	[* Юго, Виктор Мари (1802–1885) — френски белетрист, драматург, поети общественик. — Б.пр.]




	Първа глава
	Рязанският корен

	Отряд конници — всичките с железни ризници, ковани шлемове и стоманени наколенници — се придвижваше през Дивото поле по пътя от Чернигов за Рязан. Отрядът се бе разтеглил в дълга мълчалива върволица, святкаща на слънцето. Не се чуваха обичайните шеги, веселите възгласи и споровете. Колкото повече се приближаваха до Рязан, толкова по-често попадаха на разорени селища и опустошени гумна без нито един сноп по тях… Видно бе, че тук се бе разпореждала татарската орда!
	Начело на отряда, върху неспокоен половецки кон, яздеше млад витяз, който често се изправяше на стремената и изпитателно се взираше в мъгливата далечина. Тревогата му нарастваше непрекъснато — какво ли го очакваше там, в родния Рязан? Нима отрядът му ще закъснее, нима помощта му вече не бе необходима?…
	И си припомняше неотдавнашните дни.
	Черниговският княз Михаил бе посрещнал твърде негостоприемно пристигналия като пратеник от Рязан Евпатий Коловрат*. Като усмири прекомерната си гордост, Евпатий отдаде велика почит на княза, кланяйки се доземи:
	[* В някои древни източници Евпатий Коловрат е наричан „Евпатий Неистовия“. — Б.а.]
	— Доземи ти се кланям, княже, помогни ни! Великият рязански княз и господар Юрий Ингваревич ме изпрати да те моля да не ни оставиш без помощ в злата беда!…
	И Евпатий разказа на черниговския княз и болярите за страшните мунгалски пълчища, които, като облаци от прелетни скакалци, надвисват през Дивото поле над Северна Рус. Всички рязанци, и стари, и млади, се бяха вдигнали в защита на родната земя. Но само рязанците са малко и няма да могат да се справят с безбройните татари!…
	— Хубаво говориш, Евпатий! — отвърна му Михаил Черниговски. — Но трябва да помислим върху молбата ти… Не можем да ти дадем току-така ратниците си!
	Болярите се разшумяха:
	— Не трябва да изпращаме срещу мунгалите нашия голям полк!
	— С какво ще остане тогава Чернигов?
	— Кой ще го пази?
	Дълго спориха болярите. Дълго ги убеждава и моли Евпатий. Най-накрая решиха да призоват ловците.
	Бирючите* нададоха зов и събраха черногорския народ. Евпатий се покачи на вечевия подиум и разказа за заплахата, надвиснала над Рязан и над цялата руска земя. Поговори с народа така, както бе свикнал да го прави по време на шумните рязански вечета в родния си град.
	[* Бирюч — глашатай. — Б.а.]
	Черниговците откликнаха дружно на словата му. Имаше много ловци, но каква бе ползата от такава войска — без оръжие, без коне, без топли дрехи…
	Евпатий се намръщи — в Рязан чакаха помощта му, а тук…
	— Чуй ме, Евпатий! Аз реших — каза му черниговският княз Михаил. — Избери си триста храбреци. Аз ще им дам отбрани коне, воински доспехи и запас за по пътя. А повече не искай, не мога да помогна!
	Евпатий благодари на черниговския народ и избра триста смели юнаци. Княз Михаил ги снабди с всичко необходимо и отрядът забърза към далечния, изнемогващ от атаките на врага, Рязан.
	След труден преход по рядко използвани пътища в степта отрядът наближи Рязан. Конниците ускориха препускането на конете си. На високия бряг на Ока, където до неотдавна се издигаше красивият град, те видяха само запустели и засипани със сняг руини.
	Конниците преведоха конете си по леда, сковал реката. В незамръзналите места и дупките в леда се виждаха вледенени тела. Върху отвесните скатове на бреговете, върху градските валове и пътя, навсякъде лежаха в безпорядък сковани от студа трупове.
	Яките дървени стени, ограждали града, бяха разрушени. През широката дупка на мястото на главната порта изскочиха подивели разрошени кучета. Те се пръснаха на всички страни и изчезнаха от поглед.
	Конниците предпазливо се промъкнаха през рухналите греди и купчините тухли и боклук и излязоха на главния площад. Евпатий с мъка позна мястото, където доскоро шумеше народното вече, където пъстрееха разноцветните куполи на катедралата, където стоеше великокняжеският палат с изящни балкони и високо дърворезбовано преддверие, откъдето понякога князът говореше с народа си. Всичко бе изгорил, всичко бе изравнил със земята бушувалият тук огън на татарския разгром!
	По средата на площада личаха следи от огромна клада. Търкаляха се обгорели човешки кости, черепи, опушени татарски шлемове и щитове.
	— Изглежда не са били малко и падналите тук татари! — говореха си ратниците.
	Те слязоха от уморените си коне и мрачно заоглеждаха опустошения град, безмълвен и печален като запуснато гробище. От височината на вечевия площад целият разрушен и опожарен Рязан се виждаше като на длан. Накъдето и да погледнеха, навсякъде виждаха смърт и пълна разруха…
	До оцелелия каменен вечев подиум лежеше на една страна опушената медна камбана, чийто могъщ глас бе свиквал рязанците на многолюдни шумни събрания.
	Евпатий бавно се отдалечи настрани. Ратниците се отдръпнаха, сторвайки му път.
	Той с мъка разпознаваше родните места. Ето ги каменните стъпала на църквата на ъгъла на улицата, а ето там, на могилата, някога бе неговата стара просторна къща. Сред рухналите обгорели греди сега самотно се издигаше само опушената голяма глинена печка.
	Евпатий с мъка се провираше през натъркаляните греди, камъни и железни колове. Отпуснал глава върху ръцете си, върху отломките седеше неподвижно някакъв човек. Имаше нещо познато в могъщите му плещи и в дългите му побелели къдрици…
	Изпод краката на Евпатий се изтърколи камък. Седящият се обърна:
	— Евпатий!…
	— Ратибор!…
	— Теб чакам, друже, — говореше Ратибор, докато прегръщаше младия воин. — Знаех, че ще дойдеш, защото държиш на думата си…
	— Дойдох, но късно! — посочи Евпатий овъглените развалини. — Къде са моите? Не знаеш ли?
	— Всичко е по Божията воля! Бъди твърд, Евпатий!… Старицата, майка ти, още дишаше, когато се добрах до тук. Татарите искали да отведат в плен жена ти, но тя се защитавала с брадвата. Тогава ги съсекли всичките.
	— А децата ми?
	— Отвели са ги в плен… заедно с другите…
	Евпатий мълчеше.
	— Евпатий! — продължи Ратибор. — Да догоним враговете! Да си разчистим сметките с тях!… Доведе ли черниговци?
	— Доведох, но малко — само триста души. Но всичките са храбреци — всеки един от тях, струва колкото десет.
	— Ще намерим още хора! Много народ се спаси в гората. Бях при сподвижниците. С всеки изминал ден стават повече. Да се съюзим с тях и да погнем татарите… Да вървим, друже!
	Евпатий огледа за последно развалините на родния си дом.
	— Да вървим!
	И приятелите се отправиха към вечевия площад. По пътя Ратибор разказа на Евпатий за гибелта на рязанските полкове в Дивото поле, затова как го бе прибрал младият княз Роман, как заедно са се придвижвали обратно към Рязан, как раненият му крак го е забавил по пътя, а княз Роман го е оставил, бързайки за Рязан. Как, едва оправил се, Ратибор забързал към вкъщи и пристигнал точно по времето на разгрома на родния им град. А татарите са тръгнали по посока на Владимир и наоколо не се забелязва никой от тях.
	Черниговските ратници отдъхваха върху овъглените греди, но, щом видяха Евпатий и Ратибор, станаха.
	Широкоплещест набит воин, старшият на черниговците, излезе напред:
	— Какво реши, Евпатий? Какво ще правим?
	Евпатий свали стоманения си шлем и огледа всички със спокоен поглед:
	— А на вас какво ви се иска, братя черниговци?
	— Ти ни повика на помощ на рязанците, но нали Рязан го няма вече? Татарите са го превърнали в гробище!
	Евпатий мълчеше.
	— Нима ще търпим това? — продължаваше старшият. — Ето ти нашата дума: решихме ние, черниговците, да тръгнем срещу татарите, за да отмъстим за руските хора!
	Евпатий се поклони ниско:
	— Благодаря ви, братя! И аз, и отец Ратибор мислим същото. Няма да се бавим, а ще тръгнем по татарските следи. Може да отървем някои от пленниците…
	— Да тръгваме! Да тръгваме! — разшумяха се ратниците.
	— Първо решете кой ще е войводата!
	— Евпатий! Нека Евпатий ни води!
	Старшият заговори отново:
	— Кой друг, ако не ти, Евпатий, ще ни поведеш срещу татарите? Ти знаеш всичките пътеки тук, а и си човек военен. А ние сме си орачи! Направо от ралото сме тръгнали да воюваме… Но не се бой! Ще съумеем и ние да защитим Рус! Няма да пожалим главите си. Ще сечем татарите така, както дърветата сечахме. Ще запомнят те мужишките ни топори!
	— Така е! Така е!
	— Благодаря ви, братя черниговци! — каза им Евпатий.
	Протяжен жалостен звук се разнесе над площада. Евпатий се обърна. Неколцина души вдигаха тежката камбана. Довлякоха три греди, издигнаха ги и свързаха заедно горните им краища. Едни дърпаха камбаната с въжета, други им помагаха, като я повдигаха по краищата. Най-сетне камбаната увисна. Ратниците смучеха пръстите си, изпод чиито нокти бе потекла кръв от напъването.
	— Не трябва да се търкаля така — поясни старшият. — Известно е, че вечникът е нашият народен глас!…
	Воините се приближиха до камбаната.
	— А може и да има още живи? — каза Евпатий. — Е, кой е най-младият? Бий камбаната! Не всички рязанци са избити от татарите.
	Младият дружинник разклати езика и го залюля с размах. Разнесе се силен, протяжен звук.
	— Покойниците няма да ги вдигнеш! — отбеляза един от ратниците.
	Дружинникът продължаваше да бие камбаната и медният й звън се понесе над опустошения град, над опожарените близки градски селища, долетя и до разрушените отдалечени села.
	Евпатий стоеше на вечевия подиум и зорко се оглеждаше на всички страни. Нима никой няма да откликне?…
	Но какво е това? От една черна изба изпод обгорените отломки се показа човек. Изправи се и, закривайки очи от слънцето, се загледа по посоката, от която звучеше вечевата камбана. След него се появи втори, трети… От тъмни дупки, от мазета, от незабележими скривалища и приземни етажи, отвсякъде заизлизаха изнурени, изцапани със сажди и прах ратници, старци, жени и деца. Поклащайки се и кретайки, те забързаха към площада.
	Мъртвият град оживя. Хората скачаха от купчина на купчина, спъваха се, падаха и отново ставаха. Бяха малко, но това бяха рязанци.
	В далечината, по снежните поля около града, се показаха черни точки. Крили се дълго хора бързаха към развалините на стария Рязан, откъдето ги зовеше познатият им призивен звън на вечника.
	Ратибор се втурна насреща им:
	— Жива е още Рус!… Жив е още рязанският корен!…


	Втора глава
	На горската поляна

	Тихо е в дремещата вековна гора. Ясно се чува как пада от някоя клонка разпарцаленият сняг, как скача белка или изпърхва самотна зимна птица. От време на време изпращяването на ствол от студа ще събуди тишината и ще прозвучи на далече в гъстата смърчова гора. Рядко високо горе, по върховете на стройните борове, поклащани от вятъра, ще се чуе тихо шумолене. И отново тържествената тишина ще изпълни с тайните си онемялата, сякаш застанала нащрек, стара гора.
	Снежните преспи са покрили храстите на калуната, хвойната и мечото грозде. Нито пеша, нито на кон да минеш. Само с къси ски, подплатени с конска кожа, можеше да се провреш през глухия гъсталак.
	Едва забележима виеща се пътечка, отъпкана в дълбините на гората, извеждаше на малка полянка. На нея се бяха събрали сподвижници. Тук бяха тези, които са имали късмет да се отърват от татарските наточени мечове или опънато ласо — мужици от опожарените селища, малцина оцелели защитници на Рязан и останали ратници от унищожени отряди. Там, зад гората, където се простираха родните снежни поля, се облива със сълзи мъката, святкат мечове, тече кръвта на руските хора и горят родните домове…
	Ратниците отдъхват, лежейки върху борови клонки и греейки се на огъня.
	Тих и задушевен глас подхвана песен:

	Защо вие, братя, сте се замислили,
	замислили, момчета, закахърили?
	Защо сте навели буйните си глави,
	защо сте навели ясните си очи
	към влажната земя?

	Няколко души дружно подхванаха:

	Още ли е зъл към нас вражият злодей,
	вражият злодей, татаринът зъл…

	Млад привърженик сърдито изръмжа:
	— Не за добро сте се разпели!… — и им обърна гръб с недоволен вид.
	Тежка ръка го удари здраво по рамото и той се обърна отново. До него стоеше висок и слаб мужик с кожух, шапка с наушници и топор в пояса.
	— Какво си се разграчил? — попита го той.
	Момъкът заразтрива рамото си:
	— Пфу, Звяга! Ама и ръчище имаш!…
	— Какво не ти харесва песента?
	— Татарите ще чуят…
	— Къде ти да се доберат дотук?! Ще потънат в снега.
	— Все тая, какво ти пеене сега…
	— А защо да не пеем?
	— Къщата ми изгориха… Тате съсякоха… Любаша отведоха… — плачливо проточи момъкът.
	— Ето какво било!… Че само на теб ли? Какво си се разхълцал? Всички сме го преживели, всички от мъката вкусихме! А утре лично ще отсечем опашките на косооките! Все пак ще ги прогоним!
	Момъкът недоверчиво поклати глава.
	— Не така! Не може без песни! — продължаваше Звяга, като се отпусна на постланите елови клонки. — Нашето дело е справедливо. Защо татарите не пеят весело, а вият като вълци? Тяхното дело е несправедливо. А справедливият човек винаги ще запее! Там е работата, я…	
	— А на мен търбухът ми пее от глад — не отстъпваше момъкът.
	— Виж го ти! — гръмко се разсмя трети привърженик, приближавайки се към тях. — Още ли не е сварена чорбата за теб?
	— Нищо! — спокойно възрази Звяга. — Щом закипи водата в котлето, ще се нагълтаме с рядка брашнена каша. Не придиряй само, че няма сол!
	— А и брашното ни е последната шепа…
	— И това ще ни е от полза — ще заспим по-дълбоко и насън пироги ще виждаме!
	Неочаквано се разнесе рязък вик:
	— Стой! Кой идва?
	През гората се приближаваше на ски широкоплещест, набит и късокрак селянин. Като оглеждаше сподвижниците, той често отмяташе глава назад и тогава черната му брада щръкваше напред. На рамото си носеше голям чувал с брашно. Неколцина сподвижници го доближиха. Останалите продължаваха да лежат, като подлагаха хълбоците си на излъчваната от огъня топлина.
	Насмешлив глас извика:
	— Ей, смелчаги-юначаги, гвоздеи остри! Притича сват от тъщата, направо от селото, извървял е версти сто! Довлякъл е голям чувал с тревно брашно. Който не е високомерен, който не е ленив, нека се приближи и да подложи чаша, длан или шапка! Побързайте блини да печете, че тестото ще спадне, кумовете ще отвикнат!…
	— Откъде брашно? Кой го донесе? — разшумяха се, приповдигайки се, мужиците.
	— Ето този щедър човек с брада като лопата. Татарището от печката го прогонило, започнал да фъфли и оттогава се нарича Ваула.
	Звяга подскочи:
	— Ваула! Свате!… — и се хвърли да прегръща приятеля си.
	— Досетих се, че вие тук гладувате, та ви довлякох малко брашънце — обясни Ваула.
	— Ех, че юнак! Ще ни нахрани до пръсване, точно когато търбусите ни са празни!… — говореха мужиците.
	— Сядай, Ваула, до нашия огън!
	— Не, до нашия!…
	— Разказвай какво се случи с теб? — разпитваше го Звяга. — Видях те как падна от рязанската стена в реката. Мислех, че си потънал…
	— Изглежда, че ми е още рано, та се измъкнах! Две денонощия из гората скитах, докато изсъхна.
	— Хо-хо-хо! — засмяха се мужиците. — Със своята ли топлина се суши?
	— А с чия друга? Бягах, колкото можех, и търсех сподвижниците, а се натъкнах на изселническо селище. Двама старци ме стоплиха, ски ми направиха, хляб и чувал с брашно ми дадоха. Върви, казаха, на север! Там ще срещнеш храбрите сподвижници. Кажи им, че доземи им се кланяме и им благодарим, че родината пазят! И ние, старците, вилообразните си копия точим и скоро при тях ще притичаме.
	— А какво се чува там, у нас?
	— Като че ли не го знаете? Времето е лошо, татарите се носят насам-натам, съсичат всички, душат с примки, никого не щадят.
	В далечината се чу протяжно изсвирване, след което и викът на стражата:
	— Ей, почакай! Кой там пристига на татарски кон?
	Закачливо му отвърна млад и звънък глас:
	— Конят е татарски, но ездачът е същият, като вас!
	На полянката излезе конник. Конят бе гърбонос и със слепнал като на хрътка корем. Бе с татарска сбруя, обсипана със сардоникс*, със сребърни токи и шарени дисаги. Върху коня седеше момче с голяма шапка и закърпен шаяк, опънат по тесните му гърди. Слабите му крака с кожени цървули бяха мушнати в късите татарски стремена. Отзад, вкопчил се в опашката на коня, се тътреше втори малчуган.
	[* Сардоникс — скъпоценен камък, вид халцедон, разновидност на ахата, с правилно редуване на тъмни, червено-кафяви и млечнобели слоеве. — Б.пр.]
	— Хо-хо-хо! — буботеха сподвижниците. — Виж го ти войскара!
	— Че и спътник си води, коня му за опашката да дърпа!
	— Май че доскоро е ходил прав под масата?
	— Виж какъв смел воин ни е изпратила баба!
	Младият конник се приближи към сподвижниците:
	— Приемете ни, добри хора. От татарския плен избягахме!
	— Браво, деца!
	— Ела, ела при нас, храбрецо! А какъв е този юнак, който се тътри след теб?
	— Това е Поспелка! Капна от умора… И двамата избягахме с коня, а сега се редуваме да ходим пеша.
	— Сядайте при нас, деца!
	Момчето слезе от коня, привърза го към една еличка и се приближи до огъня. Тъмните му очи изглеждаха огромни върху неговото бледо, изпосталяло лице. Момчето погледна към спътника си и прихна от смях:
	— Стига си хленчил, Поспелка! Спасихме се и всичко е наред!
	— А какво ще направят на Булатка?
	— Ние ще го измъкнем!
	— Че как така, деца, избягахте от плен?
	— Сега ще ви разкажа. Само че не ще ли се намери у вас, добри хора, сено, макар и едно снопче, коня да нахраним? Без него щяхме да загинем!
	— Какво му се прищяло?! Откъде да ти намерим сено? А и дисагите зад седлото ти, май са натъпкани със сухари?
	— А аз и не знам какво има в дисагите, те не са мои!
	— Ей сега ще видим какво са ти подарили татарите?!
	Сподвижниците се приближиха до коня, свалиха дисагите и развързаха ремъците им. Постлаха един армяк на снега и изтръскаха съдържанието на дисагите върху него. Оттам се посипаха домашнотъкана пола, извезана риза, сребърна чаша, няколко кръстчета и три цветни вързопчета. В едното се оказаха златни и сребърни обици, в другото — шепа черни и сребърни монети, а в третото, най-голямото — ситно натрошени сухари.
	— Ето това ще е от полза! — възкликнаха сподвижниците. — Макар че сухарите са малко, все пак ще спасиш коня!
	— Братя соколчета! Какво е това?! Заедно с обиците извергите са отрязали и ушите на момата!
	Мужиците скочиха и започнаха да си подават един другиму обиците:
	— Е, това ние ще им го припомним! Къде са тези крадци-разбойници? Откъде дотърчахте, деца?
	Момчетата приседнаха край огъня и започнаха да разказват бързо, като чак се задъхваха и се прекъсваха едно друго:
	— Ние сме от Владимир. Татарите подпалиха града. Ние, тримата, избягахме в гората и искахме да стигнем до сподвижниците… Хванаха ни татарите от отряда на бея Мурат — зли като зверове! Повлякоха ни на ласата си. Имат много пленници. Не им дават да ядат, само ги влачат след себе си с вързани ръце. В Ярустово татарите намериха бъчонки с вино и с домашна бира и се изпонапиха. Те заспаха, а ние с Поспелка прегризахме ремъците си, допълзяхме до коня на Мурат бей и избягахме. Жалко само, че не успяхме да измъкнем и Булатка!…
	Ваула стана:
	— Братя! Ярустово е наблизо, а аз знам пътя дотам. Да вървим!
	Сподвижниците се разшумяха:
	— Вярно бе! Може разбойниците още да пият за изтрезняване…
	— Ние със Звяга познаваме всеки пън там — добави Ваула. — Ще ви заведем!
	— Да вървим, да вървим! — започнаха бързо да се приготвят сподвижниците.
	— Поспелка! Отиват да спасят Булатка! — скочи чевръстото момче.
	— Юнак си ти! А как се казваш?
	— Аз ли? Прокуда ме наричат.
	— Какво? Прокуда ли? Ти да не си момиче?
	— А какво друго да бъда? — засмя се чипоносият малчуган, свали кожената си шапка и тръсна буйната си руса коса.
	Скоро отрядът от сподвижници се проточи един подир друг по посока на Ярустово. Най-отпред вървеше Ваула, а след него Прокуда и Поспелка. Брашното и малобройните вещи на сподвижниците бяха натоварени на татарския кон, воден от Звяга.


	Трета глава
	„Аман!…“

	Пълната и ярка луна светеше от беззвездното небе. Бързо плуваха малки облачета. Сякаш хващайки се за луната, те я закриваха за миг и продължаваха нататък.
	Ваула загрижено поклати глава.
	— Скоро ще се извие снежна буря! — каза той на крачещия до него брадат сподвижник.
	— Фъртуна се надига! — отзова се онзи.
	— Виелицата ни е сигурна — каза и Звяга. — Току-виж татарите се заврат в къщите и няма да ни забележат.
	Облаци скриха луната и гората веднага се обви с гъсти сенки и сумрак. Сподвижниците бавно се придвижваха на върволица напред, като се държаха близко един до друг. Първите бяха със ски, а пешаците упорито крачеха след тях, като пропадаха до коляно в дълбокия сняг.
	— По-близо, соколчета! Крачете дружно!…
	Снежната буря се изви внезапно. В далечината гората започна да ечи, а върховете на вековните борове и ели завиха. Вятърът прелиташе с пронизително свирене, вдигаше купища рохкав сняг и засипваше с него сподвижниците.
	Скоро отвсякъде се чуваше непрекъснато бумтене, трясък на чупещи се клони и грохот на падащи дървета.
	— Не изостава-ай! — крещеше Звяга.
	Все по-трудно бе да се върви. Бодящият сняг пареше лицата им. Вятърът ги събаряше на земята и спираше дъха им.
	— Ей, со-ко-ли!… Не изостава-ай!… — се разнасяха глухо провикващи се гласове.
	Сподвижниците вървяха дълго, упорито промъквайки се през бурята и опасявайки се да не изостанат. Знаеха, че гибел чака този, който се изгуби в гората.
	Най-сетне вървящият начело Ваула каза:
	— Сега ще тръгнем по-тихо, защото Ярустово е близко…
	През воя на вятъра до тях достигаше злобният лай на кучета. Те не джавкаха с обичайния нощен лай, а се задъхваха от ярост, без да млъкват нито за миг, хриптейки и давейки се, сякаш усещаха враг.
	Сподвижниците се спряха, вслушаха се и решиха:
	— Кучетата ни съобщават, че татарите са в селището!…
	— Приближи се, струпай се! — предадоха си един на друг.
	Събраха се в края на гората. Съсредоточено се взираха през поривите на прелитащия сняг. На слабата светлина на луната, често скриваща се зад облаците, се виждаха черните петна на къщите. Комините на някои от тях пушеха. Замириса на прегоряла мас и ръжен хляб. Тук-там в тесните прозорчета едва-едва просветваха мъждиви огънчета.
	Прокуда хвана Звяга за ръкава:
	— Ето там, в крайната къща е техният главен разбойник — бей Мурат.
	Звяга се ослуша:
	— Че той и сега шуми там и още не е мирясал.
	Поривите на вятъра донасяха хлипащ женски плач, жални стонове и виковете на пияни гласове.
	Звяга започна да раздава заповеди шепнешком. Сподвижниците го слушаха внимателно. После се разделиха и започнаха бавно да се промъкват през зеленчуковите градини. Малка група тръгна след Звяга, от когото не се отделяше и Прокуда. В аула поведе останалите. Измъченият Поспелка остана на края на гората, за да пази татарския кон.
	Виелицата стихна така внезапно, както и беше започнала. Сподвижниците се приближиха безшумно до стобора. Наблизо, притиснал се до стълба, дремеше един страж. Звяга се приближи до него и татаринът падна с широко разперени ръце. Татарските коне бяха вързани за оградата. В снега до тях лежаха изтерзани и голи човешки тела.
	— Господи, това пък какво е? — зашепнаха сподвижниците.
	— Да вървим! — припираше ги Звяга. — Може да успеем да спасим все някого!
	Сподвижниците отвързаха конете, яхнаха ги и предпазливо обходиха селището. По пътя си срещаха полудиви монголски и откраднати руски коне. Те ги хващаха и продължаваха нататък, като здраво стискаха в ръцете си своите вилообразни копия, топори, заострени колове и криваци.
	Като стигнаха до портата на селската ограда, трима се спешиха, пропълзяха до тъмнеещия се встрани плевник и го подпалиха. Сламата пламна весело. Червен език лизна покрива на плевника и изгасна. След това се разгоря отново и затрептя сред кълбата черен дим, озарени от пурпурните му отблясъци.
	— Напред, рязанци! — закрещяха мужиците от всички страни, като се втурваха в къщите.
	Отговори им яростният вой на татарите.
	Те изскочиха от топлите къщи на студа, объркани от неочакваната атака и с мъка се съвземаха от доскорошното си пиянство. Но конете им ги нямаше, а от тъмнината върху тях се нахвърляха невидими хора, събаряха ги на земята и ги сечаха с топори. Татарите бягаха през задните дворове, но сподвижниците ги догонваха и ги довършваха там.
	Сподвижниците откриха в плевниците завързани руски пленници. Вече освободени, те изтръгваха колове от оградите и се втурваха да преследват мъчителите си.
	С един удар Ваула уби на място пияния страж, седящ в преддверието на попския дом, и предпазливо влезе в собата.
	Върху масата все още се виждаха остатъци от пира — оглозгани кости, корички хляб, съборени чаши. Няколко пияни татари се въргаляха по пода. Старият полуразсъблечен поп седеше в ъгъла, обхванал коленете си с ръце, и повтаряше: „Господи, помилуй! Господи, помилуй! Те не знаят какво правят!“
	Върху топлата печка, завил се с поповото расо, хъркаше бей Мурат. До него, като потръпваше с голото си слабичко тяло, хлипаше и стенеше внучката на стария поп.
	Сподвижниците довлякоха завързания Мурат бей до заледения кладенец с високото геранило. Той стоеше и се поклащаше, като още не схващаше какво се е случило с него. Поглеждаше свирепо изпод вежди тълпящите се пред него мужици, въртеше своите пиянски, налети с кръв очи и повтаряше:
	— Аман*, аман!…
	[* Аман — пощадете ме (тюрк.). — Б.а.]
	— Какъв аман за теб? — каза му Ваула, като тикна под носа на бея Мурат медната обица с отрязаното ухо.
	— Откъде е тази обица? От твоята пътна торба! Кой е рязал ушите на нашите моми? Кой ги е насилвал? Кой е захвърлял пленниците голи в студа? Ти, кучи сине! Кого да екзекутираме за това? Теб, мръснико!
	Притича Прокуда и го заплаши с юмруци:
	— Какво само са направили с Булатка? Вързали го за геранилото на кладенеца, със студена вода са го обливали… Ето го там, едва е жив!
	— Да се върже разбойникът за геранилото! — реши Ваула. — А и да му се закове ухото за стълба с гвоздей. Нека знае колко сладко е било на нашите моми, докато им е рязал ушите!…
	Приближи се Звяга, яхнал татарски кон:
	— Какво се мотаете с този враг? Свършвайте с него и на конете! Няма вече татари в районния център…
	Спасените от татарски плен обградиха сподвижниците. Жените и децата плачеха от радост и молеха за хляб. Сподвижниците им дадоха награбената от татарите плячка, като взеха за себе си само конете, татарските ризници и оръжие. Мужиците се присъединиха към сподвижниците. Жените решиха да се промъкнат с децата през горите и по рядко използваните пътеки към родните си районни центрове.
	— Няма да почиваме! — извика Звяга. — Още сме малко, трябва да заличим следите си, преди татарите да са се усетили… По-бързо напред, рязанци!
	— Няма да тръгна с женорята! — твърдо заяви Прокуда. — Ще дойда с вас!…
	Помогна да качат Булатка на седлото. Зад него се качи Поспелка.
	— Дръж здраво Булатка! — заръча му Прокуда.
	След което ловко се метна върху своя татарски кон и тръгна редом с тях.
	Разсъмваше се. Облаците се разнасяха. Бурята стихна и като че ли въобще не я бе имало. Ярустово опустя. Навсякъде се търкаляха трупове на убити татари. В районния център не остана нито една жива душа. Само кучетата бродеха като безмълвни сенки между изоставените къщи и, надушило новата плячка, долетя голямо ято кресливи гарвани.
	В полукръг пред геранилото на кладенеца седяха няколко кучета, които, облизвайки се, наблюдаваха привързания към стълба полуразсъблечен Мурат бей, който все още въртеше злите си очи и мърмореше с вкочаняващия му се език:
	— Аман, аман!…


	Четвърта глава
	„Чуй ме!“

	Субетей-багатур даваше последните си разпореждания на клекналите пред него трима юртджи. Те внимателно се взираха в набразденото от бръчки и белези лице на стария пълководец, като се стараеха да не изпуснат дори и една дума.
	— Преди всичко е важно да се узнае… къде се събират… новите отряди… на дългобрадите…
	— Разбираме! — шепнеха юртджите.
	— Пленниците знаят… Накарайте ги да говорят…
	— Ще ги накараме!
	Субетей заудря с юмрук по коляното си:
	— Защо чакате? Какво още ви трябва?… Тръгвайте!…
	— Слушаме и се подчиняваме! — прошепнаха юртджите и заотстъпваха към изхода.
	Субетей остана сам. Седеше, подвил крака, върху старата нацепила се скамейка в ъгъла под иконите.
	Изскърца врата. Тропайки с чепиците си, влезе Опальонуха, а след нея и Вешнянка. След като Опальонуха бе спасила замръзналия син на Субетей-багатур, той ги водеше навсякъде със себе си.
	Като хвърли върху пейката заешката си шубка, Опальонуха засука извезаните ръкави на платнената си рокля и изплакна ръцете си под глинения умивалник. Като прекръсти поставените до нагорещената печка нощви, тя внимателно вдигна месалите* и каза на Вешнянка:
	— Тестото е втасало! Време е да се меси…
	[* Месал — покривка, с която се завива хляб да втасва. — Б.пр.]
	Субетей поглеждаше към Опальонуха, към пълните й бели ръце, равномерно спускащи се в тестото, към пищната й гръд, превързана под мишниците й с червена престилка, и издаваща напред сбръчканите си устни. Извади от пазвата си медна чаша и зачука по нея с ножа си. Вътре се втурна стар безбрад нукер със заснежена от снега шуба.
	— Слушам и се подчинявам! — прегракнало извика той.
	— Донеси ми дисагите от червено пъстрия кон! — заповяда му Субетей.
	Нукерът изскочи в пруста.
	Опальонуха вдигна тестото от нощвите и злобно го блъсна обратно. Приближи се до останалата полуотворена врата и я притвори с лакът.
	— Безбрад глупак! — измърмори тя. — Не пази топлото!
	Вешнянка прошепна на Опальонуха:
	— Виж как те гледа едноокият! Сякаш иска да те глътне…
	— Гади ми се от него! — сърдито й отговори Опальонуха.
	Нукерът се върна, носейки на рамо кожени дисаги и ги пусна върху земления под.
	— Развържи ги!
	Нукерът разхлаби шнурчетата и бръкна с ръка в дисагите.
	— Какво правиш? — изсъска Субетей. — Нещо да си оставил там? Излез!
	Нукерът се отдръпна и изскочи от къщата.
	Субетей строго извика:
	— Чуй ме! Чуй ме!
	— Теб те вика — каза Вешнянка.
	Без да бърза, Опальонуха изтри ръцете си в престилката и се приближи с плавна походка. Субетей повтори:
	— Чуй ме! Чуй ме! Вишнак!
	Вешнянка се приближи страхливо. Субетей-багатур посочи отворените дисаги, като се стараеше да обясни:
	— Давай! Мина! Давай…
	Жените се спогледаха. Вешнянка се отпусна на колене и започна да вади пакетите. Опальонуха разгърна сукман от копринен брокат, женски везани ризи, червени обувки с остри и завити нагоре носове. Субетей показа с ръка Опальонуха да облече сукмана.
	— Чуй ме! Бързо! — повтаряше нетърпеливо той.
	Опальонуха сви рамене:
	— Та по-добре ти, немилостиви хане, не мен, а Вешнянка премени! Не е за мен този княжески разкош.
	— Ухха! Малки не обичаме! — сърдито тръсна глава Субетей.
	— Виж го ти хитрецът! — каза Опальонуха. — По нашенски заговори…
	Отдалечи се към печката, ловко надяна широкия сукман, приглади тежките му гънки и пъхна крака в странните червени обувки.
	— Тук! Чуй ме, тук! — съскаше Субетей.
	Опальонуха се приближи до него. Върху къс зелена чортова кожа, поставена на скамейката, лежаха накити от сияещи елмази и от преливащи се жълти, зелени и червени като кръв скъпоценни камъни. Субетей ги прерови, взе огърлица от големи златни монети, лента за глава от бисерни нишки, няколко златни гривни и ги подаде на Опальонуха.
	— Бързо! Бързо! — прегракнало повтаряше той.
	Опальонуха повдигна рамене, закачи на врата си тежката огърлица и нахлупи ниско над челото си бисерната лента за глава с дълги висулки. Изпод тъмните й вежди блестящите й очи лукаво поглеждаха към свирепия пълководец. Опальонуха се отдалечи в ъгъла, придаде си горда осанка, изпъчи се, слагайки ръце на хълбоците си, и, както се прави на хорото, премина плавно като кораб през одаята. Вешнянка затискаше устата си с ръка и се давеше от смях.
	— Виж го ти, чепатият таласъм, какво е намислил!
	Субетей пляскаше с ръка по коляното си, впиваше опуления поглед на единственото си око в Опальонуха и нежно твърдеше:
	— Кюрюльтю*! Кюрюльтю!…
	[* Кюрюльтю — желана (монголски). — Б.а.]
	Опальонуха спря насред стаята.
	— Стига! Полудувахме достатъчно! Сега е време да се пекат блините! — каза сурово тя и понечи да свали сукмана.
	Субетей замаха с ръка:
	— Ухха! Не! Тебе! Чуй ме! Тебе…
	Изведнъж се обърна, наведе се към прозореца и се ослуша. По улицата се разнасяха викове: „Урусути! Урусути!“ и резки удари по медни щитове.
	Лицето на Субетей стана страшно. Заудря силно с ножа си по медната чаша, сграбчи огърлиците и скъпоценните накити, натъпка ги в дисагите и, без да поглежда към жените, излезе куцукайки от къщата.
	Като прегърна изплашената Вешнянка, Опальонуха се ослуша. Конският тропот и виковете на монголите на улицата бързо се отдалечиха и затихнаха. Опальонуха надникна през вратата:
	— Всички препуснаха нанякъде… По-бързо, Вешнянке, приготвяй се! Сега или никога!
	И с бързи уверени движения тя свали брокатената дреха, сгъна я и внимателно я постави на скамейката до скъпите накити и червените обувки.
	— Страшничко е! — шепнеше Вешнянка, докато бързо се обличаше. — Беля ще стане, ако ни хванат! Едноокият не ни е обиждал…
	— Не ни е нужен неговият разкош!
	Опальонуха пооправи своята кълчищна пола, навлече заешката си шубка, навря крака в чепиците си и си върза старата копринена забрадка. Вешнянка вече бе готова.
	— Да бягаме!… Ако даде Бог, ще се доберем до своите!…
	Жените предпазливо излязоха от къщата и затвориха плътно вратата след себе си. До нагорещената печка гръмко въздишаха и пъхтяха забравените нощви.


	Пета глава
	По следите на Батий

	По руската земя се понесе слух, че падналите камбани на изгорялата църква в обезлюдените руини на опожарения Рязан са зазвънели сами… Шепнеше се, че вечевата камбана изведнъж се вдигнала от пепелищата, увиснала във въздуха и зазвъняла, призовавайки рязанския народ на борба с татарите…
	Разказваше се, че на много места се е раздвижила разгромената Рус, че укрилите се в гората мужици се събират в отряди от сподвижници, че начело им е застанал юначният витяз Евпатий Коловрат, смелият ловец на мечки, познаващ горските пътеки, проходи и изходи и че отрядът му неведнъж е нападал мунгалските конни патрули и е унищожавал цели отряди на силния враг.
	Слушайки тези приказки, орачите и ловците, изкарвали дълги години прехраната си от гората, всички, чиито ръце не бяха отслабнали и очите им не бяха помътнели, започнаха прибързано да привързват салове към дръжки на ножове и парчета от коси, да точат копията и вилите си върху черни камъни и, затъкнали топорите си в поясите си, се отправяха към кръстопътищата, за да търсят бойните дружини на Евпатий — ловеца на мечки.
	През това време Евпатий Коловрат се придвижваше на север, по следите на Батиевата рат.
	Присъединилите се към него ловци Евпатий разпределяше на десетки и стотни, назначаваше им атамани* и наставляваше всеки как да се бие с хитрите и находчиви врагове, до какви уловки да прибягва и как да не се поддава на татарските лъжи. Едва ли и една трета от ратниците на Евпатий бяха на коне, но и пешаците не изоставаха от конниците и с бърза крачка или подтичване правеха дълги преходи.
	[* Атаман — казашки главатар или началник с военни, политически и административни функции. — Б.пр.]
	Евпатий бързаше, като разпитваше срещаните къде минава кървавата Батиева пътека. Позволяваше съвсем кратки почивки в гората. Трябваше да се върви напред, като се осигуряваше фураж за конете и хляб за ратниците, и да се бърза да се настигне основния враг — царя Батий.
	При едно от спиранията стражите задържаха двама монаси. Запретнали зад кожените си пояси дългите поли на черните си раса и с ликови пътни торби на рамо, двамата монаси се тътреха по пътеката на юг в посока на половецките степи.
	Единият, висок и слаб като върлина, крачеше напред; другият, нисък и пълен, като примижаваше със зачервените си сълзящи очи, бе закачил куката на кривака си за колана на предния и креташе странично, стараейки се да не изостава.
	— Къде ви е повел дяволът? — попита ги Ваула. — И защо расата ви висят така, като че не са ваши?
	Подръпвайки рижавата си брадичка, червеноокият пристъпи напред, пречупи се в кръста и се поклони доземи:
	— Искам да ви река, о, братя, че бягаме от безчинстващите злодеи, наричани татари, които безпощадно изкореняват всичко земно…
	— Затова ли сте надянали раса?
	— Расата са изконно наши и са увиснали по нас от недояждане — изписка с женски глас високият монах.
	— Хората станаха стиснати и бедни и не почитат духовния сан. Какво само не видяха очите ни?! — продължаваше червеноокият. — От това, което сега се върши, и безсловесния добитък и безчувствените камъни могат да избухнат в плач и стенания! Уви!… Тежко ни, уви!
	— А накъде сте тръгнали? — строго ги попита Ваула. — От смъртта ли бягате или към нея?
	— Защо говориш така лекомислено?!… В Киев отиваме, братя, в златокуполния и първопрестолния Киев! Там, казват, монасите не гладуват и не бягат като тук, а се спасяват в малките манастири с необходимата им почит… Защото народът там е богобоязлив, изпълнен с благочестие, а злите татарища са далеч. Там и не са чували за тях.
	— А умеете ли да въртите брадви или сте ги скрили зад печката? — попита ги Ваула.
	— Никога не сме държали брадва в ръка. Къде ти ще се занимаваме с мирски дела?! Ние духовни стихове пеем, заупокойни молитви и сладостни стихири* четем.
	[* Стихира — хвалебна църковна песен, която се пее на утрина и на вечерня. — Б.пр.]
	— Виждаме ние, че бягате от родната земя, когато тя е залята с кръв и когато мунгалите хвърлят децата в огъня! — заплашително се обади Звяга. — В отряда си също имаме монах, отец Ратибор. А и още четирима души захвърлиха расата, надянаха шаяка и грабнаха вилообразните копия. А вие какво? Вие сте ненужни тунеядци! Никаква полза няма от вас. Отговорете незабавно, къде сте видели татари?
	— В суздалската земя, о, брате! Там татарите и мунгалите са се разпръснали из всички районни центрове, палят и насилват християните.
	— И не ги е страх?
	— Че от кого да се страхуват? Говори се, че суздалският княз Георгий Всеволодович е заминал надалече, в белоозерските гори, за да събере там голям полк, а дружинниците му и ратните му хора са се залостили зад яките стени на градовете… Да хапнем нещо, а?!
	— Добре де! Сядайте до огъня! Може пък някой да ви нахрани.
	Без да свалят пътните си торби, двамата монаси приседнаха до огъня, където върху въглените кипеше опушено глинено гърне.
	— Какво варите?
	— Нима не виждаш?! Чорба от прясна риба!
	— Прясна риба? Ето ти радост, отче Аврааме! Та нима в този горски гъсталак се въди риба?
	— Че как иначе?! — отвърна им Ваула. — Тук, у нас щуката и моруната по гората ходеха. Горите паднаха, планини се издигнаха и опашката на щуката си замина!
	— Виж ти какво чудо!
	Високият монах надникна в гърнето:
	— А защо не се вижда риба в гърнето?
	— Е, какво пък?! От торбата ти щуча опашка стърчи, гърне чака. Дай я тук!
	Монахът свали с нежелание торбата си и мърморейки измъкна замразена щука от нея:
	— Добри хора за по път ни я дадоха. Пътят ни до Киев е още дълъг… Яжте, братя, само ни пуснете!
	Ваула взе рибата, остърга люспите й с ножа, който измъкна иззад кончова на ботуша си, разряза щуката на части и ги хвърли в гърнето:
	— Ще я застроим с брашнена застройка и ще стане чудна рибена чорба. Може би и сол имаш?
	— Имам половин шепа…
	— Давай и солта, че ние тук отдавна без сол сърбаме!
	Длъгнестият монах извади с въздишка едно вързопче от торбата си, отсипа от него сол в гърнето и отново старателно скъта вързопчето. Двамата приседнаха до гърнето, като държаха дървени лъжици.
	— Какво си завъздишал, отче? — попита Звяга. — Долетя сянка на сянка, седна сянката на сянка и започна да плаче — косите ти да настръхнат, а дъбравата шуми. Какво си се размрънкал? Да не искаш със солта на оня свят да отидеш? Там отчет ще давате как с татарите сте воювали?!
	— Ама ние нищо — с желание я даваме! — изплашиха се монасите. — Само бъдете милостиви и, като похапнем от рибената чорба, ни пуснете по живо, по здраво!
	— Че каква ни е ползата да ви задържаме?! — каза им Ваула. — Само бреме сте вие.
	И, като забравиха за рибената чорба, двамата монаси прибраха лъжиците си, започнаха да се кръстят и да се кланят всекиму до кръста, след което бързо закрачиха по пътеката, водеща на юг.
	Като се посмяха, сподвижниците се захванаха с яденето, но между елите отново се показа пътник, водещ кон за юздата.
	— Кого ни праща Бог? — извика стражът.
	— Вестоносец от Коломна.
	— Ти си най-необходимият ни човек. Да вървим при старшия!
	На поляната горяха огньове. Отстрани стояха привързани коне, а край огньовете седяха ратници. Един от тях, с къса кожена полушубка, шиеше с насмолен обущарски конец ботуша си. Друг точеше топора си върху камък, а трети разказваше:
	— Налетя тогава върху витяза Альоша* печенежкият** могъщ герой, наричан Редедя***, и понечи да го удари в гърдите с главата напред. А смелият Альоша Попович като хване Редедя за главата, като го вдигне над темето си, че като го тресне в земята, и Редедя веднага издъхнал!…
	[* Альоша Попович — митологизиран образ на богатир в руския билинен епос. Син на ростовския поп Ле(в)онтий (по-рядко — Фьодор). Не се отличава със сила (дори е куц), а със своите мъжество, смелост, находчивост, пресметливост и хитрост. — Б.пр.]
	[** Печенеги — тюркски племена, които през 8–9 век образуват съюз в земите между реките Волга и Урал. В края на 9 век се установяват в Северното Причерноморие. През 1048 г. нахлуват в Северна България и я опустошават. През 1090–1091 година навлизат в Тракия, достигат Константинопол, но са разгромени. Пленените печенеги са заселени в Мъгленско и са асимилирани от българите. Печенегите, останали в руските земи, се сливат с куманите (12 в.) и с монголо-татарите (13 в.). — Б.пр.]
	[*** Редедя (?-1022) — предводител на абхазо-адигското племе касоги, убит в двубой с тмутараканския княз Мстислав Владимирович. — Б.пр.]
	Разказвачът замълча. Всички оглеждаха пристигналия. Той бе още твърде млад, без мустаци и с ризница и високи български ботуши. Конят му бе строен и снажен, но доста изтощен.
	— Изглежда си изминал доста път, та конят ти е така измъчен? — попита един от седящите край огъня.
	— От Коломна идвам. Пътувам като вестоносец към великия княз Георгий.
	— А защо пътуваш по такъв обиколен път? — попита го ратникът, поправящ ботушите си.
	— Навсякъде има татарски конни патрули. Наложи ми се да криволича…
	— Защо, сине, лицето ти ми е до болка познато?
	— Аз също те познавам — отвърна току-що пристигналият. — Нали ти идваше в Перунов бор на лов за мечки? Баща ми, Савелий Дикорос, те водеше из гората. Здравей, Евпатий Коловрат!
	— Нима ти си Торопка?! Какъв смел витяз си станал само?! Какво си щръкнал? Сядай при нас!
	Торопка привърза коня си за едно дърво и се отпусна върху купчината елови клонки до огъня. Разказа подробно за обсадата на Коломна и Владимир, за бягството си и за сблъсъка си с монголите. Евпатий го разпита къде са сега татарските орди и откъде минава пътят на Батий. Торопка обясни смислено всичко, което знаеше, след което Евпатий се обърна към сподвижниците:
	— Вдигайте лагера! Тръгваме на север!


	Шеста глава
	Нощна схватка



	Макар и да сме малко, ние сме славяни!
	Ударът ни е и точен, и тежък…
	Н. М. Язиков*
	[* Язиков, Николай Михайлович (1803–1847) — руски поет, славянофил. — Б.пр.]

	От срещнатите селяни Евпатий научи, че в имението на великия княз Георгий Всеволодович, намиращо се близо до Суздал, пирува и безчинства някакъв татарски отряд и че там са пристигнали важни ханове със знамена и отличителни знаци.
	„Може би там е и самият цар Батий? — помисли си Евпатий. — Сега или никога ще си разчистя сметките с него!…“
	И, като се раздели, отрядът му спешно се отправи към Суздал. Конниците, „ястребчетата“, правеха големи обходи, за да избегнат многолюдния път, по който в търсене на плячка бродеха татарските отряди. Пешаците, „вълчетата“, вървяха направо по горските пътеки.
	Като се приближи към имението, Евпатий остави конните черниговци зад една кория, а самият той се прокрадна напред, до края й.
	Иззад високия дървен стобор се чуваха меланхолични песни и преливащите се трели на татарските свирки. Здрачевината бързо се сгъстяваше. През портата на имението излязоха около стотина татарски конници. Монголите удариха конете си и се понесоха в галоп по пътя.
	Когато съвсем се стъмни и над спящата гора се издигна ярката луна, към Евпатий се приближи Звяга:
	— Вълчетата са тук и са готови. Не е ли вече време?…
	— Започвайте! — отвърна му Евпатий. — Не вдигайте шум! Избивайте ги мълчаливо!…
	Сподвижниците нападнаха тихо, без нито един вик. Спящите здрав пиянски сън монголи дълго не можеха да разберат какво се е случило и откъде са се стоварили тези невидими врагове. През широкия двор на имението бързо прелитаха безмълвни конници. Стоманените им ризници преливаха със светлосини искри. Техните дълги прави мечове и тежки боздугани поразяваха татарските воини. И само прегракнали стонове нарушаваха тишината.
	— Крилати мангуси! — разнесе се нечий вик.
	С ужас го заповтаряха събуждащите се татари. Опомняйки се, те се мятаха из двора на имението, опитвайки се да се измъкнат, бягаха към портите, където ги посрещаха непознати хора и ги съсичаха с топорите си.
	На фона на пурпурния дим от разгоряващия се пожар отчаяният бой продължи през цялата нощ. Старите дървени постройки горяха с ярки пламъци. Заварени неподготвени, монголи се объркаха съвсем в общата суматоха и с отчаян вой тичаха между пламтящите къщи и конюшните.
	През тази нощ сподвижниците изпосякоха многоброен татарски отряд, но изгубиха и доста от своите в завързващите се жестоки схватки.


	Седма глава
	Берендеевото блато

	Научавайки за гибелта на монголския отряд, Бату хан разпрати куриери във всички посоки, които да свикат войската, бродеща из суздалската земя. Мястото за срещата бе определено около град Переяславъл Залески. Отрядите трябваше да се приближават в кръг, като при ловна хайка, да затягат примката и да подгонват всички срещнати към средата на кръга.
	Нови вестоносци донесоха на Бату хан, че неуловимите „летящи урусути“ са избили още няколко татарски отряда и отново са изчезнали в притихналите гори.
	През това време Евпатий със своите сподвижници се придвижваше на север. От срещнати бягащи в гората селяни той разбра, че татарите не продължават напред, а са тръгнали обратно. Тази новина разтревожи Евпатий. Татарите започнаха да се появяват от всички страни и трябваше да се промъкнат през тях и да си пробият път напред, но припасите им свършваха и нямаха, нито сено, нито хляб.
	По горските пътеки Евпатий излезе на Берендеевото блато, от което започваше началото си рекичката Трубеж*, вливаща се в Плешчеевото езеро. Възнамеряваше да се измъкне от обръча на татарските отряди по руслото на реката и да тръгне към Углич.
	[* Трубеж — река в Украйна, ляв приток на Днепър. — Б.пр.]
	Неочаквано върху гладката повърхност на замръзналото блато се появиха татарски конници. С насочени копия, яхнали дребните си яки коне, те излизаха от гъстата гора и се понасяха към проточилия се върху леда отряд на Евпатий. Няколко крачки, преди да го достигнат, татарите изстрелваха стрели и бързо се отдалечаваха, сякаш искаха да примамят противника след себе си.
	Евпатий бе запознат с татарските уловки и водеше отряда си по посока на Плешчеевото езеро. Обаче пред него се появи нова гъста тълпа от татарски конници, която бавно отстъпваше към гората, като избягваше схватката. Евпатий продължи да се придвижва в избраната посока, като се приближаваше към руслото на рекичката Трубеж.
	Пред него се издигаше възвишение, обрасло с борова гора. Върху оголения му връх се виждаха каменни руини на древни постройки, засипани със сняг.
	— Палатите на царя Берендей*! — заговориха сподвижниците. — Тук е живял „цар Берендей с брада до коленете“!
	[* Цар Берендей — популярен герой от руския епос. — Б.пр.]
	Около развалините на хълма се появи още един татарски отряд. Пред него се развяваха дългите краища на петоъгълно знаме.
	— Батий е там! — извика Евпатий. — Напред, соколчета!
	И заедно с конниците си се понесе по посока на хълма.
	Пешите сподвижници продължаваха да вървят с отмерена крачка, готови всеки момент да помогнат на черниговците. Татарите на хълма се размърдаха и започнаха да се спускат на леда. Сподвижниците се сблъскаха с тях в подножието на височината. Евпатий отблъсна няколкото изпречили се пред него татари и препусна нагоре към бялото знаме с изобразен сокол върху него.
	Напряко на Евпатий препускаше огромен монгол на риж кон и с вдигнат крив меч. Евпатий улучи сгоден момент, обърна коня си настрани, и, изравнил се с монгола, препусна редом с него. Онзи замахна, но Евпатий удари по меча му с такава сила, че кривото оръжие се пречупи. С втория си удар Евпатий разсече монгола до кръста и той падна от седлото. Викове на ужас се разнесоха сред татарите:
	— Уй! Тогрул е убит!… Вай-дот! Тогрул е убит!…
	Евпатий отново се насочи към хълма. Успелите да го настигнат конници препускаха редом с него, като се сблъскваха с налитащите врагове. Намиращите се на хълма татари побягнаха панически.
	Евпатий спря на върха и се огледа. От всички страни се появяваха татари. Все повече нови и нови отряди излизаха от гората и обграждаха с плътен обръч хълма, където върху древните руини се бяха събрали безстрашните „ястребчета“ и „вълчета“.
	Битката се проточи. В гъсти редици настъпваха безбройните татари срещу руските воини. Спешилите се черниговски конници стояха като плътна стена и не отстъпваха на стремителните нападения. В завързващите се яростни схватки зле въоръжените сподвижници избиха доста татари. Но редиците на руснаците редееха бързо.
	Там, където се струпваха най-много воини, където най-често свистяха стрели и където най-силно звънтяха мечове, изпъкваха двамина високи воини. Те не се навеждаха към земята, за да избегнат ударите, нито пък се прикриваха от смъртоносните стрели. Изправени в цял ръст, те отчаяно се биеха, без да отстъпват.
	Редом с тях се сражаваха плътните редици на руските ратници. Точните татарски стрели отскачаха от яките им ризници, а кривите саби не ги достигаха. Като несъкрушима стена стояха те и отблъскваха буйните набези на татарите.
	От време на време през страховитите звуци на сечта — дивият вой на татарите, виковете на руснаците, цвиленето на конете, звънтежът на желязото, воплите на ранените — се чуваше плътен тътнещ възглас:
	— Дръж се, друже Евпатие! Бий ги окаяните!…
	В отговор се разнасяше звучен глас, на който някога, по време на вечето, се радваха рязанците:
	— Не бой се, отче Ратиборе, държа се!
	Прав блестящ меч свистеше в ръцете на Евпатий. До него Ратибор унищожаваше напиращите татари със страховития си боздуган.
	Хановете изпращаха натам най-добрите си конници, но конете изплашено се изправяха на задни крака и препускаха встрани. Други падаха заедно с ездачите си, сразени от ударите на витязите. Който успяваше да избегне меча на Евпатий, бе застиган от боздугана на Ратибор.
	Грамаден, с блестящ шлем върху дългите си бели къдрици, със зачервено мургаво лице, със святкащи тъмни очи и с тежък боздуган в ръце, Ратибор всяваше ужас у нападащите. Евпатий също бе страховит с решителността и мъжеството си.
	И татарите отстъпваха уплашени.
	Яхнал врания си жребец и обграден от главните си темници, Бату хан наблюдаваше битката отстрани. С движение на ръката повика Субетей-багатур.
	— Заповядваме: да ми бъдат доведени живи двамата урусути!
	Субетей изпрати отбрана стотня, след нея втора… Воините не се върнаха, а урусутите продължаваха да се бият.
	Дотърча разбеснял се кон, върху чието седло едва се крепеше един ранен, който тежко падна в краката на Бату хан:
	— Джихангире, те не могат да бъдат заловени! Това е самият урусутски бог Сулде!…
	Раненият прошепна едва чуто последните думи, след което потръпна, опна се и затихна. Нукерите го изтеглиха настрани. Бату хан се обърна. Лицето му бе изкривено от гняв.
	— Защо шаманите ми спят? — просъска той.
	Притичалите шамани завиха, задрънкаха дайретата си, затанцуваха. Молеха всесилния монголски бог Сулде да срази урусутския бог. Призоваваха с различни гласове своите задоблачни богове, молеха ги за помощ, обещаваха им девет най-отбрани врани коне и деветдесет и девет пленени юноши.
	Но бог Сулде бе сърдит. Не пожела да помогне и да се спусне в дълбоките снегове и в бездънните блата. А и на шаманите не им се нравеше злата урусутска земя, където виеха свирепи снежни бури и трещяха жестоки студове. Искаше им се по-скоро да се върнат обратно във волните монголски степи, където бяха останали милостивите им богове.
	А воините продължаваха да падат около страховитите руски витязи.
	Битката вече се точеше твърде дълго, но Ратибор и Евпатий не чувстваха умора. С предишната съкрушителна сила се спускаше страховитият боздуган, с предишната сигурност косеше острият меч. Пак така гръмко звучеше призивът на Ратибор и уверено, както преди, му отговаряше Евпатий.
	Забравили умората си и сгъстили редиците си, руските воини продължаваха да се сражават. Настъпваха срещу татарите, като взаимно се ободряваха със силни викове:
	— Напред, черниговци!… Дръж се, Рязан!… За свободата руска!…
	Напрегнато и без да откъсва поглед, Бату хан следеше битката. Виждайки, че трета стотня падна под ударите на страховитите урусути; той зави:
	— Губя най-добрите си воини!…
	Трупащите се около джихангира темници се отдръпнаха.
	— Вай-дот! — крещяха те. — Какво да правим с тях? Това не са хора, а яки камъни!
	Бату хан се удари по бузите и закрещя:
	— Субетей! Субетей!
	И подхвърли на пристигналия стар пълководец някакво разпореждане.
	Разтичаха се нукери, чуха се тежък конски тропот, странни скърцане и шум. Прозвучаха нови татарски викове, трясък и грохот. Резките удари по медните щитове отзоваха вкопчилите се в схватка с урусутите на хълма татарски воини.
	Виждайки отстъплението на татарите, Евпатий вдигна високо меча си:
	— Напред!… За…
	Но страшен удар в гърдите му прекъсна могъщия му глас и той падна, облян в кръв.
	С ужасяваща сила и като събаряха всичко по пътя си, към струпалите се на хълма руски воини летяха огромни камъни. Татарите бяха довлачили върху плазове своите китайски камъкометни машини.
	Ратибор изви с вълчи вой. Захвърли боздугана си и се хвърли към любимия си приятел, като отчаяно го заразтръсква:
	— Жив ли си, Евпатий?… Обади се, друже!
	Внимателно долепи ухо до гръдта му… Всичко бе свършено! Повече нямаше да им се случи да се бият заедно за родната Рус.
	Вдигна глава и се огледа. С див грохот падаха страховити камъни от всички страни, като смазваха руските храбреци.
	Ратибор се поклони на мъртвия си приятел, изправи се в целия си огромен ръст и тръгна — без оръжие, голям и страховит, с бурно повдигаща се гръд и горящи очи — срещу неминуемата си гибел.


	Осма глава
	Последният на хъша




	… Къде е юнашкият гроб на Евпатий,
	знаят ясните изгреви и могилите,
	знаеше и старата песен за витяза,
	но и нея я отнесе вихреният вятър!…
	Лев Мей*, Песен за Евпатий
	[* Мей, Лев Александрович (1822–1862) — руски поет, драматург и преводач. — Б.пр.]




	Битката бе към края си.
	Между боровете на хълма все още стояха шепа хора — последните останали живи воини от отряда на Коловрат. Камъните падаха все по-рядко върху височината, където, изправени и плътно притиснати един до друг, хората спокойно очакваха смъртта. Бяха изстреляли последните си стрели и повече нищо не можеше да се направи.
	Не… можеше!
	Неочаквано висок и звънък, сякаш детски, глас подхвана песен… Родна, протяжна и тъжна песен:

	Защо вие, братя, сте се замислили,
	замислили, момчета, закахърили?
	Защо сте навели буйните си глави?

	Песента бе подхваната дружно и от други гласове и полетя смела и свободна. Сякаш разказваше, че, умирайки, руските хора се прощават с любимата си родина. А още — и че татарите не са сломили руснаците!
	Като хвърли поглед по посока на останалите живи урусути, Бату хан заповяда да бъде преустановен обстрелът с камъкометните машини. Грохотът престана. И тогава до монголските военачалници достигнаха звуците на плавното протяжно пеене. Джихангирът удивено се заслуша.
	— Хванете ги! — заповяда той. — Доведете ги живи!
	„Непобедимите“ се втурнаха да изпълнят свещената воля на джихангира. Обкръжиха останалите живи урусути. Нахвърлиха се върху тях от всички страни, заплющяха с ласа, сломиха тяхната безполезна вече съпротива и извиха ръцете им зад гърбовете им. Но, помнейки строгата заповед на джихангира, монголите не се разправиха с тях.
	Бату хан огледа внимателно доведените пред него пленници. Мнозина от урусутите бяха ранени, облени в кръв, ударени от камъните. Сред тях имаше и белобради старци, а също така — и двама млади, все още момчета. Урусутите стояха спокойно и мрачно. Не навеждаха глави като виновни, не се вълнуваха и не се страхуваха. Приготвили се да посрещнат смъртта, те гледаха страшния хан право в очите.
	— Развържете ръцете на пленниците! — заповяда джихангирът. — Субетей-багатур, надени на врата на всеки от урусутите дървена пайцза!
	— Слушам и се подчинявам! — сурово отвърна старият пълководец. — Баурши, донеси ми чувала с пайцзите!
	— Кажи им, коназе Галиб, — обърна се джихангирът към стоящия зад него стар преводач, — че Бату хан прощава на храбрите урусути и им дарява живота и свободата, защото са истински багатури!
	Княз Глеб се намръщи, но побърза да изпълни нареждането му. Бату хан го фиксираше с поглед.
	Посочвайки пленените урусути, Бату хан извика високо, така че да го чуят воините му:
	— Ето как трябва да се обича и да се защитава родният улус!
	Летописецът, факихът Хаджи Рахим, се приближи до него и се поклони до земята на младия джихангир:
	— Ти си велик и справедлив! Чрез твоите уста сега говори Свещеният воин, твоят мъдър дядо. Той учеше така да се постъпва…
	Бауршият тръгна към урусутите, които още не схващаха случващото се. Но Бату хан го спря. Княз Глеб им преведе въпроса на джихангира:
	— Кой запя песента?
	Урусутите се спогледаха. С едновременен порив трима възрастни брадати воини направиха крачка напред, но в същия този миг, като ги отблъсна назад, напред изтича млад воин:
	— Не са те! Аз я запях! — възкликна той със странно тънък и звънлив глас и, гордо вирнал глава, изгледа предизвикателно джихангира.
	Бату хан сдържа усмивката си. Неговите примижали, леко скосени очи се взираха в пламналото младо, почти детско лице и в смелите, развълнувано блестящи, тъмни очи на момчето. Джихангирът се обърна към преводача си, но слабият и висок темник Бурундай го прекъсна. Като се приближи до младия воин, той му изкрещя:
	— Пред Ослепителния се целува земята, урусуте! Благодари на колене за милостта! — и неочаквано грубо блъсна момчето.
	То падна, кожената му шапка отхвръкна настрани, и от главата на младия воин се спуснаха две руси плитки.
	Друго урусутско момче скочи към Бурундай и се вкопчи в него.
	— Не я пипай! — изкрещя му то.
	Бурундай посегна към меча си, но властното движение на джихангира го спря, и той отстъпи с изкривено от злоба лице.
	— Девойка? — удивено проточи Бату хан, докато наблюдаваше как младият воин скриваше плитките си под шапката. — Как се казва тази девойка?
	— Тя е кня… — бързо заговори малкият й защитник, но девойката го прекъсна:
	— Мълчи, Поспелка, не те питат теб! — и, като се обърна към Бату хан, му отговори спокойно: — Името ми е Прокуда. Бедно сираче съм…
	— Откъде си?
	— От престолния град Владимир.
	Бату хан кимна небрежно с глава:
	— Улдемир вече го няма! Моите воини го изгориха.
	— Знам. Видях как палите града. Тогава и избягах с Поспелка.
	Бату хан се усмихна.
	— Берикеля! — каза полугласно.
	Дотичалите нукери доложиха, че са намерени телата на двамата урусути — на младия атлетичен воин и на стария шаман — които бяха паднали под ударите на тежките камъни. Бату хан пожела да ги види и нукерите докараха телата на Евпатий и Ратибор върху една селска шейна. Джихангирът внимателно огледа мъртъвците и предпазливо докосна с пръст полузатворените очи на Евпатий.
	— Не, това не са били мангуси, нито шамани, а храбри воини, големи багатури! Ако бяха живи, бих искал да ми бъдат приятели… Моите воини трябва да се учат от тях!
	И, като се обърна към трупащите се наоколо му монголи, Бату хан каза:
	— Да им отдадем воинска почит!
	И тогава непобедимият пълководец Субетей-багатур, приближените на хана знатни темници и нукерите със сурови и строги лица, извадиха блестящите си мечове, вдигнаха ги над главите си и три пъти изкрещяха:
	— Кху! Кху! Кху!…


	Осма част
	Снежна буря се извива



	… Под предводителството на хан Батий
	татарите опустошили и завоювали Източна Рус.
	Навсякъде руснаците се защитавали геройски и
	не се предал нито един град, нито един княз.
	Н. Костомаров*, Руската история**
	[* Костомаров, Николай Иванович (1817–1885) — руски историк, етнограф, писател. — Б.пр.]
	[** „Руската история“ — цялостно заглавие: „Руската история чрез животоописанието на най-главните й деятели“. — Б.пр.]



	Първа глава
	Ростовският княз Василко

	След като напусна своя престолен град Владимир, великият княз и господар Георгий Всеволодович се отправи на север.
	Без да си поема дъх, буйната тройка от впрегнати едни след друг коне препускаше от районен център до районен център, където конете бяха сменяни с други, със свежи сили, Великият княз казваше строго на притичалите селяни:
	— Грабвайте мечовете и топорите! Опълчвайте се в дружини, събирайте се около князете, гответе се за битка на живот и смърт с хитрия и жесток враг! Кой ще ни помогне да го прогоним в Дивото поле? Никой! Ние сами трябва да спасим родните земи. Бог е с нас! Той ще ни защити! Аз лично ще ви поведа.
	И конете отново препускаха по тесния път. Князът се возеше в открита шейна, загърнат в меча шуба. Във втората шейна пътуваха двамата му племенници, а в третата — стар слуга с хранителни припаси. Дружинници на коне охраняваха княжеския керван. Добре запознат с пътя водач препускаше начело, защото през зимата бе лесно да объркаш пътя в унилите снежни равнини, където районните центрове си приличаха като две капки вода.
	Князът припираше кочияшите. Като се стараеше да не се бавят никъде, той се носеше напред. Приспиван от чистия студен въздух, плъзгането на шейната, равномерния конски тропот и подвикванията на коняря, князът потъваше в дрямка, а в ушите му все още звучаха последните думи на прегърналата го с пълните си топли ръце княгиня Агафя: „Защо ме изоставяш — мен, твоята лапичка, твоята лебедица? Ако ще се мре, то по-добре да съм до теб!“
	„Разбира се, — мислеше си той, като си спомняше колко сурово и твърдо бе отстранил вкопчващите се в него ръце на жена му, — можеше да отпратя княгинюшката по-надалеч, в Белоозеро, докъдето и гарван трудно долита. Но какво щяха да кажат владимирците: И сам замина, и жена си отпрати!.“
	Отърсил се от мислите си, князът се мръщеше и потръпваше, когато иззад завоите отпред изведнъж се появяваха черни храсти. Струваше му се, че са татарски конници, които, наведени, са се прилепили към гривите на конете си и са готови да изстрелят стрели от огромните си лъкове… Но кочияшът подсвиркваше смело, крещеше и отскочилите встрани коне се втурваха отново напред, а черните храсти оставаха зад тях.
	Привечер на следващия ден князът вече пресичаше снежната равнина на езерото Неро*. Отпред се очертаваха стените на Ростовския Кремъл**.
	[* Неро — наричано още Ростовско езеро. Пресноводно езеро в югозападната част на Ярославската област на Русия. — Б.пр.]
	[** Кремъл — централна укрепена част в руските феодални градове, обикновено разположена на височина и заобиколена със стени и кули. Ростовският Кремъл е бил издигнат на брега на езерото Неро в центъра на град (Велики) Ростов като резиденция на митрополита. Не е бил предвиден за отбрана, поради което стените му са имали само декоративен характер. — Б.пр.]
	Княз Георгий Всеволодович реши да остане да нощува в Ростов, за да се види с племенника си, княз Василко Константинович*. Василко бе много ценен и обичан и от роднините си, и от останалите князе, а народът казваше за него: „Той е добър и милостив към всеки и ненавижда гордостта“. Освен това бе храбър и доблестен, а и преди петнайсетина години, още като юноша, бе ходил с ростовски отряд в Киев и на река Калка, за да се сражава с татарите.
	[* Василко Константинович (1209–1238) — син на великия владимирски княз Константин Всеволодович. Василко Константинович е първият ростовски княз. Участва активно в политическия живот по онова време. Воюва с волжките българи и мордвите, а също така и с някои от другите руски князе. Участва в битката срещу татарите на река Сит (1238), където е пленен. Татарите го карат да се присъедини към тях, но той отказва, поради което го убиват. Канонизиран от руската православна църква. — Б.пр.]
	Шейните предпазливо преминаха по тесните улици на Ростов и спряха пред княжеския двор. Събраха се слуги и дружинници, помогнаха на княза да слезе от шейната и го поведоха под ръка по стъпалата на преддверието.
	— Къде е милият ми племенник, княз Василко Константинович?
	— В ковачницата.
	— Че каква работа има там?
	— Кове мечове!
	— Заведете ме при него!
	Княз Георгий Всеволодович свали мечата си шуба и, останал по лиса полушубка, тръгна след дружинника по тъмните пресечки на града.
	— Ковачницата ни е настрани, зад крепостната стена.
	Редица черни ковачници се бе проточила по брега на езерото. От вътрешността им се разнасяше грохот на чукове. От комините им се издигаха кълба пурпурен дим, осветен от жаравата на печките. Като се въртяха, снопове огнени искри, отлитаха в тъмното облачно небе.
	В ковачниците кипеше усилен труд. Наведените над наковалнята ковачи преместваха с големи клещи нажежените до бяло железни ленти и почукваха по тях с чукчета, показвайки на чираците си местата, върху които да удрят. Като извикваха „уха“, снажните чираци млатеха с размах с тежките чукове.
	— Сега, сега, скъпи гостенино! — извика един от чираците, толкова омацан със сажди, колкото и останалите. — Само да споя две парчета желязо! Не достига, пусто! Събрах от града всичките резета, прагове, обръчи… Всичките ми трябват за секири и мечове! Няма достатъчно ковачи… кова лично…
	— Защо ти, княже Василко, въртиш тежкия чук, сякаш си прост чирак?
	Намеси се най-близкият ковач:
	— Нашият княз може всичко, не по-зле от същински майстор!
	— Ей сега ще си измия ръцете и ще отидем у нас. Княгинюшката ми ще ни нагости с пироги. Ей, сипаничавият Тиря*, ела по-бързо тук да ме смениш!
	[* Тиря — от крада, мъкна. — Б.пр.]
	„Чиракът“ отпусна чука и го предаде на висок млад момък с лице, изрито от шарка. Като изплакна ръцете си в едно дървено ведро, княз Василко ги изтри в прегорената си престилка, свали я и се приближи до Георгий Всеволодович. Светлината на пламтящото ковашко огнище позволяваше спокойно да бъде разгледан този богатир, висок и с красиво и ясно, и в същото време страховито лице. Нещо соколово имаше в навъсените му вежди и в неговия съсредоточен и пронизващ поглед.
	Князете се прегърнаха и се целунаха три пъти.
	— Какви времена настанаха?! Всеки ден слушаш, че еди-кой си град е паднал, еди-кои си смелчаци са загинали и еди-кои си жени са опозорени!… Сега всички трябва да се съюзим в една воля и в едно сърце…
	— И в една глава! — отвърна княз Георгий и, изправен, горд и самоуверен, излезе след племенника си от ковачницата.
	През нощта двамата князе седяха дълго на масата на блещукащото огънче на светилника с конопено масло. Опитаха от опечения в пирог налим*, от блините със снетки** и от пушения мечешки бут. Поливаха ги със стара медовина и обсъждаха и планираха какво да предприемат.
	[* Налим — риба от вида на змиорките, Gadus lota. — Б.пр.]
	[** Снеток — дребна сладководна риба в Северна Европа, Osmerus eperlanus. — Б.пр.]
	Георгий Всеволодович обясни плана си за войната:
	— Като река при пролетен разлив, татарите се разливат по цялата руска земя и все повече се разпадат на малобройни отряди. Ние трябва да се съберем в една велика сила и да създадем една страховита рат. Но трябва да се събираме тихо и тайно, в непроходими гори, така че татарите да не се досетят и да не научат, че някъде се събират наши сили. А след това трябва да ударим един татарски отряд и да го унищожим, след това друг, трети… като не им позволяваме да се съберат. Трябва да ги държим разпръснати и да ги бием на части.
	— Златно време губим. Къде мислиш да събираме войските?
	— Някъде в Галич, Весегонск* или на Бялото езеро.
	[* Весегонск — най-северният град в Тверска област на Русия. Разположен на брега на Моложкия залив. Важен търговски център през 18–19 век. — Б.пр.]
	— Много е далеч!
	— Тогава ето къде може да струпаме силите си — на река Молога*! Там са само непроходими гори, само Шервинската гора каква е! Мястото е добро и поради факта че алчните за богатства татари ще тръгнат, разбира се, срещу Новгород. Къде другаде ще намерят ценни чуждестранни стоки, ако не в складовете на новгородските търговци? Когато татарите се вкопчат с новгородците, тогава нашата рат ще им отреже пътя за отстъпление и ще ги удари в тил. Там и ще ги довършим.
	[* Молога — река, ляв приток на Волга. — Б.пр.]
	— Аз бих го направил по-иначе — отвърна Василко. — Евпатий Коловрат имаше малобройна рат, всичко на всичко около хиляда и петстотин конници, а как млатеше татарите!
	— Но той загина!…
	— Загина, но за сметка на това хубаво ги опердаши. Така и трябва да се воюва с тях — да ги преследваме по петите, да нападаме спящите им лагери, да се крием в горите, изчаквайки удобен случай… Мисля, че трябва навсякъде да събираме свободни дружини от ратници и да им помагаме, така че татарите никога да не знаят, откъде ги заплашва опасността.
	— Не, това е неправилно! Това означава да раздробяваме силите си. Трябва с вяра в благите Божи намерения да съберем страховита рат и с хоругви и попове начело да се хвърлим в бой последен. Тогава Бог няма да ни изостави и ще порази с гнева си нечестивите насилници. Вярвам, че ми е писано да извърша редица славни подвизи! Цялата руска земя очаква помощ от мен. Аз ще я спася!… Моля те, княже Василко Константинович, помогни ми! Всички вярват на думата ти и се вслушват в съветите ти! Разпрати вестоносци до всичките князе, боляри и войводи, да тръгват с дружините си и опълченците си към река Молога… Там ще устроя военен лагер и лично ще поведа славната рат за унищожението на татарите.
	— Ще направя всичко, за да помогна на родината си, и ще дойда лично с ростовските юнаци.


	Втора глава
	Бойният стан

	И от Ростов препуснаха вестоносци, които носеха писма от великия княз Георгий Всеволодович и от княз Василко Константинович до князете, войводите и старейшините на общините в Новгород, в Псков и в Полоцк*, във волжките градове Судиславъл**, Ярославъл, Кострома и още по-далеч — в Галич и край Бялото езеро. С тях те призоваваха ратниците в бойния стан, намиращ се близо до Червения хълм, където руските хора щяха да се събират в една голяма рат.
	[* Полоцк — древен град в Северна Беларус, разположен на река Полота. — Б.пр.]
	[** Судиславъл — районен център на Костромска област в Русия. Бивша крепост на северната граница на Киевската държава. — Б.пр.]
	От всички посоки започнаха да се стичат воини към Червения хълм. Някои бяха на коне, с ризници, мечове и копия. Други — а те бяха мнозинството — вървяха пеша, облечени с шаяци и полушубки, носейки само вилообразни копия и топори.
	Княз Георгий го нямаше при Червения хълм.
	— Къде е бойният стан? — питаха се събралите се воини.
	— Мястото му се пази в тайна! Че току-виж татарите преждевременно научат за него…
	Греейки се край огньовете, ратниците споделяха:
	— Хубаво е, че най-сетне великият владимирски княз изостави дългия си размисъл!
	— Сега той е най-силният от князете и му е време да застане начело на руската войска. Отдавна трябваше да стане това — още при първия слух за татарите!… Той сгреши тогава, като не подкрепи рязанците…
	— Сега вече е късно — колко руски хора паднаха напразно!…
	— Целият свят трябва да се вдигне срещу свирепия враг, само така ще можем да го надвием…
	— Ех, заради тези княжески вражди и свади гине руската земя!…
	След като постоя малко в Ростов, великият княз Георгий Всеволодович препусна към Углич, спусна се по Волга до Мишкин* и оттам, по горските пътеки, се добра до река Сит**, близо до вливането й в Молога. Там, в село Боженки***, князът отседна при попа му, отец Вахрамей.
	[* Мишкин — град, разположен нар. Волга. — Б.пр.]
	[** Сит — река в Тверска и Ярославска област на Русия. — Б.пр.]
	[*** Боженки — споменато през 1900 г. като царски чифлик. — Б.пр.]
	Попът бе толкова стар, колкото своята дървена, полегнала на една страна, църквичка, и обичаше да говори за отминалите времена. Попадията Олимпиада, пухкава като подквасено с мая тесто, ласкава и радушна, безшумно препускаше из собата, въпреки преклонните си години, и се стараеше да угоди на гостите с осолени лютиви млечници* и с пироги, половината от които бяха напълнени с гъбена каша, а другата половина — с риба с лук.
	[* Млечница — род базидиеви гъби от семейство Russulaceae. — Б.пр.]
	Отец Вахрамей обясни, че до районния център Боженки от запад може да се дойде само по пътя от Бежецк*, а от изток може да се мине само през зимата по реките Молога и Сит, и че наоколо се простират само гори, като през лятото в тях се образуват непроходими блата с мочурливи езера, които и през зимата не замръзват, а дори димят.
	[* Бежецк — град в Русия, намиращ се на 20 км. южно от първоначалното си застрояване като поселището Бежичи, основано, според преданието, от бежанци от град Новгород, откъдето и наименованието му. — Б.пр.]
	— Значи татарите не могат да се доберат дотук! — реши княз Георгий.
	— Всички ще потънат! — потвърди отец Вахрамей.
	— Харесва ми това място. Ще издигна тук бойния си стан.
	— С Божията помощ! — подкрепи решението му отец Вахрамей. — Започвай, господарю, а аз ще отслужа молебен и ежедневно ще моля всемогъщият Бог да дари твоята рат с победа и надделяване над врага.
	Първи на призива се отзоваха най-близките до стана князе Ситски*, като започнаха да изпращат дружинници и обози със сено, брашно и осолена риба. Пристигнаха и ситските мужици — с шаяци и заешки полушубки, обшити с цветни лентички, с шапки с наушници от вълча кожа, с дълги до раменете коси. Опирайки се на вилообразните си копия, гъстата им тълпа се спря пред преддверието, където излезе князът. Пристъпилият напред техен старши попита с фъфлеща бърза реч**:
	[* Ситски — изчезнал княжески род, произхождащ от Ярославските князе. — Б.пр.]
	[** Особеният маниер да се изговаря „ц“ вместо „ч“ се е запазил у част от населението, живеещо по р. Сит, и до ден-днешен, поради което съседите им ги наричат „сицкари“. — Б.а.]
	— Зацто ни повика? Поради цто сицкарите вдигна? Кажи на нас, горяните, цто трябва да седем?
	Княз Георгий веднага им продемонстрира домакинските си способности. На една част от тях нареди да издигат покрай брега на Сит дървени бараки, като твърдо заръча във всяка от тях да има иззидана от глина и камъни печка. На останалите поръча да копаят дълги окопи с дълбочина един човешки бой.
	— Това го мозем! — отвърнаха му ситските мужици.
	— И блатце да копаем, и борцета да сецем сме свицнали.
	И мужиците незабавно се отправиха в колона по един към гората, където развъртяха топорите. Започнаха да повалят борове и ели, а на високия бряг на вкопалата се в земята Сит започнаха да се издигат нови бараки с плоски покриви, покрити с пластове кора. След няколко дни над тях се заизвива дим.
	Отвсякъде пристигаха доброволци-ратници — и по единично, и на десетки. Княз Георгий намираше работа за всичките — едни копаеха ниски землянки, други докарваха дънери, пънове, изсъхнали на корен дървета и струпваха от тях дълги барикади.
	Скоро пристигна и ростовският княз Василко Константинович с отряд от триста конници и хиляда пеши ратници. Следваше го обоз от шейни, натоварени с месо, чували с брашно и сено.
	Князът обходи шумния лагер, смръщи вежди, изгледа накриво белите бараки, спря коня си пред барикадите, поклати глава и се отправи към църквата. Над новоиздигната барака до попския дом се развяваше великокняжеското черно знаме. На него бе избродиран със златни нишки образът на свети Спас Неръкотворни.
	Облечен в дългополо избеляло расо, в преддверието излезе старият свещеник с бяла клинообразна брада и със сплетена бяла плитка.
	— Сполайти, княже Василко Константинович! Окажи ми чест, влез да се сгрееш!
	— Здравей, отче Вахрамей! Отдавна не съм те виждал — от последния лов на лосове. Стареете ли с църквичката ти?
	— Раменете ми увисват, но старата ми глава все още се държи и може и да послужи за нещо.
	Князът скочи от своя строен кулест кон. Притича дружинник и пое юздата на коня. Василко се изкачи в преддверието на старата къща и целуна благославящата го сбръчкана ръка на отец Вахрамей.
	— Вие какво, град ли строите?
	— Вярно е, че прилича — отвърна му свещеникът.
	— И дълго ли ще го има този град? Година, две или повече?
	— Какво бих могъл да кажа аз, скромният йерей*? Това го решава великият княз Георгий Всеволодович. Той заповяда да се строи и да се докарват греди и ето че бойната крепост расте.
	[* Йерей — свещеник у православните християни; поп. — Б.пр.]
	— Виждам, че се е събрал доста народ. Как се изхранват?
	— Нашият господар мисли за всичко. Пристигналите ратници си носят припаси. Освен това, по заповед на великия княз, отвсякъде ни докарват брашно и осолена риба. А тукашните, ситските женоря подквасват, месят и пекат хлябове.
	— А сено имате ли? Водя конни дружинници.
	— За твоя кон ще се намери у мен сено. Накосих го през лятото за кравичката си. А на дружинниците ти ще им даде князът. Видях, че мужиците и сено карат… Но защо мръзнем в преддверието? Влез, княже, заповядай в скромното ми жилище!
	Княз Василко се обърна към подредилите се покрай брега свои дружинници и извика началника на челната стотня:
	— Огледай лагера и намери място, където да бъдат оставени конете! Аз ще си поговоря с княза Георгий Всеволодович относно фуража им.
	— Ние имаме сено за три дни. А и овесът ни ще стигне само за десетина.
	— Да не ни се наложи да колим конете си за чорба! Много народ е дошъл!… А, ето го и великият княз!
	Георгий Всеволодович се приближаваше бавно с разгърдена шуба, весел и с червено, разгорещено лице:
	— Хубаво се напарих в банята! Обичам да се сгрявам… Успях да издигна тук шест нови бани… Без тях хората ще въшлясат. Главата ми се пръска, за всичко трябва да мисля!… Здрасти, племеннико, за много години! Да се прегърнем и да влезем в моята нова къща!


	Трета глава
	Бату хан в манастира

	Приближавайки към Углич, Бату хан спря коня си. Посочи с бича си към дървените здания със странен вид, сякаш прибутани и слепени в безпорядък едно към друго, и с кръстове на покривите си.
	— Какво е това?
	Субетей-багатур, яздещ, дремейки до него, се събуди и извика:
	— Преводача! Извикайте преводача!
	— Преводача! — закрещяха нукерите.
	Приближи се старият преводач-половец.
	— Това е Възкресенският мъжки манастир*. В него живеят неколкостотин монаси. Това са такива шамани, на които им е забранено да познават жени. През цялото време се молят…
	[* Възкресенски мъжки манастир — един от най-старите в Углич, известен от края на 14 век. — Б.пр.]
	— За какво се молят?
	— Да има на земята мир и тишина…
	— Това не ми върши работа!
	— Да няма глад, земетресения, пожари…
	— Това също не ми върши работа! А могат ли те да разберат от своите богове как ще свърши войната ми с коназа Гюрга*!
	[* Гюрга — Георгий (монголски). — Б.пр.]
	— Могат!
	— Ще нощувам в този дом на бога — каза Бату хан и изгледа накриво Субетей, който силно засумтя.
	— Преводач, — заповяда Субетей-багатур, — вземи стотня нукери и отивай направо в дома на урусутския бог! Кажи на главния шаман, че ей сега ще пристигне великият джихангир Бату хан.
	— Ще бъде изпълнено, непобедими!
	И, начело на стотня нукери, преводачът препусна към манастира, а Субетей-багатур повика стотника. Арапша се приближи, яхнал окичен дорест кон. Върху тъмната му козина изпъкваше сребърен оглавник. Върху юздата му се бяха появили сребърни и златни токи и ланци, свалени от коня на някакъв си убит урусутски войвода.
	— Обкръжи манастира! — разпореди се Субетей-багатур. — Постави стражи на всяка порта. Огледай всички сгради и мазета — дали няма криещи се воини или хитра засада! Кажи на урусутите, че ги е сполетяло велико щастие, защото у тях ще нощува лично владетелят на света! Постави охрана в самите сгради — до стълбищата и в главните коридори. Десет от най-гладните нукери изпрати в кухнята, за да се нахранят там и да наблюдават да не би шаманите да сготвят нещо лошо или забранено. Ако нещо се окаже не както трябва, ако забележат зъл умисъл, нека бият готвачите с бичовете си по тила. И внимавай нито един монголски воин от другите отряди да не посмее да влезе в този дом, докато там си почива джихангирът Бату хан.
	— Слушам и се подчинявам! — отвърна Арапша и препусна, за да изпълни заповедта.
	В главната църква на манастира се провеждаше тържествена литургия. Върху покрит с килим подиум до дясната й стена стояха две кресла с високи облегалки. В едното, подгънал крака под себе си и положил на коленете си кривия си меч, седеше Бату хан, а в другото — Йълдъз-Хатун с висока черна шапка, обвита със златни дантели и бисерни нишки. На пода около Бату хан се бяха разположили неговите шестима главни ханове. Там бе и Субетей-багатур, който гледаше напрегнато и недоверчиво с примижалото си око всичко, което се вършеше в църквата.
	Богослужението бе тържествено. Отслужваше го самият епископ, който, спасявайки се от татарите, бе пристигнал в манастира. Стар, изсъхнал, прегърбен, с брокатени одежди и бляскаща златна митра на главата, епископът бе застанал на подиума в средата на храма. Отдясно и отляво пред него бяха застинали дванайсет свещеници — по шест от всяка страна — всичките с празнични цветни брокатени ризи. Две момчета, също с брокатени дрехи и с дълги свещи в ръце, стояха от двете страни на епископа. Пред иконите горяха свещи и кандила. Блещукайки, огънчетата им се отразяваха върху броката и позлатения иконостас.
	Бату хан бе доволен от невижданото досега зрелище. От време на време кимаше с глава, усмихваше се и пробваше да припява на хора. Цветни искрички просветваха върху стоманения му шлем със златно удължение, предпазващо лицето му, а също и по сребристата му ризница и огърлицата на врата му, съставена от големи изумруди и елмази. Всеки път, когато високият и снажен дякон, широко размахвайки кадилницата, се приближаваше до Бату хан и го обвиваше с ароматен дим, онзи милостиво накланяше глава и жадно вдишваше сладкия тамянен дим.
	Йълдъз седеше неподвижно в дълбокото кресло. С копринена, обшита със сребро китайска дреха, окичена със скъпоценности, с елмазени пръстени на ръцете, с набелено и неживо, сякаш кукленско, лице, тя приличаше на малък идол. Само разширените й очи трескаво горяха.
	Вярната И Лахе стоеше до креслото й, поглеждаше накриво към Йълдъз и, накланяйки се към нея, й шепнеше:
	— Дръж се по-спокойно! Не издавай тревогата си, че господарят ще забележи!
	— Ето го! Там, до прозореца… толкова е близо! Трябва да говоря с него — отвръщаше й шепнешком Йълдъз.
	До страничния изход, опрян на копието си, стоеше нукер. Бе със стоманен шлем, стоманена ризница и български червени ботуши. Младото му, без мустаци, лице изглеждаше равнодушно. От време на време поглеждаше по посока на Бату хан, но повече гледаше към малкото слюдено прозорче, през което едва-едва проникваше сивата светлина на сумрачния и мразовит ден. Това бе Мусук, който бе поставен на стража до входа. Изведнъж той забеляза втренчения поглед на жената на Бату хан — поглед, който бе насочен право към него. Той се обърна, но след известно време отново срещна прекият упорит поглед на малката жена.
	„Какво ми има толкова? — помисли си Мусук. — Какво се е взряла в мен ханшата?“
	Срещна още веднъж погледа й. Забеляза, че слугинята й се навежда към нея, сякаш успокоявайки я. Изведнъж ярка мисъл опари съзнанието му: „Тези тъмни очи, това лице с тясна брадичка… Колко е подобно! Но какво общо може да има между бедната девойка от степта и накичената със скъпоценни огърлици жена на завоевателя на света! Не! Това е сън, това е невъзможно!“ И той отново се загледа през прозореца.
	Ненадеен ревящ възглас накара Мусук да се опомни. Едрият, могъщ дякон с брокатените одежди, провъзгласи с цялата сила на богатирския си глас:
	— На великодържавния, достопреславния хан…
	Благообразният и сериозен отец иконом* се отдели от групата монаси, приближи се с безшумни крачки до дякона и прошепна в зачервеното му месесто ухо:
	[* Иконом — титла на свещеник с дългогодишна служба. — Б.пр.]
	— Възвиси го още!
	Икономът му подсказваше, а дяконът ревеше:
	— На господаря наш…
	— Възвиси го още повече! — настояваше отецът иконом.
	Дяконът повтаряше с налято с кръв и напъващо се лице:
	— На господаря наш и владетеля на близките и далечни народи, царя Батий Джочиевич, живот и здраве! Многая лета!…
	Хорът от клироса* подхвана и три пъти повтори:
	[* Клирос — място в черква, определено за певци. — Б.пр.]
	— Многая, многая лета!…
	След литургията тези, които бяха избрани, се спуснаха в дългата и тясна трапезария, където бе сервиран най-добрият обед, какъвто можаха да измислят монасите готвачи заедно с отеца иконом. Имаше и рибена чорба от чига, и цяла огромна есетра, и пироги със запечен валим, и пирожки със ситно накълцани лютиви млечници, и варена пшеница с мед, и ябълки от туршия, и черен хайвер на зърна. Манастирските прислужници донасяха ястията върху големи резбовани дървени подноси. Монасите извадиха от избите си глинени кани с неотлежала водка и силна отлежала медовина. Пиеха още пенлива домашна бира и вишновка и ферментации от други зърнести плодове.
	Бату хан седеше начело на масата. До него, от лявата му страна, бе архимандритът, а след него — Субетей-багатур. Отдясно, като блестеше със скъпоценностите си и с ярките си дрехи, седеше Йълдъз-Хатун, а след нея — шестимата приближени ханове. По-нататък седяха най-старите и почтени монаси със своите калимявки и дълги черни раса.
	Старият епископ благослови трапезата, позова се на някаква своя болест и се оттегли да почива в килията си.
	Бату хан яде малко и много предпазливо, но опита от всичко. Субетей-багатур похапна само елдена каша с лук и олио. Гребеше кашата от блюдото със собствената си медна чаша, която извади от пазвата си. От същата чаша, като предварително я излизваше с език, Субетей пробва и всичките напитки. Това, което не му харесваше, го плисваше на пода.
	По средата на обяда до Бату хан се приближи китайката И Лахе:
	— Йълдъз-Хатун не може повече да понася миризмата на осолена риба и да слуша грубите гласове на урусутските шамани. Ей сега ще припадне от слабост. Трябва да бъде отведена оттук!
	Бату хан погледна към Йълдъз, която седеше неподвижно, със спуснати клепачи, сякаш спеше. Нареди да бъде придружена до покоите и, където малката ханша ще можеше да си почине.
	Величественият отец иконом стана и, като поглаждаше своята широка и гъста брада, лично поведе ханшата и китайката към най-хубавата килия.


	Четвърта глава
	Пред вратата на килията

	Арапша извика Мусук и двамата тръгнаха по покрити галерии, изкачваха се по стълбички и се спускаха в затулени кътчета. Най-накрая Арапша остави Мусук в дълъг и тесен коридор. От едната му стена го осветяваха малки мътни прозорчета от опънати рибешки мехури, а на другата имаше редица затворени врати. Арапша посочи една от тях:
	— Тук си почива жената на джихангира, отхан-хатун*. Не пускай никого! Ще се наложи да се пази цяла нощ. Ще дойда да те сменя. Не мърдай оттук!
	[* Отхан-хатун — младша госпожа. — Б.пр.]
	Мусук стоя дълго. От време на време край него минаваха стари монаси с черни калимявки и дълги черни дрехи. Те прикриваха с длани запалени восъчни свещи и нещо си шепнеха.
	Чуха се гласове. Бе Субетей-багатур, зад когото водеха под ръка Бату хан, който се олюляваше, махаше с ръка из въздуха, сякаш се опитваше да хване нещо, и говореше с преплитащ се език:
	— Свещеният управник разреши три наливания в месец, но по-добре е да е едно… Казвам, че… и монголските шамани, и арабските молли, и урусутските попове… са твърде полезни и предани ми хора! Те учат народа да се подчинява на властта, уговарят го да не се бунтува и своевременно да плаща данъците си. На всичките шамани ще дам пайцзи, даващи им право на свободно придвижване по земите ми за събиране на пари. Ще заповядам шаманите, моллите и поповете да не плащат никакви налози…
	Архимандритът и четирима монаси с големи горящи свещи съпроводиха Бату хан до вратата на килията му. Той залитна през нея.
	Архимандритът се поклони ниско на Субетей и се отдалечи с монасите.
	Субетей-багатур каза:
	— Сега в този божи дом всички, от горе до долу, са пияни. Опасявам се от умишлен палеж и от това — нашите нукери да не обидят монасите и да започне сеч. Ти, нукере, стой тук, гледай и слушай внимателно! Не мърдай от мястото си! Аз ще обходя манастира и ще проверя стражата.
	Мусук стоеше, изпълнен с тревога…
	„Йълдъз ли е?… Или не е Йълдъз?… Не! Това, разбира се, е грешка! Такова в живота не се случва. А фурмите? А гласът в пустинята, извикал името му? А малката ръка, подхвърлила му коприненото възелче с курабийките и златните монети?…“
	През една дупка в спукан мехур на един от прозорците се виждаше голямата манастирска градина с обезлистените черни дървета. Синкавият сняг лежеше на преспи. Отъпкана пътечка пресичаше градината. По нея бавно крачеше нукер с дългопола шуба, въоръжен с копие… Вятърът духаше през прозореца и засипваше Мусук със снежен прах…
	Нещо изшумоля и Мусук се огледа. Пред него, цялата обвита в ефирна тъкан, стоеше малка стройна жена. Главата й е покрита с пъстър шарф. Разширените й очи гледат тревожно, чакат нещо, питат.
	Жената направи крачка напред:
	— Мусук?
	Мусук се обърна и стоманената му ризница иззвънтя.
	— Една мисъл ме изгаря — прозвуча познат глас. — Ти също ли взе от парите, получени за мен?
	Мусук жадно се взираше в блестящите очи.
	— Виновен съм само за това, че не си бях вкъщи, когато братята ми са отвели моята малка Йълдъз. Ако бях видял това, щях да се бия с тях като с най-злите си врагове. Като разбрах какво са направили, проклех юртата си и се отрекох от баща си и от братята си.
	— Сега отново си заслужава да живея!
	Тя понечи да каже още нещо, но премълча. Мусук заговори рязко:
	— Сега Йълдъз е жена на моя господар. Той ми даде кон, меч и ризница. Той е щедър, грижовен и справедлив към нукерите си. Храбър е и е бърз в решенията си. Върши велики дела. Ще премине през целия свят и няма да се намери нито един пълководец, който да успее да го победи… И аз го обичах…
	— А сега? — попита го, задъхвайки се, Йълдъз.
	— Сега трябва да го ненавиждам.
	С котешка гъвкавост Йълдъз обви ръцете си около него и почувства вледеняващия студ на ризницата му. Лицето на Мусук побеля. Остана толкова неподвижен и студен, колкото бе и ризницата му.
	— Нима вече не си мой, Мусук?
	С малката си ръка Йълдъз докосна Мусук по бузата и той усети ароматът на непознати цветя. Трепереше, полузатворил очи, и не знаеше как да постъпи.
	— Кажи ми, Йълдъз, той много ли те обича?
	— Мен ли?… И сама не знам защо ме обича! Веднъж Бату хан ми каза, че съм му дала три горещи колачета, докато се е криел от враговете си. Заради тези три колачета той си обещал да ми подари три царства — северно, източно и западно… Сега ще му кажа, че си ми брат, и той ще те обсипе с подаръци като в приказките. Ще те загърне с брокат, ще ти даде елмазен пръстен и табун коне!
	— Ще му кажеш, че съм твой брат ли? Именно братята ми продадоха тази, която ми бе по-скъпа и от Аллах, и от целия свят! Остана ми само конят, който за мен е по-добър и от брат. Ще напусна Бату хан…
	Йълдъз се отдръпна, но отново се хвърли напред и загали с ръце суровото лице на Мусук.
	Изскърца врата и се чу насмешливо „дзе-дзе!“. Двамата се огледаха. В рамката на една врата стоеше Бату хан.
	През открехнатата врата на съседната килия надничаха приближените му ханове.


	Пета глава
	„Побързай!“

	Върху покрития с обработена овча кожа миндер в тясната килия на отеца ключар седеше, подвил крака под себе си, едрият и тромав Субетей-багатур. Старият пълководец се взираше със своето немигащо и широко отворено око в древна икона, нарисувана върху изкорубена дъска. На нея бе изобразен свети Влас, покровител на домашния добитък и останалите животни.
	— Ето този бог е приятел на нашия монголски улус! — разсъждаваше високо на глас Субетей и внимателно разглеждаше суровото тъмнокафяво лице на свети Влас, както и бялата му брада с виещи се по краищата й къдрици. Това е наш, наистина монголски бог! Той обича и пази добитъка, варди кравите и овните и охранява конете. А на нашите коне им е нужен защитник, защото иначе ще загинат тук, в страната на урусутите, където пътищата са преградени от блата, а елите и боровете високи като планини. А от злоба и скудоумие харакунът* пали купчините жито и копите сено… Кажи ми, Саклабе, — ти самият си урусут — защо го правят всичко това? Не е ли по-добре да се покорят на монголския владетел Бату хан?
	[* Харакун (харакун) — прост, „черен“ човек, човек от народа, редови чергарин, подчинен на феодала. — Б.а.]
	Кльощавият роб, седящ на скамейката до вратата, му отговори с равнодушно сънен глас:
	— Четирийсет години не съм бил по тези места. Вече съвсем не знам как мислят нашите суздалски мужици. Все се скитам с теб по белия свят, а с хората не говоря. Освен котела и черпака за супата, друго не виждам.
	Субетей продължи да поучава роба си:
	— Всичко си забравил, Саклабе! А така не трябва. Трябва всичко да се помни и всичко да се обяснява на господаря — Субетей се изправи и заговори с рязък и повелителен тон: — Върви да видиш дали нукерите стоят по местата си и дали не са заспали! След което веднага се връщай при мен!
	— Така си и знаех! Дори и нощем нямам мира! — мърмореше, докато излизаше, Саклаб.
	Субетей зажумя, главата му клюмна, а ченето му увисна. Заспа и видя в съня си… безкрайна и небесносиня степ, върху която вятърът полюляваше високи жълти цветя. Залязващото зад лилавите хълмове пурпурно слънце вече затваряше портите си. Стадо сайгаци се носеше през степта, прескачайки слънцето. „Побързай да стигнеш до уртона*, преди слънцето да се е скрило!“ — му шепне някакъв глас. Той протяга ръка, за да задържи слънцето. Ръката му се протяга през цялата степ, а в нея има копие. Острието му пронизва от край до край слънцето… Това вече не е слънце, а обляната с кръв глава на рязанския войвода Кофа, когото нукерите бяха приклещили вече изранен, но той продължаваше да се бие, докато атлетичният Тогрул не отсече с един удар на меча си главата на стария войвода… Главата отвори очи, намигна му насмешливо и прошепна: „Побързай! Иначе нечестивото ти войнство ще затъне в снега…“
	[* Уртон — лагер, селище на голям път в степта. — Б.а.]
	Вратата се хлопна силно. Огънчето на кандилото се залюля и по тавана заиграха сенки. Спъвайки се в крачето на скамейката, в килията влезе засипан със сняг огромен монголски нукер. Обърнатите краища на кожения му калпак закриваха ушите и лицето му. Виждаха се само носът му с черни измръзнали петна и неговите движещи се с мъка устни:
	— Слушам и се подчинявам!
	— Слушам те — каза му равнодушно пълководецът.
	— Церният урусутски шаман повтаряше две думи: „Байза*, Субетей“. Блъскаше ме и напираше насам. Стотникът Арапша заповяда да го доведа при теб.
	[* Байза — внимание. — Б.а.]
	— Къде е черният шаман?
	— Тук, зад мен! — отдръпна се монголът.
	Зад него, също целият в снежен прах, стоеше черен монах с дълга тояга в ръка и пътна торба на гърба му. Черната калимявка бе нахлупена чак до гъстите му вежди.
	Присвил око, Субетей гледаше монаха, който си свали калимявката. Прошарените къдрици и дългата черна брада му се сториха много познати. Монахът заговори на татарски:
	— Байза, Субетей-багатур! Нося важни вести.
	— Върви си! — обърна се пълководецът към нукера. — Чакай пред вратата, докато те повикам!
	Като тропаше с огромните си ботуши, монголът излезе. Вратата се затвори след него. Като се огледа, монахът свали горната си широка дреха, приближи се до Субетей и седна до него върху миндера:
	— Преоблякох се като монах. Благославях простия народ. Всички ми целуваха ръка.
	— Продължавай, коназе Галиб!
	— Разпитвах всички къде се намира великият княз Георгий Всеволодович. Наоколо си чувах същия въпрос: „Къде е княз Георгий, къде се събира войнството?…“ Всички, които могат, точат своите вилообразни копия и топори. Всички се движат на тълпи на север. Аз също забързах натам. Където можеше, се качвах на шейна, а когато нямах спътници, ходех пеша, само и само да ти угодя.
	— Продължавай, коназе Галиб, продължавай!
	— Наивниците ме возеха на шейните си и ми казваха: „Моли се за нас и ни донеси победата!“
	— Стига за това! Къде е коназ Гюрга?
	— Вървях по пътеките през древните непроходими гори…
	— Накъде?
	— По река Молога.
	— Молога ли? Къде е Молога?
	— На север е… Ти ми обеща чувал със злато за важните вести.
	— Още не съм чул важна вест. Ти все вървиш и вървиш, а полза няма.
	Княз Глеб млъкна и недоверчиво изгледа каменното лице на пълководеца. Кривите му пръсти се протегнаха напред в очакване на обещаното злато.
	— Велик грях вземам на душата си! Вървя срещу родния си народ. Бесовете на оня свят ще ме пекат на шиш.
	— И добре ще направят, защото си го заслужаваш!
	— Чакам златото.
	— Ще ти го дам. Ще ти дам много. Казвай каквото знаеш!
	— Молога се влива във Волга, а в Молога се влива рекичката Сит. На тази рекичка е районният център Боженки. В него има стара църква. В поповата къща до църквата живее княз Георгий Всеволодович. Там се и събира войнството му.
	Субетей се отдръпна. Окото му се насочи нагоре, сякаш разглеждаше стария гредоред на тавана, обвит в паяжини. Бръкна с лявата си ръка в пазвата си и измъкна оттам протрита кожена кесия, завързана с шарено шнурче, с жълто кехлибарено топче на края.
	— Тук има триста жълтици. Едната половина ще получиш сега, а другата — когато стигнем до тази рекичка Сит. Ти ще ни показваш пътя. Ако си ни излъгал, край река Сит ще бъдеш набоден на вила и изгорен над огъня. Моите монголски нукери с най-голямо удоволствие ще те изгорят жив.
	Заеквайки, княз Глеб прошепна:
	— Но това е твърде малко!
	— Ако не искаш, не вземай!
	И ловко, с една ръка и помагайки си със зъби, Субетей развърза кесията, изсипа, без да брои, половината монети на коленете си, сграбчи шепа злато и я подаде на княза. Другият подложи и двете си длани.
	— Вземам това злато само заради делото ми — каза той. — А след похода ти, Субетей-багатуре, ще ми помогнеш ли да стана велик рязански, суздалски и прочие княз? Нали само заради това ви помагам да смажете моя враг, владимирския княз Георгий!
	— Утре си е утре и тогава ще решаваме какво ще правим.
	Силно тропане на вратата прекъсна разговора им. Някой тревожно барабанеше по нея с ръце и крещеше:
	— Байза, байза! Субетей-багатуре! Байза!
	Мнимият монах бързо скри парите. Субетей-багатур стана и издърпа дървеното резе. В килията му се втурна китайката И Лахе, загърната с черен копринен шал. Падна на колене и, задъхвайки се, се хвана за дрехата на пълководеца. Той я отблъсна, пусна монаха да излезе от килията и спокойно затвори вратата.
	— Нещастие! Ужасно нещастие! — ломотеше китайката, задавяйки се от сълзите си. — В този проклет дом на урусутския бог шаманите са напоили джихангира с отрова. Обезумял е и е побеснял. Тича с меч в ръка, сече всичко по пътя си, сече урусутските богове, хвърля скамейките по стените…
	— Това не ме засяга! — отвърна й хладнокръвно Субетей. — Аз съм само военен съветник. Джихангирът може да прави каквото поиска в дома си.
	И Лахе продължаваше да ридае, без да изпуска от ръцете си дрехата на Субетей, който с любопитство разглеждаше нейното фино и бледо лице, малката й уста и двата й предни зъба, издадени напред като на заек.
	— Защо плачеш? Да не ти е жал за урусутските богове?
	— Какво направи той, какво направи! В безумието си джихангирът заповяда да вържат ръцете и краката на малката Йълдъз-Хатун…
	— Това е негово право. Мъжът може да прави с жена си каквото си поиска.
	— Завързаха моята нежна господарка за нукера, който охраняваше вратата й… Захвърлиха ги в градината, където тичат кучетата човекояди. Сега ще дойдат шаманът Беки и помощниците му и ще удушат ханшата Йълдъз и младия нукер.
	— Това не е моя работа. Аз участвам във войната, а в юртите на жените на джихангира се разпореждат шаманите му и китайските евнуси.
	— Джихангирът не слуша никого другиго, освен теб, непобедими. Спаси Йълдъз-Хатун! Кълна се, че те не са виновни за нищо, защото нукерът й е роден брат!
	— Напразно си дошла при мен, китайке! Потърси Хаджи Рахим, който пише книга за походите на Бату хан. Той е негов учител и джихангирът го почита. Той ще даде лекарство, от което Бату хан ще оздравее и ще прости на малката си жена.
	— Къде да тичам през нощта, когато навсякъде стоят стражи? Къде сега да намеря Хаджи Рахим! Шаманите ще удушат моята малка госпожа сега, а утре никакви лекари няма да могат вече да я спасят!…
	Китайката се просна на земята и заблъска глава в нея, като отчаяно ридаеше.
	Субетей внимателно я заобиколи, отвори вратата и извика на стоящия на пост пред нея нукер:
	— Тичай при юртджите! Кажи им незабавно да дойдат при мен! Всичките!
	— Слушам и се подчинявам! — отвърна му нукерът и побягна, дрънкайки с оръжието си.


	Шеста глава
	В манастирската градина

	Сгрени от синкавата светлина на нащърбената луна, манастирските дървета с парцалите сняг по клоните си приличаха на мъгливи сенки.
	Под старата ябълка, широко разперила кривите си клони, подпрени с колове, се бе облакътил на копието си монголски нукер. Затънал до колене в снега, той наблюдаваше с удивен и неразбиращ поглед една снежна пряспа. В нея лежаха две тела — воин с ризница и млада жена със златиста копринена дреха, които бяха свързани гръб към гръб за лактите. Главата на воина бе открита и дългите му черни къдрици, обичайни за младите кипчаци, се бяха разстлали по плещите му.
	Воинът говореше нещо, а от време на време жената му отговаряше, стенейки. Нукерът не разбираше шепота им и се намесваше, като потропваше с копието си.
	— Ще му кажа, че си ми брат и ще бъдеш освободен. Джихангирът ще ти даде злато, коне и ще те облече целия в коприна…
	— Не искам да ти бъда само брат. Ще бъда щастлив да умра заедно с теб. Ще кажа на Бату хан, че ти си моята хурхе*.
	[* Хурхе — мила. — Б.а.]
	— Няма да му го кажеш. Ние трябва да се отървем от тази беда и да се спасим… Ще се закълнеш в Аллах, че съм ти сестра.
	Монголът вдигна копието си:
	— Байза! Млъкнете! Джихангирът ви забрани да си говорите.
	Охраняващият ги нукер добре познаваше завързания воин, който бе смелият и ловък юноша от челната стотня, яздещ отличен кон, и бе любимец на стотника Арапша.
	Какво бе размътило разума му? Как бе посмял да вдигне очи към младата жена на джихангира? Сега го очакваше скорошен край.
	Между старите дървета се промъкваше глутницата големи манастирски кучета. Вървящите най-отпред се приближиха и зачакаха, поглеждайки към лежащите като на своя скорошна плячка. Едно от кучетата се приближи твърде смело. Нукерът хвърли копието си и проби гърба му. Квичейки то се метна настрани, влачейки копието. След него препуснаха й останалите. Монголът закрачи през дълбокия сняг, вдигна междувременно откачилото се копие и се върна на мястото си.
	Хлопна врата в преддверието. Заскърца градинската портичка. Няколко души се приближаваха по пътечката. Кучетата отново се разлаяха и се втурнаха насреща им.
	Появиха се Субетей-багатур, Арапша, Хаджи Рахим и трима нукери. Хаджи Рахим носеше запален гравиран фенер с фитил от потопена в масло коприна. С големи крачки той пръв притича до Йълдъз, наведе се над нея и освети с мъждивата светлина на фенера страдалческото й лице.
	— Някога ти ме хранеше… Носеше ми мляко и горещи колачета и удължаваше дните на бедния живот на дервиша! Защо сега, малка Йълдъз-Хатун, си потънала в урусутските снегове? Може да станеш плячка на тези гладни псета? Бързо, бързо се свести!
	Хаджи Рахим постави фенера върху снега и с мъка развърза замръзналите върви. След това помогна на полубезчувствената измръзнала Йълдъз да се надигне, а Арапша я загърна със самурена шуба. Развързаният Мусук скочи и, залитайки, се приближи към Субетей-багатур, който, разкрачил крака, стоеше неподвижно, сякаш всичко, което се случваше не го засягаше.
	— Ти чий син си? Отговаряй ясно! — попита Хаджи Рахим.
	— На волния вятър! — отвърна му Мусук.
	— Коя е тази жена? — продължаваше Хаджи Рахим. — Познаваш ли я?
	Мусук мълчеше. От шубата се разнесе слаб глас:
	— Това е моят брат, Мусук. И двамата сме деца на Назар-Кяризек от Сигнак.
	— Всичко това е вярно! — каза Хаджи Рахим. — Познавам и двамата.
	— Достатъчно! — намеси се Субетей-багатур. — Казаното от Хаджи Рахим винаги е истина! В този дом на черните шамани всички са изгубили разума си… Воине Мусук, ще ти се наложи да ми докажеш какъв „син на вятъра“ си, защото ще тръгнеш напред, на най-опасното разузнаване… Нукери, отнесете Йълдъз-Хатун в покоите й!
	Иззад вратата на килията, в която бе настанен джихангирът, се чуваха странни викове и див, хлипащ вой.
	Към стената на коридора се бяха притиснали нукери.
	— Какво става там? — попита ги Субетей-багатур.
	— Джихангирът свирепства! Съсече с меча си урусутските богове и закла двама от приятелите си блюдолизци. Сега плаче.
	— Как така плаче?
	— Нима не чуваш?
	Субетей се приближи до вратата, иззад която се разнасяше ту вой на чакал, ту на хиена…
	— Не влизай! Ще те съсече…
	Арапша внесе Йълдъз в съседната килия и я положи на миндера. И Лахе се зае ловко да я разтрива.
	Субетей чакаше пред вратата. Отново се чу вик:
	— Какъв удар! О-о!… Какво вероломство!… О-о! Отново на пътя ми застанаха злодеи… О-о! Ще видят те, че аз съм истински внук на Чингис хан!… Точно така, ще видят те!…
	Наведен толкова, че широкият му гръб съвсем се окръгли, Субетей-багатур решително отвори вратата и влезе в килията.
	От под масата стърчаха краката на съсечените. Върху пода се уголемяваше локва кръв.
	Кръстосал крака, на масата седеше Бату хан, поставил кривия си меч на коленете си. Лицето му бе подпухнало, а зачервените му и възпалени очи яростно изгледаха Субетей, който се изправи и го погледна право в тях.
	Субетей попита много нежно:
	— Защо плачеш, джихангире?
	Бату хан вдигна меча над главата си, сякаш преценявайки кого да удари. Изведнъж се обърна и започна да сече иконата на свети Влас. Мечът му зазвънтя, а от иконата се разлетяха трески.
	— За какво наказваш урусутския бог? — продължаваше Субетей с необичаен за него мек бащински глас.
	— Казаха ми, че този бог с дългата брада спасява нещастните и предпазва всякакъв добитък, а за мен не прави нищо!… Виси на стената и ме гледа дръзко. Долу урусутските богове!
	— Но какво се е случило? Нали никой не е загинал?
	Бату хан примижа срещу Субетей с пиянски мътен поглед:
	— Не е загинал ли, казваш? О-о! Ти също искаш да бъдеш мой приятел! Но на мен не ми трябват приятели, а само верни слуги!… Няма да простя коварството. Ето, тук стърчат краката на двама мои бивши приятели! Притиснах ги в ъгъла, защото се осмеляваха да се разпореждат от мое име! Да бяха опитали да направят такова нещо при Чингис хан! О-о! В този дом черните зли онгони изпълзяват от дупките си и правят хората безумни… О-о!
	Субетей продължаваше да е спокоен. Бату хан скочи на пода и задърпа Субетей за ръкава:
	— Да вървим! Ще ти покажа какво са направили! Тръгвай след мен!… Хаджи Рахиме, ти също ела с нас! Къде ти е фенерът? Запали го.
	И Бату хан бързо тръгна напред, а останалите го последваха. Излязоха в градината.
	— Там няма никого! — каза Субетей.
	— Лъжеш ме!
	Бату хан се отправи към клонестата ябълка, спря се, огледа се наоколо, свирна с уста, каза: „Дзе-дзе!“ и забърза нататък. През градинската портичка монголите излязоха в тихия манастирски двор, в който се намираха плевниците и конюшните.
	— Хаджи Рахиме, освети тук!
	Опънал крака, върху снега лежеше вран кон. Той вдигна глава и неговите изпъкнали и умни очи изгледаха Бату хан, след което главата му отново падна, а белите му до коленете крака се заровиха в снега.
	— Някой е омагьосал коня ми. Може би са злите мангуси или черните шамани на урусутите, или мои добри приятели! Те са ми завиждали и не са искали да догоня с него и да съсека коназа Гюрга… О-о! Кажи ми, врани коне, кой те погуби?
	С почти човешки стон конят изви шия и започна да лиже кървавата рана на хълбока си.
	— Хаджи Рахиме, ти можеш да говориш със звездите! Изслушай коня ми и разбери кой е убил моя бегач?!
	Хаджи Рахим освети с фенера си мястото, което конят лижеше, след което положи ръка върху наранения хълбок, опипа го и го натисна.
	— Тук има оток. Изтича кръв и гной. Ето от какво умира конят… — и факихът измъкна от раната тънко желязно острие.
	Бату хан се наведе към мъждукащия фенер.
	— Това е женски фуркет за коса! — каза уверено нечий глас зад него.
	— Не, това не е женски фуркет! — отвърна Субетей-багатур, като разглеждаше острието. — Жените убиват с фуркет господаря си, докато спи, но никога не убиват коня му. Това е направено от добри приятели. Казвах ти да не завъждаш с всичко съгласяващи се блюдолизци, а да държиш около себе си само верни слуги… Това е парче от кинжал!
	Конят се опъна и зарита с крака. Бату хан приклекна пред него:
	— Няма да ти се случи повече, врани коне, да влезеш в превзет горящ град… Ти ми служи вярно, но животът ти бе кратък. О-о!
	Бату хан зави, скочи и на бегом се отправи назад през градината и преддверието. Всички побързаха след него. Пред вратата на килията си Бату хан се спря и се заоглежда с мътен поглед, сякаш търсейки някого. Влезе, надигна глинената кана с вино и изгледа накриво Субетей:
	— А кой е там, до мен?
	— Отиди и виж!
	С каната в ръка Бату хан премина в съседната килия. Върху осветения от поставена в каче горяща борина миндер лежеше Йълдъз-Хатун, която изгледа приближаващия се до нея Бату хан с тъжни очи и се зави презглава със самурената си шуба.
	— Здрава ли е? — попита Бату хан.
	— Йълдъз-Хатун е здрава и не се оплаква от никого! — отвърна му китайката И Лахе.
	Бату хан се обърна към Субетей-багатур.
	— Ти ли го направи? Ти ли я спаси?
	— Да, аз!
	— Само ти ме разбираш… Ти си мой верен слуга! Не съм давал заповед да бъде убита. Това направиха моите приятели от мое име…
	И той прилепи устни към каната, и започна да пие виното, което се застича и по гърдите му. Олюля се, свлече се надолу и се просна на пода.
	Субетей-багатур взе внимателно глинената кана и тихо излезе.
	— Тръгваме на разсъмване — каза Субетей на чакащите го нукери. — Предстои ни дълъг и много бърз преход. Всички бъдете готови. Заповядах да бъдат повикани юртджите! Къде са те?
	— Чакат те, непобедими!


	Седма глава
	Сънят на Бату хан

	Монголите си тръгнаха от Углич на светлината на пурпурното зарево на пожара. Подпаленият от всички страни манастир гореше като клада. Монасите тичаха насам-натам, изтъркаляха навън буретата с вино и миро и изнасяха иконите. Съгласно не търпящата възражения заповед на Бату хан: „Да не се убиват и да не се обиждат урусутските шамани“, монголските воини не закачаха монасите, но при всеки удобен случай, когато стотниците не виждаха, смъкваха расата на монасите, съблазнени от доброто качество на широките одежди.
	След отлежалите манастирски медовина и ферментации Бату хан все още слабо съобразяваше какво се случва около него. Ето защо Субетей-багатур нареди внимателно да го увият в пухкава дългопола шуба, подарена от архимандрита. Положиха джихангира в постлана със сено изрисувана шейна, а до него настаниха увитата с шалове Йълдъз. Китайката И Лахе се возеше в друга шейна, охранявайки имуществото на „седмата звезда“.
	Монголските отряди тръгнаха на север и на запад като широка лавина, отбивайки се във всеки срещнат районен център. Воините се навираха във всяка къща и изтръскваха от сандъците кърпи, сукмани, ризи и гащи. Всичко им харесваше и всичко преминаваше в монголските дисаги и в шейните, следващи отряда. Изгребваха от раклите в хамбарите зърното, печаха го в своите котли и го ядяха с шепи, седнали край огньовете.
	При спирането на сутринта Бату хан дойде в съзнание. Стана бодър и учудено се огледа. До шейната му стояха разпрегнатите коне с привързани към муцуните им торби. Върху снега бе разсипано ечемично зърно и се търкаляха стиски слама.
	Свита в шейната, седеше малка жена. Изпод кожената й шапка питащо го гледаха кафявите й очи. Бату хан се обърна. Наблизо имаше млада смърчова гора, в чийто край димяха огньове, трупаха се хора и препускаха конници. По-надалеч се виждаха покрайнините на някакво село. В него с ярки пламъци горяха къщи, разнасяха се викове и яростен кучешки лай.
	— Къде сме? — попита Бату хан.
	Неподвижен нукер със заскрежен кожен калпак му отговори, като с мъка мърдаше устните си:
	— На един ден преход сме от онзи град, в който подпалихме двореца на урусутските черни шамани.
	— А що за село е това?
	— Упорито село е. Урусутите не щат да се покорят и се бият с топори. Вече изпотрепаха доста от воините ни. Подгонихме ги проклетите, а те, сякаш не виждат, че няма спасение за тях, се зъбят като преследвани вълци.
	— Къде е Субетей-багатур?
	— Ето там, наблизо, до огъня. Там са и хилядниците.
	— Извикай ги!
	Като сложи ръце до устата си, нукерът закрещя:
	— Слушай и се подчинявай! Джихангирът се събуди!
	Монголските военачалници скочиха, клатушкайки се непохватно, притичаха до шейната и я повлякоха към огъня. Бату хан стоеше, гледайки ги накриво и недоверчиво. Слезе от шейната, засука ръкави и приклекна, като започна да топли на огъня потъмнелите си от мръсотия длани.
	Нойоните и темниците стояха в полукръг и почтително чакаха Ослепителният да заговори.
	Бату хан се изправи. Като потръпнаха, всички замръзнаха на място.
	— Черните шамани-попове ме упоиха с вълшебни напитки от омайващи зърнести плодове и треви. Но аз не умрях. Задоблачните богове ме опазиха за великото дело, което ще прослави монголското име. Сянката ми излетя от тялото ми през отворената ми уста и ме отнесе в небесните сини простори, където царства моят дядо, Свещеният управник. Точно така, аз го видях и той говори с мен…
	Всички възкликнаха „Бо!“, плеснаха с ръце и отново застинаха.
	— Да, аз го видях! Той е станал още по-висок, плещите му са още по-широки, а бялата му брада е още по-дълга и е почти до коленете му. Каза ми: „Ти, моят внук, добре продължаваш делото ми. Ти отиде на запад на деветстотин деветдесет и девет прехода от планината Бурхан Халдън*, където под висок кедър в златен ковчег почива прахът ми. Всичко виждам и знам, че ти не опази моя най-малък син хан Кюлкан. Защо не го опази?“ И аз отговорих на дядо си: „Аз съм твоя жертва! Виновен съм за това и ти можеш да ме убиеш. Слушам и се подчинявам!“ „Още е рано да те убивам, защото ти бе далече от хан Кюлкан, когато той загина — така ми отговори Свещеният управник. — Първо трябва да убия тези, които убиха сина ми. Хан Кюлкан все още не е долетял при мен. Сянката му се скита над студените снежни поля на урусутите. Броди из горите, вие като вълк и нощем се промъква сред спящите монголи, търсейки убийците си. Хан Кюлкан стене и плаче: Исках подвизи и слава, а умрях млад и неизвестен! Никой няма да измисли песен за младия хан Кюлкан! Няма да се успокоя, докато монголите не извършат славен подвиг, за който със страх и ужас ще говорят враговете ни и с който ще се гордеят нашите внуци и правнуци…“
	[* Бурхан Халдън — „свещената върба“ или „върбовият хълм“. Свещена планина в митологията на монголските народи, която се идентифицира с планинския хребет Хентей в Монголия. Съгласно „Съкровеното сказание“ (монголска хроника от 13 век), в подножията й се е намирал родният чергарски стан на Чингис хан, а по склоновете й той се е спасявал от преследванията на племето меркити, които са искали да му отмъстят за набезите на баща му. Според друга легенда гробът на Чингис хан се намира в тази планина. — Б. Пр.]
	Бату хан тъжно замълча и с мрачно присвити очи изгледа стоящите тихо военачалници:
	— Чухте ли какво ми каза Свещеният управник?
	— Чухме и разбрахме! — отвърнаха му шепнешком монголите.
	— Тогава аз казах на великия вожд: „Слушам и се подчинявам! Ще поправя горчивата грешка. Сянката на хан Кюлкан ще получи успокоение на земята и ще долети на крилат кон при теб, нашия повелител, за да се влее в редиците на твоите небесни призрачни воини!“
	Влачейки широките си ботуши, се приближи Субетей-багатур и се спря. Като кимна с глава, старият пълководец изхлипа:
	— Така е!… Истината си казал! Така и ще направим!
	— Кой бе около хан Кюлкан в деня на смъртта му?
	— Темникът Бурундай! — възкликнаха всички.
	— А къде е темникът Бурундай?
	Висок и прегърбен монгол с плоско жълто лице без косми се отпусна на едно коляно:
	— Аз съм виновен! Недогледах!
	Бату хан се приближи до него с яростно от гняв лице:
	— Ще заплатиш за това или ще умреш! Давам ти задача и няма да се връщаш, докато не я изпълниш. С целия си тумен и с тумена кипчакска сган, който е прикрепен към теб, ще се отправиш натам! — посочи с широк жест безмълвните снежни равнини Бату хан. — Там, зад дремещите гори, край замръзналата река…
	— Сит! — подсказа му Субетей-багатур.
	— Край река Сит се строи бойният стан на урусутския княз Гюрга. Ти ще се нахвърлиш върху урусутите, без да мислиш дали можеш или не можеш да ги победиш. Воините ти ще ги избиват, без да отстъпват и крачка назад. Знай, че пред войската ти ще полети сянката на хан Кюлкан. Длъжен си с тази победа да му дадеш успокоение. Тогава хан Кюлкан ще се отправи към своя баща, моя дядо, с радостната вест за нова монголска победа. Ако бъдеш разбит и започнеш да се мяташ по земята като прилеп, тогава сянката на хан Кюлкан ще долита нощем при теб и ще пие кръв от очите ти…
	Бату хан замълча. Ноздрите му се раздуваха. Дишаше тежко и поглеждаше към Субетей-багатур, който, обърнал се, гледаше настрани и повтаряше:
	— Така е, така е!
	— През тази нощ приготви воините си за набега! Стига са мачкали урусутските жени. Помни, че аз и Непобедимият ще тръгнем с нашите тумени по вашите следи! Внимавайте да не ви изпреварим, защото ще ударим първи…
	— Слушам и се подчинявам! — каза Бурундай, падайки върху дланите си.
	Целуна снега, скочи и, придържайки с ръка висящия на хълбока му крив меч, се затича към своите воини.
	Бату хан се отдалечи, като разговаряше полугласно със Субетей-багатур. Непобедимият хриптеше и доказваше:
	— Макар воинът Мусук да е брат на прекрасната „седма звезда“, е по-добре да бъде отпратен по-далече, толкова далече, че да се върне назад едва след деветдесет и девет години, или въобще да не се върне. Обикновено братът на новата ханша получава подкупи от по-низшите и подаръци от по-висшите от него. Придобива много злато, започва да пиянства с новите си приятели и бързо става негоден като пробит мех. Дай му опасно, но достойно поръчение, с което да се гордее, но да изпълни трудно… Изпрати го със стотня нукери на разузнаване по река Сит към лагера на коназа Гюрга. Изпрати го така, че темникът Бурундай дори и да не подозира за това. Така ще проследим и проверим как темникът Бурундай ще изпълни заповедта ти.
	Бату хан съсредоточено гледаше стария пълководец, опитвайки се да разбере каква тайна мисъл се крие зад думите му, след което се намръщи и въздъхна:
	— Ти си мой верен слуга и учител. Така и ще направя. Заедно с Мусук ще изпратя и стотника Тюляб-Бирген, на когото руското пленено момченце отмъкна бегача. От отчаяние този храбрец ще е бесен!
	— Така е! — потвърди Субетей. — Трябва да се бърза и да се нападне войнството на урусутите, както орел напада ястреб, докато коназ Гюрга все още не ни очаква!


	Осма глава
	Батиевата пътека



	… Още в стари времена Рус се е настанила
	по горите и блатата край горното течение на
	река Волга… Там още се пазят преданията за
	Батиевия погром. Ще ви покажат и „Батиевата
	пътека“… Там Рус е стара, изконна, солидна…
	П. И. Мелников-Печорски*, В горите
	[* Мелников-Печорски, Павел Иванович (1818–1883) — руски прозаик и историк. Известен с дилогията си за живота на горноволжкото старообрядническо търговско съсловие: „В горите“ (1871–1874) и „В планините“ (1875–1881). — Б.пр.]



	След разгрома на Владимир-Суздалски татарското войнство се отправи на северозапад в три колони. Единият от отрядите, под командването на темника Бурундай, тръгна към Суздал, Юриев*, Переяславъл, Скнятин** и Кашин***. Оттам татарите се отправиха към Бежецк и Червения хълм.
	[* Юриев — първоначалното наименование на град Юриев-Полски (от „поле“). — Б.пр.]
	[** Скнятин — наричан още Кснятин, Коснятин, Константин. Древноруски град на мястото, където р. Нерл се влива във Волга, близо до съвременното село Скнятино. Според Никоновската летопис е основан през 1134 г. — Б.пр.]
	[*** По това време град Калязин все още не е съществувал. Той е основан през 15 век. — Б.а.]
	Отрядът на Бату хан пристигна в Углич, откъдето срещу течението на река Корожечна* стигна до горското селище Кой**. Третият отряд тръгна към град Мишкин и по-нататък и, като се провираше по горските пътища, се отправи към горното течение на река Молога. Татарите измъчваха с огън заловените по пътя им селяни, опитвайки се да изкопчат от тях къде се намира бойният стан на владимирския коназ Гюрга.
	[* Корожечна — река, ляв приток на р. Волга. — Б.пр.]
	[** Кой — село в Красноярския край на Русия. — Б.пр.]
	Малобройни татарски отряди бяха разпратени от Бату хан, за да разоряват Великото Владимирско княжество, и те палеха всички изпречили се на пътя им градове и села.
	В началото на март Бату хан се разположи в горското селище Кой, където завари много сено, подготвено за пролетното спускане по вода. Темникът Бурундай се разположи в Бежецк. И двамата вече знаеха, че наблизо, сред дремещите гори, се събират воинските сили на великия коназ Гюрга.
	На съвещание на хилядниците Бату хан каза:
	— Трябва с една битка да унищожа основното урусутско войнство, иначе ние самите безславно ще погинем из тези снегове, горски пущинаци и блата. Ще се биете, без да жалите живота си. Като унищожим основното войнство, аз ще стана единственият повелител на цялата урусутска земя, тъй като повече няма да има нито един опасен за мен противник. В страната на тези дългобради мечоци ще се възцарят сляпа покорност към мен и мъртва тишина… Така ни учеше и така постъпваше винаги по време на своите войни най-великият от всички хора, моят дядо, Свещеният управник. Утре ще бъде ден на велика слава или ден на велик позор за монголското име.
	— Позор няма да има! — възкликнаха хилядниците.
	— И след като разбием коназа Гюрга, ние няма да се спрем. Ще обърнем конете си по големия път, водещ към най-богатия урусутски град — Новгород. Ще се понесем натам с цялата си бързина, за да се доберем до него, преди ледът върху реките да почне да се топи…
	— А след това? — попита един от хилядниците.
	— След това, преяли и починали си върху женски пъпове, ще тръгнем към страната на гордите търговци, които хванахме в Мушкаф. В тази страна градовете са още по-богати, отколкото е Новгород. Кажи, Хаджи Рахиме, как се наричат тези градове?!
	— Рига*, Любек, Хамбург**, Берген, Лигниц*** — отвърна тих глас.
	[* Рига — столица на Латвия, на река Даугава, близо до Балтийско море. — Б.пр.]
	[** Хамбург — град в Германия, на река Елба, на 110 км от Северно море. — Б.пр.]
	[*** Лигниц (Легнице) — град в пруската провинция Силезия, в близост до сливането на Кацбах и Шварцвасер. — Б.пр.]
	— Точно така! Аз ще напъхам всичките тези градове в походната си ръкавица. Но преди това трябва да се разправим с урусутския коназ Гюрга.


	Девета глава
	В горските пущинаци



	… През гората, ако вървиш, ще е тъмно.
	През поляните, ако вървиш, ще е мочурливо.
	Из старинна билина



	Дълго се съвещаваха стотникът Тюляб-Бирген и Мусук-тайджи*, братът на Отхан-Йълдъз, неочаквано издигнат от джихангира. Решиха да си спечелят слава и да поразят с дръзката си смелост дори и самия Субетей-багатур. Решили да пробват късмета си, те тръгнаха напред през непознатия им урусутски гъсталак. Решенията вземаше опитният в походите и набезите Тюляб-Бирген, а Мусук-тайджи се съгласяваше с всичко, което предлагаше новият му, по-стар от него приятел:
	[* Тайджи — принц, княз. — Б.а.]
	— Много добре! Бъди винаги мой учител във военните дела!
	Предстоеше им да извършат разузнаване, да проникнат навътре в още непокорените урусутски окръзи и да открият главния лагер на коназа Гюрга. Бату хан в Кой и темникът Бурундай в Бежецк очакваха вести от Тюляб-Бирген.
	Горите наоколо им бяха гъсти и непроходими и пътеките сред вековните борове си приличаха една с друга. Хванатите горски ловци говореха почти непонятно: „Цто ицкас?“ и упорито отговаряха: „Насите сицкари зивеят нацтрани. За знаене — не знаем, за цуване — не сме цували, за виздане — не сме виздали!“
	Като наказание за упоритостта им татарите съблякоха заловените ловци. Голи, само по едни ликови цървули, сицкарите побягнаха в гората, спряха се в далечината и започнаха да подскачат и да дразнят татарите с непристойни жестове. Вбесени, двама татарски конници ги погнаха по замръзналото езерце, за да ги съсекат, но ледът под тях се пропука и, попаднали в тресавищен „прозорец“, те потънаха заедно с конете си. Подскачайки като зайци, голите сицкари се скриха в горския гъсталак.
	Тюляб-Бирген и Мусук разбираха, че навсякъде в урусутските гори ги дебнат опасности и че всяка тяхна крачка трябва да е особено предпазлива. Разделиха се. Заедно с отряда, Тюляб-Бирген остана на един кръстопът, а Мусук с една десетка конници се отправи на разузнаване. Снежната буря се усилваше. Фъртуната непрестанно засипваше със сняг пътя. Отпред се чу кучешки лай. Мусук остави своя кон на спътниците си, а самият той започна предпазливо да се промъква напред. Пред него се очерта ограда и се показаха привързани коне. Това бе застава на урусутите. Мусук тихо се обърна назад и се понесе към Тюляб-Бирген.
	Тюляб-Бирген веднага изпрати куриери при Бурундай и, скривайки се с нукерите си в гъсталака, зачака. Отговорът пристигна привечер — Бурундай им нареждаше да чакат и да не плашат заставата.
	Скоро пристигнаха челните стотни на Бурундай. Те обградиха заставата, нахлуха зад оградата, изловиха конете и съсичаха всеки, който изскачаше от землянките, в които безгрижно дремеха урусутските стражи. Само двама воини, взети в плен, останаха живи. Те си скубеха косите и не отговаряха на въпросите. Казаха само, че това е наблюдателната застава на войводата Дорож*. Кой от убитите бе войводата Дорож, татарите така и не разбраха, защото всички бяха облечени еднакво — с овчи полушубки и ликови цървули — и всички бяха загинали в неравния бой, в който на всеки един му се бе наложило да се сражава с двайсет.
	[* Войводата Дорож (Доротей Фьодорович), макар и изненадан, всъщност е влязъл в битката с трихиляден отряд. — Б.пр.]
	Бурундай пристигна в заставата, когато вече не бе останал нито един жив урусут. Изпрати куриери при Бату хан в Кой, известявайки го, че, съдейки по силно отъпкания път, наблизо до изкланата застава би трябвало да се намира станът на коназа Гюрга. Бурундай щеше да чака до сутринта, а на разсъмване да продължи нататък.
	През нощта Мусук, заедно с трима конници, отново се отправи на разузнаване. Скоро се приближи до поляна, прорязана от дълбокото русло на замръзнала река. На отсрещния й бряг бе разположено селище с древна дървена църква. Там препускаха конници, вървяха хора и се виждаха много нови бели постройки.
	Мусук реши, че, без съмнение, това е бойният стан на коназа Гюрга. Скрил се между елите, той зачака. Здрачът покри с лека мъгла поляната. Снежната буря стихна. Сребърният сърп на полумесеца увисна над върховете на елите. Мусук се поддаде на дръзката си мисъл да премине през селището. Там всичко бе затихнало. Тук-там в далечината лаеха кучета и няколко огънчета трепкаха на другия бряг на реката. Постепенно, едно след друго, огънчетата угаснаха.
	Мусук се придвижваше бавно, вглеждайки се напрегнато в мрака и стараейки се да разбере къде са разположени укрепленията и барикадите и откъде ще е най-добре да се нападне.
	Изведнъж в мрака прозвуча глас и висок човек бързо тръгна срещу него. Мусук обърна коня си и препусна обратно към отряда си, опасявайки се, че вече го преследва потеря. Но всичко в гората бе тихо.
	Бурундай придвижи отряда си още по-близо до откритото от Мусук селище. Конниците прекараха цялата нощ, седейки на снега до конете си. Посред нощ задуха вятър и запада гъст сняг. Снежната буря зави и засвири във върховете на люлеещите се ели. Преди разсъмване бе дадена заповед: „Да се дадат на конете по няколко шепи зърна. Да се провери оръжието. Ще се бием тук толкова дълго, че новородено бебе би станало старец, но назад няма да се върнем“.


	Десета глава
	„Помагайте, бели стихии!“

	Снегът валеше трето денонощие, без да престава. Вятърът се усилваше, бучеше във върховете на вековните борове, натрупваше купчини лек сняг и, сякаш премислил, отново раздухваше натрупаните преспи и ги разхвърляше, натрупвайки нови пухкави хълмове на други места. Плътно бяло наметало покри ниските, притиснали се една до друга, колиби и землянки на бойния стан.
	Всичко живо се изпокри, спасявайки се от развилнялата се фъртуна.
	Но един човек стоеше неподвижно на хълма като окършен от мълния ствол на стара бреза. Опирайки се здраво на дълго вилообразно копие, обвит със зверски кожи, той говореше силно и напевно, обръщайки се към пустото поле, през което като бели сенки се носеха подхванатите от вятъра купчини сняг. Виелицата му пригласяше, а той ту гръмко извиваше, ту шепнеше:

	„Тръгвам през вратата към Дивото поле, към просторните ливади, към низините, към дремещата гора, към студения ручей, където се извисява старият мокрейки дъб*, до който лежи горещият камък Алатир**… Под този камък живеят седемдесет и седмина старци, неоковани, невързани… Ще отместя този камък Алатир, ще призова тези старци и ще им се поклоня доземи: «Отворете вие, старци, своите железни сандъци и пуснете белите стихии!… Нека полетят по небето тези стихии, нека докарат бури и виелици, нека засипят със сняг злите татарски полкове и да ги замразят със студ!…» Татарине, татарине, ти си от злодейска порода, урод от уроди! Защо ти, татарине, дойде по нашите земи? Няма ти по своя воля да избягаш след фъртуната зад каменните планини, затова ще те изтръгна с корена ти и ще те захвърля зад синята далечина, където ще изсъхнеш като прашинка, ще повехнеш като стръкче трева!… Ще си спомниш тогава грешката си, но вече ще е късно. Ще заключа словата си с железни катанци и ще хвърля ключовете им под белия камък Алатир! А както са здрави частите на катанците, така моите слова са точни… И с нищо, нито с въздух, нито с буря, нито с вода, заклинанието ми ще се отключи… Ратта ми е могъща, сърцето ми — горещо… Словото ми е здраво, по-здраво и от сън, и от богатирска сила. Това е — на словото конец, а на моето дело венец. Заклинанието ми ще превъзмогне всичко!…“
	[* Мокрецки дъб — още мамврийски (маревски) дъб. Известен от библията дъб от дъбравата Мамре, край който са се явили три ангела на Авраам. — Б.пр.]
	[** Алатир — митически чудодеен камък. — Б.пр.]

	Сякаш покорявайки се на магьосническото заклинание, бурята се изви по-силно. Налетелите пориви на вятъра се опитваха да съборят говорещия.
	Някъде отстрани се разнесе вик:
	— Хей! Има ли живи хора-а-а? Загива-а-аме!
	Правещият заклинанието отвърна:
	— Върви наса-а-ам! Тук е пътя-я-ят!
	От сивата мъгла се измъкна сянка, след нея — втора, трета:
	— Жив да си! Къде сме?
	— Там, където ти трябва. Срещу татарите ли си тръгнал?
	— То се знае, срещу татарите! Тринайсет момци и седем моми сме…
	— Цяло войнство! И ние тук острим вилообразните си копия за татарите.
	— Ние търсим ратния стан на княз Георгий Всеволодович.
	— С късмет ви е родила майка ви! Точно при него сте дошли, а не сте се залутали из горските шубраци. Вървете след мен, стъпка в стъпка, че иначе горски дух ще ви отвлече, а вещица ще ви измъчи до смърт! Има цяла нощ да се лутате между два бора.
	— О-го-го! Къде сте вие, рязанци, горяни, сподвижници? Идвайте всички! И по-живо, че току-виж старецът си отишъл от нас…
	Отговори му дружен вик от силни гласове:
	— Идваме, татко, всичките идваме!
	— Кои са твоите хора? — попита старецът.
	— А, това са дванайсетте ми синове, че и щерките… Момите избягаха от татарски плен и също искат да воюват.
	— Чест и слава за тях!
	Всички тръгнаха един подир друг, стъпка в стъпка, като се опираха на вилообразните си копия. Най-отпред вървеше старецът, насъскващ виелицата срещу татарите, а след него току-що пристигналите рязанци, загърнати в обработени овчи кожи, всичките яки, широкоплещи, късокраки и с меча походка.
	Като преминаха замръзналата река, рязанците видяха множество землянки, в които, спасявайки се от фъртуната, се бяха скрили руските ратници. Подредени в дълга редица, землянките едва се подаваха от затрупалите ги преспи сняг. Само виещият се дим, проникващ през прозорчетата и отворите в покривите им, подсказваше, че под снега има живот, че там е топло, че в гърнетата кипи чорба и оживено разговарят руски хора.


	Единайсета глава
	В ситските блата

	На княз Василко не му се спеше. Въртеше се от страна на страна, придръпвайки шубата, с която бе завит. Лежеше върху купчина сено на пода в близкия до вратата ъгъл. Около него, натъркаляни един до друг, спяха дружинниците му и хъркането им се чуваше от всички страни. Откъм вратата духаше, а вятърът жално свистеше в пролуките.
	Една мисъл непрестанно глождеше княза: „Какво да се прави при такава голяма народна беда?“ и други черни мисли, коя от коя по-тежки, прогонваха съня му.
	„Какво подготвя тук чичо ми, княз Георгий? Дали не си устройва нова вотчина*? Не чака ли татарите сами да си отидат? И тогава той — най-силният княз в Северна Рус — да основе тук новия си престолен град, толкова пищен, колкото бе неговият Владимир. Вече неведнъж бе казвал, че тук трябва да се изградят и складове, и хамбари, и водни мелници, като се заприщи на три места реката, защото пристига твърде много ратен народ и може би е по-разумно сами да си мелят зърното… А там, зад гората, пламтят селища, бродят татари и съсичат всеки, който попадне в алчните им ръце… Аз няма много да се мая. Ако княз Георгий не почне да воюва, ще отида с моите ростовски опълченци в горите. Ще ловя татарите покрай големите пътища и ще се целя в техния зъл змей — хан Батий…“
	[* Вотчина — при крепостното право — родствено владение на помешчик, което преминава в наследство от бащата на децата или на най-близки роднини. — Б.пр.]
	Князът се надигна, намери опипом в тъмнината платнените си партенки, увесени до горещата печка, обви краката си с тях, намота отгоре им вълнени навои и завърза кожените си цървули. Надяна полушубката си, здраво пристегна ремъка с правия си меч и бутна вратата. Всички останали в къщата продължаваха да спят дълбоко.
	Младата луна светеше от дясната страна на спокойното беззвездно небе. Вятърът шибаше лицето му с бодящ сняг. Князът тръгна покрай лагера. До разсъмване не оставаше още много. Дървените нови къщи, землянките и барикадите ясно се очертаваха върху белия сняг. В бойния лагер е тихо. Всичко спи. Врагът е далече. Кой ще се завре при такъв мраз в такъв пущинак! Нито вик на стражите, нито тропот, нито скърцане на крачки…
	Князът приседна върху куп греди. Мъка сви сърцето му.
	„О, руска земьо, — мислеше си той, — лежиш си ти прекрасна, просторна, разпростряла се върху снежните поля и горските гъсталаци! Само горските ями и мужишката сила са цялата ти защита! Ех, да се съберяха всички мужици от всички райони, че да ги поведе на бой старият Иля Муромец*! Кой коварен враг би устоял тогава? Щяха да отблъснат всички врагове, както ги бяха отблъсквали и преди! Нахлу при нас чужд, злобен и немилостив народ. Проникна се в самия център, в сърцето на руската земя, разцепи я на малки парченца и я гризе, и я гложди, и я къса, без да й дава дъх да си поеме… Ех! Да съберем силите си, че да отхвърлим от плещите си натискащия ни враг!…“
	[* Иля Муромец — един от главните герои на руските билини. Богатир, роден в село Карачарово, до Муром. Въплъщава народния идеал за герой-воин и народен застъпник. — Б.пр.]
	Чува се издрънчаване на стреме. Отпред пълзи сянка. Конникът е все по-близко. Князът застива на място и се вглежда. Кой има работа по това време, кому е нужно да броди посред нощ из лагера? Дали не е княз Георгий? Конят е висок, строен, половецки. Конникът не е руснак! Как е попаднал тук? А ако е татарин?… Княз Василко стиска ръкохватката на меча си и се втурва напред. Конят отскача в страни, конникът се носи през поляната към горската просека и се скрива сред гъстите ели.
	— Татарин!… Съгледвач!…
	Василко се втурва след него, но къде ти да го догони?! От другата страна се появява друг конник. Пред него тича пъстър пес-вълкодав.
	„Пак ли враг? Не, този няма да го изпусна…“
	Конникът е все по-близо. Мускулестият и строен кон крачи със спокоен ход. Песът изръмжа и се спря. Ездачът дръпна юздата.
	— Кой идва?
	— Вестоносец от Владимир — при великия княз Георгий Всеволодович.
	— Попаднал си точно където трябва. Отдавна ли тръгна от Владимир.
	— Отдавна. Вече петнайсетина дни. Наложи се да заобикалям. Татарите напират отвсякъде. Три пъти им бягах. Само добрият ми кон ме измъкваше.
	— Какво се чува за Владимир?
	— Когато тръгвах, Владимир още се държеше. А по пътя вече чух лоши слухове…
	— Нима Владимир е паднал?
	— Казват, че е опожарен! Говорят, че небето три дни е било червено…
	Княз Василко наведе глава. Но само за миг. След което веднага се взе в ръце:
	— Току-що, преди теб, оттук мина конник. Извиках му и той избяга…
	— Наш не би избягал! Значи е бил татарин, съгледвач! Пази се, татарите са близко! Докато охнем и ще ни се нахвърлят…
	— Да вървим по-бързо при княза!


	Дванайсета глава
	Бурята бушува над Сит

	Пристигналият в лагера като вестоносец от Владимир Торопка срещна в него земляци, които му разказаха, че баща му, Савелий Дикорос, е бил в бойния стан и е заминал предния ден с обоза за брашно, зърно и сено. И той не можа да остане в лагера, защото ростовският княз Василко му нареди да се отправи към стражевия пост, намиращ се на кръстопътя на пътя, водещ от Сит към град Мишкин.
	— Твоят кон е по-бърз от вятъра — каза му княз Василко. — Ако се появи татарски патрул, препускай насам, за да можем да се опълчим навреме!
	Сред натрупаните на купчини сухи вършини в дола под стръмния бряг на реката тихо пращеше малък огън.
	— Какво време само! Татарите сноват навсякъде и душат. Ако видят огън в гората, веднага налитат… Няма да успееш и молитвата да си прочетеш, преди да останеш без глава!
	За да не могат татарите да забележат огъня им, стражата се бе оградила със сухи вършини и дънери.
	След ската на брега като стена се изправяше гъста вековна борова гора. Проточваше се далеч на север, както казваха ловците — до самото Студено море*. През тази борова гора можеше да се мине само по животински пътеки и то като се знаеха ориентирите и някои заклинания. Тези пътеки от векове бяха прокарвани от зверове и горски чудовища, от горски духове и кикимори**. Ако стъпиш вдясно или вляво от пътеката, там има само съборени от буря дървета и толкова влажен мъх, че веднага ще потънеш до шия…
	[* Студено море — Бяло море. — Б.а.]
	[** Кикимора — таласъм в женски образ. — Б.пр.]
	Край огъня лежаха четирима юнаци от тези, които нито от дъжд, нито от сняг, нито от виелица, нито от вещерско заклинание се плашат! Загърнати в обработени овчи и други животински кожи, те си бяха постлали елови клонки, от които си бяха направили и наклонен навес, безгрижно слушаха песента на зимната фъртуна и печаха върху въглените тънки резенчета конско. Върху близките клони бе опъната рижата кожа на коня, когото ратниците побързаха да заколят за обяд, преди той сам да опъне петалата от глад. Заедно с тях бе полегнал и Торопка, а до него на кравай се бе свил неговият верен Шаро.
	И четиримата стражи — смели юнаци, украса рязанска — се бяха изплъзнали при Рязан от татарските ласа и бяха започнали само четиримата да воюват като „свободни ловци“ в горите, ловейки изостанали татари. Като чуха, че княз Георгий Всеволодович някъде по горното течение на Волга събира войнство, те дотичаха при него върху ловджийски ски. По негова заповед бяха изпратени на пост на този бряг до безлюдния път.
	Князът им даде добър кон, за да могат — в случай на тревога — бързо да съобщят в лагера. Той обаче не отдели фураж за коня — осигурявайте му храна, както можете! А наоколо им нямаше нито копа сено, нито блатен камъш! Поради това стражите решиха да се доверят на верните си крака и на леките и здрави ски, а коня го изядоха.
	Прекарваха си времето в разкази за подвизите на богатирите и за чудесата на стихиите и магьосниците. Именно на този пост бе изпратен и Торопка. Той слушаше разказите и се мръщеше, гледайки рижата конска кожа, защото се опасяваше да не би и неговият дорест кон да бъде сполетян от същата участ.
	— Един път — разказваше единият от стражите — вървят през гората мужици и гледат тътри се дребно и гърбаво старче, а мъкне десет пъти по-голям от него вързоп дърва. „Защо, стари човече, в гората дърва мъкнеш? Дърва наоколо, колкото искаш!“ „Знам, че така трябва, за да спася родната земя. Тръгнал съм да воювам с цепениците срещу татарите.“ „Как така, чудако, ще воюваш с цепеници?“ И в този момент неочаквано налетели татари. Тогава гърбавото старче се разсърдило, захвърлило вързопа на земята и започнало да хвърля дървата по татарите. Хвърли една цепеница — във воин се превръща, хвърли друга — цяло войнство настъпва. С тръби свирят, барабани бият, мечове въртят. Нахвърлили се юнаците върху татарите и ги покосили всичките като с коса… Надеждни хора ми казаха, че това гърбаво старче вече е пристигнало край Сит, за да воюва с татарите…
	— Също така е дошъл мужик — заразказва друг страж — с дълга брада и мустаци като на сом, които зад ушите си закача. Хвалел се, че може и буря, и дъжд, и хубаво време, и ледоход със заклинания да предизвиква. Всичките стихии — и белите, и черните — го слушали. „Ще призова — казва — стихиите и те татарите ще замразят и със сняг ще ги засипят — така и смъртта им ще дойде. Руските хора, християните, стихиите няма да закачат, защото подходящи заклинания знаят.“ Казвал се този маг Бариба…
	Не се наложи на Торопка да остане дълго на този пост, защото през просеката, водеща към река Сит, видя в далечината черен дим.
	— Май Боженки са запалили?! — разтревожиха се мужиците. — Да не са пристигнали татарищата?…
	Един от ратниците остана на поста, а останалите забързаха към бойния стан.


	Тринайсета глава
	Страшната вест

	Княз Георгий седеше, отпуснал глава върху дланите си и наведен над потъмнялата от старост дъбова маса в дома на поп Вахрамей. Бе заровил пръсти в прошарените си вълнисти коси и глухо стенеше. Пред него лежеше пожълтяло парче пергамент, откъснато набързо от свещена книга. За пореден път князът препрочиташе неравните редове, изписани с големите букви на познатия му почерк на княгиня Агафя:

	„Ясен мой соколе, княже Георгий! Къде отлетя ти от своята лапичка, от своята лебедица? С огромно множество злите татари обградиха града от всички страни. Смъртта заплашва и мен, и децата ни, и всички хора. Остава ни само надеждата, че ти ще долетиш и ще разпръснеш всички врагове… Моля се на Спас Пречистия да ми даде радостта още веднъж да видя милите ти очи! А което е Богу угодно, то и ще се сбъдне. Пристигай…“

	Притискайки към гърдите си древен меден кръст, поп Вахрамей се опитваше да ободри княза, но той не го слушаше, припомняйки си последните мигове на прощаване в преддверието; бледните, треперещи устни; бързо търкалящите се по бузите сълзи и пълните горещи ръце, прегръщащи го с трепет…
	Чуха се викове:
	— Къде е князът? Събуждайте го бързо!…
	Княз Георгий се опомни и се ослуша:
	— Кажете на княза, че татарите напират масово!…
	Преобръщайки скамейката, князът скочи и изтича от къщата, като остави вратата й отворена. Кълба студена мъгла нахлуха в силно отоплената соба. С треперещи ръце поп Вахрамей облече широката си шуба, препаса се здраво с търкалящата се на пода връвчица за дърва, взе медния кръст в ръце и каза на жена си, стояща объркана с вдигнати от ужас ръце:
	— Бог да те пази, майчице Олимпиадушка! Мястото ми сега е там, при войнството. Изглежда настъпи последният бой…
	И, ситнейки с треперещите си от старост крака, отец Вахрамей потъна в синкавия здрач.
	Княз Георгий влетя в новата си барака:
	— Аргун, по-бързо ризницата и червените ми ботуши! По-бързо де, Аргун! Оседлавай дорестия!…
	Князът се мяташе насам-натам, като откачаше от дървените гвоздеи оръжието си. Старият му слуга му помагаше да надене върху полушубката си ризницата си и да завърже ремъчетата й. Дотичваха дружинници, изслушваха заповедите на княза и бързаха обратно. От двора долитаха викове.
	Един дружинник избута в къщата двама посинели от студа голи мужици, които се инатяха, твърдейки:
	— Цто правис?! Срамотно е!…
	— Вървете, вървете! Сами ще разкажете на княза…
	Като се стараеше да надвика шума и възгласите на бягащите насам-натам в суматохата ратници, дружинникът се обърна към мрачния и загрижен княз Георгий:
	— Виж ги, велики княже! Ето едни смели сицкари — татарите ги съблекли, а те им се изплъзнали като смоци!
	— Чест и слава за тях! — каза княз Георгий. — Аргун, дай на двамата шуби и чепици!
	Дружинникът продължаваше:
	— Сицкарите са проследили татарите. Видели как отчаяно се е бил войводата Дорож, докато е паднал… Татарите са близко, всеки момент ще са тук…
	Княз Георгий изтича на двора. Дружинниците затягаха здраво подпръга на неговия висок дорест кон. Князът се метна на седлото и с лявата си ръка, облечена в ръкавица с пръсти, опъна юздата. После я прехвърли в другата си ръка и надяна на лявото си рамо ремъка на малък кръгъл щит. Нахлупи по-ниско над веждите си позлатения си шлем.
	— Ей, соколчета, готови ли сте?
	Дружинниците се стичаха на бегом от всички страни, водейки конете си за юздите.
	Из всички краища на бойния стан звънко звучаха рогове, виеха тръби и гърмяха малки барабани.


	Четиринайсета глава
	Битката



	… Не спъвайте добрите коне,
	не ги пускайте в степта,
	без да поставите охрана,
	не лягайте да спите!
	Из старинна казашка песен



	Хаджи Рахим пише:

	„О, вечно небе! Все още ме принуждаваш да бъда очевидец на потресаващ ужас, да преживявам безсилно негодуване и безполезно състрадание!
	Видях ужасяваща битка при свиреп студ и върху леда на замръзнали бездънни блата. Видях как десетки хиляди, изпълнени със зверска ярост, татари нападнаха няколко хиляди урусутски селяни, от които нито един и не помисли да се предаде в плен, а всичките сечаха с мечове и ножове и удряха с топори със същата отчаяна смелост, с която се отбраняват и хапят до последен дъх вълци, обкръжени от ловци.
	Видях всичко това и не умрях, а все още съм жив!…“

	Хаджи Рахим бе при дванайсет хилядния отряд на темника Бурундай. Бе получил от него добър кон и носеше със себе си кожен сандък с чисти превръзки, със сяра на прах, с обгорено кече, с целебни настойки и с други средства за превързване и лекуване на ранени.
	Дребният, но як монголски кон препускаше или спираше заедно с целия отряд, и не се съобразяваше с юздата, държана от Хаджи Рахим, който трябваше с всички сили да се държи за седлото и за гривата му, за да не падне.
	Бурундай заповяда отрядът да е готов да настъпи при първия призив на бойните рогове. Конниците не се отдалечаваха от конете си и, привързвайки юздите към поясите си, цяла нощ лежаха в снега до предните копита на своите коне, свили се като кожи. Преди разсъмване, когато прозвучаха роговете, конете бяха покрити със скреж и изглеждаха сребърни.
	Предстоеше опасен набег срещу бойния стан на урусутите, които бяха готови за схватката и за отбрана. Всеки монгол знаеше, че го чака успех или смърт в далечната чужда земя.
	Отрядът тръгна с ускорен ход, като, където това бе възможно, преминаваше в галоп. Тогава ужасяващо ясно се чуваше как стене земята, как трещи ледът, как наоколо се надига бучене от препускането на многохилядната конница.
	Хаджи Рахим се остави на волята на якия си кон.
	Гората започна да оредява. Отпред се проточваше лъкатушеща замръзнала река. От редица на редица се предаваше заповедта на темника Бурундай:
	— Извади оръжието!
	Засуквайки до лакти десните си ръкави, монголите изваждаха със свистящ звънтеж кривите си мечове от ножниците им и ги опираха на десните си рамене. Конете ускоряваха хода си. Последните дървета свършиха. Монголите изскочиха на една широка снежна поляна с див вик, преминаващ в пищящ вой:
	— Кху-кху, монголи! Уррагх, уррагх!
	Поляната се простираше далеч напред покрай руслото на реката. Отдясно се проточваше ниска, но гъста, блатиста гора. Самотно се извисяваше хълм с десетина затрупани от снега борове. Отляво, от другата страна на реката, до самия й бряг се бе разпръснало урусутско селище със стара църква. Пак там, на брега, се издигаха нови бели къщи.
	И двата бряга бяха оградени с барикади от повалени греди, ели, пънове с дълги корени и то така, че да не могат да минат през тях коне.
	Изглежда, урусутите не бяха очаквали нападението на татарите. Изскачаха от бараките, обличаха се в движение и бързаха към нова бяла къща, над която се развяваше черно знаме. Едва след появата на монголите на поляната засвириха урусутските рогове, завиха тръби и загърмяха барабани.
	Скоро на висок дорест кон до църквата се появи красив, силен и с голяма черна брада конник със сребърна ризница и бляскащ със златото си шлем. Това бе коназът Гюрга, владетелят на урусутите. След него неотстъпно яздеха трима конници, като средният държеше черно знаме, с избродиран със злато върху него образ на Спас Пречисти.
	Монголите помнеха твърдата заповед на джихангира — да не се спира нито за миг, пред каквото и да е препятствие! Един отряд се стрелна наляво, спусна се върху леда на реката, изкачи се по отсрещния бряг и продължи по-нататък към къщите. Друг отряд се понесе вдясно покрай барикадите, заобиколи ги и също се спусна върху реката, при което се счепка с урусутските воини върху леда.
	Намиращият се в центъра на монголската войска трети отряд, отчаяно и безразсъдно се насочи като стремителен поток направо срещу валовете и барикадите. Хиляди монголски коне ги удариха с гърди, чупейки изпречилите се пред тях укрепления. Конете падаха и заедно с ездачите си се търкаляха по земята. Налитащите след тях конници преминаваха по падналите тела, тъпчеха ги, изкатерваха се върху укрепленията, скачаха зад тях и, без да забавят натиска си, се устремяваха по-нататък, претъркулвайки се по стръмния бряг в реката.
	Ледът не издържа тежестта и воините започнаха да падат във водата.
	Срещу монголите притичаха урусути от другия бряг. Основната схватка се разгоря върху леда, сред дупките, в които падаха и монголи, и урусути. Дори потъвайки във водата, те продължаваха да се бият помежду си.
	Урусутският коназ Гюрга с дружината си от неколкостотин човека бързо се спусна върху реката и се изкачи на десния й бряг. Урусутите храбро се хвърлиха срещу монголите, изскачащи от гората. Дружинниците изкусно владееха дългите тежки мечове. По-тънката татарска стомана неведнъж се разлиташе на парчета от удар на урусутски меч. Урусутите се биеха всеки за себе си, а татарите се притискаха в редици от по десет воини, които не се отдалечаваха един от друг.
	Озовал се в потока препускащи коне, Хаджи Рахим не успяваше да удържи своя Барсик*, който продължаваше да се носи направо срещу една барикада. Ужасен от очакващата го гибел, Хаджи Рахим се изтърколи от седлото и падна в снега. Няколко конници го подминаха, без да го докоснат, и той успя да се изправи и да избяга настрани.
	[* Барсик — барсче, малка пантера. — Б.пр.]
	Пред него се извисяваше малък хълм и Хаджи Рахим се изкатери върху него, откъдето започна да наблюдава разгарящата се битка. Съобрази, че ако коназ Гюрга и дружинниците му яздеха плътно, рамо до рамо, провирайки се през татарските редици, биха могли да си пробият път до гората и да се спасят по неизвестни пътеки. А така гибелта им можеше да бъде предречена предварително.
	Урусутските дружинници се хвърляха ту надясно, ту наляво, като се отдалечаваха един от друг и постепенно се разпръснаха из татарската маса. Черното знаме на коназа Гюрга дълго се вееше над мястото на битката, като стремително се придвижваше заедно с хвърлящите се в схватки урусутски воини, след което започна да се клати и най-накрая падна. Наблизо до него бе убит, пронизан със стрели и копия, урусутският коназ Гюрга.
	Ръководещият битката темник Бурундай се намираше на същия висок хълм, обрасъл с борове, на който се бе изкачил и Хаджи Рахим. Висок, слаб, с жълто неподвижно лице, върху светлокафяв спокоен кон* с черни грива и опашка, Бурундай, сякаш равнодушно, наблюдаваше как се счепкваха, сечаха, мятаха от една страна на друга хиляди разярени конници и пеши воини.
	[* Чингис е хан яздил светлокафяв с черни грива и опашка кон, поради което, подражавайки му, неговите стари пълководци си избирали също такива коне. — Б.а.]
	Забелязвайки, че черното знаме се олюлява и пада, Бурундай изведнъж живна и зави диво: „Напред, след мен!“ и препусна с охраняващата го стотня надолу по хълма. Като безпощадно отблъскваха всеки срещнат, нукерите му се провираха към мястото, където бе коназ Гюрга, надявайки се да го пленят, докато е жив. Там имаше толкова ранени и трупове, че не бе лесно князът да бъде намерен отведнъж. Най-сетне го откриха и го познаха по сребърната ризница и червените ботуши. Черното знаме лежеше наблизо, затрупано от трупове и високо стенещи ранени. Татарите отнасяха своите ранени от бойното поле, а урусутските ги доубиваха.
	Коназ Гюрга бе вече мъртъв. Удар с татарски меч бе свалил шлема му и дълбоко разсякъл челото му, а две стрели се бяха впили в гърлото му. Бурундай спря коня си, скочи върху обления с кръв сняг и с малък остър нож, собственоръчно и без да бърза, отряза главата на коназа Гюрга. Прекара тънък нещавен ремък през ушите й и здраво привърза главата с прошарена вълниста коса и дълга черна брада към опашката на коня си. Изтри изцапаните си с кръв пръсти и, мятайки се на седлото, каза:
	— Бату хан вече не може да ме укорява, че аз и моите нукери не се стараем да възвеличим монголското име, защото главата на урусутския коназ е вързана за опашката на моя кон!
	— Но не е за опашката на коня на Бату хан — отбеляза един от старите нукери. — Пази се, защото джихангирът няма да ти прости това!…
	Торопка препусна към бойния стан, където съвсем доскоро хората мирно строяха, ходеха и работеха. Там завари отчаяна битка. Татарите — а те бяха твърде много — препускаха по поляните от двете страни на реката, крещяха, виеха със страховита зверска настървеност и сечаха с кривите си остриета. Руснаците се защитаваха с вилообразни копия и топори и също нападаха.
	Торопка забеляза княз Василко. Той яздеше най-отляво в първата редица на ростовските ратници, които с равномерен ход напредваха бързо като непреодолима вълна, стискайки топори и мечове в ръце.
	Срещу тях препуснаха татари, опитвайки се да ги съборят с натиска на конете си. Но, плътно притискайки се един до друг, ростовците си просичаха път през татарската маса и се придвижваха напред към гората.
	Силите вече бяха изравнени. Руските ратници издържаха първия натиск на татарите и сами започнаха да ги изтласкват. Татарите се разпръсваха на всички страни, отдръпваха се, бързо обръщаха конете си и отново налитаха срещу руснаците. Сред ростовските ратници смело се биеше княз Василко. Торопка забърза към него.
	Руснаците започнаха да надделяват. Но от просеката в гората се появиха още отряди татарски конници. Те изскочиха като непресекващ поток от гората с вой, крясъци и тънко, ужасяващо пищене.
	Бяха пристигнали тумените на Субетей-багатур и на самия Бату хан. Налетелите внезапно татари заметнаха с черните си ласа и хванаха княз Василко. Той се опитваше да пререже въжето, но друго ласо се обви около шията му и го повали на земята. С тържествуващи крясъци татарите го повлякоха по снега*.
	[* В летописите се разказва, че ростовският княз Василко е бил отведен от татарите в техния лагер, където те го гощавали, хвалели мъжеството му и го уговаряли да постъпи във войската на Батий. Василко отказал каквото и да е ядене с враговете на родината си и заявил, че няма да служи при Батий. Тогава Батий заповядал заради дръзките и неуважителни слова княз Василко да бъде подложен на мъчителна смърт. Мъжествено и без стонове, Василко понесъл всички страдания и смело посрещнал смъртта си. — Б.а.]
	Торопка се хвърли да му помага, но силен удар от налетял върху му кон го събори на земята. Надигна се и пробяга още няколко крачки, прескачайки труповете. Нов удар, този път по главата, окончателно свали Торопка на земята. Той падна между два трупа, на татарин и на руснак, няколко мига чуваше виковете, но шумът от битката бързо заглъхваше, и Торопка изгуби съзнание.


	Петнайсета глава
	Съдбовен ден



	1238 г. Юрий II (велик суздалски или
	владимирски княз)… е бил разбит при
	река Сит, паднал на бойното поле
	заедно с най-знатните си хора. Съдбата
	на Русия е била решена за 2 1/2 столетия
	напред.
	К. Маркс, Хронологични извадки



	Хаджи Рахим пише:

	„… Бату хан пристигна на мястото на битката, начело на тумена си. Напразно Субетей-багатур го уговаряше:
	— Спомни си своя мъдър дядо! Той никога не е препускал като пиян нукер, начело на войска в търсене на слава на храбрец. Винаги е яздил след своите железни и непобедими тумени, като изкусно ги е ръководил и е изпращал помощ там, където е трябвало да бъде нанесен решителният удар. Спомни си участта на твоя млад и неразумен чичо, безгрижния хан Кюлкан. Той пожела да се отличи с храброст и без полза за делото получи стрела в гърлото си…
	Бату хан премълчаваше или му отговаряше недоволно:
	— Не искам темникът Бурундай да измъкне от пазвата ми нова велика победа.
	Воините на Бату хан пристигнаха край бреговете на Сит в момент, когато победата на татарите не бе сигурна. Урусутите се биеха отчаяно, а татарите се мятаха насам-натам в безпорядък. Темникът Бурундай не можа да събере своите разпръснали се конници, за да сломи с един удар съпротивата на упоритите му противници.
	Двата новопристигнали тумени решиха изхода от великата битка. Урусутите започнаха да отстъпват, да се пързалят по стръмните брегове на реката, да бягат в гората. Нямаха сили да се противопоставят на свежите татарски отряди. Нямаха вожд, който би могъл да ги събере наедно и да изпраща бойци към опасните места. Черното знаме бе паднало, коназът Гюрга бе убит и бе пленен смелият и опитен коназ Василко. Урусутското войнство вече бе само една безредна тълпа, в която всеки се биеше, както можеше. Храбростта на воините и самоотвержената им жертвоготовност вече бяха безполезни.
	Бату хан се изкачи на хълма и оттам наблюдаваше как с викове и вой препускаха татарските воини, как стихваха, когато се нахвърляха върху урусутите, и как при пълна тишина протичаше бясната сеч. Само виковете и стоновете на тежко ранените изпълваха със страшни звуци снежните равнини.
	Като слезе от коня си, темникът Бурундай бавно се изкачи на хълма. Приближил се до Бату хан, мрачният и винаги навъсен Бурундай се отпусна на едно коляно и целуна копитото на коня му. Обръщайки се, Бурундай взе от ръцете на следващия го нукер малък стоманен щит със златна украса, върху който лежеше главата на коназа Гюрга, и го вдигна над главата си.
	Бату хан се взираше в далечината и сякаш не забелязваше Бурундай.
	— Защо гори домът на урусутския бог? — недоволно възкликна той. — Заповядал съм да се щадят и предпазват урусутските шамани, за да се молят за великия хаган на монголите.
	Бурундай продължаваше да стои мълчаливо на едно коляно и да държи щита над главата си. Бату хан премести погледа си върху главата на урусутския коназ Гюрга. Облятото с тъмна кръв лице с черна брада и вълниста коса изглеждаше като спящо, далече от скръбта и страданията.
	Бату хан рязко се наведе и опипа ушите на отрязаната глава:
	— Ушите са пробити!… Носиш ми подарък, който вече е висял на опашката на коня ти?! Искаш да ми се присмееш ли?… Върви си!
	И Бату хан удари по щита. Главата падна, затъркаля се по склона на хълма и заседна в снега. С жълто злобно лице и прегънат надве, Бурундай се отдръпна настрани със ситни почтителни крачки.
	Свитата на Бату хан с любопитство следеше какво ще направи по-нататък джихангирът и как ще прояви гнева си, но той продължи да наблюдава боя с непроницаемо лице. Навсякъде урусутите отстъпваха, бързо се спускаха по стръмния бряг на леда, изкатерваха се по другия бряг и се отдалечаваха към дълбините на гората. Татарите догонваха урусутите, счепкваха се с тях, сечаха ги и препускаха нататък. Върху снежните поляни оставаха само телата на убитите.
	Джихангирът пожела да види тялото на убития коназ Гюрга и започна да се спуска от хълма. Сивият му кон предпазливо крачеше по снега, вдигайки високо крака, докато прекрачваше лежащите тела. Бурундай вървеше пред него и показваше пътя.
	Край тялото на урусутския коназ се биеха двамина воина. Единият бе свалил от крака на убития червения ботуш и, държейки го под мишница, се опитваше да смъкне и другия. Другият воин го отблъскваше и го млатеше по лицето. Двамата отчаяно се пердашеха и така се бяха озлобили, че не забелязаха приближаването на главния началник на войската.
	— Арестувайте ги! — заповяда Бату хан. — А ботушите отнесете в моя обоз…
	Нукерите скочиха от конете си и се нахвърлиха върху биещите си. Бату хан каза:
	— В монголската войска не може да има свади, сбивания, кражби или убийства между воините на великия завоевател на света. Ако монголските воини започнат да се бият помежду си, то как ще могат да побеждават? Трябва твърдо да се помнят законите на мъдрата «Яса» на Чингис хан. За всички виновни наказанието е едно — смърт! Хванете ги и ги накажете още тук!
	Смеейки се, нукерите поставиха единия от биещите се върху темето му. Краката му, обути в стари, кърпени жълти ботуши с високи остри токове, се размахаха във въздуха. Пъхтейки и дърпайки се, хванатият крещеше, че той не е виновен, а виновният е Бури, кипчакът, синът на свиня и чакал.
	Двама яки монгола притиснаха петите на наказвания към тила му. Разнесе се глух пукот. Пронизителният му писък рязко прекъсна. Същото се повтори и с другия побойник, който крещеше, че е Бури бей, син на петльовия страж Назар-Кяризек. Още един кратък пронизителен писък, изтрещяване и екзекутираните бяха оставени да лежат на снега с широко разтворени, учудени очи.
	Битката приключваше. Монголите избиваха последните урусути, които продължаваха да се съпротивяват, макар че бяха обкръжени от всички страни.
	Бату хан премина покрай урусутските укрепления, покрити с трупове на воини и коне, премина на отсрещната страна на реката и се спря до пожарището на мястото на изгорялата църква. Там той пожела да си почине. Нукерите откриха в дома на урусутския шаман замразен овен и, пронизвайки го с дървен кол, го изпекоха целия над въглените.
	Субетей-багатур седеше до Бату хан върху плъстения чул, сочеше небето и мърмореше:
	— Все пак урусутските шамани са много силни и ни вредят. Време е да се махаме от тези горски пущинаци!
	— Преди това ще превзема Новгород! — отвърна му Бату хан.
	Около пладне вятърът се промени, задуха в друга посока, разгони сивите облаци и върху пролетното тюркоазено небе се показа ярко слънце. Неговите топли и златисти лъчи се плъзнаха по снежните поляни и навсякъде заструиха водни ручейчета, а снегът се топеше и ставаше рохкав. Конете започнаха да потъват до колене.
	Няколко черни полски гарвани накацаха по затрупаните със сняг трупове. Татарите сваляха малахаите си, чешеха бръснатите си тилове и душеха въздуха:
	— Повя топлият вятър от монголските степи. Виж, долетя черната птица и донесе пролетта на опашката си!
	Зазвъняха чести удари по медните гонгове, съобщавайки за отстъплението и призовавайки към сбор. Като ругаеха, че ги лишават от плячка, свикналите с желязната дисциплина татари изоставяха ограбването на труповете, обръщаха конете си и препускаха в галоп към димящото пожарище на мястото на бившето селище, където до оцеляла бяла къща бе издигнат върху прът блестящият с медта и златото си бунчук на джихангира с рижата конска опашка.
	Стотниците препускаха във всички посоки и събираха воините си в отделни отряди. Чуваха се възгласи:
	— Тръгваме към богатия Новгород! По-бързо да се махаме оттук, от тези омагьосани блата! По-бързо, иначе всички ще изгинем тук!
	С прегракнали викове татарите бързо се строиха по десетки и стотни. Някои влачеха след себе си хванати с ласа кльощави коне.
	Скоро след това бунчукът на джихангира се залюля и заплува пред охранителната стотня. Мрачен и с непроницаемо лице, Бату хан яздеше сив кон на тъмни петна и с присвити очи се взираше в просеката през вековната борова гора.
	След него следваше старият и непобедим Субетей-багатур и приближените му ханове. По-нататък се точеше дългата и безкрайна верига от татарски воини…“



	Шестнайсета глава
	След битката



	… Руска песен!
	Не сама по себе си си изпята и създадена:
	От пустошта са те поръсили снегът и дъждецът.
	От пожарищата са те покрили димът и саждите.
	От влажните могили те е затрупала виелицата.
	Лев Мей, Запяват



	Горещ и грапав език лижеше лицето му… Тихо скимтене и настойчив, кратък лай. Кой е това? Торопка бавно идваше на себе си. Първата му мисъл го изплаши: „Куче-човекоядец! Ближе кръвта ми, а после ще загризе лицето ми!“
	С мъка Торопка измъкна притисната си ръка и сграбчи кучето за врата. Там имаше парче от връв… Та това е Шаро! Бе прегризал връвта и бе дотичал да търси стопанина си. Точно така, Шаро е! Торопка го опипва и позна в тъмнината издължената муцуна, щръкналите уши, широката гръд с отдавнашни следи от вълчи зъби.
	Торопка се мъчеше да се надигне, но тежък труп затискаше краката му — върху тях бе паднал убит кон. Лявата му ръка също е притисната от нещо… Може би долетяла ориста*… Той лежи сред покойници и е дошъл и неговият ред! А е толкова жаден! Торопка гребва шепа мокър сняг… Снегът има вкус на кръв!
	[* Орис — древен израз, означаващ „смърт“. — Б.а.]
	Къде е? Спомня си последните мигове — препускащите татари с разярените лица. Ударът по главата, падането… Това е бойното поле… Защо е толкова тихо? Отгоре е тъмното небе със сребърния тънък полумесец. Мъждивата слаба светлина едва озарява снежната равнина, притихналата наблизо гора и високите стари ели.
	Стон… Отчетлив човешки стон. Още по-жална въздишка от другата му страна, още по-тъжни и скръбни звуци от всички страни. Сякаш руската земя плачеше над своите синове, паднали на това кърваво поле.
	Къде са татарите? Те никога не оставят ранените, те ги доубиват. На Торопка му се иска да извика, да повика помощ, но го е страх, че ще го чуят татарите!…
	Шаро притихна, ослуша се и заръмжа. В нощната тишина се чува шум, стъпки. Неразбираемо мърморене. Някой идва и си говори сам на себе си. Торопка с мъка надига глава. Висок човек с дълга, почти до петите дреха и островръха шапка. На ремък през рамото му виси чанта. В едната му ръка има тояга, а в другата свети фенер. Немощното огънче се разлюлява и по снега се движи светло петно.
	„Нощен мародер? Доубива убитите?…“
	Отново протяжен стон наблизо:
	— Ох, смъртчице!… Да имаше водица!… Умирам…
	Непознатият висок човек се приближава, навежда се над лежащия и Торопка се осмелява:
	— Тук! Към мен!
	Странният човек се приближава. Нащрек е и е вдигнал тоягата. Шаро ръмжи. Козината на гърба му настръхва.
	— Шаро, назад!
	Човекът прави още една крачка. Говори, като изопачава думите:
	— Знахар… Жив да се…
	Не е ли татарски този знахар? Може пък да го пожали? А ако изведнъж забележи, че пред него не е татарин и удари с тоягата… Но все едно ще се мре и Торопка го моли:
	— Помогни ми!
	Дългобрадият човек се навежда. Осветява го с фенера си с восъчна свещ. Поставя фенера върху хълбока на мъртвия кон и оставя на снега чантата и тоягата си. С всички сили се опитва да повдигне двата трупа, затиснали Торопка. Пъшка и шепне неразбираеми думи. Торопка се усеща по-освободен и вече може да движи и другата си ръка. Трябва само да се измъкнат краката му изпод конския труп. С максимални усилия му се удава и това.
	Торопка се понадига, сяда. Знахарят опипва главата и рамото му. Косата на главата му е слепнала от кръв. Тилът му го смъди, дясната му ръка се мърда трудно. Знахарят кляка, внимателно разтваря полушубката на Торопка и оголва рамото му, обляно с черна, спекла се кръв. Изважда цветна кърпа, мокри я от една бутилка, превързва раната и отново загръща полушубката му.
	— Жив да се! — посочва с ръка гърдите си и казва: — Знахар, Хаджи Рахим!…
	С тихи и спокойни крачки знахарят се отдалечава и се отправя натам, откъдето се чуват нови стонове. Торопка седи върху хълбока на умрелия кон и мисли. Какво да прави сега? Къде са се дянали татарите? В каква посока са тръгнали? Трябва да отиде в гората, където е вързан гладният му кон. Трябва да го вземе и по горските пътеки да се промъкне към вкъщи, назад, в Перунов бор. Двама приятели са му останали — конят и Шаро. Къде ли е баща му? Дали не е загинал в тази страховита битка? Трябва да го потърси…
	Торопка се опитва да втълпи последното на Шаро, който проскимтява и пристъпва нетърпеливо с предните си лапи, опитвайки се да разбере какво иска от него стопанинът му.
	— Шаро! Потичай по полето и се вгледай в лицата на падналите, дали не е между тях и нашият стопанин? Къде е стопанинът? Къде е стопанинът? Потърси го!
	Торопка гали Шаро по муцуната и го побутва по посока на полето:
	— Търси къде е стопанинът!
	Шаро се втурва с всички сили, носи се напред, прескача труповете, търси, души, обикаля и изведнъж спира, лае и вие.
	Торопка става и предпазливо крачи през лежащите тела. Притисканите от тежкия труп крака го слушат все още лошо, но въпреки това, Торопка си налага да върви напред.
	Ускорява крачка. Сигурно Шаро е намерил баща му. Верният пес стои до няколко тела, паднали в безпорядък така, както са ги настигнали татарските стрели или копия.
	Боязливо треперейки, Торопка се приближава и се навежда над неподвижните, вече напръскани със сняг тела. Не! Това не е баща му! Младо, красиво, но бледо като восък лице… Това е момче… Очите му, сиви, с дълги ресници, се взират спокойно в небето. Върху ресниците му искрят бели снежинки. Върху бузите му се виждат ситни лунички, красивата му уста е полуотворена, сякаш шепне ласкави думи…
	Колко познато лице!… Вешнянка! Как си попаднала тук? Облечена като момче!… И те е поразил страшният удар на татарина!
	Торопка приседна до неподвижното тяло… Ето че лежат още девойки в мъжки дрехи. И те са се били срещу татарите за родината!
	Внимателно се наведе Торопка и докосна с устни мъртвото лице на Вешнянка!… Спомни си ласкавата й усмивка и тъжните й слова при раздялата им…
	— Вешнянка! — шепнеше Торопка. — Кажи поне една думичка, последната, на прощаване! Ти обеща да ме чакаш! И ето, дочака срещата ни на това мъртво поле на скръбта!
	Докосна още веднъж ледените й устни, попипа ръцете й — студени и твърди… Затихна и се замисли.
	Изведнъж тъжни звуци се понесоха в тихия замръзнал въздух. Позната песен, която неведнъж бе слушал у дома, в Перунов бор, на гробището, където се бяха сбутали родните гробове.
	Пееше женски глас, тънък и висок, а към него се присъедини втори глас, нисък и дълбок. След това двата гласа, сякаш прегръщайки се, се сляха в едно. Звуците плавно се носеха над стихналата снежна равнина, върху която, сякаш слушайки, лежаха с отворени очи мъртвите руски ратници.
	Тънкият глас извиваше жално:

	Изтърколи се ясното слънчице
	зад планините, високите,
	зад горичките, дремещите,
	зад облачетата, плуващите,
	зад чистите звезди, източните…
	Напуска ме то, мен бедната,
	със стадото ми и с детенцето ми,
	оставя ме то, мен нещастната, скръб скърбящата,
	завинаги и вовеки веков!

	Вторият, ниският глас продължи:

	Приближи се бързата смъртчица,
	крадешком дойде, злодейката, душегубката,
	в преддверието ли мина като млада жена,
	по новото сено ли мина като румена девойка
	или като странстващ сляп просяк мина;
	тихо подходи и приближи
	и като черен гарван през прозорчето влетя;
	тайно седна на повдигнатото възглаве
	и тайно взе душата от белите гърди…

	Залитайки от слабост, Торопка се приближи до пеещите жени, които седяха в полукръг, в чиято среда един до друг върху снега лежаха трупове на ратници. Повечето от жените бяха облечени като мъже. В снега край тях се търкаляха топори и вилообразни копия. Жените замълчаха. Плахо и любопитно гледаха към приближаващия се Торопка.
	— Живи да сте! Може ли при вас да положа още една девойка?
	— Ела, ела при нас! Ти откъде си?
	— От край Рязан…
	— Ще пожалим и за нея. Заедно с нашите семейственца* ще я погребем, както можем, без домовини**.
	[* Семейственце (ласкаво) — съпруг. — Б.а.]
	[** Домовина — ковчег. — Б.а.]
	Две от жените станаха и тръгнаха след Торопка. Пренесоха Вешнянка и я положиха до своите покойници. Торопка седеше на снега и слушаше, а жените продължиха да пеят ту заедно, ту поотделно, редувайки се:

	Ти расти, мъко моя, като трева непозната,
	цъфти с всякакви различни цветя,
	като минават хора край теб да ти се радват,
	като минават стари старици да се поразплакват,
	стогодишните старци да се подмладят…

	Хаджи Рахим се приближи с безшумни крачки към седящите. Направи го толкова тихо, че жените трепнаха и замълчаха. Той направи приветствен знак, като притисна ръка до гърдите си, до устата си и до челото си.
	— Кръсти се по тяхному? — каза нечий глас. — Кой е той?
	— Татарски знахар е — отвърна Торопка. — Свят е, нещо като аскет*. Лекува всички наред, свои, наши, и нищо не иска за това.
	[* Аскет — отшелник, отрекъл се от земни удоволствия; пустинник; постник. — Б.пр.]
	Опирайки се на тоягата си, Хаджи Рахим стоя дълго време и с неподвижен поглед гледаше лежащите покойници. Това му състояние се проточи толкова, че, като се спогледаха, жените започнаха отново тъжната си песен. Подвил опашка, Шаро предпазливо се приближи зад чуждестранния знахар и подуши полите на дрехата му. След това равнодушно се отдръпна настрани и, свил се на кълбо, легна в краката на Торопка.
	Хаджи Рахим се обърна и вдигна ръка. Черните му очи блестяха, отразявайки пламъците на огъня. Пеещите замлъкнаха… Той говореше разгорещено, като вмъкваше руски думи в речта си. Жените го слушаха внимателно със зяпнали уста.
	— Виж какви ги говори! И не можеш му разбра — по ученому е! — зашепнаха жените.
	А татарският знахар отново повтори с ръка приветствения жест и с бавни крачки се отдалечи в тъмнината.


	Седемнайсета глава
	Спиране при Игнач-кръст

	Хаджи Рахим пише:

	„… Видях смъртта около себе си. Копието, мечът и стрелите засега ме пощадиха. Но аз знам, че острието на нещастието продължава да виси над мен и ще ме порази в мига, когато най-малко го очаквам…“

	На мъждивата светлина на бледия полумесец Хаджи Рахим тръгна по горския път, по който бяха минали хилядите татари. Конете бяха изпотъпкали снега и краката му се хлъзгаха и пропадаха.
	На един кръстопът Хаджи Рахим чу името си. Някой го викаше. Показаха се четирима конници. Единият от тях държеше за юздата неговия петнист Барсик. Бяха Арапша и татарски воини.
	Арапша слезе от коня си, целуна ръката на Хаджи Рахим и я прекара пред очите си.
	— Аз съм твой мюрид и не посмях да те оставя в беда. Конят ти препускаше без ездач между монголските отряди, джихангирът го забеляза и го позна. Заповяда ми да се върна и да намеря тялото ти. Урусутите, разбира се, щяха да те съсекат, ако им беше попаднал.
	— Урусутите са също такива хора, каквито сме всички ние — каза Хаджи Рахим. — Аз помагах на ранените урусути и слушах погребалните им песни. Те не ми сториха нищо лошо. Ръката на съдбата и добър приятел отново ме измъкнаха от кладенеца на нещастието.
	Арапша придържа стремето му и помогна на Хаджи Рахим да яхне петнистия Барсик.
	Цяла нощ и цяла сутрин монголското войнство се придвижваше по посока на богатата северна урусутска столица Новгород. Но към пладне придвижването напред стана невъзможно. Конете постоянно затъваха до коремите си в рохкавия сняг. Пролетното топене превръщаше доскоро стабилните пътища в пълноводни бурни потоци. Конете падаха, а, вдигайки ги, ездачите им капваха от умора. Водачите от пленените урусути казваха, че по-нататък пътят ще бъде още по-лош и че за петдесет дни всякаква езда по пътищата ще бъде прекратена, докато препълнилата реките вода не се оттече към морето.
	Бату хан изпадна в ярост. Лично съсече урусута, който гръмко се смееше с широко отворена уста при вида на попадналите в блато воини.
	Бату хан каза:
	— За смелия и упорития няма прегради. Водачите нарочно ни доведоха в тези блата, за да загинем, но ние ще бъдем по-силни и по-хитри от тях. Ще се доберем до славещия се с търговията си богат Новгород!
	Воините му започнаха гръмко да роптаят. На един кръстопът, до който бе вкопан висок, колкото три човешки боя, дървен кръст, войската се спря. Татарите слязоха от конете си, за да им позволят да отдъхнат. Субетей-багатур даде съвет да се обърнат към покровителствуващите ги богове и да повикат шаманката Керинкей-Задан.
	Тя се приближи, яхнала дребен черен кон, обрасъл за времето на студовете с гъста вълниста козина. Като видя Бату хан, шаманката започна да дрънка с дайрето си, да подскача на седлото и да изкрещява думите на молитви и заклинания.
	— Кажи ми, служителко на задоблачните богове, — попита я Бату хан, — да продължавам ли напред и ще имам ли успех в Новгород, или ще загина там? Попитай жителите на небето!
	С меча кожа на плещите си и с калпак с пришити птичи глави, Керинкей-Задан скочи от коня си, затича в кръг, танцувайки и удряйки дайрето, и изведнъж с няколко скока се озова до самотен висок бор, издигащ се на една поляна.
	— Ще поговоря с облаците и ще погледам в далечината! — крещеше тя. — Боговете знаят всичко и всичко ще ми кажат!
	Шаманката ловко се покатери на върха на бора и започна да се люлее. Борът започна да се накланя постепенно на една страна. Монголите закрещяха:
	— Пази се! Слизай по-бързо!
	Борът се накланяше все по-бързо и най-накрая рухна на земята. Шаманката падна в снега, проби скрития под него лед и се потопи в мътната вода. Започна да се мята, засмуквана от черното мочурливо тресавище…
	— Ласа! Подхвърлете й ласа! — крещеше Субетей-багатур.
	Той откачи от лъка на седлото си ласото и ловко го метна с лявата си ръка. Краят му не стигна до шаманката. Субетей започна отново да навива ласото и подкара коня си по-близо до загиващата Керинкей-Задан. Светлокафявият му жребец предпазливо закрачи, потъвайки до коленете в сняг. Субетей отново метна ласото и краят му плесна шаманката по главата. Тя се хвана с ръка за примката, но продължи да потъва в черната кал. Конят на Субетей направи още една крачка напред и изведнъж също пропадна. Субетей се опита да скочи от коня, полегна назад, но ледът трещеше, животното потъваше бързо, риташе с крака и затъваше още повече.
	Монголите завиха:
	— Непобедимият потъва! По-бързо на помощ!…
	Няколко монголи предпазливо се приближиха от различни страни до мястото, където потъваше старият пълководец. Черните им ласа се мярнаха във въздуха и се нахлузиха върху вдигната ръка и врата на Субетей. Монголите се напрягаха всички сили, теглейки началника си. Ласата им се опънаха като струни. Субетей крещеше:
	— Спасете коня!… Спасете моя светлокафяв кон!…
	Монголите измъкнаха Субетей на пътя. Конят му бе потънал до шията и главата му, пръхтейки, се издигаше още няколко мига над блатото. Светлокафявият жребец зацвили с отчаян човешки глас… Главата изчезна. Никакви следи не останаха от двете жертви на ненаситното блато. Само кръглото дайре плуваше по повърхността на страшния черен „прозорец“, в който навеки се скриха шаманката и верният кон на Субетей.
	Монголите с мъка удържаха изпоцапания с кал Субетей, който напираше към коня си и крещеше:
	— Светлокафяви! Ти винаги си ме измъквал от бедите! Винаги си бил мой мъдър съветник! Как ще я карам без теб, светлокафяви?! Проклета урусутска земя!…
	Като слязоха от конете си, старите монголи обкръжиха с тесен кръг своя началник и, нахвърляйки се върху него, го притиснаха към земята:
	— Стой мирно и не гледай повече натам! Това място е прокълнато! Урусутските черни мангуси искаха кървава жертва. Те погълнаха смелата Керинкей-Задан и погубиха твоя мъдър и неуморим кон. Тук трябва да спрем и да се обърнем назад. Виждаш ли този голям дървен кръст? Такива урусутите поставят върху гробовете на своите шамани. Тук вече са загинали доста пътници от ръката на разбойника Игнач, който е хвърлял убитите от него в блатото*. Кажи на джихангира, че не ни трябва богатия Новгород. Да тръгваме назад!… Други коне ще ти служат предано. Избери си, който искаш!
	[* Относно това какво точно е представлявал Игнач-кръстът се спори и до днес. Някои изследователи смятат, че е бил ориентиращ знак, който се е поставял на важни места край водните пътища. Други са на мнение, че става въпрос за определен каменен кръст. Втората теория се потвърждава от летописите, в които се описва как именно при Игнач-кръст, след двуседмичен щурм на тверския град-крепост Торжок, обезкръвената войска на Бату хан е била принудена на 18 март 1238 г. да тръгне обратно, с което се прекратява завоюването на земите на Древната Рус. По този начин Игнач-кръст е обозначавал най-северната точка на татаро-монголското нашествие срещу древноруските княжества. Естествено това обяснение не изключва и първата версия. — Б.пр.]
	Субетей-багатур разтърси плещи, отхвърли монголите и стана. Без да се обръща към блатото, той яхна най-близкия кон и се приближи до Бату хан. Джихангирът се бе спешил, държеше за юздата своя сив на тъмни петна кон, който бе потъмнял от пот и полепнала кал, и го хранеше с коричка черен хляб.
	Субетей-багатур слезе от коня и клекна в краката на Бату хан. Хилядниците се струпаха в кръг около тях. Всички мълчаха и напрегнато се вслушваха какво ще решат началниците им. Бату хан каза:
	— До този момент нямаше нещо, което можеше да ме спре. Войската ми е преминала през пустини, преплувала е пълноводната Итил и други големи реки. Сега урусутските зли мангуси искат да погубят всичките ми воини, когато реките прелеят и превърнат пътищата в езера. Тръгвам назад. Отиваме да си отдъхнем в Кипчакските степи.
	— Назад! В степите! — закрещяха монголите.
	Радостният вик се разнесе из цялата войска, която се бе проточила по черния разровен път.


	Осемнайсета глава
	„Да се задуши огънят на неподчинението“



	… Не се страхувам за честта на родината ни…
	А ако я сполети беда,
	потомците ни ще я превъзмогнат!
	А. К. Толстой*, Змеят Тугарин
	[* Толстой, Алексей Константинович (1817–1875) — граф, руски писател, член-кореспондент на Петербургската академия на науките(1873). Певец на патриархална Русия. — Б.пр.]



	Хаджи Рахим пише:

	„Ръката ми с мъка ми се подчинява, докато изписвам тези печални и в същото време славни страници…“

	Татарското войнство се придвижваше в няколко колони през урусутската земя назад към Кипчакските просторни степи. По пътя си татарите превземаха и унищожаваха градовете, грабеха и палеха селата, убиваха жителите. Бяха разрушени Торжок*, Твер**, Волок***, Дмитров**** и други градове. Татарите не жалеха нищо, нищо не пазеха, тъй като не възнамеряваха да се заселят там. Нека урусутите помнят татарската буря!…
	[* Торжок — град в Русия, разположен на река Тверца, на 61 км. от Твер. За пръв път се споменава в летопис от 1139 година. В древността се е наричал Нови Търг. — Б.пр.]
	[** Твер — град в европейската част на Русия, на река Волга. — Б.пр.]
	[*** Волок — днес Волоколамск. Град в Русия, разположен на река Городенка (приток на река Лама). — Б.пр.]
	[**** Дмитров — град в Русия, на река Яхрома (65 км. северно от Москва). — Б.пр.]
	Нямаше фураж. Конете отслабваха и измираха. Налагаше се да вървят по разкаляни, лепкави и мочурливи пътища. Срещаните рекички се бяха уголемили след снежната зима. Където не можеше да бъде намерен брод, се налагаше да се преминава с плуване. Отслабналите коне потъваха, не можейки да се справят с бързите течения.
	Навсякъде по пътищата се тътреха шейни, натоварени с проскубани шуби, окървавени дрехи, пълни със стари, износени ботуши без подметки, чували, парцали, изпочупени съдове, пукнати дървени паници, пресъхнали хамути и самари — всичко, което бе попаднало в алчните татарски ръце. Всичко това се теглеше от отнети от селяните коне. Нито сеното, нито зърното стигаха за огромната ненаситна татарска орда. Гладните кльощави и с броящи се ребра коне с мъка теглеха шейните, по нанагорнищата падаха назад, нагоре с краката, и нямаха сили да се вдигнат. Пленените мужици се опитваха да ги вдигнат — кой за опашката, кой за главата — и плачеха, като виждаха как безпомощно лежат техните печеловници, обезсилени от глада. Монголите подсвирваха с уста и равнодушно зарязваха цели обози.
	Част от татарските войски се задържаха пред крепостта Козелск*, обикновено многолюден и шумен стражеви пост на урусутите, намиращ се на границата с половецката степ. Те бяха ръководени от Гуюк хан. Искаше му се да се прослави с гръмки победи, но през цялото време бе изпреварван от другите военачалници.
	[* Козелск — град в Калужка област на Русия, на река Жиздра (приток на река Ока). Център на Козелското княжество. През 1237 година седем седмици оказва съпротива на войските на Бату хан, заради което е изгорен до основи и наречен от него „зъл град“. — Б.пр.]
	Обсада на Козелск се проточи. Въоръжените с къси мечове нейни жители се биеха отчаяно, извършваха нощни излизания, убиваха почиващи си татари и смело събаряха тези, които се опитваха да се покатерят по крепостните стени.
	Гуюк хан виждаше, че татарските отряди преминаваха покрай него, като се отправяха към Кипчакските степи. Воините му се отегчаваха от трудната обсада, желаейки по-скоро да си отидат от урусутските блата в просторното Диво поле. Гуюк хан реши да снеме обсадата. За това научи Бату хан и пристигна веднага. Обгради града с плътен обръч от своите „непобедими“. „Бесните“ на Субетей-багатур преградиха пътя за отстъпление на отряда на Гуюк и го погнаха обратно към стените на Козелск.
	Градът принадлежеше на малолетния княз Василий*. Защитниците на града се биеха упорито и сечаха татарите. Взетите в плен воини казваха:
	[* Василий Титич — козелски княз (?-1238). — Б.пр.]
	— Нашият княз е малко дете, но ние сме верни синове на родината си и ще се бием докрай! Ако трябва, ще умрем, но ще оставим славно име пред света след себе си…
	Четирийсет и девет дни стояха татарите пред Козелск и не можеха да направят нищо срещу мъжествените защитници на града. Нито уговарянията, нито обещанията, нито заплахите, нищо не разколеба твърдостта на жителите му. Най-накрая под ударите на стенобитните машини стените на Козелск бяха пробити. Гражданите тръгнаха на нож. Биха се с бясно отчаяние. Четири хиляди татари паднаха за един ден. Заедно с тях положиха глави и защитниците на Козелск. Бату хан заповяда да бъдат съсечени без жалост всички, като не се пожалят нито жените, нито малките деца.
	— Зъл град! — каза той. — Трябва да бъде изтрит от лицето на земята! Ако оставя без наказание тези дръзки разбойници, тук постоянно ще тлее огънят на неподчинението и на тайните заговори. Тогава и българите, и мордвите, и Рязан, и Владимир, и останалите сто града — всички ще започнат да точат вилообразните си копия, за да ме ударят в гърба, когато поведа войската си по-нататък, на запад. Нека знаят злобните урусути, че никой няма да остане ненаказан, ако се съпротивлява срещу моята свещена власт, утвърдена от Великия властелин на света, Чингис хан. Ако урусутите искат да живеят и да дишат, те трябва почтително да ми се покоряват!…
	Нукерите на Бату хан търсеха навсякъде из горящия град малкия княз Василий, но не можаха да го намерят. Някои твърдяха, че той е потънал в кръвта.
	Без да се бави дори и ден, Бату хан поведе войнството си към Кипчакските степи.
	На мястото на шумния и многолюден град Козелск останаха само купчина пепел и каменни отломки.
	Покорена, разгромена, умираща оставяха след себе си урусутската земя татарите…
	— Страната на урусутите никога вече няма да заличи раните си и никога няма да се изправи отново на крака! Такава е моята воля! — каза Бату хан.


	Деветнайсета глава
	Отново в степите!


	Хаджи Рахим пише:

	„Най-доброто благо е незабавното! Най-голямото щастие за човека е в родината си да има юрта до бистър ручей, а, който безкрайно се скита по чуждите страни, той ще погине без снизхождение!…“

	Като непрестанен, широко разливащ се поток се придвижваше монголското войнство на юг през Кипчакските степи. Слънцето разтвори своите тюркоазени порти и, ослепително и горещо, гледаше от небето към широката равнина, по която яздеха доволни и весели конници, които пееха песни, безкрайни и еднообразни, като степните пътища. Чорлавите изтощени коне лакомо се дърпаха към първите зелени стръкове на степната трева.
	Поривите на пролетния вятър разнасяха аромата на калун и пелин, който се смесваше с острия мирис на гниене от търкалящите се навсякъде разкъсани от зверовете трупове.
	Полегатите склонове се редуваха с долини, в които все още се белееха преспи топящ се сняг и проблясваха временни пролетни езерца. Над тях прелитаха ята патици и преливащи в сребро лебеди и гъски.
	Отрядите издигаха биваци, отдалечавайки се един от друг и избирайки местата с най-добра паша.
	Бату хан поиска нови коне. Покорните половецки ханове докараха табуни от отбрани жребци и кобили. В един от табуните се намираше белоснежният жребец Акчиан, с който Бату хан бе започнал похода си. След превземането на Рязан и щадейки нежния арабски бегач, джихангирът бе поръчал на половецките ханове да го пазят и те старателно бяха изпълнили волята му.
	Бату хан яхна горещокръвния сребрист Акчиан и с охраняващата го стотня от „непобедимите“ и малка свита тръгна напред към предварително избраното място на брега на степна рекичка.
	В окръжената от древни могили долина бе издигната златистожълтата му шатра. Около нея отново бяха разположени шатрите на седемте хански жени.
	Джихангирът се отби подред във всяка от тях, като започна с най-почитаната старша жена. На всяка от съпругите си оставяше подаръци — гривни, огърлици, пръстени, парчета аксамит и коприна. Жените се опитваха да го задържат с молби, сълзи и вопли. Но, без да ги слуша, Бату хан стигна до седмата шатра на своята най-нова звезда, Отхан-Йълдъз, където пожела да пие кумис, донесен от кипчакските ханове.
	До входа на шатрата стояха, почтително подгънали коляно, едрият и тлъст Ли Тунпо, великият създател на стенобитните оръдия, и младият и пременен Мусук-тайджи. Китаецът бе с широка копринена дреха, извезана със златни дракони и малка синя шапчица с дълго пауново перо, спускащо се на тила му. Младият брат на седмата звезда блестеше с елмази върху пъстрия си индийски тюрбан, златен пояс и крива сабя-дамаскиня.
	Лицето на джихангира остана невъзмутимо, докато отправяше към двамата бегъл поглед.
	— Извиках те, велики строителю Ли Тунпо, за да ти кажа, че охраняван от ето този храбър воин и стотня нукери ще тръгнеш към река Итил, към мястото, където се прехвърли през нея моето войнство. Там се намира омагьосаната планина на Урак. Ще се спуснеш надолу по река Итил и ще огледаш бреговете й. Намери място, където е най-достойно да бъде издигнат моят походен дворец. Искам до стъпалата му да могат да акостират морски кораби, от покрива на двореца да се виждат родните ми степи и наблизо да има ливада с любимата на кобилите трева. Дворецът не трябва да е на открито място, където би могъл да бъде нападнат от степните разбойници, поради което намери остров, който да се мие от ръкавите на реката.
	— Слушам и се подчинявам! — отвърна му Ли Тунпо.
	— Моят дворец ще бъде сърце и глава на света. Като бързи стрели заповедите ми ще летят оттам във всички посоки. Аз ще назначавам великите хагани в Каракорум. Ще назначавам моите баскаки в градовете на покорените от мен народи. На моята воля ще се подчиняват и Изтокът, и Западът… Тогава ще се изпълни полученият от мен завет на великия Чингис хан!
	— Слушам и се подчинявам! — повтори Ли Тунпо.
	— Така ще бъде!… — каза Субетей-багатур. — От покрива на златния дворец ти ще наденеш ласо на врата на света и ще го стегнеш с могъщата си ръка!…
	Бату хан спря погледа си върху загорялото мрачно лице на Мусук:
	— Ти ще бъдеш началникът на стотнята, която ще охранява строителя Ли Тунпо. Когато той намери място за построяването на двореца, ще изпратиш куриер при мен и аз ще пристигна лично. Дворецът трябва да бъде по-хубав от всички дворни, които някога са се строили на подноса на Вселената*.
	[* Поднос на Вселената — Земята, свързано със старото виждане, че Земята е плоска. — Б.пр.]
	— Разбирам и се подчинявам! — каза му Мусук.
	— Заминете още днес! — добави Бату хан и влезе в шатрата.
	Последваха го любимият брат на джихангира — Урду, непобедимият пълководец Субетей-багатур и летописецът Хаджи Рахим.
	В шафранова дреха, извезана със златни цветя, бледа и с разширени очи, Йълдъз-Хатун посрещна Бату хан. Отпусна се на колене, падна ничком и целуна червения шагренов ботуш на Бату хан, свален от убития коназ Гюрга. Китайката И Лахе вдигна олюляващата се Йълдъз и й помогна да стигне обратно до велурените възглавнички.
	— Малката хатун е болна — каза китайката. — Тя много тъгува, понеже дълго време не получаваше известия от Ослепителния. Сега й е трудно да ходи, защото е отслабнала. Трябват й опитни лекари, които да й върнат силите.
	— Това не е вярно! — възрази тихо Йълдъз, навеждайки очи. — След като видях цял и невредим моя господар, аз мога отново и да работя, и да пея, и да разказвам приказки…
	Бату хан се отпусна на килима до Йълдъз. Влезлият баурши му подаде пакет, загърнат със зелена копринена кърпа. Бату хан изсипа върху килима скъпоценности, отнети в урусутските градове — златни кръстове за носене на врата, иконки, амулети, обици, огърлици, гривни и други красиви дреболийки. Китайката вземаше една по една всяка вещ и я показваше на своята господарка. Йълдъз ги гледаше равнодушно и казваше:
	— Благодаря ти, велики джихангире! Всичко е много красиво. Аз не съм достойна за твоята милост.
	Набеленото и с дълги, изрисувани до слепоочието, тъмносини вежди лице на Йълдъз оставаше тъжно и застинало. Оживи се, само когато видя малко сребърно огледалце. Взе го в ръце и внимателно се взря в блестящата му полирана повърхност.
	— Ето каква съм станала сега! По-рано, когато по цели дни бродех из степта, имах златист загар.
	— Ти можеш и сега да ходиш без тези китайски мазила, които нанася на лицето ти изкусната И Лахе — отвърна й Бату хан. — Може би имаш някакви желания? Кажи ми ги!
	— Имам една молба… За теб тя не представлява трудност. В твоя отряд пътува един старец. Заради неприятното му лице, често ми прилошава. Заповядай му да си замине обратно в Сигнак! Тогава на душата ми ще стане спокойно.
	— Ако този старец има лоши очи и предизвиква болестта ти, ще заповядам да го удавят в най-близката локва. Как е името на този старец? Къде да го намерят!
	— Не! Не му прави нищо лошо! Бъди велик и щедър! Подари му четири коня, покрити с килими, но му заповядай, без да се бави дори и един ден, да замине за родината си. Казва се Назар-Кяризек. Съпровожда непобедимия Субетей-багатур и пази неговия петел за събуждане.
	— Слушам и се подчинявам! — каза Субетей-багатур. — Желанието на Отхан-Йълдъз е заповед за мен. Пускам стареца заедно с петела, камила и два коша. В тях той може да отнесе у дома си онази свята плячка*, която е събрал в урусутските градове.
	[* „Свята плячка“ — всяка плячка, придобита по време на щурм на град, се е смятала по онова време „свята“ и е ставала собственост на победителя. — Б.а.]


	Двайсета глава
	Цената на предателството

	В юртата влезе княз Глеб и огледа всички с питащ поглед. Бату хан изглеждаше доволен, а Субетей-багатур бе по-малко суров, отколкото бе винаги. Княз Глеб се наведе, припълзя до Бату хан и целуна земята пред него. Бату хан гледаше настрани. Княз Глеб чакаше на колене.
	Накрая Бату хан погледна към него:
	— Какво искаш, коназе Галиб?
	— Ти си велик! Ти си щедър! Помогни на своя верен роб…
	— Какво ти трябва? — повтори Бату хан, като се намръщи.
	— Аз вярно ти служих по време на великия ти поход, Ослепителни! Сега непобедимото ти войнство се връща в родните степи.
	Княз Глеб замълча, опитвайки се да прозре зад неподвижното лице на джихангира.
	— За какво молиш?
	— Заповядай ми отново да ти служа!
	Бату хан мълчеше и княз Глеб продължи по-смело:
	— Не съм ти нужен в твоите цъфтящи степи. Но на руска земя мога да ти бъда много полезен… Бъди милостив! Назначи ме като твой баскак в Рязан! Спомни си преданата ми служба…
	Търсейки поддръжка, княз Глеб погледна към Субетей-багатур, който седеше неподвижно, с непроницаемо лице, и гледаше към земята с немигащото си око. Йълдъз-Хатун се извърна.
	Бату хан заговори:
	— Който предава родината си, е ненадежден човек. На него не може да му се вярва. Той ще измени и на господаря си.
	— Аз ти бях верен! — отчаяно възкликна княз Глеб. — Оказах ти важни услуги… Открих къде се намираше лагерът на княз Георгий…
	— Така е…
	— Спомни си, че сам, доброволно, дойдох при теб!
	— А къде можеше да отидеш? Урусутите те бяха прогонили, Кипчакските степи ми се бяха покорили.
	— Но…
	Бату хан се обърна към Субетей-багатур:
	— Мой мъдри съветнико, ти бе обещал да ми разкажеш за борбата на моя велик дядо с храбрия Ван хан*.
	[* Ван хан (?-1203) — вожд на степното племе кераити. Бил е приятел на бащата на Чингис хан, което последният използва, за да си осигури поддръжката му. Воювал заедно с Чингис хан срещу съседите му, меркитите и татарите. През 1202–1203 г. кераитите били оглавени от сина на Ван хан, Нилха, който мразел Чингис хан, защото баща му го предпочитал и възнамерявал да остави на него престола на кераитите. През есента на 1203 г. войската на Нилха била разбита, а самият Ван хан загинал при опита си да избяга при найманите. — Б.пр.]
	Сякаш събудил се, Субетей-багатур вдигна глава и се вгледа внимателно в младия джихангир. Започна с равен и спокоен глас:
	— Безсмъртният воин, твоят славен дядо, воювал с владетеля на кераитите* Ван хан. Могъщото и силно племе било покорено, но смелият Ван хан не се предавал. Събрал около себе си последните си храбреци, той се защитавал като вълк. Бил е могъщ и смел враг! Твоят велик дядо е уважавал неговата храброст…
	[* Кераити — най-силното племе в Централна Азия някога. В младостта си Чингис хан е служил като обикновен нукер при кераитския хан Ван. — Б.а.]
	— И какво станало по-нататък?
	— Воините на Чингис хан победили, защото било невъзможно да им се противопоставиш. Ван хан бил обкръжен. Загубил и последните си нукери и избягал с двама слуги…
	Бату хан слушаше внимателно и кимаше с глава. Йълдъз-Хатун се премести по-наблизо. И Лахе развълнувано притисна ръце към гърдите си. Княз Глеб изгледа всички със злобен поглед.
	— Славният Ван хан спасил ли се е?
	Субетей-багатур засумтя:
	— Не, Ослепителни! Жълтоухите кучета, неговите слуги, го предали. Докато спял, те се прокраднали до своя господар, убили го и отнесли главата му на великия Чингис хан.
	Всички мълчаха, а Субетей-багатур продължаваше:
	— Подлите кучета очаквали милост от страна на Великия воин, но той се разгневил: „Когато Ван хан бе могъщ и силен, вие му служехте! Когато в нещастието си ви се довери, вие се възползвахте от слабостта му!…“. И мъдрият Чингис хан заповядал да прекършат гърбовете на предателите…
	Бату хан бавно се обърна:
	— Чу ли?
	Княз Глеб се вкопчи в краката на джихангира, но Бату хан го отблъсна:
	— Казваш, че си ми служил ли? За това ти бе давано злато. А предателството трябва да се наказва… Мога ли да се доверя на предател?
	Бату хан изгледа накриво сивото мъртвешко лице на Глеб:
	— Достойният човек не се страхува от смъртта…
	— Прости ми, Ослепителни… Съжали се… — мрънкаше княз Глеб.
	Малка трепереща ръчичка се отпусна върху тъмната и силна ръка на Бату хан.
	— Добре… живей!
	Княз Глеб се хвърли да целува червените ботуши на Бату хан.
	— Върви си! — каза му рязко джихангирът. — Арапша, нареди на нукерите да откарат коназа в степта, извън лагера!
	— Но къде ще отида?!… — закрещя княз Глеб. — Аз вече нямам родина!
	Бату хан му обърна гръб. Двама нукери извлякоха дърпащия се Глеб*. С непроницаемо и спокойно лице Арапша спусна след него тежката входна завеса.
	[* Според сведенията от летописите, княз Глеб дълго скитал из половецките степи. Към края на живота си полудял. Годината на смъртта му е неизвестна. — Б.а.]


	Двайсет и първа глава
	„А Рус отново се строи!“

	През март в Перунов бор бе безлюдно и тихо. Според слуховете, тръгналите по призива на рязанския княз ратници се биеха и при Суздал, и край Берендеевото блато, и на бреговете на Сит и Молога.
	Щяха ли да се върнат? Немилостивите врагове не оставяха никого жив…
	На мястото на изгорелите къщи в разгроменото от татарите селище бяха останали само глинени печки и купчини овъглени отломки. Само няколко от крайните откъм езерото къщички сиротно се притискаха една към друга. Там се подслоняваха останалите живи дечица. За тях се грижеха още повече изпосталялата жена на Звяга и две бездомни старици. Те всеки ден проверяваха мрежите в езерото и донасяха линове и каракуди. С тях се хранеха всички, а също и с курабийки, изпечени от плява и накълцана борова кора.
	Пролетното ярко слънце разтопи снега, покрил вековните гори. Около Перунов бор не можеше нито да се ходи, нито да се язди. Птиците долетяха на дружни ята, подсвиркваха, провикваха се, а пъстрите кълвачи дълбаеха дървесните стволове и цвъртяха: „Чук-чук!“
	Първите бежанци преплаваха с лодки езерото в началото на април. Говореха със стариците рибарки полугласно, сякаш все още се страхуваха, че ще ги чуят татарите:
	— Много от тях още бродят по пътищата, но, изглежда, основната им сила си е отишла в Дивото поле. Сега и последните отряди на татарите са се помъкнали натам. А ние искаме да се присъединим към вас. Тук да сеем жито… Нали няма да ни откажете?! Тук ни се нрави — и от големите пътища е отдалечено, и е тихо, и рибка пляска в езерото… Нашите летни посеви ще покълнат и никой вече няма да отнема хлебеца ни.
	Малко по малко започнаха да пристигат още бежанци. Когато пролетните води спаднаха, а пътищата поизсъхнаха, се появиха и първите коне, изморени и разрошени, но започнаха да теглят ралата и браните.
	В Перунов бор стана по-весело. Заехтяха топорите, надвиквайки се с червеношийките, кълвачите и полските гарвани. В дълги редици се изправиха бели бараки от смърчови трупи. Отнякъде дотичаха рунтави кучета и заджавкаха денем и нощем.
	За татарите се чуваше все по-малко. Мужиците разсъждаваха и предполагаха как ще е оттук нататък? Всички мислеха, че татарите ще се оттеглят в Дивото поле, както го правеха преди половците, и няма да се върнат повече в Рус.
	Пристигна висока и слаба като скелет жена. Тя караше дърпаща се и също толкова изпосталяла крава, че ребрата й се брояха. Женорята обградиха рижата крава, клатеха глави и сочеха изсъхналото й, висящо като парцал виме, но собственичката на кравата не униваше:
	— Ще ми бъде хранителка! Ще се оправи от пролетната трева. Познавам тук всички места и знам къде каква трева расте.
	— Нима си тукашна?
	— Че как иначе?! Ето я печката от моята къща. От малка съм отраснала тук.
	— Та ти, май си, Опальонуха? — развика се вдовицата на Звяга и изскочи от тълпата.
	Прегърнали се, двете жени ридаеха безспир.
	— Къде е отишла красотата ти, Опальонуха? — нареждаше едната.
	Другата изхлипваше в отговор:
	— А къде е твоето семейственце? Сигурно лежи някъде под ракитата?
	Разпитваше за всички от селището, които бяха тръгнали на рат, но не можеха да й кажат нищо сигурно.
	— Казват, че Савелий е убит край река Сит, а Ваула са го виждали сред сподвижниците при Суздал. Торопка е станал голям юнак, но и него май го е повалила татарската стрела.
	През май в селището се появи пеша Торопка — цял и невредим, само че доста пораснал и доста изпосталял, защото отдавна не бе ял. Започна да разпитва всички за родителите си — дали са живи? Къде да търси следите им? Разказваше за себе си и за своя буен татарски кон. Обаче го погнали случайно срещнати поганци и, прескачайки един овраг, конят му паднал, счупил крак, а самият Торопка едва се спасил, като пропълзял в един вършинак, и татарите така и не го намерили.
	В същия ден пристигна, яхнал половецки кон, и Лихар Кудряш. Научил от Торопка за гибелта на Вешнянка, той се хвърли от коня на земята си и дълго се мяташе и крещеше. Стариците му баеха, поливаха го с вода, а Лихар твърдеше:
	— За кого да живея сега? Без дъщеря ми светът вече не ми е мил!…
	След това дълго лежа тихо, сякаш замислен за нещо. Стана и, спокойно и твърдо, каза на седящия на земята до него Торопка:
	— Чуй ме, хлапе! Ето какво разбрах. Татарската сила си е отишла, но в големите ни градове са останали татарски отряди, които да наглеждат да не се бунтуват нашите мужици. Новият владимирски княз Ярослав Всеволодович* е пристигнал в Переяславъл, своето наследствено владение, и ми казаха, че събира дружина. Обещах на княза да му заведа надеждни юнаци.
	[* Ярослав II Всеволодович (1191–1246) — велик владимирски княз от 1238 г. до 1246 г. След разгрома на Северна Рус (1238) от монголо-татарите получава от Бату хан право за велико княжество и признава васалната зависимост на Рус от Златната орда. През 1246 г. потвърждава зависимостта си пред Гуюк хан, но се разболява и след седем дни умира. Вероятно е бил отровен. — Б.пр.]
	Засмукали палци, наоколо им стояха децата и се дивяха на Лихар, на половецките му пъстри шалвари и на половецкия му калпак.
	— Виждаш ли децата, хлапе? Те все още се нуждаят от грижи и от храна, а бащите им паднаха в боя. Сега дълго ще водим преговори с татарите и ще влачим бремето на покорените… След което ще се разплатим за всичко! Така лично княз Ярослав Всеволодович говореше на дружинниците си.
	— Ще тръгна с теб! — реши Торопка.
	И скоро двамата напуснаха Перунов бор. Отправиха се през просеката и още дълго чуваха в притихнала пред бурята борова гора, как в селището потропват топорите и женорята викат, докато издигат гредите за новите къщи.
	Лихар се спря, посочи с ръка по посока на Перунов бор, откъдето се донасяха ударите на топорите, и каза:
	— А Рус отново се строи!


	Двайсет и втора глава
	В далечната родина

	Старият Назар-Кяризек си тръгна от оргата на Бату хан заедно с тълпа ранени кипчаци и уйгури, пожелали да се върнат в родината си. Тръгнаха обратно по пътя, по който бе минал Бату хан, и след четири месеца, в началото на есента, пристигнаха в Сигнак.
	Жените от града и от околните чергарски станове отдавна бяха застанали на пътищата, идващи от запад, и чакаха близките си.
	Старата Киз-Тугмас, жената на Назар-Кяризек, стоеше пред юртата си заедно с малкия си син Турган и четирите си снахи. Те напрегнато се взираха в загорелите до черно лица на приближаващите се конници.
	Към юртата се приближи величествена с ханската си походка висока жълта камила, следвана от четири оседлани коня, покрити с килими. В коша на седлото на камилата важно седеше непознат старец, облечен с изящен брокатен халат и с боброва кръгла шапка, който приличаше на пратеник от непозната страна и държеше в ръка дългокрак петел.
	Изведнъж момчето Турган възкликна:
	— Та това е тате! А братята ми ги няма!…
	Киз-Тугмас и снахите й нададоха отчаяни пронизителни вопли, на които се стекоха всичките обитатели на чергарския стан. Всички бяха поразени от празните седла на четирите коня и привързаните към тях криви мечове на синовете на Назар-Кяризек. Снахите се хвърлиха към конете, хванаха ги за юздите и, горко ридаейки, ги поведоха към юртите си.
	Киз-Тугмас падна върху влажната земя, започна да я рови с нокти и да скубе белите си коси:
	— Синовете ми! Къде са синовете ми? Кой ще ми ги върне?
	Назар-Кяризек слезе от камилата и каза тържествено на жена си:
	— Надживя среброкосата ти глава твоите четирима юначни синове!
	И старецът закри очи с брокатения си ръкав.
	Изведнъж Киз-Тугмас се понадигна и го попита:
	— А къде е синът ми Мусук? Чувал ли си нещо за него?
	Назар-Кяризек мълчеше и смръщи вежди, сякаш се опитваше да си припомни нещо. След това поглади с ръка бялата си брада и важно каза:
	— Аз дадох името на Мусук, а пък нека Аллах му даде дълъг живот!
	Приближиха се съседки, вдигнаха Киз-Тугмас и я отнесоха в юртата й. Опитваха се, доколкото могат, да я утешат, пееха жални песни, раздираха дрехите си и деряха бузите си, оплаквайки четиримата кипчакски юначни батири: Демир, Бури бей, Янтак и Клич-Нияз, загинали по време на великия поход на запад.
	— А къде ти е „свещената плячка“? — питаха съседите.
	— Моята плячка ли? Да… къде ли е тя? Ето, хан Баяндер има сега много нови роби, които водят голям керван камили, натоварени с неговата „свещена плячка“… А аз!… Аз все пак не съм хан!…
	Привечер, след пилафа, в който бе превърнат дългокракият петел, Назар-Кяризек седеше върху конски чул пред прага на старата си юрта. Наоколо се тълпяха кипчаци и жадно слушаха разказите на Назар-Кяризек за чудатите народи, живеещи зад пълноводната река Итил, покорени от смелия млад пълководец Бату хан, син на Джочи и внук на Свещения воин — великия Чингис хан.


	_„Много монголска кръв се проля и по разораните ниви на урусутите, и в техните дремещи гори, и в Кипчакските просторни степи… Още повече кръв проляха мирните народи, съпротивляващи се на безпощадната войска на номадите. Всичко това бе направено за величието и ужаса от монголското име._
	_С връщането в Кипчакските степи завърши първият поход на джихангира Бату хан за завоюване земите на българите, урусутите, буртасите и другите северни народи._
	_Но с това не свършиха страшните замисли на младия пълководец — внук на чингисидите. Като прекара две години в Кипчакските степи и поохрани изтощените от похода монголски коне, заедно с огромната си орда Бату хан предприе ново, още по-потресаващо нашествие на Запад — отначало към златокуполния урусутски град Кивамен, а след това и по-нататък, към вечерните страни, като стовари върху тях ужас и паника._
	_Обаче всичко това описах в друга книга. Към нея отпращам любознателния читател, като му пожелавам мирен и дълъг живот, без тези страдания, които носи на народите пожарът на бушуващата война…“._
	_Цитат от „Пътните бележки на Хаджи Рахим“._


	$id = 37747
	$book_id = 8095
	Източник: Моята библиотека / http://chitanka.info/text/37747
	Сканиране: Bridget, 2016
	Корекция: plqsak, 2017
	Форматиране: Analda, 2017
	----

	__Издание:__
	Автор: Василий Ян
	Заглавие: Внукът на Чингис Бату хан
	Преводач: Мариян Петров
	Година на превод: 2006
	Език, от който е преведено: руски
	Издание: първо
	Издател: ИК „Ирина Галчовска — Гея 11“
	Град на издателя: София
	Година на издаване: 2006
	Тип: роман
	Националност: руска
	Печатница: „Мултипринт“ ООД
	Технически редактор: Валентин Иванов
	ISBN: 954-361-007-X ; 978-954-361-007-5
	Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1809